Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (23)

23

В три и петнайсет в понеделник следобед инспектор Ворман пристигна в училището и се запъти към кабинета на госпожа Гладуел. Почака, докато тя отиде до една класна стая на втория етаж и изведе Джона Фин от последния за деня учебен час. Джона, който вече беше изтърпял отстраняването си за половин ден, изломоти: „Сега пък какво?“, и я последва.

— Просто ела с мен — каза тя и двамата поеха по коридора обратно.

В канцеларията изчакаха да удари последният звънец и учениците да се изсипят извън сградата. По време на хаоса след часовете Джона и госпожа Гладуел влязоха в кабинета й и затвориха вратата. Инспектор Ворман показа значката си и попита:

— Ти ли си Джона Фин?

— Да — отговори Джона и потърси с поглед помощ от госпожа Гладуел.

— Седни — покани го Ворман. — Искам да ти задам няколко въпроса.

— Станало ли е нещо?

— Може би.

Джона седна и остави раницата на коленете си. Беше видимо изплашен и не знаеше какво да прави или да говори.

Ворман приседна в края на бюрото и изгледа Джона отгоре. Не беше честна битка. Строго ченге с тъмен костюм и страховито изражение, което измерва със строг поглед уплашено слабичко хлапе с паднал върху очите бретон. Ворман знаеше как точно ще протече разговорът, а Джона не беше толкова сигурен.

Инспекторът поде:

— Разследваме обир от миналата седмица в „Биг Мак Систъмс“, компютърен магазин в центъра, и искам да ти задам няколко рутинни въпроса. Това е.

Джона си пое въздух, почти ахна и наведе глава. Впери поглед в пода и зяпна слисан. Ворман не беше виждал по-виновно лице.

— Откъде взе мобилния телефон, с който те спипаха днес сутринта?

— Ами… купих го.

Ворман отвори бележника си, близна молива си и попита:

— Добре, от кого го купи?

— От някакво момче. Казва се Ранди.

Ворман надраска нещо в бележника си и попита:

— Колко плати за него?

— Ами… петдесет долара.

— Телефонът е откраднат от магазина на Биг Мак. Когато го купи, знаеше ли, че е откраднат?

— Не, сър, кълна се.

— Как е фамилията на Ранди?

— Не съм сигурен.

— Знаеш ли къде живее? Къде да го намеря, за да поговорим?

— Не знам, сър.

— Добре, значи този загадъчен Ранди просто се появява и предлага да ти продаде за петдесет долара чисто нов смартфон, който всъщност струва триста, и на теб не ти хрумва, че може да е откраднат?

— Не, сър.

— Не е много умно от твоя страна, нали?

— Май не.

— Лъжеш ли ме?

— Не, сър.

— Ако ме лъжеш, Джона, положението ще се влоши още повече.

— Не ви лъжа.

— Мисля, че ме лъжеш.

Джона поклати глава и бретонът му падна в очите.

Ворман от години разпитваше закоравели престъпници, хора, които умееха да изричат огромни лъжи с най-искрено изражение. Това хлапе не звучеше никак благонадеждно.

— Крадецът или крадците са нахлули в магазина на Биг Мак и са откраднали няколко таблета и лаптопи. Ранди да е предлагал да ти продаде чисто нов таблет или лаптоп?

— Не, сър.

— Виждал ли си таблет „Линкс нула-четири“?

Джона поклати глава, без да отлепя поглед от пода.

— Знаеш, че училищната управа има правото да проверява шкафчето и раницата ти, нали? — попита Ворман и се подготви да нанесе смъртоносния удар. — Разбираш ли го?

— Да, струва ми се.

— Добре. Да погледнем в раницата ти.

— Какво търсите? — попита Джона.

— Още крадени вещи.

Ворман посегна към раницата. Джона я стисна за кратко, после я пусна. Ворман я остави върху бюрото на госпожа Гладуел и бавно дръпна ципа. Извади отвътре учебници, тетрадки, списание за видеоигри и накрая един таблет. „Линкс 0-4“. Вдигна го, разгледа го и каза:

— Джона, ти ме излъга. Откъде се взе това?

Джона се приведе напред, облегна лакти на коленете си и провеси нос.

Ворман го притисна:

— Откъде се взе това, Джона? Брат ти ли ти го даде?

Никакъв отговор.

— Добре, да отидем да погледнем какво има в шкафчето ти.

 

 

Почти по същото време на около километър и половина от гимназията инспектор Хамилтън се представи на Джеси Фин. Намираха се в кабинета на директора няколко минути след последния звънец. Раницата на Джеси лежеше неотворена върху бюрото.

— Искам да ти задам няколко въпроса — поде Хамилтън с приятелска усмивка.

Директорът господин Трасъл седеше на бюрото си и наблюдаваше.

— За какво? — попита Джеси, подигравателно ухилен. Веднъж вече беше минавал през системата на съда за малолетни и изобщо не харесваше ченгетата, съдиите и дори адвокатите.

— Имаш ли брат Джона?

— Този въпрос е лесен.

— Тогава отговори.

— Да.

— Така си и мислех. В момента Джона е задържан, защото у него е намерен откраднат смартфон „Ексел седем“ и три таблета „Линкс нула-четири“ — един в раницата му и два още в кутиите си в шкафчето му. Имаш ли представа откъде се е сдобил с тях?

Джеси трепна, но се постара да го прикрие. Кръвта се смъкна от лицето му и той пребледня. Поклати глава.

— Не очаквах друго — отбеляза Хамилтън. — Проверихме регистрационните номера и знаем откъде са таблетите. А ти знаеш ли, Джеси?

— Не.

— Джеси, в момента по-малкият ти брат е едно изплашено момче. Говори, пее като птичка и разказва, че обирът на магазина на Биг Мак е твоя идея. Той не е искал да отиде, но ти си настоял, защото ти е трябвала помощ за пренасянето на лаптопите, мобилните телефони и таблетите. Какво мислиш за това, Джеси? Той не е много кораво хлапе, нали? Гледай само — брат ти е, обаче започна да те порти още преди да му щракнем белезниците.

— Белезници ли? — попита Джеси глухо и задавено, а лицето му доби объркано и уплашено изражение.

— Аха, приготвил съм едни и за теб. Само почакай. Братчето ти разказа, че двамата сте влезли в магазина през задния прозорец миналия вторник през нощта и сте взели десетина смартфона, шест петнайсетинчови лаптопа и десет таблета „Линкс нула-четири“. Каза, че сте останали в магазина по-малко от пет минути, защото предварително сте проучили мястото и сте знаели кое къде се намира и как да избегнете охранителните камери. Да ти звучи познато, Джеси?

— Не знам за какво говорите.

— О, според мен знаеш. Може ли да погледна в раницата ти?

— Ами давайте — позволи му Джеси и я побутна към полицая.

Хамилтън дръпна ципа и бавно извади отвътре учебници, тетрадки, бутилка вода, няколко списания. Нищо, което да изглежда крадено. Хамилтън сви рамене и натъпка всичко обратно в раницата.

— Да отидем да надникнем в шкафчето ти.

— Не може да го направите — възрази Джеси.

— Нима? И защо?

— Защото нарушавате личното ми пространство.

— Не бързай, Джеси — намеси се господин Трасъл и вдигна някакъв лист. — Това е договор за наемане на шкафчето, който си подписал за учебната година. Не изискваме от учениците си да използват шкафче, но ако те пожелаят, трябва да подпишат договор. Тук ясно е казано, че трябва да предоставиш шкафчето си за оглед при поискване от училището или от полицията.

— Да вървим — подкани го инспектор Хамилтън.

 

 

В прогимназията инспектор Ворман и госпожа Гладуел се върнаха в кабинета й заедно с Джона, който явно всеки момент щеше да се разплаче. Върху бюрото лежаха двата таблета, които директорката и Ворман бяха извадили от шкафчето на Джона малко по-рано същия ден.

— Брат ти е задържан в гимназията — осведоми момчето Ворман — и твърди, че идеята да подхвърлите три таблета „Линкс“ в шкафчето на Теодор Буун е била твоя. Каза, че ти си проникнал във файловете на училището, взел си кода му за достъп и си оставил таблетите в шкафчето му миналата сряда сутрин, за да го натопиш за престъпление. Вярно ли е?

— Джеси ли го е казал?

— О, да, и още много неща. В момента седи в една стаичка в гимназията с белезници и разказва цялата история. Тъжна работа, ако питаш мен — да топиш малкото си братче, но така става, когато вършиш глупости със съучастник.

— Не ви вярвам.

— Пет пари не давам дали ми вярваш, момче. Загазил си повече, отколкото можеш да си представиш. Ще те обвиним за проникване с взлом, обир, преследване, заговор, вандализъм. Брат ти ни каза дори, че ти си срязал гумите на колелото на Тео и си хвърлил камък през остъклената врата на кабинета му.

— Не! Той го направи! — изпусна се Джона, но веднага се овладя. Притаи дъх и впери поглед в инспектора, който само се усмихваше. В разгара на битката хлапето беше направило много важно признание.

Ворман погледна към госпожа Гладуел. И двамата се усмихваха. Загадката беше разплетена.

 

 

Съдържанието на шкафчето на Джеси беше спретнато подредено на пода в коридора. Надянал хирургически ръкавици, инспектор Хамилтън внимателно извади последните предмети: два таблета „Линкс 0-4“.

— Боже, откъде ли са се взели тия неща! — възкликна той усмихнат. — Джона каза, че сигурно ще ги намерим тук. Нека да отгатна, Джеси, ти нямаш никаква представа как тези лъскави нови неща са се озовали в шкафчето ти, нали?

Джеси мълчеше.

Влязоха в една празна класна стая и господин Трасъл затвори вратата.

— Седни там — строго нареди Хамилтън на Джеси и му посочи един чин.

Джеси се подчини. Вече нямаше сили да се бори.

— А сега — каза Хамилтън, надвесен над Джеси, все едно всеки момент ще го зашлеви — искам останалите крадени стоки. Къде са?

— Не знам за какво говорите — немощно отвърна Джеси. Притискаше дланите си една в друга върху бюрото, забол поглед в тях.

Хамилтън бръкна в джоба си и извади някакви документи.

— Ти си умно момче, нали, Джеси? Я ми кажи какво представлява заповедта за обиск?

Джеси поклати глава.

— Не знаеш ли? Май в крайна сметка няма да се окажеш толкова умен.

Джеси поклати глава.

— Заповедта за обиск дава на полицията право да претърси дома ти: всяка стая, всяко чекмедже, шкаф, килер, кутия, чанта, всяка купчина боклуци на тавана, всяка стара мебел в гаража. Дава ни право да обърнем къщата ти наопаки, докато търсим останалите неща, които двамата с брат ти сте откраднали от магазина на Биг Мак.

Хамилтън пусна заповедта за обиск върху бюрото и тя се приземи върху ръцете на Джеси. Той дори не направи опит да я прочете.

— Майка ти у дома ли е, Джеси? — попита Хамилтън.

— Спи. Дава нощни дежурства в болницата.

— Ами да вървим да я събудим.