Филип Кер
Един по един (4)

Трета книга

Проблемът е следният: как да придадем тежест на тази безсъдържателна купчина, на този груб, недодялан, брутален комплекс, на тази скована крещяща удивителна на вечното несъгласие, на грациозността на тези по-извисени форми на чувствеността и културата, които почиват на низки и жестоки страсти? Как да прокламираме от зашеметяващата височина на този странен, налудничав, модерен връх в архитектурата омиротвореното Евангелие на емоционалността, на красотата, на култа към по-добрия живот?

Луис Съливан

за високите административни сгради

 

 

В началото имаше Земя без Величини. И рече Човекоиграчът, Да бъдат Цифрите, за да можем да класифицираме нещата. И бидоха Цифрите. И Човекоиграчът отдели цифрите от множеството. И рече Човекоиграчът, нека създадем изчислителни методи, за да решим линейните/квадратни проблеми, защото Цифрите са не само удобни инструменти, но също тъй заслужават и да бъдат изучавани сами по себе си. И Човекоиграчът нарече науката Математика. И рече Човекоиграчът, Поточните измервания и изчисления изискват тази система да използва и нулата като цифра, а точката или запетаята да разделят частите на числата по-големи и по-малки от 1. И нарече той системата Позиционна бройна система. За Човекоиграч Лайбниц 1 означаваше Бог, а 0 — Празнота. И рече Човекоиграчът, като използвате само тези два знака, създайте система, която да не се нуждае от останалите 8 знака, защото по онова време повечето системи бяха десетични. И нарече Човекоиграчът новите цифри Двоични или Бинарни. Цифрите станаха по-прости, но и по-дълги и скоро бяха необходими необятни ROM^[1], за да ги запаметят. И рече Човекоиграчът, Нека създадем машини, които ще помнят цифрите вместо нас, и нека всяка 1 или 0 се нарича БИТ, а съвкупността от осем Бита да се нарича Байт, а два или четири Байта нека наричаме Дума. Това е началото. И нека наречем новите машини Компютри.

С това напускаш първото ниво на трудност. Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Отговори с Да/Не. Добре, но помни, че те предупредих.

И цифрите станаха безкрайни.

Всичко е число и Числото е доброхубаво.

Защото числата се превръщат в действия и действията се превръщат в числа. Входът става изход, който на свой ред се превръща във вход и прочее — информация превръщана непрестанно във все по-податлива основа за правенето на нещо друго, ad infinitum^[2]. Цифрите движат света.

Компютрите проверяват всички числа да означават, че нещо се прави. Това създава неминуемо усещане за подреденост. Енергията е на привършване. Ако всичко се сведе до числа, тогава изпълнената със случайности, хаотична природа на света ще бъде преодоляна и ще стане предсказуема, защото в действителния ред има реално предимство и основа за непогрешими закони. Не е ли така? Защото няма нищо, нито един аспект на екзистенцията, който да не е обект на оразмеряване или статистика. Това не е врата, това е стена, глупци.

Някога светът е бил управляван според вътрешностите на жертвените животни. Прахосничество. Сега светът се управлява според Числата и вероятността е изместена от познанието и учението. Компютрите и онези, които им служат — човекоиграчи статистици, сифолози^[3] и стохастици управляват, редуцирайки световните проблеми до изчислени „може би“, и предлагат не толкова това, от което има нужда, а онова, което компютрите могат да направят. Крал Карл и кралица Клара крали кларинети.

Защото всичко е Число.

Дори примитивните числа са доброхубави. Циклични. Златни. Духовни. Кабалистични. Ирационални. Зверски. Човекоиграч Свети Йоан е избрал числото 666, тъй като то било във всяко отношение малко под числото 7^[4]. Утреден ще дойде, когато всичко бъде очислено и Числата отдинозаврят света. Това е Ти Рекс^[5]. Опасно! Всеки камък, всяко листо, всеки атом и всеки човекоиграч.

 

 

НАТИСНЕТЕ КЛАВИШ ЗА ЕЗИК

АНГЛИЙСКИ КИТАЙСКИ ЯПОНСКИ ИСПАНСКИ ДРУГ

— Добре дошли в офиса на Ю Корпорейшън, най-интелигентната сграда в Ел Ей. Здравейте! Казвам се Кели Пендри и съм тук, за да ви кажа какво следва да направите. Няма да бъдете допуснати без уговорена среща. С удоволствие ще се срещнем с вас, но следващия път ни предупредете предварително, ако обичате. И тъй като офисът е напълно компютризиран, вие не можете да използвате обикновена поща. Ако искате да кореспондирате с нас, моля използвайте номера на електронната ни поща, включен в телефонния указател и в указателното табло на площада.

— Ако имате уговорена среща или трябва да доставите някаква поръчка, моля, въведете името си, компанията, която представяте, и лицето, което ви очаква, и изчакайте за допълнителни инструкции. Моля говорете бавно и отчетливо, за да може гласът ви да бъде кодиран за ползване от охранителната система.

Франк Къртис поклати глава. Беше чувал за холограми, дори беше виждал няколко в магазините по Сънсет Стрип, но не бе и подозирал, че ще му се случи да разговаря с някоя. Хвърли поглед през рамо към Натан Колман и сви рамене.

— Това е като разходка из павилионите на „Юнивърсъл“. Очаквам всеки миг от това шибано езерце да изскочи някоя бяла акула.

— Възприемай го по-скоро като телефонен секретар — посъветва го Колман.

— И тях ги мразя.

Къртис се изкашля нервно и заговори като човек, интервюиран от телевизионен екип. Чувстваше се странно. Беше като да мернеш случайно образа си на телевизора — усещане, което, както сам осъзнаваше, бе несъмнено подсилено от факта, че се обръщаше към триизмерния образ на страхотна русокоса мадама, бивша водеща на „Добро утро, Америка“. Но униформеният полицай от фоайето не се виждаше никакъв, а мисълта, че работата не търпи отлагане, не му оставяше избор.

— Ммм… аз съм детектив сержант Франк Къртис — каза той. — Полицейско управление на Лос Анджелис, отдел „Убийства“. — Потърка брадичката си и добави: — Такова… не съм съвсем сигурен, че някой ни очаква, ъъ… госпожице. Разследваме едно… един труп.

— Благодаря ви — усмихна се Кели. — Моля седнете до пианото и изчакайте, докато бъдат направени необходимите справки.

Къртис подмина огромното кожено канапе и махна на Колман към полукръглия плот на рецепцията и бляскавия, безупречно шлифован образ на американската представа за женственост. Интересно дали Кели Пендри се бе снимала за холограмата на Ю Корпорейшън преди или след да участва в юбилейното видео издание на „Плейбой“?

— Детектив Натан Колман, отдел „Убийства“. Приятно ми е да се запознаем, сладурче. Винаги съм бил един от най-големите ти почитатели. Искам да кажа, най-големият.

— Благодаря ви. Моля седнете и изчакайте, докато бъдат направени необходимите справки.

— Ама че нелепа история — изръмжа Къртис. — Приказвам си сам, не е ли така?

Колман се ухили и се наведе през плота, за да огледа образа на стегнатите бедра на водещата.

— Не знам, Франк. Мен май взе да ми харесва. Как мислиш, дали малката си е сложила гащичките?

Къртис не отговори, а заобиколи рецепцията и извика гръмогласно:

— Къде, по дяволите, са всички?

— Моля, проявете търпение — настоя Кели. — В момента препращам получената от вас информация.

— И на това му викат посрещане — оплака се Къртис.

— Хей, Кели, ама и ти си гадже и половина, да знаеш — каза Колман. — Още от гимназията си умирам за теб. Не, сериозно. С удоволствие бих ти изяснил и подробностите. Кога свършваш работа?

— Тази сграда се затваря в 5:30 — каза Кели със съвършената си усмивка.

Колман се наведе още по-напред и поклати глава от изненада — можеше да се види дори блясъкът на устните й.

— Супер. Какво ще кажеш да те изчакам пред входа? После ще отскочим до моето апартаментче. Ще хапнем. Ще се опознаем. А?

— Ако така говориш с жените, Нат, нищо чудно, че още не те е огряло — каза Къртис.

— Хайде де, Кели, к’во ще кажеш? Един истински мъж вместо всички останали нещастници.

— Съжалявам, сър, никога не смесвам работата с удоволствието.

Къртис прихна неудържимо.

— Господи, Нат, не можеш да прилъжеш дори една машина.

— Прав си — ухили се Колман. — Тази е студена като стомана. Точно като в реалния живот, а?

— Благодаря ви за проявеното търпение, господа. Моля минете през стъклената врата зад мен, отидете до асансьорите и използвайте някой от тях, за да стигнете до сутерена. Там ще ви очакват.

— Още нещо, скъпа. Двамата с моя приятел тук се чудехме дали си от тези, дето се чукат още на първата среща. Всъщност дори сме вързали един дребен бас. Той смята, че си. Аз пък твърдя, че не е така. Е, как стоят нещата в действителност?

— Нат! — Къртис вече беше минал през стъклената врата.

— Приятен ден — каза Кели и се усмихна като стюардеса по време на тренировъчно аварийно кацане.

— И на теб, сладурче. И на теб. И имай едно наум за мен, става ли?

— Нат, не е ли твърде рано сутринта за такива работи? — каза Къртис, докато влизаха в асансьора. — Ти си дегенерат.

— Позна.

Къртис оглеждаше стените на асансьора за контролния панел с етажите.

— Забрави ли? — каза Колман. — Сградата е от умните. Тука няма надписи от сорта „натисни бутона бе, тъпак“. Нали затова ни превърнаха гласовете в цифров код. За да можем да използваме асансьора. — Той се наведе към перфорирания панел, до който имаше картинка на мъж, поставил длан до устата си. — Ей тази иконка ще ни свърши работа. Подземното ниво, ако обичате.

Къртис огледа знака.

— Мен ми прилича на мъж, който се оригва.

— Я не се ебавай.

— И защо му викаш икона? Иконата е свещен предмет.

— Защото така им викат компютърджиите. Икони.

Къртис изсумтя отвратено.

— Да бе. Нищо не им отбира главата на тия копелета от свещени предмети!

Вратите се затвориха безшумно. Къртис погледна към електролуминесцентния екран, на който се бяха появили указаният етаж, посоката на движение и часът. Почувства, че няма търпение да се захване за работа, макар това да се дължеше отчасти и на клаустрофобията, която обикновено го обземаше в асансьорите.

За разлика от фоайето, сутеренът беше претъпкан с полицаи и специалисти от екипа по съдебна медицина. Сто и кусур килограмовият Джак Уолъс се заклати тежко към Къртис, без да затваря бележника, кацнал върху една от големите му колкото седло длани. В Ню Паркър Сентър му викаха Тромбата заради неизкоренимия му южняшки акцент и навика да се обяснява.

Къртис неодобрително погледна бележника и каза:

— Тромба, я да разкараш това чудо. Това е безхартиен офис. Ще вземеш да ни развалиш хубавите отношения с дамата на горния етаж.

— Какво ще кажете за нея, а? Аз лично, тъй де, аз лично съм си католик до мозъка на костите, ама не знаех, направо не знаех дали да й се изповядам, или направо да я изчукам.

— Нат й прибра телефонния номер. Нали, Нат?

— Аха — каза Колман. — Обаче била заета. До пенсия.

Тромбата приглади косата си с пръсти, опита се да разчете собствения си почерк и поклати глава:

— Майната му. Бездруго няма кой знае какво за гледане. — Прибра бележника и си намести панталоните.

— Намерили са някакъв тип, значи намерили са го тоя тип със страхотни наранявания по главата. В участъка се е обадил — Франк, това ще ти хареса — в участъка се е обадил шибаният компютър. Не е за вярване, нали? Та значи обаждането е било регистрирано от централния диспечерски компютър на управлението в 1:57 през нощта.

— Един компютър си бъбри с друг компютър — каза Колман. — Ами това ни чака, така си е. Бъдещето чука на вратата.

— Твоето бъдеще, синко, не моето.

— Все пак много мило от тяхна страна, че са решили да включат и нас в разговора — каза Къртис. — Кога пристигна тук, Тромби?

— ’Ми към три — прозя се той. — Извинявайте.

— Не ти се прощава. — Къртис погледна часовника си. Беше само седем и половина.

— И кой го е отнесъл?

Тромбата посочи с пръст между двамата детективи от „Убийства“.

Къртис и Колман се обърнаха и видяха тялото на висок чернокож мъж, проснато на пода на един от асансьорите. Синята му униформа беше оплескана с кръв.

— Сам Глийг. Нощният пазач от охраната. Ама не е така, както си мислите. — Забелязал учудването в очите на Къртис, той добави: — Сам си е… бих казал, че сам си е виновен, не е ли тъй?

Полицейският фотограф вече сгъваше триножника си.

Къртис го позна и си припомни смътно, че май се казваше Фил.

— Свърши ли? — попита Къртис, оглеждайки кабината на асансьора.

— Определено покрих всичко — каза фотографът и му показа списък на местата, които беше заснел.

— Събрал си цял албум — засмя се Къртис.

— Ще са готови преди обяд.

Къртис опипа джоба на шлифера си и измъкна един 35-милиметров филм.

— Направи ми услуга — каза той. — Виж дали от тоя ще излезе нещо, става ли? Стои ми в джоба вече не помня откога. Все да го занеса някъде, ама… а бе, знаеш как е!

— Дадено. Без проблем.

— Много ти благодаря. Наистина съм ти задължен. Само гледай да не ги омешаш.

Сам Глийг лежеше с ръце на корема и сгънати колене. Ако не беше кръвта, щеше да изглежда като строполило се в някой вход пиянде. Къртис прекрачи локвата, която заобикаляше главата и раменете на мъртвия като ореол, и се наведе, за да огледа по-отблизо.

— Да го е преглеждал вече някой от докторите?

— Чарли Зайдлър — каза Тромбата. — Той е… значи в кенефа е, такова. Само да им видиш клозетите, Франк. Имат си от… тъй де, от тия клозети си имат, дето ще ти кажат колко е часът, че и зъбите ще ти измият. Десет минути се чудих как да се изпикая.

— Мерси, Тромба. Ще имам едно наум. — Къртис кимна. — Май някой го е праснал доста здраво тоя приятел.

— Меко казано — уточни Колман. — Главата му се е цепнала като диня.

— Че и хич не е малък — каза Тромбата. — Метър и деветдесет, даже отгоре.

— Достатъчно едър, за да може да се защити.

Той прокара пръсти по 9-милиметровия „Сиг“, който все така си кротуваше в кобура на Глийг.

— Я вижте. — Той откопча ремъка, който притискаше пистолета плътно към кобура. — Не е свалил предпазителя. Не ми изглежда да се е притеснявал, че някой може да го нападне.

— Може да е бил някой, когото е познавал — предположи Колман. — Някой, на когото е имал доверие.

— Щом си метър и деветдесет, а носиш автоматичен „Сиг“, значи не се доверяваш прекалено на никого — каза Къртис и се изправи. — Но пък и едва ли е имало много невъоръжени неща, дето са можели да го стреснат.

Къртис се измъкна от асансьора и се приближи до партньора си.

— Позна ли го?

— Кого? Жертвата ли?

— Това е онзи тип, дето беше намерил китаеца. Разпитвахме го, не помниш ли?

— Помня, Франк. Само дето ми е трудно да му разпозная лицето под цялата тая кръв.

— А името на значката му?

— Да бе. Прав си.

— Има си хас да не съм прав. За бога, Нат, не са минали и седемдесет часа. — Къртис поклати глава.

— Да бе — въздъхна Колман. — Няма и един работен ден в отдел „Убийства“.

— Спри, моля те — каза Тромбата. — Ще се разплача.

— Кой е пристигнал пръв на мястото, Тромба?

— Полицай Ернандес!

Един униформен полицай със счупен нос и мексикански мустачки се измъкна от тълпата и застана пред тримата цивилни детективи.

— Аз съм сержант Къртис. Това е детектив Колман.

Ернандес кимна безмълвно. Погледът му беше хъшлашки, в стил младия Брандо.

Къртис се наведе към него и го подуши.

— Каква е тая миризма, дето се мотае около теб, Ернандес?

— Афтършейв, сержант.

— Афтършейв значи? А какъв по-точно, господинчо?

— „Обсешън“. На Келвин Клайн.

— Келвин Клайн? Не думай! Ти надушваш ли го, Нат?

— Определено, сър.

— Ммм. Ченге, което мирише на готино. Това е малко в стил Бевърли Хилс, не мислиш ли, синко?

Ернандес се ухили и сви рамене.

— Жена ми го предпочита пред мириса на пот, сър.

Къртис отгърна шлифера му и го подуши под мишницата.

— Ама, сержант…

— Добре бе, Келвин, какво се случи, когато ти и твоят афтършейв се озовахте тук тази нощ?

— Ами, сержант, двамата с полицай Куни пристигнахме около два и половина сутринта. Огледахме се за нещо като звънец и после видяхме, че вратата дори не е заключена. Значи влизаме във фоайето и пред нас изниква Кели Пендри на рецепцията. — Ернандес сви рамене. — Ами тя ни каза къде да дойдем. Каза ни да вземем асансьора за сутерена. Слязохме и го намерихме. — Той посочи към окървавения асансьор.

— После какво?

— Куни съобщи за случая, а аз огледах наоколо. На приземния етаж има стая за охраната и тоя тип, изглежда, тъкмо беше излязъл оттам. Компютърът му все още работеше, а на бюрото имаше сандвичи и термос.

— А хората от фирмата знаят ли вече?

— Ами открих в компютъра списък на персонала. Мернах някакъв си Формън. И после се обадих на татко.

— На татко си ли? От къде на къде?

— Той работеше по сградата. Монтажник. Помислих си, че той ще знае най-добре на кого трябва да се обадя. И той ми каза, че мениджърът на обекта е наясно с общата картина и раздава задачите на бригадирите. Както и да е, нямах никаква представа, че става въпрос за жена. Така де, просто пишеше Х. Хъси. Може би трябваше да се обадя на някой друг. Все пак тя каза, че ще дойде възможно най-бързо.

— Това й е работата в края на краищата. Да носи отговорност за обекта, нали така? Освен това, щом работи тук, трябва вече да е свикнала.

— Моля?

— Нищо, нищо.

Къртис мярна Чарли Зайдлър да минава край асансьорите и му махна.

— Благодаря ти, Ернандес. Свободен си. Хей, Чарли!

— Дай направо да не си тръгваме от това място, а?

— Затова й викат умна сграда — каза Къртис. — Ако си умен, ще стоиш по-далечко от нея. Каква е читателската сводка тоя път?

— Ами не е само раната на главата — каза внимателно Зайдлър. — Което изключва възможността за припадък.

— Хайде бе, Чарли. Човек не може да си цепне така главата от едно нищо и никакво препъване. Не е било нещастен случай.

Съсредоточеното изражение на Зайдлър не се промени с нищо.

— Пръснатата около главата кръв би трябвало да означава, че раната се е отворила след падането. Но… но… ами погледни това, Франк.

Зайдлър влезе в асансьора и издърпа Къртис след себе си.

— Компютър? — обади се той, след като и Къртис беше вече в кабината. — Затвори вратите, ако обичаш.

— На кой етаж желаете да отидете?

— Остани на този етаж, ако обичаш. — Той посочи към вътрешната страна на затварящите се врати. — Сега погледни там. Има още кръв по тях, горе-долу на височината на гърдите. А от външната страна няма нищо. Няма кръв и по другите етажи. Знам, защото вече ги проверих един по един.

— Много си се разработил бе, Чарли.

— И аз така си помислих.

— Значи искаш да кажеш, че са го ударили, докато вратите са били затворени?

— Така изглежда, да. По ръката му няма драскотина от евентуално предпазване, затова бих казал, че са го ударили отзад.

— С какво? Какво да търсим? Бухалка? Парче тръба? Камък?

— Може би. Но тук няма достатъчно място, за да се замахне с оръжие, не е ли така? Ще имаме по-ясна представа след предварителния преглед. — Той се обърна към микрофона. — Отвори вратите, ако обичаш.

— Много бързо ги схващаш тия работи — ухили се Франк.

— Ега ти мястото, а?

Излязоха от кабината.

— Цялата тая автоматизация… — почна Къртис. — Не знам. Като хлапе живеех в Ню Йорк. Баща ми работеше в Стандарт Ойл. Там си имаха асансьорен оператор и асансьорен диспечер. Помня диспечера доста добре. Пред него имаше табло, на което светваха всички повиквания от етажите и той изпращаше асансьора до съответния етаж. Точно като регулировчик. — Къртис махна към блестящите врати на асансьора. — Гледай само докъде я докарахме. Компютърът отне работата на тоя човек. Работата и на двамата. Няма да мине много време и ще почне да върши и нашата работа.

— Да бе, някакъв компютър да ти казва „добро утро“ — прозя се Зайдлър. — Има и по-добри начини за започване на деня.

— Това нищо не е, ти чакай да видиш като те уволнят заради него. Нат, искам да направиш справка за Сам Глийг.

— Веднага, Франк.

— Ей ти! Келвин Клайн! Я ела тука.

— Да, сержант? — ухили се дяволито Ернандес.

— Искам да идеш до паркинга и щом се появи оная Хъси й кажи да ме изчака във фоайето. Точно до елхата. Ще се разходя по горните етажи да огледам лунапарка.

 

 

По време на кратката си обиколка Франк Къртис премина през заседателни зали, барчета, полуобзаведени ресторанти, фитнес салони без уреди, празен плувен басейн, поликлиника, киносалон без седалки, зала за боулинг и зона за отдих. След завършването си Стълбата щеше да прилича повече на дипломатически клуб или на хотел, отколкото на бизнес сграда. С изключение на етажите от пети до десети. Там Къртис завари нещо, което му заприлича повече на страници от комиксите за Батман — ред след ред бели стоманени пашкули, всеки малко по-голям от телефонна будка, с оребрена облицовка от метално фолио, с висящи кабели, които очакваха да бъдат включени някъде си, и плъзгащи се врати. Влезе в един от тези шумоизолирани пашкули и затвори вратата. Почувства се като плъх или като морско свинче. Но явно и проектантите, и Ю Корпорейшън очакваха, че в тях ще работят хора. Ако имаш клаустрофобия, проблемът си е изцяло твой. Забрави за майтапите с колегите. Вероятно в работното време на Ю Корпорейшън не съществуваше точка „смях и майтапи“.

Къртис се измъкна от пашкула и слезе на приземния етаж. Надвеси се през парапета и видя как някаква привлекателна жена тъкмо излиза от един от асансьорите. Яркочервената й коса приличаше на капка кръв, плъзгаща се по ослепителнобелия под на фоайето. Тя вдигна глава към него и му се усмихна.

— Вие ли сте сержант Къртис?

Къртис стисна перилата с две ръце и кимна.

— Точно така. Но знаете ли какво, басирам се, че оттук бих могъл да мина съвсем успешно и за Мусолини.

— Моля?

Къртис сви рамене. Дамата май беше твърде млада, за да е чувала за Мусолини. Щеше му се да вметне нещо за фашистката архитектура, но после размисли. Тя беше твърде хубава, за да я разстройва без наложителна причина.

— Ами сградата е такава, госпожице. Вдъхновяваща в известен смисъл. — Той се ухили. — Стойте там. Ей сега идвам.

 

 

Стаята на охраната в Стълбата беше помещение с искряща белота, отделно от коридора към фоайето с венецианско фоточувствително стъкло с огледална външна повърхност. Вътре имаше бюро от стъкло и алуминий, а на него — голям компютърен монитор и клавиатура. До тях бяха видеофонът, телефонът, термосът на Сам Глийг и отворената метална кутия, в която все още стояха недоядените сандвичи на мъртвия пазач. Зад бюрото имаше висок стъклен шкаф, в който се мъдреше нещо напомнящо за кутия на компютър, все още увита в пластмасовата си опаковка.

Къртис огледа остатъците от сандвичите.

— Сирене с домати — каза той и отхапа от единия. — Искате ли и вие?

— Не, благодаря. — Хелън Хъси се намръщи. — Трябва ли да правите това? Искам да кажа, в момента не изяждате ли част от доказателствата?

— Глийг не е бил ударен по главата със сандвич, госпожице.

Къртис огледа стъкления шкаф и загадъчната, все още неразопакована бяла кутия, и попита:

— Какво е това?

Хелън Хъси пое дъх и се усмихна неловко.

— Надявах се, че няма да попитате.

Къртис й се ухили на свой ред.

— Та какво е това?

— Това е записващ CD-ROM^[6].

— Игра? Тук?

Хелън Хъси го изпепели с поглед и каза:

— Не, съвсем не. Свързва се към компютъра чрез SCSI^[7] интерфейс^[8]. На всеки диск може да бъде записана до 700 мегабайта^[9] информация. На тях трябва да се записва всичко, видяно от видеокамерите във и извън сградата. Нашите камери са свързани на клетъчен принцип. Всяка от тях трябва да захранва това нещо с видеоинформация. — Тя сви рамене. — Поне така мисля.

Къртис се усмихна.

— Тоест би трябвало да е така, нали? — Хелън Хъси се засмя някак притеснено.

— Сигурно не ви се вярва, но устройството все още не е свързано. Доколкото знам, са го доставили съвсем наскоро.

— Ами звучи като чудесна идея. Като прекрасна идея дори. Жалко, че още не работи, защото иначе щяхме да можем да прегледаме точния запис на снощните събития.

— Имахме си проблем с доставчика.

— Какъв проблем? — Къртис приседна на края на бюрото и си взе още един сандвич. — Сандвичите ги бива.

— Ами — въздъхна Хелън, — първо ни изпратиха не това, което бяхме поръчали. „Ямаха“-та записва на четирикратна скорост. Предишното устройство не можеше да го прави. Затова го върнахме.

— Работата ви сигурно е доста трудна за жена.

Хелън настръхна.

— Защо мислите така?

— Работниците обикновено не са от най-възпитаните.

— Служителите на Полицейското управление също.

— Права сте. — Къртис погледна сандвича и го остави. — Извинете ме. Имате право. Вероятно сте познавали този човек. А аз седя тук и му ям вечерята. Май не ви създадох усещането за особено чувствителен човек?

Тя сви рамене, сякаш искаше да каже, че й е все тая.

— Знаете ли, някои хора, някои ченгета, когато видят труп, тутакси им прилошава и си губят апетита. Аз пък, не знам защо, огладнявам. Ама наистина. Може би защото толкова се радвам, че съм още жив, че ми се иска да ознаменувам този радостен факт като си похапна.

Хелън кимна.

— Не трябва аз да го идентифицирам, нали? — попита тя.

— Не, госпожице, няма да е необходимо.

— Благодаря ви. Не мисля, че… Колкото до работата, моята е да планирам и координирам работата на хората, а не да им крещя заповеди. Оставям това на бригадирите. Моята работа е да отделя всяка специфична операция, да намеря мястото й в нашия график и да подсигуря необходимите материали. Точно като начина, по който записва CD-ROM-ът. Но ако се наложи мога да се разправям на равна нога и с най-чепатите работници.

— Е, щом казвате. Как се оправяхте със Сам Глийг?

— Съвсем добре. Виждаше ми се доста свестен човек.

— Да сте го скастряли понякога за нещо?

— Не, никога. Той беше честен и надежден.

Къртис се отблъсна с ръце от бюрото и отвори шкафа. Вътре намери кожено яке, принадлежало на Сам Глийг, и се захвана да претърси джобовете му.

— По кое време се появи снощи Сам Глийг, за да застъпи на смяна?

— В осем часа, както обикновено. Той смени другия пазач, Дюкс.

— Трябвам ли ви за нещо?

Беше Дюкс.

— О, сержант — каза Хелън. — Това е…

— Вече се запознахме — каза Къртис. — При последното ми идване. Смъртта на мистър Йоджо.

Той погледна инстинктивно към часовника си. Беше осем часът.

Дюкс гледаше изумено.

— Какво става тук?

— Ървин, става въпрос за Сам — каза Хелън. — Той е мъртъв.

— Господи! — Дюкс погледна Къртис. — Как е станало?

— Смятаме, че някой го е праснал по главата.

— Какво, обир ли е имало?

Къртис не отговори.

— Когато дойде снощи, за да застъпи, видяхте ли се?

Дюкс сви рамене.

— Съвсем за малко. Аз бързах. Да сме си разменили десетина думи, не повече. Господи, какво нещо!

— Той се качи до офиса на обекта на седмия етаж — каза Хелън. — Просто за да ни каже здрасти. Искаше да разбере дали някой ще остава след работно време. Компютърът можеше да го информира за това много по-бързо от нас, но той предпочиташе да поддържа контакт с хората. Както и да е, аз тъкмо бях приключила за деня и затова слязохме заедно надолу.

— Казахте „от нас“.

— Да, Уорън остана да работи. Уорън Ейкмън. Той е деловодителят. Тъкмо говореше по телефона.

— Деловодител, казвате. С какво по-точно се занимава?

— Той също е мениджър на обекта, но нает от страна на клиента. Нещо като инспектор.

— Искате да кажете като ченге?

— Да, нещо такова.

— Дали е говорил отново със Сам, преди да си тръгне?

Хелън сви рамене.

— Ще трябва да питате него. Но, честно казано, не мисля. Едва ли е счел за необходимо да се обади на Сам, за да го уведоми, че напуска сградата. Както вече ви казах, работа на компютъра е да знае кой е тук и кого го няма. Сам е можел да получи тази информация за две-три секунди.

Дюкс седна зад бюрото.

— Мога да ви покажа, ако искате.

Къртис прибра връзката ключове и портфейла на Глийг, остави якето му на бюрото и се загледа през рамото на Дюкс, който тъкмо бе щракнал с мишката върху една от иконите на екрана, за да изведе следното меню:

На екрана незабавно се появи образ от навалицата около асансьорите на сутерена, с всички полицаи и съдебни медици, които навъртаха километраж около тялото на Сам Глийг.

— О, господи — каза Хелън. — Това той ли е?

Дюкс щракна още веднъж с мишката.

Към високо разделителния образ се добави правоъгълно прозорче със списък на имена.

— Боже помози — промърмори Къртис и погледна крадешком към Хелън Хъси — първо към прекрасната й червена коса, после надолу към деколтето на бледоморавата й блузка. Гърдите й бяха едри и обсипани с лунички.

— Впечатляващо, а? — каза тя и усетила погледа му, се усмихна. Ако Къртис беше малко по-млад, щеше да е доста привлекателен.

— Доста — каза Къртис и погледна отново към екрана. — Хей, в единия от клозетите е моят партньор. Може ли компютърът да надзърне и там?

— Не по същия начин — каза Дюкс. — Той използва топлинни сензори, акустични детектори, пасивни инфрачервени сензори и микрофони, за да провери кой е вътре. Гласови образци. Точно като в асансьорите.

— Не бих нарекъл това уединение — каза Къртис. — Какво прави компютърът, ако се застоиш прекалено дълго вътре? Тревога ли бие?

Дюкс се ухили.

— Вярно е, че компютърът се намесва в личните ни дела. Но това не е като да увеличи звука от тоалетната и да го пусне из сградата за общо забавление. Проверките на тоалетните са в интерес на сигурността на всеки обитател.

Къртис изсумтя. Не бе особено убеден.

— Предполагам, че трябва да сме благодарни, че не са ни набутали тоалетните в кабинетите — каза той. — Басирам се, че тая възможност вече човърка архитектите. Добре че са тръбопроводите да им напомнят, че сградите се строят, за да се използват от човешки същества.

Хелън и Дюкс си размениха усмивки.

— Виждам, че все още не сте ползвали някоя от нашите тоалетни, сержант Къртис — изкикоти се Дюкс.

— Прав е — каза Хелън. — Всичко е автоматично. Ама наистина всичко. Само ще ви припомня, че това е безхартиен офис.

— Да не искате да кажете, че…

— Точно това искам да кажа. С лакът се задейства топла водна струя, последвана от топла въздушна струя.

— Ей богу, нищо чудно, че Нат седи там от толкова време. — Къртис се изхили при мисълта как партньорът му се опитва да налучка номера с топлата вода.

— И това далеч не е всичко — каза Хелън. — Тоалетни помещения като тези може и да ни се струват твърде модернизирани, но те са нещо съвсем нормално за Япония.

— Да-а, това въобще не ме изненадва.

Дюкс щракна с мишката, за да затвори прозореца.

Къртис се настани отново на единия ъгъл на бюрото и замислено започна да гали един от ръбовете на компютърната кутия.

— Защо са винаги бели? — попита той. — Компютрите.

— Винаги ли? — каза Хелън. — Някои са сиви, струва ми се.

— Да, но повечето са бели. Ще ви кажа защо. За да бъдат накарани повечето от хората да си мислят с добро за тях. Белият цвят обикновено се свързва с девствеността и невинността. Бебетата и булките носят бяло. Това е цветът на светостта. Папата нали носи бяла роба? Ако компютрите се продаваха в черни кутии, никога нямаше да пробият на пазара. Минавало ли ви е някога това през ума?

Хелън Хъси поклати глава.

— Не, не бих казала. Това е само теория. — Тя замълча и се замисли над казаното. — Вие казахте „повечето хора“. А вие самият?

— Аз ли? Когато видя нещо бяло, първо се сещам за кокаин и хероин. Мисля си за оглозгани кости в пустинята. Мисля си за нищото. За смъртта.

— Винаги ли сте толкова жизнерадостен?

— Такава ми е работата. — Той се усмихна. — Снощи… за какво си говорихте снощи с Глийг?

— Нищо особено. За смъртта на Хидеки Йоджо. — Хелън поклати глава, усетила накъде ще потекат мислите на детектива.

Къртис се ухили.

— Виждате ли? И вие не можете да отървете от тази мисъл.

— Сигурно сте прав. Както и да е, казах му какво ми предадоха от отдела по съдебна медицина. За епилептичния ступор на Хидеки. Сам каза, че се е сетил и сам за това.

— Как ви се стори?

— Наред. Нормален.

Дюкс кимна в знак на съгласие.

— Беше си такъв, както обикновено.

— Не беше ли разтревожен за нещо?

— Не. Ни най-малко.

— Той винаги ли поема нощната смяна?

— Не — каза Дюкс. — Сменяме се всяка седмица.

— Ясно. Някакви близки?

Дюкс сви рамене.

— Не го познавах чак толкова добре.

— Може би компютърът ще ни помогне — каза Хелън. Тя придвижи маркера на мишката и щракна върху няколко менюта.

— Май Авраам още не е схванал какво означава да си мъртъв — каза тя, докато изписваше някаква бележка в края на менюто.

— Съжалявам, сержант. По-добре попитайте Боб Бийч или Мичъл Брайън дали ще могат да ви измъкнат досието на Сам.

— Благодаря ви, ще го направя. Искам да си поговоря и с Уорън Ейкмън.

Хелън погледна часовника си и каза:

— Той трябва да пристигне след малко. Уорън е от ранобудните. Вижте, това не бива да попречи на работите по завършването на сградата, нали? Не бих искала да изостанем.

— Зависи. Какво всъщност има в сутерена?

— Има малък трезор, резервен генератор, локална компютърна мрежа, подозащитна система, противопожарна инсталация, хигиенен контрол и няколко съблекални.

Къртис си спомни за пашкулите.

— Чудех се, тези пашкули горе, за какво, по дяволите, служат?

— Имате предвид персоналните работни места? Те са последна дума в офис дизайна. Нещо като свръхбюра. След пристигането си в офиса служителят бива насочен към някое за деня, точно като настаняване в хотел. Той влиза вътре, включва лаптопа и телефона си, наглася климатичната инсталация и започва работа.

Къртис си помисли за бюрото си в Ню Паркър Сентър. За пръснатите по него листове и досиета. За боклуците, с които бяха претъпкани чекмеджетата му. И за компютъра, който си седеше невключен.

— Ами личните вещи? — каза той. — Къде ще слагат тия приятели личните си вещи?

— В сутерена има шкафчета. Внасянето на личните вещи не се толерира в свръхефективните офиси. Идеята е, че всичко, от което се нуждае служителят, са лаптопът и телефонът. — Тя направи пауза и добави: — Е, ще бъде ли възможно? Работниците да дойдат днес, имам предвид. Повечето ще работят на седемнайсетия етаж. Декориране и водопроводни инсталации, ако не се лъжа.

— Добре, добре — каза Къртис. — Няма проблем. Просто ги дръжте далеч от сутерена.

— Благодаря. Задължена съм ви.

— Още едно нещо, мис Хъси. Все още е малко рано за подобни твърдения, но по всичко изглежда, че Сам Глийг е бил убит. При пристигането на патрулната кола полицаите са заварили вратата отключена. Останах с впечатлението, че вашият компютър Авраам контролира заключването на вратата. Защо мислите, е решил да остави вратата отключена?

— Доколкото разбрах, именно Авраам е извикал полицията. Най-простото обяснение в такъв случай би било, че вратата е била отключена, за да могат вашите хора да влязат.

Дюкс се прокашля.

— Има и друга възможност.

Къртис кимна.

— Да я чуем.

— Сам може да е казал на Авраам да отключи вратата. За да пусне някого вътре. Казвате, че разбили главата му? Е, не виждам как убиецът би могъл да влезе, ако Сам не го е пуснал лично. Авраам не би заключил след това вратата, освен ако не му бъде изрично наредено. От някой, който е минал през ТЕСПАР.

— Колко входа или изхода има в сградата?

— Освен главния ли? Два — каза Дюкс. — Под сутерена има гараж. Неговите врати също се контролират от ТЕСПАР. Другият е пожарният изход на приземния етаж. Той се контролира от Авраам. Отваря се само в случай че противопожарната инсталация открие някъде пожар.

— Можете ли да се сетите за някаква причина, поради която Сам Глийг би пуснал някого тук през нощта?

Хелън Хъси поклати глава.

Дюкс стисна устни и като че ли се поколеба за миг. После каза:

— Не бих искал да споменавам мъртвите с лошо и тъй нататък, но в много случаи охраната пуска външни хора нощем. Не твърдя, че Сам го е правил, но на последната ми работа, в един хотел, нощният пазач пускаше срещу заплащане проститутки с клиентите им. — Той сви рамене. — Случва се, нали разбирате. Не че Сам ми правеше впечатление на такъв човек, но…

— Да?

Дюкс приглади замислено фината кожа на якето.

— Но това яке е доста хубаво. Аз не бих могъл да си го позволя.

 

 

Алън Грейбъл се добра до къщата си в Пасадина рано сутринта. Не беше лесно да убеди шофьора на таксито да го докара в този му вид, така че му се наложи да предплати. Алън живееше в едно от групата бунгала в испански стил, наредени около кръгла тревна площ с покрити с чакъл пътечки.

Понеже нямаше ключове, свали едната си обувка 46-и номер, разби един от прозорците и се прехвърли. Докато се сети за кода на алармената инсталация, та да я изключи, отвън вече беше цъфнал един от съседите му — зъболекар. Казваше се Чарли.

— Алън, ти ли си?

— Всичко е наред, Чарли — каза немощно Грейбъл. Усещаше обаче, че нищо не е наред. — Забравих си ключовете.

— Какво се е случило? На ръката ти има кръв. Къде си бил?

— Имах спешна работа в офиса. Не съм спирал от няколко дни.

Чарли кимна.

— Така ще да е. Виждал съм дори лайна в по-добра форма от теб.

Грейбъл се усмихна едва-едва.

— Да, много ти благодаря, Чарли. Приятен ден.

Отиде до спалнята и рухна в леглото си. Погледна датата на часовника си и изпъшка. Шестдневен запой!

Затвори очи и се опита да си припомни нещо от случилото се. Помнеше как бе напуснал. Помнеше спането на походното легло в Стълбата. Имаше и още нещо. Но то беше като ужасяващ кошмар. Дали си го беше измислил? Беше сънувал, че е Разколников. Тилът го болеше ужасно. От някакво падане? Въртеше му се нещо за колата на Мич. Може би имаше сътресение.

Освен това бе толкова уморен, че му се струваше, че умира. Усещането не беше лошо. Искаше му се да спи вечно.

 

 

Тони Ливайн се чувстваше недооценен. Алън Грейбъл беше асоцииран съдружник във фирмата, само на крачка от жадувания статус на пълноправното партньорство, достигнат вече от Мичъл Брайън, Уилис Елъри и Ейдън Кени. Когато Грейбъл напусна, Ливайн предполагаше, че ще бъде повишен. Плюс съответното увеличение на заплатата естествено. От гледна точка на това, с което беше принуден да се справя като мениджър на проекта, полученото срещу вложения труд му се струваше мизерно, особено на фона на парите, които изкарваха някои негови приятели. Беше го казвал и преди, но тези път го мислеше сериозно — ако и сега го пренебрегнаха, щеше да напусне.

Пристигна в офиса рано, за да спипа Ричардсън насаме. Вече беше намислил какво точно ще каже и дори си бе преговорил репликите в колата, като актьор, който отива на прослушване. Канеше се да припомни на Ричардсън за начина, по който бе мотивирал екипа, както и за общата стойност на проекта. За огромната отговорност, която бе поел.

Намери Ричардсън в дъното на студиото, с вече навити ръкави, да нахвърля бележки в един от лъскавите сребристи скицници, които го придружаваха навсякъде. Беше застанал пред макета на струващата 300 милиона долара тренировъчна сграда на полицията в Токио.

— Добро утро, Рей. Имаш ли свободна минута?

— А ти как мислиш, Тони? Я ми кажи мнението си за ей това тук — попита кисело Ричардсън.

Ливайн седна до масата и огледа модела спечелил конкурса за сграда близо до финансовия център на Токио. Проектът изглеждаше твърде футуристично дори за токийските стандарти със сводестия стъклен покрив и обшития с неръждаема стомана корпус в сърцето на постройката, който щеше да съдържа фитнес зали, плувен басейн, учебни помещения, библиотека, аудитории и закрито стрелбище.

Ливайн го мразеше. Приличаше му на великденско яйце в плексигласова кутия. Но как ли го намираше Ричардсън? Той се направи на замислен и се опита да разчете педантично подредените в правоъгълничета бележки на Ричардсън, макар да бяха обърнати наопаки. След като от това не излезе нищо, реши да си послужи с няколко неутрални израза, които да му вържат гащите и в двата случая, и каза:

— Естетическият подход определено се различава коренно от този на останалите постройки в района.

— Нищо ново не ми казваш. Районът бездруго подлежи на генерално преустройство. Хайде, Тони, според теб кофти ли е, или не?

В този миг иззвъня видеофонът на Ричардсън и Ливайн въздъхна облекчено. Беше му нужно време, за да обмисли отговора си. Погледна към записките на Ричардсън, но за негово разочарование се оказа, че те са кажи-речи пълни безсмислици. Ливайн изпсува наум. Дори безсмислиците на този човек изглеждаха чисто и подредено, а може би дори означаваха нещо.

На видеофона беше Хелън Хъси. Изглеждаше изнервена.

— Имаме си проблем, Рей — каза тя.

— Не искам и да го знам — тросна се Ричардсън. — За това ви плащам бе, хора. За да не си цапам лично ръцете с всяка изникнала каша. Говори със своя мениджър на проекта, Хелън. Той е седнал точно до мен.

Ричардсън завъртя екрана така, че малката фиброоптична камера да се насочи към Ливайн, и се върна към своите оградени драсканици, сякаш дори те изискваха от него пределно съсредоточаване.

— Какво става, Хелън? — каза Ливайн, наточен да предложи на мига точна и безпогрешна преценка относно нужните мерки и да реши нейния проблем пред очите на шефа си. — С какво мога да ти помогна?

— Проблемът не е от този тип — каза Хелън, опитвайки се да прикрие инстинктивната си неприязън към Ливайн. — Отново имаме смъртен случай. И този път, изглежда, става въпрос за убийство.

— Убийство ли? Кой? Кой е мъртъв?

— Нощният пазач. Сам Глийг.

— Онзи, негърът? Господи! Как се е случило?

— Някой му е пръснал мозъка нощес. Намерили са го в един от асансьорите. В момента полицията е тук.

— Ужасно. — Ливайн бе пронизан от болезненото прозрение, че дори не знае какво да й каже. — Знаят ли кой го е направил?

— Не, все още не.

— Божичко, Хелън. Ти добре ли си? Искам да кажа, някой би трябвало да е с теб там. Стресът от преживяното, нали се сещаш…

— Ти луд ли си бе? — изсъска Ричардсън. — Я не й давай такива идеи, че току-виж съм осъмнал с още едно дело на главата.

— Извинявай, Рей, аз просто…

— Не можем да си позволим полицейското управление да върне работниците ни, Хелън — изджавка Ричардсън. — Знаеш ги какви са. Полицейски ленти пред сградата… Никакви такива. Не можем да изгубим цял ден заради това.

— Не, аз вече говорих с тях по въпроса. Ще пуснат работниците.

— Браво на теб. Някакви щети в сградата?

— Доколкото знам, не. Но изглежда, не е изключено Глийг да е пуснал убиеца си вътре.

— Е, браво на него, няма що. Делят ни само няколко дни от завършването, а това копеле да вземе, че да се самопречука. Що за интелигентна сграда е тази, в която някакъв си безмозъчен шибаняк може да пренебрегне охранителната система и да пусне убиеца си вътре? Медиите довтасаха ли вече?

— Още не са.

— Ами Мич?

— Чакам го всяка минута.

Ричардсън въздъхна горчиво.

— Ще ни съсипят. Особено в „Таймс“. Добре, ето какво ще направите. С Градската управа да се заеме Мич. Той знае кого да баламоса, за да замаже положението. Нали ме разбра? Щом се появи, веднага му кажи да се погрижи ченгетата да сведат на медиите подходяща история. Ясно?

— Да, Рей — каза уморено Хелън.

— Добре направи, че се обади, Хелън. Извинявай, че ти се троснах.

— Няма ни…

Пръстът на Ричардсън се заби в бутона и прекъсна връзката.

— Мич ще се оправи — каза той на Ливайн, сякаш опитваше да се самоуспокои. — Бива го, когато положението стане критично. Той е от хората, на които може да се разчита, от онези, които задвижват нещата. Като понатрупаш повечко опит, Тони, ще разбереш, че именно там е същината на нашата работа.

— Да — каза Ливайн. Подходящият момент за споменаване на повишението бе отминал. — Убеден съм, че е така.

— Е, за какво говорехме? О, да, щеше да ми казваш какво мислиш за нашия проект на Полицейската академия в Токио.

 

 

В паркинга на Стълбата имаше само три коли. Къртис предположи, че новичкият „Сааб“ е на Хелън Хъси. Значи му оставаше да избере колата на Сам Глийг между стария син „Буик“ и още по-стария сив „Плимут“, и за миг това го накара да се почувства като истински детектив. Да провери просто за коя от двете коли са ключовете на връзката, която бе взел, щеше да е като да погледне отговора на последната страница. На буика беше лепнат гигантски стикер — „Гледах как Ц-лъчите проблясваха в мрака близо до Танхойзър Гейт“. Къртис се намръщи. Това пък какво трябваше да значи? Плимутът изглеждаше по-лесен за разгадаване със своя „88.1 FM KLON“ стикер. Малкият пластмасов ключодържател саксофон на връзката накара Къртис да допусне, че Глийг е бил почитател на джаза. Стана му приятно, когато ключът наистина пасна на ключалката на плимута. Не беше точно постижение, с което би се гордял Шерлок Холмс, но все пак беше нещо.

Макар и стара, колата на Сам Глийг беше чиста и добре поддържана. На огледалото за обратно виждане висеше малко флаконче с ароматизатор, а пепелниците бяха изпразнени. В жабката Къртис откри само един справочник. После отиде отзад и отключи багажника. Големият професионален оръжеен калъф сочеше, че този човек е вземал служебните си задължения съвсем на сериозно. Калъфът съдържаше комплект заглушители, четчица за почистване на дулото, няколко картонени мишени, две кутии „Блек Хилс.40 Смит енд Уесън“ и резервен пълнител. Все пак и в багажника не се намери нищо, което да даде на Къртис и най-беглата представа за евентуалната причина за смъртта на Глийг.

Асансьорът звънна и Къртис се обърна. Колман излезе от кабината и се насочи към него.

— Къде се губиш, мътните да те вземат?

— Шибана тоалетна — изръмжа Колман. — Знаеш ли какво става вътре? Значи отстрани на клекалото има нещо като командно табло с някакви копчета по него. Казва ти се всичко: от това колко си седял вътре до какво си ял на закуска. Чудя се аз защо нямало тоалетна хартия, а то било защото накрая ти измиват задника с топла вода.

— После лъснаха ли ти го поне? — захили се Къртис.

— Отдолу се показва някаква шибана четка и те прасва по диференциала в комбинация с вряло душче. Ама вряло ти казвам, няма шест-пет. После топла въздушна струя те подсушава. Господи, Франк, задникът ми се чувства така, сякаш е прекарал нощта с Рок Хъдзън^[10].

Къртис избърса сълзите от очите си.

— Що за шибано място е това?

— Бъдещето, Нат. Попарена трътка плюс мокри гащи. Проучи ли жертвата?

— Нашият човек има криминално досие. Току-що го получих по факса.

— Да го чуем.

— Две присъди за наркотици и една за незаконно оръжие. Лежал е две години в Мет.

— Я дай да му хвърля едно око. — Къртис прегледа набързо факса. — Мет значи? Оттам трябва да е прихванал тая любов към модерната архитектура. Там е досущ като хотел. Нищо чудно точно заради това да са го взели на работа. — Той поклати уморено глава. — Понякога си мисля, че и шибаният Чарли Мансън би могъл да си регистрира охранителна фирма в Ел Ей.

— Частната инициатива трябва да се стимулира, Франк.

Къртис сгъна факса и го сложи в джоба на шлифера си.

— Ще си го запазя, Нат. За в случай че и на мен ми се приходи до клозета.

— Изглежда, Глийг е бил чист след излизането от пандиза — подхвърли Нат.

— А може да си е останал същият. — Къртис подаде на Колман шофьорската книжка на Глийг. — Деветдесет и втора и „Върмонт“. Това не беше ли кофти?

— Мислиш, че е бил забъркан в нещо?

— Може би. В колата му не открих нищо съмнително.

— Какво има в калъфа?

— Пълно бойно снаряжение за стрелба с пистолет. Никакви следи от дрога.

— Ами хлапетата отвън? Китайците си падат по наркотиците.

— Не съм ги преслушвал.

— Или пък някой от тях е решил да прехвърли протеста си в границите на сградата? И Сам му се е изпречил. Искаш ли да поговоря с тях?

— Не, още не. Искам да вземеш екипа и да се завлечете до апартамента на Глийг. Може би ще успеем да научим кои са му били приятели. Не е изключено да са от онези, дето господ да те пази от тях.

Електромоторът, който задвижваше вратите на гаража, зажужа отчетливо. Колман тръгна към асансьора, а Къртис затвори багажника на плимута и зачака да види кой ще излезе от червения „Лексус“, който се спусна по рампата и спря до него.

— Какво става? — попита Мич през отворения прозорец.

Къртис не помнеше името му, но бе запомнил лицето му, да не говорим за копринената вратовръзка и златния „Ролекс“. Мъжът, който слезе от колата, беше строен, с тъмна чуплива коса, добър тен и леко момчешко излъчване. Сините му очи бяха схватливи и интелигентни. Идеалният съсед, стига да се уредиш в Бевърли Хилс, разбира се.

— Вие бяхте мистър…

— Брайън, Мичъл Брайън.

— А, да. Имаме проблем, мистър Брайън.

Къртис изчака един такт и после му каза какъв е проблемът.

 

 

Къртис зяпаше от един от прозорците на двайсет и петия етаж и чакаше Мичъл Брайън да се върне с кафетата. Онова, което Хелън Хъси бе казала за пашкулите, все още не можеше да му излезе от главата. Как точно бе описала тя цялата идея? Свръхбюра. Свръх — бюра? Е, той поне си имаше нормално. Опита се да си представи как би изглеждал Ню Паркър Сентър, ако всички ченгета хукнат да се надбягват за най-хубавите места. Поредната въздухарска идея на поредната голяма корпорация. Изведнъж му олекна, че не работи за такава. Да си ченге си имаше и хубавите страни.

— Не знам — каза Мич, след като се върна от личния апартамент на мистър Ю с две кафета. — Сам Глийг ми изглеждаше свестен човек.

Двамата седнаха край дървената масичка от времето на династията Мин, която Мич използваше вместо бюро, и отпиха от кафето.

— Аз често оставам след работно време и понякога си приказвахме. Предимно на спортна тема. Доколкото знам, залагаше на коне, в Санта Анита, ако се не лъжа. Дори веднъж ме насочи на кой да заложа. Но не играеше с големи суми. По десетарка от време на време. — Мич поклати глава. — Колко жалко, че трябваше да свърши така.

Къртис не каза нищо. Понякога така беше най-добре. Оставяш събеседника си да запълни настъпилата пауза и той винаги изтърсва нещо, понякога незначително, друг път доста интересно, подробност, за която въобще не би се досетил да попиташ.

— Но знаете ли, дори да е пласирал наркотици, както предположихте, няма как да ги е използвал. Това поне е сигурно сто процента.

— Нима? И какво ви кара да сте толкова сигурен, мистър Брайън?

— Сградата, разбира се. — Мич се намръщи. — Това ще си остане между нас, нали?

Къртис кимна търпеливо.

— Ами, когато проектирахме тази сграда, включихме в нея тоалетни, изготвени по поръчка на клиента ни.

— Вече чух някой неща за тях. Свръхефективни бюра, това как да е. Но свръхефективни клекала? — Къртис прихна. — Колегата ми твърди, че са му прекарали задника през пароструйка.

Мич се засмя.

— Някои от устройствата трябва да бъдат донастроени. Иначе човек може да се изненада доста неприятно. И все пак дори такива те граничат със съвършенството. А топлият душ далеч не изчерпва функциите им, повярвайте ми. Тоалетната чиния измерва кръвното налягане и телесната ви температура, а в самата чиния е инсталирана апаратура за анализ на урината. Компютърът следи прецизно вместо вас… Ето, сега ще ви покажа. — Мич се наведе към компютърния монитор и щракна с мишката върху няколко менюта. — Да, ето това е. Захар, ацетонни тела, креатин, нитрати, хемоглобин, миоглобин, аминокиселини и метаболити, пикочна киселина, урея, уробилиноген и копропорфирини, жлъчни пигменти, минерали, мазнини и естествено огромен кръг от психотропни наркотици, до един описани от Федералното бюро по наркотиците.

— И това става след всяко изпикаване?

— Всеки път.

— Боже господи!

— Например, ако концентрацията на ацетонните тела в урината е висока, това би могло да означава, че служителят е на път да развие диабет, което би попречило на служебните му задължения, да не говорим пък за здравната осигуровка, дължима от корпорацията.

— Ами с вземането на наркотици? Какво става, когато пробата е положителна?

— Първо компютърът изключва модула ти и блокира правото ти да използваш асансьорите и телефона. Това само на ниво предотвратяване на евентуални щети за корпорацията вследствие на небрежност. Следва рапорт до прекия ти началник. От него вече зависи какво ще стане с теб по-нататък. Но пък тестът е изключително прецизен. Регистрира всичко, използвано през последните седемдесет и два часа. Производителите настояваха, че тестът им е по-надежден от обичайните тестове в служебните поликлиники.

Къртис само отваряше и затваряше уста като много учудена риба. Чудно как всички ченгета, посетили местните тоалетни, се бяха оказали чисти. Къртис знаеше, че Колман си попушва по малко трева от време на време. Доста от останалите също. Можеше да си представи физиономията на комисаря, ако някой от вестниците разтръбеше, че част от полицаите, разследвали убийството в една от местните интелигентни сгради, са употребили наркотици, преди да посетят местопрестъплението.

Мич отпи от кафето си, наслаждавайки се на изненадата на полицая.

— Е — каза той накрая, — сега вече знаете защо е невъзможно Сам да е вземал наркотици.

Къртис не изглеждаше особено убеден.

— Може пък да е излизал да се изпикае някъде по площада.

— Съмнявам се — каза Мич. — Площадът влиза в обсега на видеокамерите, а компютърът е програмиран да следи за подобен род прояви. Ако камерите уловят нещо такова, компютърът трябва да съобщи в полицията. Сам знаеше това. Не мога да си представя, че би рискувал по този начин.

— Да, сигурно не би. — Къртис се ухили. — Леле, басирам се, че много ще ви се зарадват в управлението.

— Можете да ми вярвате. Той беше чист.

Къртис стана и отново отиде до прозореца.

— Може и да сте прав — каза той. — Но все някой го е убил. Така стоят нещата. Освен това е станало в сградата на ваш клиент.

— Бих искал да ви помогна — каза Мич. — Ако мога да направя нещо, просто ми го кажете. Моята фирма няма търпение да приключи тук, точно както и вие. Такива инциденти създават лошо впечатление. Пък и може би тази сграда не е чак толкова интелигентна.

— И на мен ми хрумна нещо подобно.

— Имате ли нещо против да ви попитам какво смятате да кажете пред медиите? — попита Мич.

— Не съм се замислял особено по въпроса. Вероятно ще оставя това на моя лейтенант и на пресслужбата.

— Мога ли да ви помоля за една малка услуга? Когато решите да изложите фактите пред медиите, ще можете ли да подберете думите си малко по-внимателно? Ще бъде много жалко, ако по някакъв начин им хрумне, че причина за случилото се е едва ли не самата сграда. Искам да кажа, от това, което научих дотук, излиза, че Сам Глийг е пуснал по някаква причина убиеца си в сградата. Ще ви бъда много благодарен, ако имате едно наум.

Къртис кимна кисело и каза:

— Ще направя каквото е по силите ми. В замяна очаквам от вас да направите нещо за мен.

— Слушам ви.

— Искам да се запозная с личното досие на Сам Глийг.

 

 

До асансьорите на четиринайсетия етаж имаше стъклена витрина, в която бе поставена позлатена бронзова статуетка на луохански монах. Къртис й се възхити за миг, преди да последва Мич в кабината на асансьора.

— Мистър Ю е голям колекционер — обясни Мич. — На всеки етаж ще има по един шедьовър.

— Какво държи той? — попита Къртис. — Сметачна линийка?

— Според мен е сгънато ветрило.

— Древна климатична инсталация, а?

— Нещо такова. Изчислителният център, ако обичаш, Авраам.

Вратите се затвориха с приглушено просъскване.

— Знаете ли — започна Мич, — не искам да ви уча как да си вършите работата, но дали пък не е възможно и друго обяснение на случилото се? Искам да кажа, нещо несвързано с миналото на Сам Глийг.

— Целият съм слух — каза Къртис.

— Въпросът е там, че и Рей Ричардсън, и Ю Корпорейшън си имат сериозни врагове. При Рей това се дължи по-скоро на лични търкания. С хората, които мразят стила на неговите сгради. Например при започването на тази сграда той получи заплашително писмо. Дори не всички, които работят за него, го харесват.

— Вие влизате ли в тази група?

— О, аз му се възхищавам в много отношения.

Къртис се ухили.

— Това като че ли отговаря на въпроса ми.

Мич сви извинително рамене.

— Той има труден характер.

— С повечето много богати хора е така.

Мич не отговори. Асансьорът спря и излязоха в коридора до стъклена витрина, в която се мъдреше нефритена конска глава.

— А Ю Корп? — попита Къртис. — Казахте, че тя също си има врагове. Хлапетата отвън ли имахте предвид?

— Мисля, че те са само върхът на айсберга — каза Мич. — В някои части на азиатското тихоокеанско крайбрежие бизнесът е доста суров. Затова и всички прозорци в тази сграда са от бронирано стъкло, а охраната е толкова затегната. — Той спря и посочи надолу. — Вземете например фоайето. То е изпипано перфектно. Създава измамното впечатление, че корпорацията е отворена към външния свят, и едновременно с това служи като охранителна бариера. За рецепцията е използвана холограма, за да се избегне евентуално нападение, при което първият срещнат служител би послужил като заложник.

— Значи Сам Глийг си е докарал солиден главобол само защото някой не харесва вашия шеф или пък неговия клиент? — Къртис поклати глава. — Нещо не ми се връзва.

— Ами ако е станало случайно? Ако някой е дошъл тук с мисълта да причини щети и Сам му се е изпречил на пътя?

— Възможно е. Но не е много вероятно. Пистолетът на Глийг си беше в кобура. Не изглежда да е имал неприятности. От друга страна, ако Сам е познавал своя нападател, тогава не е изключено да не се е стреснал от него. Когато споменахте за враговете на шефа си, имахте ли предвид някого по-конкретно?

Мич си помисли за Алън Грейбъл и каза:

— Не.

Къртис поклати глава.

— Естествено, не бих казал, че съм изненадан от факта, че архитектът на подобно чудо си има врагове.

— Нещо не ви харесва тази сграда, така ли?

— И с всяко следващо идване ще ми харесва все по-малко. Може би причината е в нещата, които научавам за нея от вас и вашите колеги. Не знам. — Той поклати глава, опитвайки се да намери точните думи. — Може би причината е, че й липсва душа.

— Това е бъдещето — възпротиви се Мич. — Наистина. Някой ден всички офиси ще изглеждат по този начин.

Къртис се засмя и посочи китката си.

— Виждате ли този часовник? Сейко е. Обикновен трошляк. Но още си спомням рекламата, която използваха, когато си го купих. „Някой ден всички часовници ще се правят така.“ Ей богу, надявам се да грешат.

Мич се огледа.

— Знаете ли, аз си мисля за нея като за особен вид катедрала.

— На кой култ? На култа към страха на човека от неговия ближен?

— На достойнството на добре свършената работа. На съзидателната мощ на технологията. На човешката находчивост.

— Като ченге изпитвам особено недоверие към човешката находчивост. Но ако това е катедрала, аз съм атеист.

 

 

Боб Бийч тъкмо се канеше да изпрати по сателита поредния файл с крадена информация, когато видя Мич и Къртис да влизат през вратата на компютърната зала. Докосна големия плосък екран и на него се появи обичайният набор от икони — телефон, калкулатор, бележник, входно-изходни съобщения, часовник, ТВ приемник, радио и телефонен секретар.

— Боб — каза Мич, докато се приближаваше към центъра на кръга, — нали помниш сержант Къртис?

— Разбира се.

— Сигурно си чул за инцидента?

Бийч сви рамене и кимна.

Къртис го огледа преценяващо — пластмасова кутия рибарски тип, пълна с дискове, касети, ключове, дъвки и химикалки, обувки от фина кожа, нуждаещи се от лъскане, нагризани нокти, печално изглеждащи мустаци и под тях потрепваща усмивка, предназначена сякаш да прикрие липсата на интерес към случилото се. Къртис имаше сериозен стаж в разкриването на фалшивите изблици на заинтересованост. Беше очевидно, че Бийч просто иска да се върне към онова, с което се бе занимавал, преди да му се изтърсят изневиделица.

— Горкият Сам — каза Бийч. — Имате ли някаква представа кой го е направил?

— Все още не. Но се надявах, че ще мога да прегледам досието му. Там може да има нещо, което да се окаже от полза. Освен това се чудех дали случайно компютърът не знае кой е бил в сградата снощи след десет часа. — Къртис беше убеден за компютъра, но просто искаше да удължи престоя си в компютърната зала.

— Разбира се. — Бийч докосна с пръст иконката, изобразяваща шкаф за документи, и каза: — Авраам, би ли извадил досието на Сам Глийг, ако обичаш.

— На екрана или на дискета?

Бийч хвърли един поглед на Къртис и реши, че трябва да го разкара възможно най-бързо от компютърната зала. Да го гледа тук му напомняше за Хидеки.

— По-добре направи разпечатка — каза той. — Така ще можете да го прегледате на спокойствие, сержант.

— Спокойствието е относително понятие в отдел „Убийства“ — каза Къртис с приветлива усмивка, после погледна към монитора на Бийч и видя как на него се появи някаква тайнствена ръка, която се пресегна към нарисувания шкаф.

— Като в „Призрачния замък“ — промърмори той.

Ръката измъкна някаква папка от едно от чекмеджетата и се изниза от екрана.

— Не ви разбрах — каза Бийч.

— Казах, че си имате страхотен деловодител.

— Малко е детинско, но се налага да използваме забавен софтуер, за да свалим киберпространството^[11] на земята за незапознатите. Та за какво ставаше дума? Кой е бил тук снощи след десет часа?

Къртис кимна.

Бийч докосна екрана няколко пъти с показалеца си със скоростта на човек, разиграващ познат шахматен дебют, и каза:

— Ето. Бригадирът на електротехниците си е тръгнал в седем и половина. Аз съм си тръгнал в седем и четиридесет и три, Ейдън Кени в седем и четиридесет и четири. Хелън Хъси в осем и петнайсет. Уорън Ейкмън е излязъл в осем и трийсет и пет. От този момент нататък Сам Глийг е бил единственият човек в сградата чак до пристигането на полицаите Куни и Ернандес.

— Ясно. Благодаря ви.

— Ще трябва да отидем до принтерната зала, за да ви вземем копието — каза Бийч и ги поведе през моста.

Отидоха до друго помещение, в което един огромен лазерен принтер вече изплюваше първите страници от досието. Бийч събра разпечатката и каза изненадано:

— Странно. Авраам не би трябвало да може да го прави.

— Кое? — попита Мич.

Бийч му подаде разпечатката. Към досието бе приложено цветно фотокопие на Сам Глийг, поздравяващ някакъв китаец във фоайето.

— В оригиналната програма на Авраам не влиза способността да прави такива снимки — намръщи се Бийч. — Поне не преди инсталирането на записващия CD-ROM.

За миг Къртис беше по-заинтересуван от младия китаец на снимката, отколкото от начина, по който той се бе озовал на нея.

— Познавате ли го?

— Мисля, че аз го познавам — каза Мич. — Май е един от нашите приятели пред сградата.

— Освен ако Авраам е успял… — Бийч все още размишляваше над загадката на направената снимка. — Разбира се…

— Искате да кажете, един от демонстрантите?

Мич погледна снимката още веднъж.

— Сигурен съм, че е той.

— Разбира се — повтори Бийч. — Връзката с компютъра на Ричардсън. Мич, Авраам трябва да е запазил снимката дигитално и след това да е използвал вашия Интерграф-софтуер, за да генерира това. Това е единственият начин, по който е могъл да го направи. Само по този начин може да ни съобщи, че снощи Сам Глийг е допуснал външен човек в сградата.

Къртис се опули.

— Я чакайте. Да не би да искате да ми кажете, че единственият свидетел на убийството на Сам Глийг е компютърът?

— Ами определено изглежда така. Мога да се сетя защо иначе би поставил тази снимка в досието на Сам. — Бийч сви рамене. — Тя най-малкото доказва присъствието на външен човек в Стълбата, не е ли така? На снимката дори е приложен час. 1:05 след полунощ.

— Бутилка ли държи? — обади се Мич. — Май са се канили да си направят купон.

— Добре, защо тогава е направил тази снимка, а не снимка на самото убийство? — попита Къртис.

— Защото в асансьорите няма камери — каза Мич.

Бийч кимна утвърдително.

— Без съмнение снимката свързва китаеца с убийството.

— Хайде да оставите преценката за това на мен, ако обичате — каза Къртис.

— Може би трябваше да ви спомена по-рано — каза Мич, — но вече си имахме два неприятни инцидента с тези хлапета.

Той разказа на Къртис за гнилия портокал и за строшеното с гаечен ключ предно стъкло на колата си.

— А докладвахте ли за инцидентите?

— Не — призна Мич и извади портфейла си. — Но разполагам с квитанцията от поправката на стъклото.

Къртис прегледа набързо квитанцията.

— Откъде сте толкова сигурен, че го е направил някой от тях?

— След онзи портокал? Ресторантът беше китайски, само на няколко преки оттук. Някой от тях трябва да ме е познал.

— Пазите ли още гаечния ключ?

— Всъщност да, пазя го. В багажника на колата ми е. Искате ли да ви го донеса?

— Не, при първа възможност ще ви пратя някое от момчетата от ОНР. Те ще го проверят за отпечатъци. — Къртис сгъна снимката и тъкмо се канеше да я прибере в джоба на шлифера си, когато му хрумна нещо. — По фасадата на сградата също са монтирани камери, нали?

— Няколко — каза Мич.

— Можете ли да ги фокусирате върху някое от хлапетата отвън още сега?

— Нищо по-лесно — каза Бийч.

Върнаха се в компютърната зала. Бийч седна и докосна образа на видеокамерата в горния десен край на монитора.

Скоро камерата вече беше фиксирала лицата на десетина китайци.

— Да пукна, ако разбирам защо са се събрали — подхвърли Бийч.

— Нали сме свободна страна — каза Къртис. — Макар че тук, вътре, това не се усеща особено.

Бийч го погледна. Как ли толкова либерален човек като него се бе хванал на работа в полицията?

— Ето този тип там — каза Мич. — Този с мегафона. Това е човекът от снимката, нали?

Къртис сравни разпечатката с младия китаец на монитора.

— Да, определено е той.

— Не е ли малко странно, че е дошъл отново тук? — каза Мич. — В случай че наистина има нещо общо с убийството.

— Не е чак толкова странно, колкото ви се струва — каза Къртис. — Между другото, това си е все още едно голо предположение и нищо повече.

— Какво ще направите?

— Ще говоря с него. Да видим какво ще ми каже той. Кой знае? Може пък да направи самопризнания.

 

 

Ченгето, което охраняваше демонстрантите, изглеждаше изморено, въпреки че беше едва единайсет. Къртис му показа значката си, хвана го за лакътя и го отведе на няколко метра встрани.

— Чу ли какво се е случило вътре?

— За оня пич, дето му разбили главата? Чух.

— Откога си тук?

— От няколко седмици. На четиричасови смени сме. — Той сви рамене. — Не е чак толкова зле. Не ми създават особени проблеми. Говорих с няколко от тях. Повечето са съвсем свестни.

— Мислиш ли, че могат да се забъркат в убийство?

Ченгето се ухили и поклати глава.

— Ами. Те са просто студенти с богати татенца в Хонконг и така нататък. Тия неща не са за тях.

Къртис отиде при демонстрантите и попита:

— Кой е главният тук?

Никой не се обади, но Къртис забеляза, че очите им играят между неговата значка и човека с мегафона. Погледът му се плъзна по надписите на плакатите им — „НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ПЛОЩАД ТЯНАНМЪН“, „Ю КОРП ПОДКРЕПЯ УПРАВНИЦИТЕ — УБИЙЦИ“, „Ю КОРП ПЕЧЕЛИ ОТ РОБСТВОТО“, „Ю НЕ ЗАЧИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА“.

— Хайде де — настоя той. — Все трябва да има някой.

— Е — каза мъжът с мегафона, — като че ли съм аз, така да се каже.

— Аз съм сержант Къртис от отдел „Убийства“. Мога ли да поговоря с вас за минутка? Хайде да отидем някъде по на сянка. — Къртис посочи към края на площада. Тръгнаха и той продължи: — Горещ ден… Става въпрос за снощния инцидент в сградата на Ю Корпорейшън.

— Още един ли? — подсмихна се Ченг Пенг Фей.

— Станало е убийство.

— Жалко наистина. Надявам се да не е някой от низшите служители.

— А от висшите може ли?

— Ако беше самият Ю, бих се зарадвал. Този човек е гангстер.

— Кажете ми по кое време вие и вашите хора напуснахте снощи площада. Може да сте видели нещо.

— Около пет часа. Както обикновено.

— Извинете, вие бяхте…

— Казвам се Ченг Пенг Фей.

— Откъде си, синко?

— Хонконг. Студент съм.

— А твоите приятели? Също ли са студенти?

— Повечето да.

— Да си се запознавал случайно с човека от охраната на сградата? Едър мъж. Чернокож.

— Той ли е мъртвият?

— Да, той е.

Ченг Пенг Фей поклати глава.

— Виждал съм го, но само толкова. Има и друг пазач, нали? Бял, с физиономия на гадняр. Него го виждаме доста по-често.

— А да си влизал в сградата?

— Мислихме за нещо подобно, но тогава сигурно ще ни арестуват. Затова просто си седим до фонтана и раздаваме листовки. Нищо повече.

— По мое време нещата определено бяха по-различни — каза Къртис, докато наближаваха ъгъла на Пета улица.

Някакъв скитник мина край тях, бутайки количка за пазаруване, и се наведе за миг, за да вдигне от земята хвърлен фас. Един висок чернокож с износени маратонки и по анцуг едва не се сблъска с количката, спря и тегли една на скитника, преди да продължи кроса си.

— Когато бях хлапе, протестите бяха истински.

— А срещу какво протестирахте?

— В онези времена имаше само едно нещо, срещу което да се протестира — Виетнам.

— По-добре, отколкото да идеш там, предполагам.

— О, аз ходих. Включих се в протестите, когато се върнах. Какъв точно ви е проблемът с Ю Корп?

Ченг Пенг Фей му подаде една листовка.

— Ето, това ще ви обясни всичко.

Къртис спря, огледа листа и го прибра в джоба си. После кимна към един огромен рекламен билборд. Рекламата изобразяваше две здрависали се ръце, едната с ръкав от полицейска униформа. Отдолу имаше и надпис:

В СЪДРУЖИЕ С ПОЛИЦИЯТА И ВИЕ МОЖЕТЕ ДА СЕ ПРЕВЪРНЕТЕ В СМЪРТОНОСНО ОРЪЖИЕ.

БОРЕТЕ СЕ С ПРЕСТЪПНОСТТА.

Ченг Пенг Фей беше достатъчно умен, за да схване за какво му се намеква, така че сви рамене и поклати глава.

— Честно, ако знаех нещо, бих ви го казал, сержант. За съжаление, не мога да ви помогна с нищо.

Беше по-нисък от Къртис с една глава и около два пъти по-лек. Детективът застана срещу Ченг, достатъчно близо, за да го целуне, и го погледна право в очите с комбинация от подозрение и раздразнение.

— Какво правите? — каза Ченг. Опита се да отстъпи и осъзна, че гърбът му е опрян в стената на ъгъла на Пета и „Хоуп“.

— Просто се опитвам да надзърна в неразгадаемата ти главица — каза Къртис и стисна раменете му. — За да разбера защо ме лъжеш.

— Какви ги приказваш бе, човек?

— Значи си абсолютно сигурен, че никога не си се запознавал със Сам Глийг?

— Разбира се, че съм сигурен. Дори не бях чувал това име досега. — И Ченг започна да проклина полицая на китайски.

— А да си чувал за Миранда, колежанче?

— Коя Миранда?

— Делото „Миранда срещу щата Аризона“. Петата поправка в закона. Полицейските служители са задължени преди арестуването на даден гражданин първо да го предупредят, че може да запази мълчание…

— Арестувате ли ме? За какво?

Къртис обърна Ченг и закопча белезниците за едната му ръка с ловкостта на експерт.

— … всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб в съда. Имаш правото на адвокат.

— Ти да не си откачил?

— Това са ти правата, тарикатче. Слушай сега какво ще направим. Ще те закопчая за уличната лампа и ще отида да си взема колата, за да те прибера. Ако се върна обратно с теб, това може да вдъхнови някои от твоите приятелчета, а аз не искам да си имам излишни неприятности. Да не говорим, че това ще ти спести унижението. Така ще се притесняваш само от случайните минувачи.

Къртис издърпа тънката ръка на Ченг от другата страна на лампата и щракна втората гривна на белезниците.

— Ти си откачил бе!

— Освен това, докато ме няма, ще имаш малко време да размислиш над историйката си. Време за размисъл. — Къртис погледна часовника си. — Връщам се след пет минути, най-много след десет. — Той посочи Стълбата, която се извисяваше над тях, и се засмя. — Ако някой те пита защо си тук, кажи му, че си спрял, за да се възхитиш на съвременната архитектура.

— Глупости.

— Е, тук съм напълно съгласен с теб, малкия.

 

 

— Записът върви, Франк.

Ченг Пенг Фей огледа видео стаята в Ню Паркър Сентър.

— Какъв запис?

— Ще запишем разпита ти на видео — каза Къртис. — За идните поколения. И най-вече в интерес на твоята сигурност. Това ли ти е по-хубавият профил?

Колман се беше настанил до Къртис и срещу Ченг. На голата маса се мъдреше единствено гаечен ключ в найлонов плик. Ченг се преструваше, че не го вижда.

— Така поне адвокатът ти няма да каже, че сме ти избили признанието от главата с ей този ключ.

— Че какво имам да признавам? Не съм направил нищо.

— Името и възрастта, ако обичаш.

— Ченг Пенг Фей. На двайсет и две съм.

— Държиш ли на разпита да присъства адвокат?

— Не. Както вече казах, не съм направил нищо.

— Това е твоят гаечен ключ, нали? — попита Колман.

Ченг сви рамене.

— Вие познавате ли си вашите?

— Твоят ключ липсва от багажника на колата ти — каза Колман. — Проверих. С този ключ е било строшено предното стъкло на кола, принадлежаща на Мичъл Брайън, архитект, работещ по сградата на Ю Корпорейшън. Червен „Форд Лексус“. По ключа са твоите отпечатъци.

— Ами не знам, може и да е мой. Бях пукнал гума и спрях, за да сложа резервната. Може да съм забравил ключа на пътя.

— Инцидентът е станал на паркинга на ресторант „Мон Кий“ на Норт Спринг стрийт — каза Колман. — Само на няколко преки от Стълбата.

— Щом казвате.

— При обиска в апартамента ти открихме сметка от същия ресторант, според която си вечерял там в нощта на инцидента.

Ченг Пенг Феи замълча за известно време.

— Добре де. Значи тогава аз съм му счупил стъклото. Но това е всичко. Знам какво се опитвате да направите. Но дори това ваше предположение да се окаже вярно, това не ме прави автоматично убиец на пазача на Стълбата, само защото и собственикът на колата работи там. Дори да разполагате с хиляда подобни хипотези, те нищо няма да докажат.

— Ти случайно да не учиш право? — попита Къртис.

— Бизнес администрация.

— Да, ти си прав, разбира се — каза Къртис. — Ключът сам по себе си не доказва нищо. Би било доста по-убедително, ако подчертаем и фанатичната ти ненавист към служителите и бизнес партньорите на Ю Корпорейшън.

— Глупости.

— Къде беше снощи, Ченг?

— Бях си вкъщи. Четох книга.

— И какво чете?

— „Организационна култура и водачество“ на Едгар Х. Шайн.

— Не думай!

— Някакви свидетели?

— Учех, не съм купонясвал. Четях книга.

— А когато купонясваш — каза Колман, — какво пиеш?

— Що за въпрос е това?

— Бира?

— Понякога бира, да. Китайска бира. Не харесвам вкуса на американската бира.

— А уиски?

— Разбира се. Кой не пие уиски?

— Аз например. Не мога да го понасям — каза Колман.

— И какво доказва това? Аз пия уиски, вие не пиете, той също пие. Точно като в часовете по английски. Хайде сега да опитаме минало неопределено.

— Май си пийваш доста уиски, а?

— Някога да си оправял една бутилка с приятел?

— Не съм чак такъв пияч.

— Ами Сам Глийг? Някога да сте си поделяли бутилка уиски?

— Като ви слушам, май вие сте от тези, които си пийват по бутилка, и то редовно. Никога не съм пил с него. — Ченг въздъхна и се приведе към масата. — Вижте, признавам, че счупих стъклото. Наистина съжалявам за това. Постъпих глупаво. Бях ударил няколко питиета. Ще платя щетите. Но трябва да ми повярвате, никога не съм се запознавал с този човек. Съжалявам, че е мъртъв, но нямам нищо общо с…

Къртис разгъната цветната разпечатка на генерираната от компютъра снимка и я постави на масата до гаечния ключ. Ченг впери поглед в нея.

— Показвам снимка на разпитвания, на която е той самият заедно с мъртвия. Снимката е направена във фоайето на сградата на Ю Корпорейшън.

— Какво, по дяволите, е това?

— Ще отречеш ли, че това си ти?

— Дали ще отрека? Разбира се, че ще отрека. Снимката сигурно е фалшива. Някакъв фотомонтаж. Вижте, какво се опитвате да ми пробутате?

— Нищо не се опитвам да пробутам — отвърна Къртис. — Искам само да разбера каква е истината. Така че защо не си признаеш, а, Ченг?

— Нищо няма да призная. Това е лъжа.

— Влязъл си в Стълбата с недопита бутилка уиски за Сам Глийг. Според мен вече сте се познавали. Имали сте си някаква далавера. Каква? Дрога? Малко китайски хероин за продан?

— Глупости.

— Или пък си му поискал услуга. Да си затвори очите, докато ти изгубиш някъде из сградата още един гаечен ключ? Докато потрошиш нещо? Естествено, ти си му платил за услугата. Може пък да си го ударил, за да изглеждат нещата по-убедително за него. Само дето си прекалил малко със силата. После си се паникьосал и си избягал. Не беше ли така?

Ченг клатеше глава. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Някой се опитва да ме натопи — каза той.

— Не си чак толкова голяма риба, китайски — тросна му се Колман. — Кой ще иска да те натопи?

— Не е ли очевидно? Ю Корпорейшън. Повярвайте ми, те са напълно способни да го направят. Ако се отърват от мен, може би ще успеят да се отърват от демонстрацията. Тя съсипва репутацията им.

— А убийството на техен служител в собствения им офис ще им подобри репутацията, така ли? — каза Къртис. — Освен това ти и твоите приятели не сте нищо особено. Ще трябва да измислиш нещо по-убедително, колежанче.

— Хайде, Ченг — настъпи го Колман. — Признай си. Ти си му пръснал мозъка. Не мислим, че си го направил нарочно. Станало е случайно. Ще говорим с прокуратурата и ще ги убедим да те обвинят в непредумишлено убийство. Татенцето ще ти купи лъскав адвокат и той ще убеди съдебните заседатели, че си се преуморил от учене. Ще ти се размине с две години, максимум пет. Може да те прехвърлят в някой пандиз с по-лек режим и там да си завършиш образованието, преди да са те депортирали.

Ченг Пенг Фей огледа внимателно снимката и поклати глава.

— Аз сънувам, това не може да бъде… Може би все пак ще е по-добре да си намеря адвокат.

След прекратяването на разпита двамата детективи излязоха от стаята в претъпкания коридор.

— Какво мислиш, Франк? Дали той е нашият човек?

— Не знам, Нат. Мислех, че ще клекне, след като му показах снимката. — Къртис се протегна уморено и погледна часовника си. — Май ще е по-добре да я погледнат момчетата от ОНР-то.

— Мислиш ли, че може да е фалшификат?

— Малкият шибаняк блъфира, сигурен съм. Но няма да ни навреди, ако я прегледаме, преди да се обадим в прокуратурата. Освен това следобед трябва да взема резултатите от предварителния.

— Искаш ли да го пообработя още малко?

— Да. Поуспокой го малко и подходи по-кротко. Дай му кафе например.

— Ами с адвоката какво ще правим?

— Сам чу, че държи на това си право. Това не ти е някое негро. Тоя пич е колежанче и много добре си разбира правата.

 

 

Отделът за научни разследвания се намираше в сутерена на Паркър Сентър. Къртис завари Чарли Зайдлър и Джанет Браг да си точат кафе от автомата.

— Искаш ли и ти едно, Франк? — попита Браг.

— Благодаря. Със сметана, две бучки захар.

— Нещо много си падаш по сладкото — отбеляза Зайдлър, докато Браг натискаше бутоните на машината. — Човек на твоята възраст трябва повече да внимава какво яде и какво пие.

— Благодаря ти, Чарли. Ти си „човек на твоята възраст“. Освен това ми е нужна енергия.

Тримата отидоха до лабораторията.

— Е, Франк, екипът е преровил апартамента на твоя заподозрян — каза Зайдлър. — Не са намерили нищо. Нищичко. Дори бутилка уиски.

Къртис въздъхна тежко и после погледна към Браг и му връчи досие, съдържащо три листа хартия и пачка снимки.

— Бил е ударен от много силен човек — каза тя, без да се консултира с бележките. — Ударът е причинил сериозна фрактура на черепа и едновременно с това му е счупил врата. Дори един от зъбите му е счупен. Не мога да ти помогна особено относно вида на оръжието, но ще кажа, че определено не става въпрос за тръба, бухалка или въобще за нещо цилиндрично. По-скоро е било плоско. Като че ли някой е хвърлил нещо тежко върху главата му. Или го е праснал с парче от тротоара. Има и още нещо. Прегледах паспорта на твоя заподозрян и там пише, че е само метър шейсет и пет. Тежи около шейсет кила. Освен ако Глийг не е бил коленичил в асансьора, не виждам как е могъл да го удари. Или пък ако твоят човек не е бил стъпил върху нещо. — Забеляза разочарованието на Къртис и обясни: — Ако все пак е замесен, трябва да е бил с още някой. Някой висок и силен. Човек с твоето телосложение, долу-горе. Човек, който си пие кафето със сметана и две бучки захар.

Къртис им показа снимката.

— Защо тогава имам снимката само на един заподозрян?

— Ти си детективът, Франк — каза Браг.

— Моят заподозрян твърди, че това е фалшификат, Чарли.

— Компютърът ли е генерирал тази снимка? — попита Зайдлър.

Къртис кимна.

— Не е по моята част — сви рамене Зайдлър, — но мога да потърся някого. — Той вдигна телефона и избарабани някакъв телефон. — Бил? Аз съм, Чарли. Виж, в лабораторията съм с един човек от „Убийства“. Може ли да наминеш за минутка и да си кажеш мнението по един въпрос? Много ти благодаря. — Затвори телефона и поясни: — Бил Дърам. Нашият фотографски експерт.

Един дребен мъж с тъмна брада отвори вратата с гръм и трясък. Зайдлър приключи набързо със запознаването и Къртис показа снимката.

Дърам измъкна лупа от джоба на бялата си манта и заизучава внимателно снимката.

— Традиционните снимки са лесни за проверка и за доказване — каза той. — Има проявени филми, негативи, отпечатъци, все съвсем реални неща. Но когато става въпрос за нещо генерирано от компютър, е, тогава всичко се обръща с главата надолу. Това са дигитални образи. — Дърам вдигна погледа си. — Не бих могъл да кажа дали е фалшива, или не.

— Но не изключено да е фалшива, така ли? — попита Къртис.

— О, не е изключено, разбира се. Значи, разполагате с два дигитализирани образа…

— Чакай, чакай — каза Къртис. — По-полека.

— Това са цифри. Компютърът може да съхрани какъвто и да е образ под формата на групи от двоични числа. Значи имате един образ на чернокожия тип и един на китаеца, нали така? Тогава налагате образа на китаеца върху снимката на другия тип, застанал сред нужния фон. След това се заемате с изглаждането на несъответствията. Ако сте хитри, ще напаснете сенките на двете фигури, може би ще се сетите да добавите няколко случайно разхвърляни пиксела тук-там, за да се размажат резките граници, дори ще се погрижите двата образа да са приблизително с едно и също качество. В общи линии това е, което може да се направи. Резултатът се запазва на диска на компютъра, на лента, на каквото и да е от сорта. После можете да си разпечатате генерирания образ, когато ви кефне.

Къртис направи кисела физиономия.

Дърам се усмихна, усетил технофобията на детектива, и за да тушира приказките си, добави:

— Фактът, сержант Къртис, е, че навлизаме в ера, когато вече няма да можем да гледаме на снимките като на нещо подлежащо на стопроцентова проверка.

— Сякаш работата ни не е и бездруго достатъчно трудна — изръмжа Къртис. — Мама му стара, що за шибан свят се каним да си създадем?

Дърам сви рамене и погледна Зайдлър.

— Това ли беше?

— Франк?

— Да, много ти благодаря.

След като Дърам излезе, Къртис се зае да прегледа отново доклада от предварителния преглед и снимките на трупа на Сам Глийг.

— Сякаш някой му е пуснал нещо тежко върху главата, а, Джанет?

Доктор Браг кимна.

— Като какво например?

— Като хладилник. Или телевизор. Парче тротоар. Нали ти казах вече, нещо плоско.

— Е, това определено е нещо.

— От друга страна — тя въздъхна, — ами, просто ми хрумна, Франк, но защо не провериш дали асансьорът е в пълна изправност?