Хедър Лонг
Кажи го на пехотинеца (3)

Глава 3

Тя пасваше толкова перфектно в ръцете му — сатен, коприна и женствена топлина под съпровода на музиката. Той едва успяваше да удържи ръцете си да не се плъзгат по цялото й тяло. Сините й очи го гледаха иззад гъсти, дълги мигли. Непринудената усмивка, откровеността, леката, но очевидна нервност в нея, бяха прогонили всяка частица резервираност, която бе чувствал преди срещата. От първия имейл, който бе получил от мистериозната мадам Ева, до момента, в който бе отведен до масата, планът му бе прост. Да се наслади на храната, да проведе няколко тихи разговора и да пожелае лека нощ.

Да, той се бе регистрирал в сайта на 1Night Stand заедно с всички други мъже от частта му. Нещо като знак на солидарност към останалите, които имаха нужда да се запознаят с някой, да се реинтегрират в големия лош свят след края на назначението им в Ирак. Но сега, срещайки нея, всичко се бе променило.

— Твой ред е, Джеймс. — Гласът й бе леко дрезгав, плъзгайки се в организма му като добре отлежало уиски, сгорещявайки всяко нервно окончание, което докосва. — Защо се регистрира?

Вярна на думата си, тя го настъпи, но той успя да избегне движението й и така кракът й само леко докосна обувката му. Тя едва ли тежеше повече от четиридесет и пет килограма с мокри дрехи. По-късно без проблем щеше да почисти обувките си.

— Прекарах няколко години в Ирак, след което бях освободен с почести и се втурнах у дома, за да се дипломирам. В деня, в който получих лиценза и сертификата си, се обадих на капитан Декстър. Рапортувах пред него през първата ми година в Ирак. Добър мъж. Той отвори тук, в Алън, комплекс на име „Майк’с Плейс“. Чувала ли си за него?

Тя поклати глава и кичурче руса коса се залюля около лицето й, милвайки рамото му. Тогава той забеляза ягодовочервено петно на дясното й рамо, родилен белег, който не бе виждал на екрана. Той плъзна длан нагоре по ръката й, за да помилва с палец белега. Непознато чувство стегна гърдите му. Да изброи разликите между горещата сексапилна красавица от големия екран и изключителната жена в ръцете си бе нещо, което нямаше как да избегне.

— Това е комплекс, създаден да помага на братята ни по оръжие. Започва с терапия — физическа, психическа и емоционална. Предлага рехабилитация след физически травми, постоперативна подкрепа, групова и индивидуална психотерапия. Имаме болнично крило за пациентите, които имат нужда от повече грижи, и крило за местните, които работят при нас или за семействата на пациентите.

— Звучи като доста добре замислен комплекс.

— Всъщност той е брилянтен. Капитанът… Люк е отдаден изцяло на пехотата. Той поставя своите мъже на първо място. Добави къщи за гости за пациентите, които са от по-далеч и за роднините им, както и апартаменти за персонала. Имаме спортен комплекс, ясла, а до шест месеца ще имаме и учители на пълен работен ден за децата на персонала и пациентите. Ние не се фокусираме единствено върху братята си, а предлагаме подкрепа на целите им семейства. Люк планира догодина да добавим и грижа за вдовиците и децата им.

Темпото на музиката се забави още и той я придърпа по-близо до себе си, допирайки гръдния си кош в гърдите й толкова близо, че бедрата й се търкаха нежно в плата на панталона му.

— И ти работиш там? — попита тя тихо.

— Да, специализирах подкрепа при травми. Реинтеграцията след завръщането от Ирак в най-добрите случаи е сложна, но когато бъде комбинирана с физическо нараняване или лична загуба се разклаща емоционалното равновесие, освен това ние сме свикнали да бъдем в пълна бойна готовност, а не в цивилна среда. Отнема време да се климатизираме.

Парфюмът й носеше аромат на цветя и бонбони, като бриз, който духаше откъм магазин за бонбони пред пролетен ден. Мъжествеността му се стегна очаквателно и той се насили да потисне инстинктите си. Искаше да се наслади на момента и да запази всеки спомен от тази нощ.

— Трябва да имаш много изумителна душевност.

Удоволствието от комплимента се разля по тялото му, но той повдигна едната си вежда.

— Какво имаш предвид, го… Лорън? — Рано или късно щеше да свикне да загърбва официалностите.

Тя се засмя, но не коментира това, че за малко отново не я нарече „госпожо“.

— Защото не мога да си представя колко ти е трудно. Служил си в Ирак и сега помагаш на мъжете да се възстановят, след като са преживели същото.

— Те са мои братя, няма нищо, което не бих направил за тях.

— А кой помогна на теб, когато се прибра у дома? — привидно невинния въпрос сякаш отдели мъжа Джеймс от психолога Джеймс.

— Работата ми помагаше всеки ден. В мига, в който получих заповедта за уволнение, вече знаех какво искам да правя. Как мога да им помогна. Щом не можех да съм там, навън, за да прикривам гърбовете им, проклет да съм, щях да го правя от тук. Извини ме за грубия език.

— Извинен си.

Той ги завъртя, отвеждайки ги към края на дансинга. Дланите й се плъзнаха по ръцете му, докато пръстите й се заровиха в косата на тила му. Действието повдигна гърдите й, обгърнати красиво от роклята й, и той си позволи един бърз поглед към тях, преди да погледне отново очите й. Но това не бе особена загуба. Топлите меки извивки на тялото й все още се притискаха към него и не му бе трудно да си представи, че е нужно само леко да провре крак между краката й, за да я накара обгърне с бедра ханша му.

„Едно по едно, пехотинецо.“

— Все още не си отговорил на въпроса ми. Или греша? — заяви тя, смръщвайки чело.

— Не, права си. Просто исках да добиеш пълна представа за решението ми. Мадам Ева предлага услуги, които са единствени по рода си, и изглежда успява да събере двойки, които си пасват идеално, без значение дали това ще доведе до секс, или не. — Той натърти на последното, за да напомни на члена си да се държи прилично, но органа игнорира това, напълно фокусиран върху богинята в обятията му. — За някои от момчетата това беше идеалният начин да срещнат жена, без да бъдат притискани, без определени очаквания, но все пак им предоставяше начин да преживеят нещо истинско, да им позволи да навлязат отново в света на цивилните и по този начин да изградят повече увереност. Това е много важно, тъй като интимността не може да бъде наложена. Пехотинците, които наистина се нуждаеха от нещо подобно, се колебаеха дали да се регистрират, затова Люк предложи всички да го направим.

Във въздуха покрай тях проехтяха последните акорди на песента и тя направи крачка назад. Но вместо да тръгне обратно към сепарето, тя прокара ръка по неговата и преплете пръсти с неговите. Джеймс стисна дланта й и я поведе към масата. Вместо да седне на мястото си, тя се настани на неговото, плъзвайки се леко настрани, колкото да му направи място да се настани до нея.

Сядайки, той придърпа вечерята и виното й пред нея.

— Това е наистина сладко, нали знаеш? И много по-смислено от моите причини. — Розовите й устни се извиха в самоиронична усмивка.

— Въобще не е така. Няма нищо, което не бих направил за братята си… и мога да го заявя напълно сериозно… регистрацията ми беше заради тях. Но това тук, това е само за мен.

— Наистина ли? — Тя се изчерви, а очите й блеснаха пакостливо.

Той се ухили и повдигна ръката й, целувайки нежно пръстите й.

— Напълно. Мислех всичко, което казах по-рано за филма ти, и ако кажеш на някой това, което смятам да ти призная, ще трябва да се простя с мъжеството си. Затова, моля те, обмисли внимателно последиците.

Тя подпря свободната си ръка на масата, обхвана брадичката си с длан, повдигна вежди и не направи никакъв опит да отдръпне ръката, която той все още държеше.

— Гледал съм всички твои филми и невинаги съм бил на среща. Дори онази комедия за Четвърти юли, където играеше детегледачка на онези малки генийчета. — Което бе само част от истината. Той бе гледал всеки неин филм минимум два пъти, а някои по три или четири пъти, освен това имаше ДВД на всеки от тях.

Очарованият й смях проехтя около тях.

— Не се тревожи, мъжеството ти е в безопасност с мен.

— Надявам се, че се отнася и в двата смисъла на думата?

— Абсолютно.

Той се ухили, целуна отново ръката й и двамата продължиха да се хранят, държейки се за ръка.

Разговорът се насочи към спорта.

Тя предпочиташе баскетбол и футбол. Той предпочиташе баскетбол, и му се наслаждаваше достатъчно, че да обсъжда статистиката за отборите.

Той харесваше италианска кухня, а тя френска.

Тя предпочиташе да прекара следобедите в спа центъра и да пазарува в Бевърли Хилс. Той пък предпочиташе да пазарува онлайн.

Тя смяташе, че най-добрите зимни курорти са на езерото Тахо. Той предпочиташе Уисп на източното крайбрежие.

Тя заяви, че иска да замине на круиз, и се разсмя, когато той заяви:

— На задника ми му писна от оборудването във военноморския флот.

Вечерята продължи с десерт и накрая с кафе.

Те танцуваха.

Смееха се.

Харесваха се.

Той изгуби броя на темите, които бяха дискутирали, наслаждавайки се на остроумието й, хапливите й коментари и абсолютната й невъзможност да се съгласи с него, просто за да стигнат до някакъв консенсус. Напрежението се сгорещяваше, когато стигнеха до тема, в която всеки държеше твърдо на мнението си, като това, че тя обожаваше филма „Час пик“ на Джеки Чан, докато беше очевидно, че най-добрият му филм е „Пияният майстор“. Освен това сбърчваше възхитително носле всеки път, щом той й заявеше, че макар да няма вкус, поне е красива.

В два часа през нощта затвориха бара, макар той да би бил доволен да продължат така цяла нощ. Не се бе смял толкова от години.

Дразнещата вибрация на телефона му прекъсна предложението й за местния хотел „Адолфус“ и брънч^[1] с шампанско. Той извади телефона си, разпозна номера на Деймън и й хвърли извинителен поглед, отваряйки го, за да отговори. Деймън Синклер бе най-добрият готвач, с който бе имал привилегията да служи, мъж, който можеше да накара една обикновена картофена супа да има вкус на манна небесна. Освен това не бе нещо нормално да звъни на Джеймс в два и половина през нощта, без да има дяволски добра причина за това.

— Уестууд.

— Съжалявам, че прекъсвам срещата ти, докторе. Но съм във „Филмор“ с Мат и стана инцидент.

— „Филмор“? — Удоволствието от вечерта се изпари и устните му се присвиха в стегната линия. Мат не бе готов да посещава барове и не биваше да е извън комплекса. Той погледна към красивата жена пред себе си, която изговори само с устни „пъб“, преди да повтори по телефона: — Барът „Филмор“?

— Да, сър. Местните полицаи също са тук. Нямаше да ви се обадя, но капитан Декстър замина за уикенда с годеницата си и…

— Не. Добре е, че се обади. Тръгвам натам. Можеш ли да го държиш под контрол, докато дойда?

— Така мисля, сър.

— Ще съм там до… — той погледна към нея, а тя отново изговори само с устни „петнадесет“ — … до петнадесет минути.

— Мерси, докторе.

Той затвори и наум започна да се мъчи да измисли подходящо извинение, докато тя го избутваше от сепарето. Той й подаде ръка. Тя се изправи грациозно и взе малката си плоска чантичка, която досега не бе забелязал.

— Знам къде се намира, затова ще дойда с теб и ще стигнеш възможно най-бързо.

— Съжалявам за това. — Чувстваше се като задник. В следващия момент сервитьорката дойде да вземе кредитната му карта, носейки светло палто, което той помогна на Лорън да облече. — Мога да използвам GPS-а на колата.

— Пфф. GPS. Израснала съм в Плейноу. Знам точно къде се намира „Филмор“… — Тя се поколеба, сякаш бе променила мнението си. — Освен ако няма да ти преча.

— Никак даже. Просто не знам колко ще се забавим, проблемът е с един от пациентите ми. Трябва да разбера какво се случва.

— Ще дойда с теб и ще те изчакам. После може да закусим някъде.

Той не знаеше какво да каже на това. Със сигурност не искаше да се сбогува с нея, но също така не знаеше какво се случва с Мат и не искаше да я остави да виси и да го чака.

— Ще ти кажа нещо, пехотинецо. Дължиш ми остатъка от нощта и предполагам, че си от типа мъже, който ще ми позволи да избера как да я изкараме.

— Абсолютно, госпожо. — Очите му блеснаха от дрезгавината в гласа й.

— Е, значи искам да я изкарам, като ти помогна с този твой пациент, и очаквам да ми сътрудничиш. — Комбинацията от екстравагантност, сексапил и упорита същност му показаха каква е тя в действителност, не просто жената, която играе в някой от филмите си. Добавете към това и здравомислеща, непретенциозна и чаровна събеседница, и не му бе трудно да кимне, съгласявайки се с нея.

Наистина не му се искаше нощта да свършва.

Той се подписа на бележката от кредитната карта и добави щедър бакшиш за сервитьорката. Лорън го държеше под ръка, когато преминаха по покритите с червен килим стъпала и излязоха навън в септемврийската вечер.

На входа той се поколеба. Тя също бе дошла с кола, но измъкна от ръцете му билетчето за неговата и го подаде на валето.

— После може да ме докараш обратно или ще взема такси… само помни, аз съм изцяло на твоята милост и разчитам на теб.

Той се ухили, прогонвайки загрижеността си, и кимна бавно.

— В добри ръце си и ще направя всичко по силите си, за да оправдая доверието ти.

Блесналите й сини очи стоплиха душата му.

— Имам ти пълно доверие.

Той почти не забеляза кога валето бе отишло да докара колата му. След като я настани в СУВ-а, той даде двайсетачка на младото момиче, задето бе докарало колата толкова бързо и поспря за миг, за да се успокои лудо биещото си сърце.

Лорън беше в колата му.

Тя искаше да прекара още време с него.

Тази невероятна жена.

— Коланът? — каза той, поемайки контрол над себе си, докато сядаше на шофьорското място.

Шофирането до „Филмор“ отне по-малко от петнадесетте минути, които бе предвидила тя, но докато го насочваше накъде да кара, не успяха да си разменят нито дума по друга тема. Три черно-бели коли от полицейския участък на Плейноу бяха паркирани в по-празния край на паркинга с включени червено-сини светлини. Той забеляза първо Деймън, който говореше с един от полицаите, и затърси Мат по осветения паркинг. Младият мъж седеше на бордюра в близост до колата си. Колата му бе с вдлъбнат капак и разбити фарове.

— Веднага се връщам. — Джеймс я стисна бързо за коляното, преди да излезе от колата, изваждайки идентификационната си карта от „Майк̀с Плейс“.

— Съжалявам, докторе. — Деймън отстъпи от полицая, за да го пресрещне, стисвайки силно ръката му. — Излязохме само на няколко бургера и бира. Всичко беше наред и в следващия миг вече не беше.

— Какво точно се случи?

— Вие ли сте лекарят? — Полицаят последва Деймън, на синята му униформа имаше табелка с името му. Аткинс.

— Психолог. — Джеймс му показа идентификатора си. — Мистър Маккол е един от пациентите ми. В какво е обвинен?

— За момента в нищо. Потрошил е собствената си кола и никой не е пострадал. Той се успокои, след като дойдохме, но не бяхме сигурни дали е редно да го оставим да шофира. — Офицерът погледна бегло идентификатора, преди да му го върне.

Той извади стандартно полицейско фенерче и го насочи към колата.

— В бара е станало сбиване, не го е започнал той, но е бил въвлечен в свадата. Обезвредил е и двамата мъже, но те ще се отърват само с няколко синини. Барманът и няколко от клиентите, станали свидетели на инцидента, заявиха, че е било самозащита. Можел е да причини много по-големи вреди, но не го е сторил. — Усещаше се истински респект зад думите на полицая. — След това е дошъл тук и е потрошил колата си. Вече бяхме получили сигнал за сбиването в бара, когато дойдохме и го открихме тук.

Джеймс кимна и хвърли бърз поглед към Деймън.

— И ти не знаеше защо излиза навън, така ли?

— Не. Както каза полицай Аткинс, двама мъже вътре спореха, сбиха се и бутнаха сервитьорката, преди да паднат върху Мат. Малко преди това ми се наложи да отскоча до тоалетната. Когато излязох, той вече бе обезвредил единия, който се търкаляше на пода, опитвайки се да си поеме въздух, а другият беше свит на масата за билярд. Барманът ги вдигна на крака, а управителят ги изхвърли навън, докато Мат просто си излезе от бара. Докато го догоня, вече бе изпотрошил колата.

— Каза ли нещо?

— Нито дума. Най-страшното нещо, което някога съм виждал, докторе. Всеки удар беше насочен с хирургическа точност, фаровете, предното стъкло, страничните огледала, задните светлини и накрая просто разкървави юмруците си, блъскайки по капака. Когато полицаите дойдоха, се опитвах да говоря с него. Те му наредиха да седне настрани и той го направи. Седи там, откакто полицията дойде… — Деймън млъкна на средата на изречението и Джеймс проследи погледа му.

Лорън бе излязла от СУВ-а и седеше на мръсния бордюр с прилепналата си копринена рокля, бе отпуснала ръце в скута си, краката й бяха опънати напред, кръстосани в глезените, излагайки ги на показ. Главата й бе приведена към Мат. Мат изглеждаше поразен, точно като Джеймс, когато за пръв път видя Лорън в ресторанта.

— Благодаря, Деймън. — Тревога се надигна в гърдите му и той побърза към тях. Ако Мат беше нестабилен, Лорън седеше до запалено буре с барут.