Джон Гришам
Теодор Буун — Заподозрян (13)

13

Тео седеше в кабинета си с угасени лампи и спуснати щори в компанията на Джъдж, размишляваше в тъмното и се чудеше какво ли предстои да се случи. След няколко часа майка му щеше да се върне от съда. Двамата с баща му щяха да се заключат и да проведат един от онези адски сериозни разговори, каквито само притеснените родители провеждат. След това щяха да го призоват вътре като престъпник, за да се изправи срещу критиките им. Щяха да му дръпнат едно конско. Майка му щеше да се разплаче. Отстранен от училище! Как бе могъл? И така нататък. Вече му беше омръзнало да мисли за тези неща.

Първоначалната реакция на баща му беше донякъде утешителна. Нямаше драма, ала баща му поначало не разиграваше драми. Не му крещя, той беше твърде улегнал човек, за да крещи. Нямаше заплахи, нито допълнителни наказания, но Тео знаеше, че родителите му винаги първо обсъждат нещата, преди да му потърсят сметка.

Допреди няколко часа и през ум не му беше минавало, че може да го отстранят от училище. Никога не се беше замислял за това, а сега, разсъждавайки над служилото се, се запита дали си бе струвало. Не обичаше да нарушава правилата. Не му беше приятно, че е разочаровал госпожа Гладуел и господин Маунт. Подозираше, че родителите му ще преценят постъпката му като срамна, и това го притесняваше. Пък и, честно казано, изобщо не му беше приятно, че е участвал в онази безумна битка, в която четирима воини се ритаха, удряха, дращеха и ругаеха един друг, докато една част от учениците ги зяпаха ужасено, а друга част ги насъскваха.

От друга страна, Тео донякъде се гордееше, задето се бе притекъл на помощ на приятел, нападнат от два пъти по-многоброен противник. Беше видял възхищението в очите на своите приятели и съученици. Той, Тео Буун, беше обвинен несправедливо и беше участвал в схватка, за да защити доброто си име и да помогне на приятел.

И то какъв приятел! Тео не успя да сдържи усмивката си, докато си припомняше сблъсъка. Възхищаваше се на бързината и безстрашието, с които Уди се намеси и накара устатия Бакстър да млъкне. Освен това Тео имаше усещането, че Уди не е приключил. Най-вероятно щеше да причака Бакстър някъде извън училище и да затвори и другото му око. Тео се надяваше, че собствените му дни на бойното поле са приключили, обаче разчиташе Уди да е наблизо в случай на нужда.

На вратата се почука тихо.

— Влез — обади се Тео.

Беше Елза — със зачервени очи и сълзи по бузите. Тя светна лампата и разпери ръце да го прегърне.

— Толкова съжалявам, Тео.

— Няма нищо, няма нищо — успокои я той. Никак не му се искаше хората, които го обичат, да разиграват драми. Стоически издържа прегръдката. — Добре съм, нищо не се е случило. — Започваше да се дразни.

Елза стоеше и триеше бузите си с кърпичка.

— Не мога да повярвам. Ти си най-доброто дете на света.

— Може би не. Само в челната петорка съм. Всичко е наред, Елза.

— Кой те нападна?

— Никой. Беше просто глупаво сбиване. Нищо особено.

Тя попи очите си с кърпичката и започна да си дава сметка, че съчувствието й не е подобаващо оценено.

— Аз все още те обичам, Тео — увери го Елза, все едно беше убил някого.

— Добре съм, Елза, добре съм. — А сега били се махнала, ако обичаш?

Тя си тръгна и Тео угаси лампите. Двамата с Джъдж отново потънаха в мрачен, но всъщност приятен размисъл. Пет минути по-късно на вратата отново се почука.

— Да — обади се Тео.

Вратата се открехна и вътре влезе Дороти, секретарката по свързаните с недвижими имоти дела на баща му. Тя светна лампата и попита:

— Добре ли си, Тео?

— Да — отговори лаконично той и за миг се уплаши, че тя ще се метне към него да го прегърне, като че ли той се нуждае от физическата й подкрепа.

— Не мога да повярвам. Защо са те отстранили от училище?

— Чисто и просто понеже се сбих. А това не е позволено.

— Да, разбира се, Тео, обаче вината не е твоя.

Тео поклати глава и погледна през прозореца. Колко пъти щеше да се наложи да обяснява какво се е случило?

— Няма значение чия е вината. Сбиването си е сбиване.

Дороти се умълча неловко и накрая каза:

— Е, ако се нуждаеш от приятел, аз съм наблизо.

— Благодаря. — Да бе! Как ли не съм отишъл да споделям проблемите си с човек на възрастта на майка ми!

Дороти излезе и Тео отново загаси лампата. Мобилният му телефон изпиука — беше получил съобщение от Ейприл Финмор.

Сега чух. Добре ли си?

Аха. В кабинета съм. Не уча. Яко!

Ами вашите?

Мама е в съда, татко не ми е сърдит.

Кого удари?

Не знам точно, здраво се бихме.

Рани? Кръв?

На Тео изведнъж му се прииска да може да се похвали с повече геройства. И по присъщия за него начин попреувеличи:

Сцепена устна. Кръв.

Уау! Кога щете видя?

После. Сега учи!

И Тео отново потъна в размисъл. Пет минути по-късно на вратата се почука. Още преди да отговори, в стаята влезе Винс и светна лампата. Вече цялата кантора се бе изредила да му окаже съчувствие. Разбира се, освен Марсела Буун, която всеки момент щеше да пристигне.

Винс беше неин правен асистент от години. Той вършеше черната работа по бракоразводните дела на госпожа Буун, а това невинаги беше приятно. Прекарваше много време извън кантората, разследваше клиенти, шпионираше съпрузите им и проверяваше фактите. Тео от години знаеше, че клиентите по бракоразводните дела често не казват истината на адвокатите си, затова възлагаха на Винс да провери историите им. Той беше на около трийсет и пет, неженен, симпатяга с тежка работа.

Елза беше влязла разплакана, Дороти изглеждаше на ръба на нервна криза, но не и Винс. Той се облегна на вратата и каза:

— Браво на теб, Тео. Здраво ли го фрасна?

Тео най-накрая се усмихна. Знаеше, че ще разкаже случилото се десетки пъти, така че защо да не го поукраси мъничко?

— Аха — отговори той.

— Само така. Виж, Тео, днес си научил ценен урок. Настъпва момент, когато човек трябва да отстоява позициите си при всякакви обстоятелства.

— Не можех да стоя и да гледам — каза Тео.

— Отстраняването не е кой знае какво, стига да не ти стане навик. И мен ме отстраниха в шести клас.

— Сериозно?

— Ами да. Отраснах в Норчестър, а там ходехме пеша на училище. Имаше един хулиган, Джери Прейтър, гадно хлапе, който много ме тормозеше. Поне веднъж седмично ме спипваше на игрището преди часовете, поваляше ме на земята, риташе ме и ми открадваше кутията с обяда. Вземаше вкусните неща — чипса, ягодовите десертчета, сандвичите с шунка, а на мен оставяше ябълките и морковите. На следващия ден нападаше някой от приятелите ми и правеше същото. Джери май постоянно беше гладен. Така или иначе, сериозно ни вгорчаваше живота. По-големият ми брат учеше в гимназията и ми обясни, че хулиганите обикновено са страхливци и че нещата само се влошават, докато човек не им се опъне. Брат ми ме научи какво да направя. Скрих обяда си в раницата и напълних кутията с камъни. На следващата сутрин видях Джери на игрището и се запътих към него. Тъкмо щеше да ме удари, когато аз замахнах с кутията и го цапардосах в лицето. Силно. Беше гаден удар, разцепих му скулата. Той изпищя и се строполи на земята, а аз го ударих още няколко пъти по главата. Вече се бяха струпали хора, дотича и един учител. Заведоха го на лекар и го закърпиха. Осемнайсет шева, десет на скулата. Всички ми крещяха, баща ми дойде и ме взе от училище. Обясних му какво е положението и той разбра. Майка ми плака, но майките така правят. Както и да е, след това Джери ме остави на мира.

— Страхотно! За колко време те отстраниха?

— За седмица. За кратко бях герой, но после се почувствах зле. Джери Прейтър заслужаваше някой да го цапардоса, но на лицето му остана белег. Тогава се бих за последен път, Тео. Опълчих се на един хулиган, но го направих с оръжие. Трябваше да използвам юмруците си, нищо друго. И досега се чувствам зле заради случилото се.

— Какво стана с Джери?

— Напусна училище и по-късно влезе в затвора. Никога не е имал големи шансове. Както и да е, постъпил си правилно, така че недей да се тревожиш особено.

— Не искам майка ми да ми крещи.

— Няма. Познавам жените добре, Тео.

След като Винс си тръгна, Тео заспа, а Джъдж отиде да си търси храна.

* * *

Събраха се в заседателната зала. Тео седна на тясната страна на дългата внушителна маса, а родителите му се настаниха от двете му страни. Пред Тео имаше сандвич с пилешка салата, но на него изобщо не му се ядеше. Нямаше апетит.

Майка му не се усмихваше, но и не крещеше. Очевидно двамата с баща му се бяха посъветвали на четири очи относно сина си и неговото отстраняване от училище и тя вече беше преодоляла шока.

— Ако се повтори, какво би направил по-различно, Тео? — попита го майка му и отпи от ледения си чай.

Тео задъвка парче маруля и се замисли над въпроса, който оцени като интересен.

— Ами не съм сигурен, мамо. Нищо не бих могъл да направя, за да предотвратя сбиването, понеже то започна много бързо. Не бих могъл и да го прекратя, защото Уди и Бакстър се удряха сериозно. Когато Гриф се нахвърли върху Уди, усетих, че нямам избор, Уди се биеше заради мен. Най-малкото, което можех да направя, е да му помогна.

— Значи не би направил нищо различно?

— Май не.

— Това означава ли, че не си научил нищо от този дребен епизод?

— Научих, че не ми е приятно да се бия. Не ми е приятно да ме удрят по лицето и да ме ритат по главата. На някои момчета им харесва да се бият, но на мен не.

— Бих казал, че това е важна поука — обади се господин Буун и отхапа от сандвича си.

Госпожа Буун тъкмо се канеше да дръпне някоя лекция, когато Елза почука на вратата. Отвори я и каза:

— Извинете, че ви безпокоя, но полицията е тук.

— Защо? — попита господин Буун.

На Тео му идеше да пропълзи под масата.

— Искат да говорят с Тео. И с родителите му, разбира се.

Хамилтън и Ворман се бяха върнали. Те седнаха от едната страна на масата и поставиха пред себе си голям плик. Семейство Буун се настаниха от отсрещната страна.

— Извинете, че ви прекъсваме — каза инспектор Хамилтън. — Наминахме да поговорим с вас двамата и научихме, че и Тео е тук. Отстранили са го от занятия, така ли?

— Точно така — отговори госпожа Буун рязко. Беше видимо ядосана.

— Защо?

— С радост ще ви отговорим, ако ме убедите, че ви влиза в работата.

Не им влизаше в работата и лицето на Хамилтън пламна, а партньорът му го погледна смутено.

Дай им да се разберат, мамо, каза си Тео. От двете му страни имаше по един адвокат и той се чувстваше защитен. Въпреки това беше неспокоен и бе седнал върху дланите си, за да не треперят.

— Сигурен съм, че има основателна причина за посещението ви — обади се господин Буун.

Ворман се приведе напред и каза:

— Да, искаме да поговорим с Тео за бейзболната шапка, открадната от шкафчето му в понеделник. Би ли ни я описал, Тео?

Тео погледна първо майка си, после баща си. И двамата кимнаха. Давай, отговори на въпроса.

— Тъмносиня с червена козирка, регулируема лента и емблемата на „Туинс“ отпред по средата.

— Имаш ли представа кой е производителят на шапката? — попита Ворман.

— „Найки“.

— Някакви отличителни особености на шапката?

— Моите инициали, Т.Б., от долната страна на козирката.

— С какво си написал инициалите си?

— С черен маркер.

Ворман бавно отвори плика, извади шапка с козирка и я побутна към Тео.

— Това твоята шапка ли е?

Тео я взе, огледа я набързо и отговори:

— Да, сър.

— Къде я намерихте? — попита госпожа Буун.

— В компютърния магазин на Биг Мак. Чистачите ходят там всяка сряда вечер след края на работното време. Снощи чистели пода, един от тях метял под някакъв плот и намерил това. Крадецът влязъл към девет часа във вторник вечерта и в бързината да открадне каквото иска и да се измъкне си изгубил шапката.

Тео се взираше в шапката и му идеше да ревне. Използваха любимата му шапка като доказателство срещу него. Не беше честно. Уликите се трупаха. По някаква странна причина чуваше противния глас на Бакстър: „Пандизчия, пандизчия.“

За момент родителите му сякаш си глътнаха езика. Тео не издаваше нито звук. Полицаите ги наблюдаваха с мрачно задоволство, все едно искаха да кажат: „Пипнахме ви. Да видим как ще се измъкнете от това.“

Най-накрая госпожа Буун се прокашля и каза:

— Изглежда, крадецът е много умен. Планирал е престъплението старателно с намерението да натопи Тео. В понеделник е откраднал шапката, после я е оставил на местопрестъплението и в сряда се е върнал и е оставил откраднатите предмети в шкафчето.

— Това е едната теория — съгласи се Ворман. — И вероятно имате право. Но освен това ние работим по друга теория, според която Тео е носил шапката във вторник вечерта, може би за да скрие лицето си на влизане в магазина към девет часа — знаем, че по онова време е бил в района, той сам го призна, — а в бързината да задигне таблетите, лаптопите и мобилните телефони е изгубил шапката си и ние я намерихме. Разбира се, в сряда намерихме и няколко откраднати таблета в шкафчето му.

— Трудно можем да пренебрегнем Тео като заподозрян — додаде Хамилтън.

— Много трудно — съгласи се Ворман. — Всъщност по време на повечето разследвания не разполагаме с толкова улики срещу заподозрените.

Беше ред на Хамилтън.

— Струва ни се странно, че не си съобщил за първата кражба от шкафчето си в понеделник. Такива кражби са рядкост в училището, но ти въпреки това не си докладвал. И не посочи пред нас основателна причина за този пропуск.

— Възможно е в понеделник изобщо да не е имало кражба. Когато те хванахме с откраднатите таблети в сряда, ти каза, че някой е отворил шкафчето ти и ги е оставил вътре. И за да прозвучат думите ти достоверно, добави малката подробност, че някой е ограбил шкафчето ти два дни преди това — каза Ворман.

— Няма обаче данни за подобно нещо. Няма никакви доказателства — добави Хамилтън.

— Никой в училището не е видял загадъчния крадец — поде Ворман. — Трудно ни е да го повярваме при толкова много ученици и учители, плюс чистачите и помощниците. При пълните с хора коридори и така нататък. Да, трудно ни е да повярваме.

— Доста невероятна история, ако питаш мен — каза Хамилтън.

На Тео ми призляваше от тези двамата. Затвори очи, стисна зъби и си заповяда да не плаче.

— Не вярвате ли на сина ми? — попита госпожа Буун.

За Тео беше очевидно, че не му вярват.

— Да кажем просто, че още разследваме — отговори Ворман.

— Проверихте ли шапката за отпечатъци? — попита господин Буун.

— Да. Трудно се свалят отпечатъци от плат, така че не ни провървя. В лабораторията са почти сигурни, че няма такива. Изглежда, крадецът е бил с ръкавици и много е внимавал. Няма отпечатъци нито по таблетите, нито по шапката, нито на местопрестъплението.

— Смятате ли да отправите обвинение на Тео? — попита госпожа Буун.

— Още не сме решили — отговори Хамилтън. — Но може да се каже, че се ориентираме натам.

Семейство Буун обмисляха думите му, без да коментират. Госпожа Буун драскаше нещо в бележника си. Тео се бореше със сълзите. Знаеше, че е невинен и няма нищо общо с кражбата, но полицията не му вярваше. Чудеше се дали родителите му му вярват.

Ворман наруши мълчанието с още лоши новини:

— Бихме искали да претърсим къщата — каза той.

Господин и госпожа Буун се озадачиха.

— За какво? — попита господин Буун.

— За доказателства — отговори Ворман. — За останалите откраднати вещи.

— Не може да се отнасяте към нас като към най-обикновени престъпници — гневно заяви госпожа Буун. — Това е възмутително.

— Няма да се съгласим на обиск — каза господин Буун.

— Не ни е нужно съгласието ви — възрази Ворман с противна усмивка. — Имаме заповед за обиск.

Той извади няколко сгънати листа от джоба си и ги плъзна по масата. Госпожа Буун намести очилата си и прочете документа от две страници. Приключи и го подаде на съпруга си. Тео изтри една сълза с опакото на дланта си.