Тери Брисбейн
Отвличането на леърда (2)

Втора глава

Луната се издигна високо в небето, осигурявайки му достатъчно светлина, че да продължи пътуването си, без да му се налага да изчака зората. Безмилостният пролетен дъжд най-после бе спрял, отстъпвайки пред сухите дни и приятните нощи. Беше на около две мили от крепостта, когато го нападнаха. Падрик се би с всички сили, но воините бяха четирима или петима и успяха да го пленят. Нахлупиха качулка на главата му, покривайки очите, и завързаха устата му с парче плат. Вързаха ръцете му зад главата и го метнаха на гърба на коня му. Макар Падрик да се опитваше да пресметне посоката и разстоянието, което изминаха, само след няколко минути се отказа, висейки с главата надолу върху движещия се кон.

Едно му бе напълно ясно — те го искаха жив, в противен случай в мига, в който отнеха меча му, можеха да го убият. По тази причина Падрик реши да изчака, преди да предприеме каквото и да е било. Макар да бе леърд на клана, той имаше братя, които можеха да заемат мястото му ако се наложи, затова не се тревожеше за бъдещето на клана. За Катриона също щеше да има кой да се погрижи. Но за какво им бе да отвличат леърд? Подобна постъпка щеше да предизвика само отмъщение и унищожение, а кой би имал полза от това?

Пътуваха известно време, изкачвайки и спускайки се, преминаха покрай течаща вода, докато накрая не спряха и не го свалиха от коня. Краката му трепереха и му се виеше свят, когато го задърпаха по някаква пътека и после през вратата, която бе прекалено ниска за неговата височина. Вероятно някаква колиба или пристройка към къща. Мъжете развързаха ръцете му и го принудиха да седне на мръсния под. Падрик сграбчи най-близкия похитител и го повлече надолу със себе си, но както бързо бяха развързали ръцете му, сега въжето бе заменено от окови.

Падрик не можеше да каже колко са похитителите му и кои са те. Мъжете ефективно го оковаха с разперени ръце на стената. Оковите бяха прикрепени достатъчно ниско и бяха достатъчно дълги, че да му позволят да сяда и да става, но не и да се отдалечава на повече от няколко сантиметра от стената. След като бе прикован, дочу, че похитителите вътре и извън постройката започнаха да говорят, но гласовете им бяха прекалено тихи и приглушени, за да разбере самоличността им. Разговора продължи няколко минути и той се възползва от преимуществото, за да се обърне и да разбере какви движения може да извършва и доколко го ограничават оковите.

Вратата се затръшна, изненадвайки го, и той чу как в касата на вратата някой забива пирони. Опита се да изкрещи през плата запушващ устата му, изисквайки отговори, но заради шума от чуковете и превръзката знаеше, че никой не може да го чуе. Тогава, толкова бързо, колкото бе започнал шума, той чу, че мъжете си тръгват, оставяйки го окован за стената със запушена уста. Падрик започна да се извива, опъвайки оковите в опит да махне превръзката на устата си.

Кой би сторил това? Кой би го отвлякъл само за да го остави тук сам? Дали не мислеха да поискат откуп за него? Ха! Кланът Грант можеше да събере много хора за свада или война, но те не бяха богати. Нямаше кой да плати откуп за него. Но ако се освободеше, щеше да изкопчи истината от някой.

Отново се извъртя, успявайки най-после да стигне възела зад тила си, и го издърпа. Хвана качулката и я махна от главата си. Очакваше, че в помещението ще е тъмно и няма да вижда нищо, и затова се изненада от запаления фенер върху масата.

Но гледката на Катриона, стояща срещу него, напълно го шокира.

Катриона преглътна изплашена и се опита да срещне погледа му. Бе започнала да преосмисля плана си, когато направиха първата стъпка, но сега знаеше, че стореното бе огромна грешка. Той премигна и потърка очи, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда. Тя разпозна мига, в който той осъзна, че наистина е пред него.

Без значение дали й бе съпруг, или не, Падрик Грант бе страховит мъж и имаше врагове. Дори прикован за стената силата на ръцете му бе очевидна… мускулите му изпъкваха, докато опъваше оковите. Една синина тъмнееше на челюстта му. Катриона стисна юмруци, борейки се с желанието да го докосне. Явно напрежението й бе дошло в повече, щом сега виждаше неща, които не бе забелязвала през последните четири месеца.

— За какво е всичко това, Катриона? — попита я той с много по-кротък глас, отколкото бе си представяла, че може да бъде в подобна ситуация.

Всички думи, всички обяснения, които бе обмисляла внимателно през последните седмици, докато лежеше сама в леглото си, съставяйки плана си, сега се изпариха от ума й.

— Кажи ми! — изкрещя този път той, а гласът му проехтя около двама им, докато гневът му нарастваше, а оковите дрънчаха на каменната стена зад него.

Катриона трепна за миг, но бързо успя да си възвърне контрола.

— Ти ли реши да свършиш мръсната работа на баща си? Негова съучастница ли си? — попита я той.

Отново задърпа оковите, карайки я да подскочи стреснато назад. Кат вдигна ръка и потърка челото си. Как, за бога, бе решила, че това ще сработи? Падрик успя някак си да се изправи на крака. Сега използваше ръста си, за да я изплаши, след като крясъците му не бяха дали резултат. Дугъл я бе предупредил какво може да очаква, когато Падрик се разяри, и досега бе предвидил правилно реакциите на брат си. Какво я бе посъветвал? О, господ да й е на помощ. Трябваше да го остави да се накрещи. А после да преговаря. Бе постъпила така след сватбената им нощ и имаше ефект, затова Кат очакваше и сега да проработи… но този път положението бе по-различно.

Точно в този толкова неподходящ момент в гърлото й се надигна кикот. От гнева в погледа му, от стиснатата му челюст и от начина, по който дърпаше оковите си, Кат осъзна, че още известно време няма да може да преговаря с него. Щеше да е късметлийка, ако напусне това място жива, пък какво остава със съпруг. Брат му изглежда не се тревожеше за безопасността им, но това не я успокояваше… те бяха една кръв, но тя бе Макдонъл. Младата жена въздъхна и поклати глава, скръствайки ръце на гърдите си и изправяйки се в цял ръст, преди да изрече думите, които ехтяха в съзнанието й.

— Искам съпруг.

На това той отговори така, както отговаряха всички Грант, щом чуеха името й, семейната й история или историите, базирани на враждата между двата клана… с гняв. Ако някой от мъжете беше останал, след като го оковаха, щеше ясно да чуе проклятията му въпреки вратите, прозорците и дебелите стени на къщата. Той изсипваше проклятия върху нея и клана й. Бореше се срещу оковите, докато китките му не прокървиха. Кат опита няколко пъти да го прекъсне, за да му обясни, той не спираше…

И изведнъж спря.

Отпускайки се назад към стената, Падрик седна на пода, докато поемаше накъсано дъх, опитвайки се да възвърне контрола си. Бе известен с това, че е най-спокойният от синовете на Мичъл Грант, но очевидно и той бе наследил способността на баща си да губи контрол без предупреждение. Макар че след като бе нападнат, бит, отвлечен и заплашван със смърт, гневът би бил най-малкото, което можеше да се очаква от него. Сега бе покрил лицето си с ръце и се мъчеше да си поеме дъх.

— Друг съпруг? — попита той, а гласът му бе дрезгав от виковете. — Има много по-лесни начини да си намериш нов съпруг. — Той подръпна оковите, за да подчертае думите си.

Тя не отговори нищо. Падрик знаеше, че я е изплашил до такава степен, че тя не можеше да отговори каквото и да е било. Много добре. Той самият не можеше да си спомни някога да е избухвал по този начин, дори когато се изправи пред съпругата, която не го желаеше. Онази сутрин може да бе повишил глас, но онова бе по-скоро за пред клана, отколкото заради него.

Тогава го бе обзел лек пристъп на вина, напомняйки му колко всъщност го бяха наранили думите й. И това нямаше нищо общо нито с неговия, нито с нейния клан, ставаше въпрос за него самия. Гордостта му на леърд на клана бе наранена. И още по-лошо, думите й онази сутрин бяха поставили под съмнение честта му.

Наблюдаваше я как се движи из стаята, събирайки вещи, които едва сега той забеляза, и слагайки ги на дървен поднос. Тя тръгна към него и Падрик се изправи на крака, тъй като не искаше да пропусне шанса си да я сграбчи и да я принуди да му даде ключа за оковите. Едва тогава осъзна къде бяха, къде го бе отвела тя… и последствията от това.

Много отдавна баща му бе построил малка къща за майка му в близост до потока, който се вливаше в голямото езеро. Никой не живееше в нея. Нейната „дамска къща“, както я наричаше баща му, бе убежището на майка му, място, където тя откриваше тишина и спокойствие. От отнесените изражения, които добиваха родителите му, когато се споменеше за това място, макар и да не го искаше, Падрик много добре можеше да си представи какво се бе случвало тук. Звукът от скърцане на дърво привлече вниманието му и той видя Катриона да бута подноса към него. Тя остана достатъчно далеч, че да не може да я улови, но достатъчно близо, че да избута подноса в обсега му.

Купа с вода. Няколко парчета плат. Малка чаша. Парче хляб и парче сирене.

— Сигурно си гладен — каза тя, преминавайки през стаята, за да седне на стола в най-далечния ъгъл. — Пропусна обяда и вечерята.

Искаш му се да отрече, но стомаха му избра точно този момент да изкъркори шумно, достатъчно силно, че по устните й да се разлее лека усмивка. Падрик седна отново на пода и придърпа подноса към себе си. Тя бе наредила да го отвлекат, а сега му даваше вода и храна… и малкото удоволствие да се почисти, тъй като от китките му течеше кръв и вече бе покрила ръцете му. Беше странно, че докато е планирала всичко това, е намерила време да се досети, че ще пропусне храненията и бе подготвила храна за него.

Клепачите й натежаха, докато го наблюдаваше как се храни. Когато изяде всичката храна и изпие ейла, тя вече бе заспала на стола с наведена на една страна глава. Падрик щеше да почака до сутринта, за да получи отговорите на въпросите си… не че имаше друг избор. Мислейки за последствията от всичко това, той осъзна нещо друго.

Тя може да искаше нов съпруг, но не го искаше мъртъв.

Или поне все още не.