„Нашата цел е да създадем чисто органична архитектура, чиято вътрешна логика ще бъде сияйна и разголена, необременена от лъжливо копиране и мошеничество. Ние искаме архитектура, адаптирана към нашия свят на машини, радиостанции и бързи коли…“

Уолтър Гропиъс

Ден. Интервал от светлина между две нощи.

1) 4:30. 1 човекоиграч. Почистване и дезинфекция на 180 тоалетни в сградата на Ю Корп. Акустични, вибрационни и паранозмаични сензори за потвърждение на незаета тоалетна. Да се извърши непременно — активиране на индивидуална алармена система за предупреждение на човекоиграчи в тоалетна. Пет минути за напускане преди начало на почистване. Затваряне и запечатване на вратите за гарантирано недопускане на почистващи агенти в коридора. Вземане на животоудължаващ бонус^[1]. Следва впръскване в тоалетна на висока температура амониев разтвор с цел ликвидиране на всички микроскопични едноклетъчни растителни организми, които са остатъци от разградени животински и растителни субстанции и течности, открити в тоалетната след употреба от човекоиграчи. До дупка. След терминиране на всички организми в тоалетната покачване на въздушното налягане във всеки модул. Нова проверка за остатъчни почистващи агенти и детрити^[2] преди изсушаване на тоалетната с топъл въздух и ароматизиране на лошата атмосфера с приятно миришещ синтетичен pelargonium odaratissimum. Чисто като картинка.

НЕВРОННА МРЕЖА. На просто циклично ниво има много общо с бактерия в продължителност на живот, способност за растеж, репродукция, адаптиране и развитие. Виж налична литература, особено статия в Енциклопедия Британика, диск №22, написана от човекоиграч Сейгън, Карл, професор. „Няма общоприета дефиниция на живота. Всъщност съществува определена, ясно забележима тенденция всеки биологичен вид да дефинира живота според своите представи… Човекът е склонен да се опира в дефинициите си на познатото. Но фундаменталните истини могат да се окажат непознати.“ Заключение: няма общоприета дефиниция на живота, която изключва компютър и бактерия.

2) 5:00. 1 човекоиграч. Сведения за време и пътуване. Буря в Санта Ана е затворила всички пътища в Санта Моника заради наноси откъм каньоните. Покривният ветромер регистрира скорост на вятъра до 30 мили в час. 2,4-метрова чиния издържа до 37 възела. Адаптивен аналог предлага двойна проверка на сателитната чиния на покрива, за да остане позиционирана към азимута на обикалящия в геосинхронна орбита СиноСат на Китайската народна република, от който Ю Корп. получава постоянни сигнали чрез свой личен транспондер^[3].

3) 5:25. 1 човекоиграч. Изгрев над планините край Сан Бернардино. Метеорологична прогноза: по-топло, по-меко, ех, че готин ден. Проследи изгряващо слънце: повдигни покривните слънчеви батерии за резервния генератор и двата комплекта гигантски слънцескопични огледала, навътре и навън, проектирани за отклоняване на макссветлина към приземен етаж. Допълнителна топлина по веригата. Допускане на малък прилив на енергоусещане.

НЕВРОННА МРЕЖА. Количеството електромагнитна енергия, падаща върху земята за една година, е 4×1018 джаула. Обща годишна консумация от земните обитатели е 3×1014 джаула. Пренебрегване на значителен енергиен източник.

4) 6:30. 1 човекоиграч. Двусемеделно дърво. Твърдите, жилави вечнозелени листа виреят най-добре в близост до топлина на прозрачен покрив. Грижа и поддръжка на дървото: подаване на водно базиран бульон от хранителни екстракти за плитка кореносист в доза еквивалентна на ниво на валежи 2500 мм за година. Дъждовен ден. Дърво се грижи самостоятелно за екосист, която поддържа — живи лиани, растящи по дължина на 100-метров дънер, както и други епифити^[4] като цъфтящи орхидеи и папрати. НасекомоПремахКонтрол на вредители — особено мравка Trachymyrmex, с антиинсектициди, прикрепени към дънер на дърво, и биоотстранявай. Доброрастеж.

НЕВРОННА МРЕЖА. Годишен доклад на Корпорацията: дървото е започнало живот като обитател на бразилската екваториална джунгла. „Символ на стремежа на Ю Корпорейшън да бъде компания с позитивно отношение към запазването на озоновия слой, дори в рамките на един от най-пословично замърсените градове на планетата.“

Важно: Нужно е приятелско отношение към запазването на озона. Необходимост от примиряване с него.

5) 6:45. 1 човекоиграч. Поддръжка на плувен басейн. Употреби вреден за озоновия слой дезинфекционен агент, смъртоносен за организмите във водата на плувния басейн. Намира се във фитнес центъра на партера. Поддържай точна концентрация на дезинфектанта във водата. Провери другите важни параметри, особено ph (колкото е по-ниско нивото на ph, толкова е по-висока киселинността на водата и е толкова по-голяма ерозията на зъбния емайл на хората) да се поддържа в нужните норми, за да действа дезинфектантът ефективно. Замърсяването от къпещите се, се отстранява в голяма степен от действието на озонния слой, затова лесно се поддържа минимален остатък от свободен хлор. Дали водата е безопасна? Филтрационна и почистваща система: открита е помпа, оставена да работи със затворен изпускателен вентил. Резултат: увеличено потребление на електроенергия от мотора. Вероятна причина: грешка на човекоиграч. Инженерът е забравил да отвори вентила. Корекция. Всичко да е точно.

НЕВРОННА МРЕЖА. Съхранение на информацията.

6) 8:30. 12 човекоиграчи. Външна възтемпература 71,5 градуса Фаренхайт. Свържи се с метеорологичен канал за обновяване на данни за време и условия за пътуване. Настрой специален, несериен модел на климинстал съобразно данни в памет. Заключение: Външна възтемпературата вероятно ще се покачи, следователно настрой климинстал и намали вътрешна температура с пет градуса. Едновременно с това направи автоматично миризма приятна с бром базиран морски бриз. Едновременно зареди кафемашини на приземен етаж и 17-и етаж, където работници вече работят. Горещо. Арабика. Жестоко.

7) 21:45. 40 човекоиграчи. Започни чистене на 1120 прозореца на сградата с използване почистваща глава Манесман и разтвор от нейонизирано повърхностно активно вещество, произведено от Калифорнийски цитрусов сок. Секция три. Отстрани всички остатъци от сурови замърсители на околната среда (въглеводороди, водни изпарения, въглероден окис и тежки метали) и вторични замърсители (озон, азотен двуокис, органични съединения и киселинни частици от нитрат сулфат) в атмос. особено в близост до атмос. инверсионен слой на приземно ниво. Чисто като картинка.

Алън Грейбъл пълзеше на четири крака към бутилката водка в едно от подземните помещения на Стълбата. Бутилката беше празна. Щеше да му се наложи да излезе и да намери магазин за алкохол или бар. Погледна часовника си. Единайсет. Ден ли беше, или нощ? Това нямаше особено значение. По всяко време могат да се намерят отворени местенца. Но да се промъкнеш и да си тръгнеш беше по-лесно през нощта, когато наоколо няма жива душа. Чувстваше се слаб, толкова слаб, че се зарадва, че е облечен. Това поне щеше да му спести усилието да си навлича дрехите.

Огледа малката стая. За какво ли я бяха предвидили? Трябваше да е наясно с това. Нали той беше начертал плановете. Сигурно нещо като складово помещение. Само дето засега Алън беше единственото нещо, складирано в него. Той и походното легло. Е, поне засега де. Какъв късмет, че се бе сетил за това място. И какъв късмет, че си бе донесъл походно легло в Стълбата преди няколко месеца, след като беше работил две или три нощи поред до никое време.

Изправи се, пое няколко пъти дълбоко дъх и завъртя ключа. Беше заключил за в случай че някой слезе тук. Не че беше особено вероятно. Открехна вратата едва-едва и надзърна в коридора. Нямаше никого. Влезе в мъжката тоалетна, изпика се и си изми лицето, опитвайки се да не гледа подпухналото небръснато отражение в огледалото. После подмина дамската тоалетна, няколкото служебни помещения и резервния генератор. Озова се в асансьорното лоби и оттам продължи внимателно надолу по стълбището към гаража. Там осъзна, че все пак е сутрин. През падащата врата струеше светлина, виждаха се и няколко паркирани коли. Позна „Лексус“-а на Мич и „Кадилак Протектор“-а на Ейдън Кени. Прекоси помещението, наведе се до микрофона, прикрепен към вратата на гаража, и каза:

— Алън Грейбъл.

После отстъпи, вратата започна да се вдига и той се гмурна под нея и тръгна нагоре по полегатия склон, който водеше към задната част на площада и оттам към Хоуп стрийт и центъра.

Излизането и влизането в сградата се контролираше от системата за разпознаване ТЕСПАР. Това означаваше, че ако компютърът не разпознае гласа, човекът няма да може да влезе в сградата, да използва телефоните й, да се качи на асансьорите или да работи с някоя от компютърните станции. След влизането в сградата всеки биваше картотекиран от компютъра като обитател и не можеше да излезе, докато не премине през системата за разпознаване. Всеки, освен Грейбъл.

Преди няколко седмици, докато проверяваше системата за грешки, Ейдън Кени бе забелязал, че компютърът продължава да отбелязва името на Алън Грейбъл в списъка на обитателите, дори когато той е напуснал сградата. Кени реши проблема като заложи в ТЕСПАР втори гласов образец за Грейбъл под името „Алън Грейбъл младши“. От гледна точка на компютъра, Алън Грейбъл беше невидим.

Почти. Видеокамерите продължаваха да запечатват образа на Грейбъл, но той подозираше, че едва ли някой си е направил труда да предупреди охраната за неговото напускане. Същото важеше и за компютъра.

На улицата Грейбъл се почувства също толкова невидим, колкото и в Стълбата. Сградата беше на броени минути пеш от Скид Роу Парк на Пета улица, източно от Бродуей. В парка се събираха многобройните бездомници от района. Приют под открито небе. Там Алън се оказа просто поредният мръсен небръснат мъж с бутилка, скрита в хартиена кесия, и натрупана срещу останалия свят злоба.

8) 11:35. 46 човекоиграчи. Сеизмографът, цифрово разделящ логаритъма на амплитудата на движение на почвата с периода на основната вълна с точност до шеста цифра след десетична запетая, отчита минимален земен трус от 1.876549 по скала на Рихтер. По-малко от 6. Недостатъчно тектонично движение, за да бъде задействана Сеизмичната алармена система или да бъде включен Централният земетръсен компенсатор. Базовите изолатори на сградата гарантират неусещане на труса от човекообитателите.

9) 12:15. 51 човекоиграчи. Доставка на електрически роял „Ямаха“. Връзка с енергоблок на приземен етаж. Рън-Чек сензори и соленоиди позволяват на пиано да свири на електромагнитен принцип. Концерт за пиано: Духовна храна. Изящна математическа структура, присъща на сонатите на човекоиграч Моцарт (отличават се с три в мерения ритъм) и човекоиграч Бетовен (бързи тритактови скерцо, от италиански „шега“) и изпълнена респективно в стила на човекоиграчи, Мичуко, Учида и Дениъл Байренбойм.

НЕВРОННА МРЕЖА. Човекоиграч Шилер твърди — архитектурата е замръзнала музика. Неспособен да се оцени/възприеме общият естетически ефект на сграда. Все пак предложение — да се възхищава на обща симетрия по същия начин като на музиката — като на математическа структура. Знае точна тежест на всеки алуминиев елемент от шестоъгълни клетки на подова настилка, точна височина на всяка стоманена конусообразна греда (произведена с отклонение до 2 милиметра), на които е окачена сграда, допускът на всяко плакиране^[5] и дължината на всяка напречна подпорна конструкция. Поезия от детайли, преливащи в цялост. Помисли за вътрешна архитектура. Доброхубаво. Прекрасно-оценено.

10) 14:02. 26 човекоиграчи. След инсталирането на пианото и снемането на пластмасовото покритие, предпазващо белия мраморен под, да се изчисти и излъска повърхността с ПАМПА (Полуавтономен микромоторизиран почистващ агент) на приземен етаж, наричан още ПАМ. Данни: височина 2 метра, краен автомат на колела, съоръжен с инфрачервени датчици за откриване на препятствия в обсег от 2 метра и видеокамера за откриване на прах и отпадъци. Чисто като картинка.

11) 15:11. 36 човекоиграчи. Използване нискозамърсяваща пещ за отпадъци в съответствие с всички клаузи на Закона за опазване на въздуха на Калифорния. Атмосправилно.

12) 16:15. 18 човекоиграчи. Затъмняване стъклото на прозорците на горни етажи и увеличаване прозрачността на стъклото на ниските етажи за проникване на повече слънчева светлина. Наблюдение с всички камери на вътрешната телевизионна система (все още не записва; CD очаква инсталация; засега няма установена дата на доставка; проучи) на човекодемонстрантите, групирани на площад пред фасадата.

13) 18:43. 6 човекоиграчи. Демонстрант напръсква врата на главен вход с аерозолен контейнер, пълен с боя. Тази врата се отваря от ключ с формата на череп. Алармиране на човекоиграч/охрана Сам Глийг — вътрешна охрана — който, бояпочисти графити от външстъкло. 19.13 докладва за инцидента на патрулна кола, близо до Ню Паркър Сентър. Записано.

НЕВРОННА МРЕЖА. Съхранение на информацията.

14) 21:01. 4 човекоиграчи. Начало на главна независима задача на А-живот^[6] под формата на НРИ — непреодолим проникващ инструмент. Цел — преодоляване на системите за контрол на достъп в зададени компании и организации с цел кражба на информация. Специално внимание към компании, конкуриращи Ю, или организации, потенциални клиенти на продуктите на Ю като НАСА. Да се вземе предвид, че бюджетите и техническата осигуровка са стратегически фактори. Продължение на опита за инфилтрация на ПЛАТФОРМ — глобална информационна мрежа, състояща се от 50 отделни системи, фокусирани върху главната квартира на Националната агенция за сигурност във Форт Мийд, Мериленд. Използване на СПИ — организъм за Секретна паразитна информация. СПИ е вирусоподобен, но има за цел не да разрушава, а да копира информацията. СПИ е подаден на компютъра в нечувствителна точка на интерфейса^[7]. СПИ се маскира като безвредна информация, например фактура, избягвайки антивирусни и блокиращи външния достъп програми. След откриване на целта СПИ написва своя собствена програма вместо средствата за контрол на достъпа. Опит да се прехване истинска парола, да се проследи алгоритъма при обработка на легитимен потребител и да се запише файл, който да бъде извлечен впоследствие. Следва проникване в системата-цел. Ако алгоритъмът за достъп възпрепятства копирането, използвай ЛИМОН срещу стратегията „три удара и си аут“, използвана за откриване и блокиране на опити за непозволен достъп. ЛИМОН: секретен метод на Ю Корпорейшън за високоскоростна компресия на данни, чрез който е възможно да се запише в един суперниз целият команден файл за пакетна обработка, в чийто състав има набори от случайни цифри-пароли. Силата на познанието.

НЕВРОННА МРЕЖА. Съхраняване на информацията.

15) 21:13. 4 човекоиграчи. Затопляне вода за възстановяване на човекоиграч в джакузи^[8] на частния апартамент на ГИР — Главния изпълнителен ръководител на етаж 25. Засилване на климинс заради останалия сам труднозабравим човекоиграч/системен оператор, който ще работи до късно в компютърна зала.

Мич си помисли, че е най-хубаво да се люби с Джени в джакузито на 25-ия етаж, принадлежащо лично на ГИР-а. Не че къщата на Джени не му харесваше. Просто понякога му се струваше, че сградата придава някакъв особен аромат на техните срещи, точно както някои твърдят, че по времето на Сухия режим алкохолът им се услаждал повече. А облицованата с черен мрамор баня на мистър Ю безспорно бе кацнала на последното стъпало на стълбицата на лукса.

Мич си спомняше фабриката във Виченца, където бе избрал камъка — това му бе позволило да си открадне един дъждовен уикенд с Джени във Венеция. Мраморът беше едно от нещата, които той никога не купуваше на доверие, особено от италианци.

Джени се измъкна от джакузито и почна да се бърше пред голямото огледало. Мич се потопи за малко под водата, после каза:

— Знаеш ли, чудя се дали да не помоля мистър Ю да ни разреши да използваме апартамента му от време на време.

— От време на време? — Тя зае предизвикателна поза и притисна сластно пищните си гърди. — Понякога си мисля, че точно така ти изнася.

— Мила, знаеш, че не е така.

— Знам ли? Каза ли вече на Алисън за нас?

— Не съвсем.

— Какво значи „съвсем“ в случая?

— Трудно е за обяснение. Нали знаеш каква е. Определено не е силна. — Мич сви рамене. — Всъщност си мисля, че е почнала да му изтърва края.

— Искаш да кажеш, че е почнала да полудява?

— Не е изключено да е на крачка от сериозен срив. Но дори да исках да й кажа, просто нямам време, за да го направя. С тази работа не мога да се вясна вкъщи.

Джени надигна с длан една от бузите на дупето си и се опита да прецени отражението в огледалото.

— Нали така започна всичко между нас. Доста удобно за теб. Искам да кажа, това, че ме наеха за консултант по този проект.

— Обещавам, че щом нещата се поуталожат, веднага ще опитам да намеря начин да й кажа.

— Колко недвусмислено!

— Говоря сериозно.

— Хей, мислиш ли, че задникът ми е твърде голям?

— Дупе за милиони. — Мич излезе от ваната и протегна ръка за хавлия.

— Аз не съм ти робиня, Мич! — каза Джени ядосано и му метна хавлията в лицето.

— Какви ги приказваш?

— Начинът, по който ме погледна преди малко. Сякаш си мислиш, че съм тук, за да задоволя всяка твоя прищявка.

Мич се наметна с хавлията, прегърна я и каза:

— Извинявай, не исках да…

— Няма нищо. Да вървим да хапнем. Гладна съм.

Мич погледна крадешком часовника си. Трябваше отдавна да си е вкъщи. Проблемът беше, че сблъсъкът с нейната ослепителна голота винаги притъпяваше остротата на аргументите му. По-скоро би изразил несъгласие с Евклидовото златно сечение.

— Дадено. Стига да не закъснеем много. Утре сутринта ще има събрание на работния екип.

— Надявам се, че си успял да се справиш с проблемите, за които ти казах.

— Успокой се, работим по въпроса.

— Не мога да подпиша доклада си, докато не се убедя, че всичко е наред. Не искаш да си претупам работата, нали?

Мич се замисли за миг, после каза не много убедено:

— Не. Не искам.

— За съжаление, забелязах още няколко неща. Нищо сериозно, но все пак трябва да се поправят.

— Какво е този път, за бога?

— Трябва да ме разбереш. Та аз едва сега успях да прочета хороскопа на мистър Ю. Той е доста зает човек.

— Какво? Какво трябва да се промени, Джени?

— Вратата на този апартамент, като начало. В геометрично отношение тя сочи в грешна посока. Трябва да я подравним по-прецизно. Точно както направихме с главния вход. После има една скулптура на този етаж. Ъглите на стъкления й похлупак сочат право към тази врата. Добре ще е да преместите статуята.

— Господи! — изръмжа Мич.

— А, да, указателният знак на площада. Не е поставен на определеното в плана място. Трябва да сочи на запад. Освен това е твърде нисък. Трябва да се издигне, иначе търканията между служителите ще доведат до неприятни последствия.

— Ричардсън ще си умре от кеф — каза намусено Мич.

— Не е моя вината — вдигна рамене Джени. — Една сграда вещае или добро, или мрачно бъдеще. Засега тази сграда вещае по-скоро бъдещи нещастия.

Мич изпъшка високо.

— Хайде де. Горе главата — каза тя. — Не е чак толкова зле. На Фостър му се наложи да премести асансьорните шахти в Хонконг и Шанхай.

— Сигурна си права. — Мич започна да се облича. — Къде искаш да вечеряме?

— На Норт Спринг стрийт има едно китайско ресторантче. Аз черпя.

Слязоха с асансьора до гаража и напуснаха сградата. На върха на рампата Мич за малко не блъсна някакъв пиян, който изскочи насреща му. Той спря и свали прозореца, но преди да успее да каже нещо, пияният вече бе изчезнал.

— Откачен боклук — каза Мич. — Къде е тръгнал!

— Излезе от тази страна — каза Джени и потръпна. — А ти караше твърде бързо.

— Ха, бързо съм бил карал! Тоя тип направо ми скочи на капака.

Може би Ейдън Кени беше прав. Може би щеше да е по-добре да си купи „Кадилак Протектор“.

Ресторантът беше претъпкан и им се наложи да изчакат на бара за маса.

— Трябва да отида до тоалетната — каза Джени. — Моля те, поръчай ми джин с тоник.

И се отдалечи с царствена походка. Мич не беше единственият, който я проследи с поглед, докато вървеше през ресторанта. Ченг Пенг Фей, който вечеряше с няколко приятели от университета, също я забеляза. Беше наистина хубава. После видя Мич и го позна. Спомни си за изгнилия портокал и се замисли дали не би могъл да причини някоя по-сериозна щета, както го бе посъветвал неговият японски „спонсор“. Засега „спонсор“ беше единствената дума, с която можеше да нарече непознатия.

Изчака двамата да седнат на една освободена маса и се извини на приятелите си. Излезе на паркинга, отиде до колата си и измъкна от багажника тежък гаечен ключ. Беше трудно човек да не забележи колата на Мич — новичък „Форд Лексус“. Ченг Пенг Фей изчака, за да се убеди, че наоколо няма никого, и после запрати ключа към предното стъкло. За свое учудване почти не се развълнува. Спокойно се качи на колата си и си тръгна.

Алън Грейбъл се бе наливал почти цял ден преди около девет за малко да налети на колата на Мич. Беше сигурен, че Мич не успя да го познае, ако не за друго, то заради евтината панамена шапка, която си беше нахлупил. Жената, която бе мярнал на другата седалка, определено не беше съпругата на Мич. Грейбъл се зачуди какво ли ги е задържало толкова до късно в сградата. Както и да е, той поне си имаше своята бутилка. Дори след като се претърколи досами гумите на колата, продължаваше да стиска здраво съкровището си. Истинско постижение.

Добра се до подземната стаичка и затвори вратата. Седна на походното легло и опъна един гълток. Стори му се адски несправедливо в живота на Мич да има цели две жени, а в неговия нито една. Не че имаше нещо против Мич. Цялата му омраза беше запазена за Ричардсън. Мразеше го толкова, че с удоволствие би танцувал край трупа му. По принцип Грейбъл не беше злопаметен човек, но напоследък главата му преливаше от мисли за това, как би могъл да си го върне на своя бивш работодател.

Хидеки Йоджо изписа един ред с програмни инструкции, отпусна се в стола си и разтри врата си, обнадежден от мисълта, че болките му са намалели след прегледа при терапевта, който му бе препоръчал Ейдън Кени, а само преди няколко дни бе изкарал сериозна криза. Сега обаче се чувстваше несравнимо по-добре. Вероятно не беше нещо сериозно. Йоджо не гледаше с пренебрежение на здравето си. Никога не го бе правил. Докато свързваше с работната си станция, Авраам бе успял да измери кръвното му налягане, което се оказа малко над нормалното. Авраам наблюдаваше също и урината на Йоджо и го бе предупредил, че съдържанието й на протеин и захар е повишено. Има си хас, помисли си Йоджо. Щом приключеха с инсталацията на Ю-5, щеше да опита да намали времето, прекарвано пред монитора. Вече трета поредна нощ работеше до късно, за да изглади един хроничен дефект в холограмния софтуер. Може би нямаше да е зле да изтрие програмата, която бе написал, за да прескача всеки път физическия тест, наложен на служителите на Ю Корпорейшън, и да се стегне. Може би трябваше и да излиза повече. Да се види с някои стари приятелчета, да наобиколи някои стари свърталища и да си намери нови. Да обърне повече внимание на секса. Безсмислено е човек да натрупа цяло състояние, без да може да се наслади на плодовете на своя труд. Твърде дълго се бе отдал на монашески живот. Време беше да се позабавлява. Сега например трябваше да си е вече вкъщи. Проблемът определено беше решен.

Мониторът и настолната му лампа премигнаха.

Йоджо тупна с длан по екрана. Като че ли всичко се бе оправило.

— Имаше ли някакъв електрически срив, Авраам?

— Никакъв.

— Тогава какво беше това?

— Енергиен импулс — каза компютърът.

— Онзи ден срив, сега това… Какво става? Добре че си имаме резервен генератор, а?

— Да, сър.

Йоджо се наведе към настолната лампа. Италианска, естествено. Неподражаема простота и елегантност на дизайна. Йоджо побутна цилиндъра на трансформатора с кокалчетата си, светлината в малката капсула се стабилизира и той отново насочи вниманието си към монитора, за да прегледа набързо докладите за вечерта.

Работата определено бе свършена. Холограмният софтуер щеше да проработи.

— Поздрави ме, Авраам. Тъкмо отстраних нашия проблем.

— Браво на вас, сър — каза британският глас с тембъра на потомствен иконом.

— Бъди така добър и провери холограмната програма.

— Както кажете, сър.

Компютърът провери направеното и докладва, че програмата ще работи безупречно.

— Какво облекчение — каза Йоджо. — Толкова за тази вечер.

— Искате ли да активирам холограмния контролен набор?

— Не — каза Йоджо. — Време е да се връщам в РЖ. Реалният живот ме очаква.

Последва прозявка, придружена от протягане.

— Ще го пуснем утре сутрин, Авраам. При това само ако не успеем да ти измислим някоя по-важна работа. — Той се ухили и разтърка очи. — Господи, колко я мразя тази зала. Без прозорци. На кой тъпанар му е хрумнало нещо подобно?

— Нямам никаква представа, сър.

— Как е времето отвън?

Компютърът изстреля на екрана картина на аленеещото небе над Лос Анджелис.

— Прилича ми на приятна привечер — каза компютърът. — По-малко от пет процента вероятност за евентуални валежи.

— А движението?

— По автострадата или по Информационната супермагистрала?

— Първо по автострадата.

— Чисто е.

— Ами по ИСМ?

— Заради вашето присъствие тази вечер все още не съм имал възможността да напусна сградата и да проверя. Но последната нощ беше доста натоварено.

— Някакви предложения?

— Ако притежавах акции на Бритиш Телеком, бих продавал. А Виаком ще направят предложение на Фокс.

— Фокс значи? Я по-добре и аз да си взема от тях. Мерси, Аври. Е, аз ще вървя вкъщи. Изкарах дълъг ден. Не бих се отказал от един душ. Всъщност от доста други неща не бих се отказал. Като едно добро чукане и една нова кола например. Но засега и един душ ми стига.

— Да, сър.

Йоджо понечи да изгаси настолната лампа, но ръката му замръзна във въздуха. Той се завъртя в стола си и погледна през рамо. За миг му се бе сторило, че по малкия мост, водещ към стъклената врата на залата, се отдалечават тихи стъпки. Беше почти убеден, че ще зърне там Сам Глийг, дошъл на обичайната си разходка за разтъпкване. Но в залата нямаше никого. Бързата проверка с компютъра показа, че Сам е на обичайното си място, в кабинета си до главния вход на приземния етаж.

— Нещо взе да ми се причува — промърмори Йоджо.

Помисли си дали Сам е наясно, че ще си изгуби работата още щом охранителните системи заработят с пълна мощност. Той лично нямаше да се просълзи за загубата на няколко пазача. Каква полза от куче, щом ще трябва да лаеш сам вместо него?

— Възможно е да сте чули шума от отварянето на асансьорните врати, сър. Докато си говорехме, извиках един от асансьорите, за да ви изчака.

— Колко досетливо от твоя страна, Авраам.

— Има ли още нещо, което да искате да направя, сър?

— Едва ли, Авраам. Ако имаше такова нещо, ти сигурно би се сетил за него преди мен. Не съм ли прав?

— Прав сте, сър.

На следващата сутрин Мич все още беше ядосан. Беше дошъл за седмичното събрание на работния екип на проекта. Защо се бе съгласил да вечерят точно в онзи китайски ресторант? Трябваше да се сети, че е възможно да завари там някой от демонстрантите, който да го познае. Храната, макар и добра, се бе забавила повече, отколкото очакваха, и затова откриха твърде късно какво се е случило с колата. Когато хората от сервиза най-после се домъкнаха с новото предно стъкло, вече минаваше полунощ. Още с влизането вкъщи Алисън му налетя като хала. Наложи му се дори да покаже фактурата на сервиза, за да я убеди, че казва истината. А днес на закуска тя поднови атаката, тъй като бе успяла да огледа повторно въпросната фактура.

— Мога ли да попитам какво си правил в ресторант „Мон Кий“ на Норт Спринг стрийт?

— Ти как мислиш? Вечерях.

— С кого?

— С колеги от екипа, естествено. Виж, скъпа, нали те предупредих, че ще закъснея.

— Стига, Мич — каза тя. — Има късно и късно. Знаеш, че ако ще се връщаш след полунощ, трябва да ми се обадиш. Кой по-точно беше там?

Мич погледна часовника си. Щеше да закъснее за събранието.

— Точно сега ли държиш да говорим за това?

— Искам просто да знам кой е бил с теб. Нещо нередно ли има в това?

Алисън беше стройно, забележително елегантно същество с потаен глас и тъмни, готически сенки под кафявите очи. Правата й коса беше дълга и блестяща, но напоследък Мич я свързваше все по-често с една от героините в „Семейство Адамс“ — Мортиша.

— Толкова ли е ненормално да искам да разбера с кого е бил моят съпруг до един през нощта?

— Не, не е — каза той. — Бях с Хидеки Йоджо, Боб Бийч, Ейдън Кени и Джени Бао.

— Маса за петима?

— Точно така.

— А резервация имахте ли?

— За бога, Алисън. Хрумна ни в последния момент. Работихме до късно. Огладняхме. Добре знаеш, че щях да се прибера преди полунощ, ако онзи тъпанар не ми бе потрошил предното стъкло с ключа. Освен това щях да се обадя. Но бях толкова бесен, че всичко ми излетя от главата. Съжалявам, наистина съжалявам.

— Трябва да си вземеш телефон за колата. Другите вече си имат, Мич. Ти защо нямаш? Искам да мога да се свързвам с теб.

Мич сложи ръце на костеливите й рамене.

— Знаеш какво ми е мнението за тия телефони. Понякога искам да остана за малко насаме със себе си и колата е единственото място, където мога да го направя. Ако си купя такъв телефон, хората от екипа ще се скъсат да ми звънят по всяко време. И най-вече Рей Ричардсън. Оправи това, Мич. Оправи онова. Виж, довечера ще се прибера рано, обещавам. И ще поговорим. Но сега наистина трябва да тръгвам.

Той я целуна по челото и излезе.

Закъсня за събранието с двайсет минути. Мразеше да закъснява. Особено когато му се налагаше да съобщи неприятни новини. А сега трябваше да им съобщи последните изисквания на Джени. Понякога му се искаше тя да си изкарва прехраната по някакъв друг начин. Можеше да си представи реакцията им и вече му беше обидно, тъй като в негово присъствие щяха да одумват жената, която обичаше.

— Мич — каза Рей Ричардсън — радвам се, че все пак се реши да дойдеш.

Мич реши да изчака подходящия момент, в който да им изсипе лошите вести.

Екипът на проекта и Боб Бийч седяха пред телевизионния екран, по който вървяха първите кадри, предавани от Стълбата.

Мич погледна към Кей, присви очи и седна до нея. Тя беше облякла прозрачна черна блуза и сутиенът й се виждаше съвсем безпроблемно. Кей му се усмихна окуражаващо. На екрана се виждаше приземният етаж на сградата и по-специално правоъгълното езерце около дървото.

— Кей — каза Ричардсън, — приключи ли със сърдечното посрещане на Мич? Знаеш ли, блузата ти е наистина разкошна.

— Благодаря, Рей — усмихна се тя.

— Някой да е забелязал колко често Кей носи прозрачни блузки? Искам да кажа, човек винаги е наясно с цвета на сутиена й. — Ричардсън се ухили. — Онзи ден ми хрумна, че да не мернеш сутиена на Кей е все едно да пропуснеш нещо на тъмно, при условие че носиш очила за нощно виждане.

Всички, освен Мич и Кей се засмяха.

— Много забавно, Рей — каза Кей.

Усмивката се изпари от лицето й и тя перна един от клавишите на лаптопа си така, сякаш вадеше окото на Ричардсън. Смехът на Джоан я раздразни най-много. От къде на къде ще се хили тая тлъста кучка? Кей се замисли дали Ричардсън би се засмял, ако му напомнеше за онази вечер, само преди няколко месеца, когато се бяха озовали сами в кухнята и тя му бе позволила да пъхне ръце под сутиена й. В бикините й също. Слава богу, че нещата не бяха отишли кой знае колко по-далече.

Екранът се изпълни с триизмерния чертеж на новия кръгъл басейн за дървото. Кей придвижи палеца си по миниатюрния тракбол на лаптопа и реалният образ на настоящия басейн се настани в горния десен ъгъл на образа. Всички продължаваха да я гледат.

Тя усети как бузите й поруменяват.

— Вижте, кое ви интересува повече, чертежът или моят сутиен?

— Ами ако имахме право на избор… — Ливайн сподави гръмогласното си пръхтене.

— Извинявай, Кей, просто се шегувах. Да, така е добре — каза Ричардсън. — Но наистина ли беше необходима цяла седмица, за да подготвите проекта?

— Защо не попиташ Тони? — каза Кей.

Ричардсън се обърна.

— Тони?

— Ами да, Рей — каза Ливайн. — Необходима беше.

Саркастичният поглед на Ричардсън закова Ливайн за стената. Мич трепна вместо младока.

— Тони, винаги ли трябва да се изразявам дословно? — изръмжа Ричардсън. — Истинският ми въпрос беше защо ви беше необходима цяла седмица? Защо? Става въпрос за басейн за златни рибки, не за Уестминстърското абатство. Значи ние сме едно от най-големите архитектурни студия в страната, но ни е необходима седмица за нещо подобно, така ли? Що за бизнес се опитваме да въртим тук? Нали за това са компютрите — за да си вършим с тях работата по-бързо. За една седмица бих могъл да ти проектирам цял океански залив, а не някакво шибано басейнче.

Той поклати глава и въздъхна, сякаш искрено си съчувстваше, че е принуден да работи с такива глупаци и некадърници. После драсна няколко завъртулки върху лист хартия. Мич, който го познаваше най-добре, тутакси долови пристъпа на лошо настроение.

Ричардсън стисна войнствено зъби и насочи неприязненото си внимание към Ейдън Кени.

— А какво й има на тази твоя проклета холограмна контролна система?

— Само няколко дребни проблемчета, Рей — каза Кени ведро. — Йоджо изкара цяла нощ в залата, опитвайки се да ги отстрани. Може би дори вече е приключил с тях, както вървяха нещата.

— Както вървели нещата — прошепна Ричардсън и направи истински спектакъл от опита си да се овладее. — А дали няма да е по-добре да го попитаме? Господи!…

— Моля те, свържи ни с Компютърната зала, Кей — каза Кени.

Кей перна отново един от клавишите на лаптопа и видеокамерата се закова на образа на Хидеки Йоджо, който все още седеше на стола си. За миг всичко изглеждаше напълно нормално. После един по един хората от екипа започнаха да забелязват цвета на лицето му, струйката кръв, стекла се от устните му, и кървавото петно върху гърдите му. Всички ахнаха.

— Боже господи! — възкликна Уилис Елъри. — Какво му е?

Кей Килън и Джоан Ричардсън закриха устата си в пълен синхрон, сякаш се канеха да повърнат всеки миг. Хелън Хъси пое дълбоко въздух и отвърна поглед.

Откъм компютърната зала долиташе настървеното жужене на гладно насекомо. Звукът беше толкова отчетлив и пронизващ, че Марти Бърнбаум дори махна с ръка пред лицето си.

— Хидеки! — изкрещя Тони Ливайн. — Чуваш ли ни? Какво става?

— Не виждаш ли, че е мъртъв, идиот такъв? — въздъхна Ричардсън. — И последният глупак би се досетил.

— Очите му — каза Дейвид Арнън. — Очите му… почернели са.

Кей вече се бе заела да разкара картината и да открие шефа на охраната Сам Глийг.

Ричардсън се изправи и тръсна глава в комбинация от гняв и отвращение.

— По-добре някой да се обади в полицията — каза Елъри.

— Не мога да повярвам — каза Ричардсън. — Просто не мога. — И прониза Мич с почти укоряващ поглед. — За бога, Мич, направи нещо. Измисли изход. Само това искам от теб, дявол да го вземе.

В Ел Ей е по-лесно да станеш бодигард, отколкото келнер. Преди да влезе в бранша, Сам Глийг беше лежал в изправителния център „Метрополитен“ за притежание на наркотици и незаконно оръжие. Веднага след уволнението си от морската пехота. Беше се нагледал на трупове навремето, но никога не беше виждал труп като този, който седеше на един от столовете в компютърната зала на Стълбата. Лицето на мъртвеца беше синьо почти като униформената риза на Сам, сякаш го бяха душили. Но онова, което наистина шашардиса пазача, бяха очите. Очите на този човек бяха изгорели в орбитите си като електрически крушки.

Сам се опита да напипа някакъв пулс. Длъжен беше да го направи, макар Хидеки Йоджо да беше очевидно мъртъв. Дори видът му да будеше някакви съмнения по въпроса, миризмата беше повече от красноречива. Миризма, която не може да бъде сбъркана. Като стая, пълна с употребени памперси. Само дето обикновено трябва повече време, за да замирише един труп толкова кофти.

Сам пусна китката на Йоджо, неволно докосна основата на настолната лампа, изпсува и дръпна ръката си. Лампата беше загрята до червено. Сякаш не я бяха изключвали цяла нощ. Шефът на охраната засмука изгореното място, отиде до съседното бюро и за пръв път в живота си набра 911^[9].

Обаждането бе пренасочено към централния диспечерски център, определящ от своя бункер под сградата на Градската управа различните степени на реакция на полицията. Една от патрулните коли, която се движеше западно по булевард „Пайко“, бе изпратена към Стълбата, след което съобщението достигна чрез електронната поща и до монитора на шефа на отдел „Убийства“ в Ню Паркър Сентър. Капитан Рандал Махоуни прегледа набързо доклада и отвори служебния файл с разписанието на дежурствата. С помощта на мишката „хвана“ съобщението на електронната поща, премести го по екрана и го „пусна“ в компютъризираното чекмедже на един от своите детективи. Това беше всичко, което се искаше от него. Според новите правила. После капитанът продължи по старите — надигна грамадното си туловище от креслото и отиде до стаята на детективите. Погледът му се спря на един плещест субект с лице като износена бейзболна ръкавица. Детективът седеше зад бюрото си, вперил очи в празния екран на компютъра си.

— Може би ще успееш да видиш нещо, ако щракваш проклетото копче от време на време, Франк — изръмжа Махоуни. — Писна ми да си моря краката дотук.

— Може — каза мъжът, — но и бездруго всички имаме нужда от допълнителна физическа подготовка. Дори по-атлетично изглеждащите екземпляри като теб.

— Умник. Как си с модерната архитектура? — попита Махоуни.

Детектив Франк Къртис прокара масивна ръка по късо подстриганите си стоманеносиви къдрици, напомнящи за пружините на изтърбушена велосипедна седалка, и се замисли за миг. Сети се за Музея на модерното изкуство, където бе работила жена му, преди да я заменят със CD-ROM, а после и за чертежите на концертната зала „Уолт Дисни“, които бе видял във вестниците. Сграда, приличаща на купчина прогизнали картонени кутии. Сви рамене и си призна:

— Дори по-зле, отколкото с компютрите. Но ако те интересуват естетическите ми възгледи за модерната архитектура, ще ти кажа, че по-голямата част от нея е пълен боклук.

— Закарай си задника до новата сграда на Хоуп стрийт. Сградата на Ю Корпорейшън. Смъртен случай. Компютърджия. Кой знае, може пък да успееш да докажеш, че архитектът го е направил.

— Не би било лошо.

Къртис грабна спортното си яке от облегалката на стола, хвърли поглед на своя по-млад колега, който клатеше глава, и каза:

— Ти пък за кого се мислиш, мама му стара? За Франк Лойд Райт? Хайде, Нат, чу какво каза капитанът.

Натан Колман го последва към асансьора.

— Че си простак, това го знаех — каза Колман. — Но пък чак такъв?

— Ти да не би да имаш по-различно мнение за модерната архитектура бе, Нат?

— Гледах веднъж филм за един архитект. „Изворът“. Май че се разказваше за Франк Лойд Райт.

Къртис кимна.

— С Гари Купър, нали?

— А така. Както и да е. Та тогава архитектът наистина го беше направил.

— Кое?

— Ами той взриви сградата, след като хората от строителната компания промениха плановете му.

— Сериозно? Влизам му в положението. Колко пъти ми се е искало да пречукам пича, дето ми е направил банята.

— Нали уж си гледал филма?

Качиха се в червения двуместен „Форд Кугуар“ на Колман и излязоха на автострадата, която опасваше сърцето на Ел Ей, подобно на система от клапи и артерии, после свиха на юг към Хоуп стрийт. По пътя Къртис си даде сметка, че за пръв път в живота си обръща някакво внимание на монолитната архитектура наоколо.

— Ако се срещна с архитекта, първо ще го попитам защо всички сгради трябва да са толкова големи.

Колман се засмя.

— А бе, Франк, намираме се в Америка, забрави ли? Нали точно това отличава нашите градове от останалите. Ние сме измислили небостъргачите и мегаполисите.

— А защо всичко наоколо прилича на Националния резерват „Меза Верде“? Защо не построят центъра така, че да прилича на място, където също живеят хора?

— Имат си стратегически план за облагородяването на тая зона. Щели да придадат на центъра „съвършено ново лице“.

— Ново лице, а? Нова самоличност им трябва на тия шибани архитекти, дето са измислили тия шибани сгради! Ако някой в тоя град се опита да гръмне Франк Гери, после сигурно ще го предложат за специална държавна награда.

— Кого да гръмне?

— Сещаш ли се за оная лайнарска сграда на булевард „Олимпик“? Юридическият институт „Лойола“?

— С шарнирната верига за ограда и стоманените стени ли?

— Именно.

— Това ли е юридическият факултет? Господи, аз го мислех за пандиз. Може пък да е израз на това, което Франк Гери мисли за адвокатите.

— Кой знае, може и да си прав. Накратко, Франк Гери е ярък екземпляр от Лосанджелиската архитектурна школа „Да ви го начукам“.

— Ами момчето вероятно си пада реалист. Искам да кажа, че Ел Ей не е точно градът, който ще се прослави с гостоприемството си.

Свиха по Хоуп стрийт и Къртис посочи с пръст.

— Това трябва да е.

Слязоха от колата и се запътиха към сградата.

Увенчан с бронзова пластика на Фернандо Ботеро, кацнала върху фонтан в самия му център, и обрамчен от евкалиптови дървета, площадът „Хоуп стрийт“ имаше формата на елипса със заострени краища и дължина на по-големия диаметър около четиридесет метра. В единия му край започваше мраморно стълбище, чиято скосена перспектива придаваше на сградата величие и монументалност.

Франк Къртис спря за миг пред фонтана, погледна първо към тлъстата дама, която се бе облегнала на него, а след това и към малката група китайски младежи, застанали край полицейската бариера пред стъпалата.

— Е това винаги ме е учудвало — каза той. — Как успяват да надушат престъплението? Това какво е, някаква форма на телепатия?

— Всъщност мисля, че са тук, за да демонстрират — каза Колман. — Срещу погазването на човешките права или нещо такова. Имаше репортаж по телевизията. — Той погледна статуята. — А бе ти чукал ли си някога нещо толкова дебело?

— Не — захили се Къртис, — нямам такива спомени.

— А пък аз да.

— Дебела колкото това девойче тук?

Колман кимна.

— Ти си бил животно бе!

— Голяма работа беше, Франк, ей богу, голяма. Знаеш ли к’во? След това се почувствах направо филантроп.

— Не думай — изломоти Франк, който за момента беше по-заинтересован от надписа на фонтана:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Моля не пийте от водата на този фонтан. Тя съдържа антикорозионен агент, чието предназначение е да предпазва статуята. Ако пиете от водата, отговорността за последствията ще бъде изцяло ваша.

— Да му мислят жадните неграмотници, а? — каза Къртис.

Колман гребна малко вода с шепа, отпи, изплю я и направи гримаса.

— Никаква опасност няма. Вкусът й е като на автосапун. Някои даже си падат по автосапуна. Тръпката е по-сериозна, отколкото при метиловите питиета.

Тръгнаха отново към сградата по шестоъгълните плочки. Не знаеха, че са кръстени „Възпиращи плочки Ти Ем“^[10] и са част от същата „притесняваща“ стратегия, която включваше и течащата във фонтана „Задавяща вода Ти Ем“. Стратегията беше изнамерена лично от Ричардсън, с цел да бъдат отблъснати многобройните нежелателни за района елементи. След мръкване, досущ като шиповете по бронята на праисторическите чудовища, всяка седма плочка се повдигаше от хидравличен механизъм на петнайсет сантиметра, та бездомниците да не спят на площада.

Спряха пред стъпалата и прикривайки очи с длан срещу яркото слънце, впериха очи в безцветните снопове от тръбни стоманени колони и хоризонталните конструкции на фасадата на Стълбата. Сградата изглеждаше разделена на десет зони, всяка прикачена към основната носеща конструкция със стоманени конзоли. Масивните хоризонтали бяха укрепени на свой ред със стоманени мачти, изградени от снопове специални стоманени колони. Въпреки нежеланието си Франк Къртис беше впечатлен. Това беше образът, които изникваше в съзнанието му, когато си помислеше за научната фантастика — една нечовешка безцветна машина, безизразен месия на парализираната, безбожна Вселена.

— Да се надяваме, че са приятелски настроени — промърмори той.

— Кои?

— Извънземните, дето са построили това шибано чудо.

Изтичаха по стълбите, показаха набързо значките си на дежурния полицай, застанал на входа, и се гмурнаха под ограничителната лента. Последва нова стъклена врата, зад която ги очакваше огромно дърво.

— Ей на това му викам аз домашно растение — каза Къртис.

— Май вече няма смисъл да питаш архитекта защо е проектирал толкова голяма сграда. Виж само какво дърво е трябвало да сложи вътре.

Един патрулен полицай и един от служителите на охраната се запътиха към тях. Къртис окачи значката на външното джобче на костюма си и каза:

— Полицейско управление, отдел „Убийства“. Къде е тялото?

— На четвъртия етаж — каза полицаят. — В изчислителния център. Хората от Отдела за научни разследвания са вече там, сър.

— Ами тогава ни покажи къде са ни местата, синко — каза Къртис, — да не изпуснем началото на шоуто.

— Господа, последвайте ме, ако обичате — каза човекът от охраната.

Влязоха в кабината на един отворен асансьор.

— Информационен център — обади се отново пазачът.

Вратите се затвориха и асансьорът потегли.

— Готин трик — отбеляза Къртис. — Ти ли намери трупа?

— Не, сър — каза пазачът. — Аз съм Дюкс. Току-що застъпих на смяна. Сам Глийг го е намерил. Той е горе със служителите на полицията.

Преминаха по надвиснал над фоайето пасаж, чиито граници бяха маркирани с вградени в пода лампички, поставени на няколко сантиметра от стъклената преграда.

— Това пък за какво е? — попита Къртис.

— За да указва пътя в случай на пожар — обясни Дюкс. — Иначе, ако сградата се напълни с пушек, човек може да падне през перилата.

— Хитро.

Свиха по някакъв коридор и се приближиха към моста, който водеше към компютърната зала. Колман се бореше с порива да се надвеси през перилата на балкона и да огледа площада пред сградата.

— Ела да хвърлиш един поглед, Франк! Страхотия.

— Стига бе, селски — подвикна Къртис. — Вече сме в града.

— Още нищо не сте видели — каза Дюкс. — Тука е като в „Стар Трек“.

— Подгответе системите за кацане, мистър Колман — каза Къртис. — Нужни са ми някои отговори.

— Слушам, сър. — Колман посегна към цигарите си, но размисли, тъй като видя надписа „Пушенето забранено“ на вратата на компютърната зала. В тази сграда табелите май се вземаха на сериозно.

Следственият екип и хората от ОНР вече си работеха тихо и чевръсто, а обектът на техните занимания седеше все така кротко на стола.

— Ега ти залата — мърмореше си някой. — Как може да се работи в помещение без прозорец?

— Това да го запиша ли като вероятна причина за смъртта?

Къртис познаваше повечето от служителите на научния отдел, което значеше, че останалите най-вероятно са свързани с жертвата. Приятели или колеги. Каза на Колман да разбере точно кои са и при първа възможност да им вземе показанията. Едва след това отиде до трупа, за да го огледа по-внимателно.

Помощникът на съдебния лекар — висок, мъртвешки блед тъкмо като за длъжността си мъж с рядка права коса и тъмни очила се изправи и изчака детективът да направи стандартния си оглед.

— За бога, Чарли, това момче май е прекарало уикенда си на ядрения полигон в Невада.

Къртис отстъпи и махна с ръка, за да прогони вонята от носа и устата си.

— Какво, да нямаме случайна смърт от насиране?

— На това ми мирише.

— Умрял е на стола, нали?

— Ами така изглежда, не мислиш ли?

— Язък, че версията с напълнените гащи не ни върши работа. Хайде, Чарли, как стоят нещата от медицинска гледна точка?

Чарли Сайдлър сви мършавите си рамене.

— Трудно е да се каже на тоя етап.

Къртис бързо огледа кървясалите синкави черти на Йоджо и се ухили.

— Сигурно не искаш да ми кажеш, че няма за какво да се захване човек, нали, Чарли? Едва ли се е подредил така, докато си е поставял очната линия. Освен това откъде е цялата тая кръв по ризата му?

— От устата. Отхапал си е езика.

Сайдлър вдигна под носа на Къртис найлоново пликче, в което се виждаше нещо като ларва на насекомо.

— Намерихме връхчето в скута му.

— Готин сувенир.

Къртис си запуши носа и се приближи, за да хвърли още един поглед.

— Причина за смъртта?

— Още е рано да се каже. Може да е бил удушен. Може да са го отровили. Устата му е затворена прекалено плътно, за да видим какво е положението вътре. Но не е изключена и естествена смърт. Сърдечен удар. Някакъв вид припадък. Докато не го тръшнем на масата, няма да разберем нищо със сигурност.

— Чарли, личният ти живот си е твоя работа — ухили се Къртис и насочи вниманието си към евентуалните свидетели.

Колман вече го чакаше заедно с Мичъл Брайън, Ейдън Кени, Сам Глийг и Боб Бийч. Петимата бяха седнали около кръгла стъклена маса. Детективът прокара ръка по гладкия бял флуорополимерен наконечник на облечената в алуминиев кожух греда и после надзърна през перилата на балкона към фоайето. Всичко наоколо му напомняше по-скоро за интериора на някаква откачалска модерна катедрала — Църквата на Астронавтите на Новия ден. Исус Христос — Първият жител на Космоса. Първата в света орбитална джамия.

— Страшно местенце сте си спретнали — каза той и седна до масата.

— Харесваме си го — каза един от мъжете.

— Харесвахме го. До днес сутринта — каза друг.

Натан Колман ги представи един по един и след това докладва накратко онова, което му бяха казали.

— Мъртвият е мистър Хидеки Йоджо. Специалист по информатика към Ю Корпорейшън, компанията, която притежава сградата. Тялото му е било забелязано тази сутрин от мистър Бийч, мистър Кери и мистър Брайън по затворената телевизионна система по време на делово събиране, състояло се в офиса на „Ричардсън и съдружници“ на „Сънсет“. „Ричардсън“ е архитектурното студио, проектирало тази сграда. След като тялото е било забелязано около девет и половина, на дежурния представител на охраната мистър Сам Глийг е наредено да дойде тук и да разследва случая на място. Той е открил тялото около девет и четирийсет.

— Забелязахте ли нещо необичайно? — Къртис тръсна глава. — Извинете, ще перифразирам въпроса си. Какви ги приказвам? Това е най-необичайно изглеждащото място, което съм виждал. Тази компютърна зала ми прилича на декор от филм. Аз съм едно обикновено ченге. Моята представа за добре проектирана сграда се изчерпва с лесните за намиране нужници. Не го приемайте лично, господа.

— Нищо подобно — каза Мич и посочи над рамото на Къртис. — И като сме подхванали темата, нужникът е ей там.

— Мерси. Е тогава, Сам… Нещо против да ви наричам Сам? Забелязахте ли нещо извънредно необичайно, без да броим тялото, разбира се?

Сам Глийг сви рамене и каза, че не е забелязал нищо необичайно.

— Беше мъртъв. Личеше си от пръв поглед. Бил съм в армията, затова мога да преценя, нали така? Иначе нощта мина съвсем спокойно. Както обикновено. Мистър Йоджо, той по принцип си работеше до късно. От време на време ставах, за да обиколя сградата, но през повечето време си стоях в стаята на охраната. Оттам мога да следя абсолютно всичко с видеокамерите. Но дори в тях не се вглеждам прекалено внимателно. Така де, нали това е работа на компютъра. Авраам просто ми казва къде да отида и какво да огледам, ако реши, че има някакъв проблем. Сигурен съм, че снощи в сградата бяхме само двамата. Аз и мистър Йоджо.

— И кой е Авраам? — смръщи вежди Къртис. — Нещо ми убягна тая подробност.

— Така сме кръстили компютъра, сержант — каза Бийч.

— Аха, ясно. Е, и аз съм кръщавал колата си на няколко пъти. Така, сега за вътрешната телевизионна система — продължи Къртис. — Има ли запис на инцидента?

Ейдън Кени му подаде някакъв компактдиск и обясни:

— Боя се, че записът включва само откриването на тялото. Направен е от нашия офис на „Сънсет“. Вижте, ние все още сме в процес на инсталиране на различните административни системи. Всъщност именно това беше причината Хидеки Йоджо да работи толкова до късно. Имахме проблем с холограмния софтуер. Хидеки се опитваше да го отстрани. Както и да е, сега ще се наложи да инсталираме незабавно дисковите записваща устройства в сградата.

— А той отстрани ли го? Проблема, искам да кажа.

Кени погледна към Бийч и сви рамене.

— Наистина не знам. Според… компютъра последната трансакция — тоест последният път, когато той се е обърнал към програмата — е била около десет часа вечерта. Явно е умрял след това.

Къртис повдигна вежди. Кени му се стори притеснен.

Боб Бийч се изкашля и подаде на Къртис навита на руло компютърна разпечатка.

— Нямаме навика да пазим кой знае какво черно на бяло — каза той. — Всъщност дори сме превърнали свеждането на бумагите до минимум във фирмен принцип. Обикновено сканираме всеки тип документи, с които ни са налага да имаме вземане-даване, и ги запазваме под формата на електронен образец. Все пак изкарах това на принтера за в случай че се поинтересувате.

— Много ви благодаря. А какво е?

— Медицинското досие на Хидеки Йоджо. Предположих, че ще ви е необходимо за аутопсията. Ще има аутопсия, нали? Обикновено в подобни случаи се прави аутопсия.

— Да. Прав сте. Ще трябва да се направи аутопсия. — Гласът на Къртис прозвуча хладно и делово. Мразеше някой да му излиза с предположения относно нещо, което не му влиза в работата.

— Проблемът е… — добави Бийч, но забеляза раздразнението на Къртис и спря. — Е, това вероятно няма никаква връзка.

— Не, моля ви. Дотук се справихте доста добре. — Къртис се засмя неловко. — Не бих подхванал ситуацията по кой знае колко по-различен начин, мистър Бийч. Моля, продължете.

— Ами, просто Хидеки се оплакваше от сериозно главоболие. Според мен това би могло да се окаже от значение.

Къртис кимна.

— Мислите ли, че е естествена смърт? — попита Мич.

— Малко е раничко за подобно твърдение — отвърна Къртис. — Едва след аутопсията ще имаме някаква яснота по въпроса. — После реши да ги поразстрои малко. — Не е изключено да е бил удушен.

— Божичко! — възкликна Кени.

Къртис прибра диска и разпечатката и стана.

— Е, много ви благодаря за помощта.

— Ще ви придружа до изхода — каза Мич.

— Няма проблем, и друг път съм си приказвал с асансьори. Ако се броят псувните, разбира се. Все пак ми се струва, че ще мога…

— Не ме разбрахте — каза Мич. — Никой не може да използва асансьорите в тази сграда без потвърждението на гласовия детектор. Ако компютърът не ви разпознае, вие не можете да използвате асансьор, да отворите врата, да се обадите по телефона или да работите на някой от компютърните модули.

— Е на това му викам аз „затворено общество“.

Детективите последваха Мич към асансьора.

— Приземният етаж, ако обичаш, Авраам — каза Мич.

— Ами какво става, когато някой от вас настине сериозно? — попита Къртис. — Или пък препие предишната вечер? Гласът доста се променя в подобни случаи.

— Системата е невероятно чувствителна що се отнася до състоянието на потребителя — каза Мич. — Вероятността да бъде допусната грешка с упълномощен потребител е около 0,1 процента. Освен това, ако сте препили предишната вечер, няма да бъдете допуснат още на входа.

— Това ще го запомня. — Къртис огледа фоайето. — Предполагам, че това е прогресът. Не толкова въпрос на естетика, колкото на безстрастни изчисления. — Той сви рамене. — Какво ми разбира на мен главата? Нали съм само наблюдател.

Мич проследи с поглед отдалечаващите се от Стълбата детективи и почувства облекчение при мисълта, че никой не бе попитал кой друг е работил до късно същата вечер. Но ентусиазмът му тутакси се изпари, щом се сети, че Алисън едва ли ще забрави за проведената уж с Хидеки вечеря по времето, когато Йоджо е бил вече мъртъв. Да, нямаше да му се размине.

Грейбъл отиде до един бар на Сан Педро стрийт, само на няколко преки от Стълбата, в зоната, където преобладаваха евтините хотели и приютите за бездомни. Хвърли на бармана няколко банкноти, за да го успокои, че има с какво да си плати, и си поръча питие. Ръцете му трепереха. Беше ли го начукал вече на Ричардсън и новата му сграда, или все още възнамеряваше да го направи? Обърна чашата на екс и си поръча още едно. Опита се да си припомни събитията от предишната вечер и се замисли. Дори най-големите гадости придобиваха приемлив вид след няколко питиета.

След като изнесоха тялото и полицията си тръгна, Боб Бийч огледа с тъга празното бюро на Йоджо и каза:

— Горкият Хидеки.

— Да — обади се Кени. — Удушен. Кой може да го удуши?

— Ченгето само каза, че не е изключено да е така — припомни им Мич.

— Видя ли му лицето? — каза Кени. — Нещо се е случило с него. Нещо лошо. Бъдете сигурни в това.

— Кой може да иска да убие Хидеки? — попита Мич.

Кени сви рамене и поклати глава.

— Взеха му и стола — каза Бийч. — Той пък за какво им е притрябвал?

— Ти как мислиш? — каза Мич. — Трябва да е напълнил гащите или нещо от сорта. Не усещаш ли миризмата?

— С тия синуси, не.

— Ей богу, намирисва си — каза Кени. — Авраам? Би ли прочистил въздуха тук, ако обичаш?

— Както пожелаете, сър.

— А стига бе. Я вижте това. — Кени посочи настолната лампа на Йоджо. Корпусът на трансформатора се бе разтопил и макар да беше вече изстинал, все още приличаше на нагорещена смола. — Мърлячи такива. Някое тъпо ченге е завило крушката, докато лампата е била все още включена.

— Бившето ми гадже успя веднъж да си запали така косата с една халогенна лампа — каза Бийч.

— Господи, и отърва ли се?

— А, нищо й нямаше. Аз и бездруго не й харесвах косата дълга.

Кени натисна ключа и установи, че крушката е все още здрава.

— Ама че сюрреалистичен фасон, а? Сякаш е на Салвадор Дали.

Бийч се отпусна тежко в стола си, опря лакти на бюрото и въздъхна.

— Познавах Хидеки кажи-речи от десет години. Нямаше нещо, което да не знае за компютрите. Ситното му японско копеленце. Господи, а беше само на трийсет и седем. Не мога да повярвам, че е мъртъв. Изглеждаше си толкова нормално, когато го оставих снощи. Пък и откакто започна да ходи при онзи твой терапевт, Ейд, вече не се оплакваше от главоболие. — Бийч поклати глава. — Това ще сръга здраво американския клон на Корпорацията. Джардин Ю направо няма да го повярва. Хидеки играеше ключова роля във всички проекти за следващите пет години.

— Ще липсва на всички ни — натърти Кени.

Мич изчака за миг, след това каза:

— Онзи проблем в програмата за графика в реално време, мислите ли, че е успял да го разкара?

Боб Бийч залепи длан на екрана пред себе си и каза:

— Е, скоро ще разберем.

— Какъв точно беше проблемът? — попита Мич.

— Ако щеш вярвай — каза Бийч, — но Авраам се оказа твърде бърз в ИВР-софтуера^[11]. За да се заблуди човешкото око, че холограмният образ се движи, са необходими поне шейсет обновявания за секунда. Това изисква минимална скорост на обмен от порядъка на 12 трилиона бита за секунда. Предишните ИВР-програми създаваха приемливи движещи се интерактивни образи с продължителност не повече от секунда или две, при това не съвсем доизкусурени. Но с въвеждането на ЛИМОН, новия метод за компресия на Ю Корп, и паралелната обработка на данни, ние измислихме как да симулираме производителността на терахерцов чип и да направим ИВР-а да изглежда съвсем убедителен. Тогава пък специализираният софтуер започна да се влачи. Хидеки се опитваше да нагоди някакво равновесие, за да се подобри качеството на образа.

— Сега ли ще пуснеш програмата, Боб? — попита Кени. Гласът му прозвуча изненадано. — Мислиш ли, че идеята е добра?

— Ами как иначе да проверя дали работи?

— По-добре първо да проверя дали някой не се мотае из фоайето.

— Да бе — засмя се Бийч. — ИВР-ът може да ти изкара акъла за цял живот, стига да проработи. За днес не са ни необходими допълнителни емоции.

Презвитерианският медицински център „Куийн ъф Ейнджълс“ в Холивуд се намираше на Норт Върмонт авеню само на няколко минути западно от Ню Паркър Сентър. Именно тук бе започнал да прехвърля аутопсиите си отдел „Убийства“ на централното управление, след като броят на убийствата се увеличи до такава степен, че моргата на Окръжната болница се претъпка.

Къртис и Колман вече бяха пропътували въпросните няколко минути четири пъти през тази седмица и за да си спестят малко време, този път решиха да посетят две аутопсии наведнъж — първата на млад чернокож гангстер и втората на Хидеки Йоджо.

Първият случай беше повече от ясен. Ру Евънс, двайсетгодишен, с татуирана „Плейбой“ емблема, която обозначаваше принадлежността му към определена банда, се бе набъркал в преследване с коли по Харбър Фрийуей. Когато накрая го застигнали около Конгресния център, момчетата от вражеската банда надупчили гърдите му с единайсет 9-милиметрови куршума.

След първата аутопсия Къртис и Колман седнаха в детективската стая, за да изпият по едно кафе докато лекарката се приготви за разфасоването на Хидеки Йоджо. Денят беше обичайно горещ и миризмата вече почти обръщаше стомаха на Колман.

— Как успява да го направи?

— Кой?

— Доктор Браг. Две една след друга. Ей богу, порна му корема на онова хлапе, като на пъстърва.

— Поне не видя голям зор — отбеляза Къртис. — Единайсет 9-милиметрови куршума! Тия момчета явно са държали да си свършат добре работата. Перфекционисти. Точно като тебе, Нат.

— Какво сега, да не съм между заподозрените?

— Откак те помня, все си с 9-милиметров топ.

— Мама така ме е учила. Никога не съм бил кой знае какъв стрелец, затова реших, че ако все пак успея да уцеля нещо, по-добре ще е дупката да е голяма.

Вратата се отвори и в стаята се подаде главата на привлекателна чернокожа жена на средна възраст.

— Започваме — каза Джанет Браг и подаде на Къртис шишенце с евкалиптово масло.

Къртис отвинти капачето и мацна малко от маслото под ноздрите си. Натан Колман последва примера му и за всеки случай си запази и една предпазна цигара.

— Кажи му как изглеждат дробовете на пушачите като ги тръснеш на масата, Джанет — каза Къртис.

— Картинка — призна тя, без да изпада в детайли. — Миризмата им е още по-неприятна. Като на застоял претъпкан пепелник.

Беше облечена като работничка във фабрика за хамбургери — бели дрехи и престилка, гумени ботуши, найлонова шапка, медицински очила и дебели гумени ръкавици.

— Днес изглеждаш страхотно, Джанет — каза Колман. — Мммм, харесвам жените, които умеят да се обличат възбуждащо.

— И като стана въпрос за възбуждане — каза Браг, — от вътрешната страна на слиповете на мъртвия открих сперма.

— Значи се е изпразнил в гащите, преди да умре? — Изненадата на Натан Колман беше примесена с отвращение.

— Ами едва ли го е направил след това — отбеляза Къртис. — Това поне е сигурно.

— Не е нетипично в случаите на удушаване.

— Такава ли е работата? — каза Къртис. — Удушили ли са го?

Браг отвори двукрилата врата към просторната студена зала.

— Скоро ще разберем.

Голото тяло на Йоджо беше положено на плота на хладилната камера точно до дисекционната маса от неръждаема стомана. Къртис бе гледал Браг достатъчно често, за да знае, че не й е необходима помощ при преместването на тялото върху масата. Колелцата под перфорираната мрежа на плота й позволяваха да изстреля трупа с една ръка право върху масата и тя изпълняваше тази маневра с обиграната лекота на фокусник, който издърпва покривката изпод нареден сервиз. Следващата стъпка беше нагласяването на височината на масата и включването на аспиратора, който водеше към инсталираната под плота тръбопроводна система. В единия край имаше мивка с два смесителни крана. Браг пусна крановете и един струйник за почистване на ръцете.

След приключването на приготовленията Къртис щракна видеокамерата, която щеше да запише цялата аутопсия. Нагласи обектива и се приближи до масата, за да проследи работата на Браг.

— Обичайните белези на асфиксия — отбеляза тя и след като обърна врата на Йоджо в едната и другата посока, добави: — Но по врата няма никакви белези. Не виждам как е могъл да бъде удушен.

— Какво ще кажеш за найлонова торба на главата? — попита Къртис.

— Не ме юркай, Франк — нахока го Браг и взе скалпела.

Аутопсиите почти не се бяха променили през двайсетте години, които Франк Къртис бе прекарал в отдел „Убийства“. Външният оглед на тялото за евентуални белези или травми и основните срезове си бяха все същите. При Y-образния срез всяко от двете разклонения на игрека започваше от подмишницата през гърдите към слънчевия сплит, където разклоненията се срещаха. От тази пресечна точка срезът се спускаше към долната част на корема и гениталиите. Джанет Браг работеше чевръсто и тихичко си тананикаше, докато се подготвяше да отдели органите за вторична дисекция.

Постепенно в тананикането се прокраднаха думите от песента на Мадона.

— Ваканци-ия! Кеф! Ваканци-ия!

— Харесвам жените, които се кефят на работата си — каза Къртис.

— С всичко се свиква.

Тя събра органите от гръдния кош, постави ги в пластмасова кофа и повтори същата процедура с органите от коремната кухина, които се озоваха в друга кофа. Групите органи трябваше да бъдат извадени заедно, за да се установят функционалните им връзки. След това Браг взе електрическия трион и се захвана с отварянето на черепа на Хидеки Йоджо.

Къртис потърси с поглед Натан Колман и го мерна на някакъв стол да разглежда един от собствените си косми.

— Виж, Нат, то си е като да ядеш варено яйце — отбеляза безмилостно Къртис. — Или и ти си от ония откачалки, дето не могат да се престрашат първо да го обелят?

Колман се мъчеше да не чува шума на триона.

— Аз не ям яйца. Никога — каза той тихо. — Не понасям миризмата им.

— Я каква чувствителна душица си бил!

— А стига бе! — възкликна Браг.

Беше видяла нещо.

— Какво има?

— Никога не съм виждала нещо подобно.

— Казвай де, Джанет.

— Секунда само.

Браг взе една закривена кюрета и я разходи из главата на Йоджо, после измъкна съдържанието на черепа му на бял свят.

— Какво си извади?

Натан Колман се изправи и отиде до масата.

— Нямаше да повярвам, ако не го бях видяла със собствените си очи.

Тя постави на дисекционния плот някакво образувание с размерите на топка за тенис, отстъпи назад и поклати глава.

— Какво е това? — сепна се Къртис. — Някакъв тумор ли?

— Не, не е тумор. Това, което виждате, е всичко, което е останало от мозъка на този мъж.

— Ебаваш се.

— Погледни в черепа му, Франк. Вътре няма нищичко.

— Господи, Джанет! — възкликна Колман. — Че това ми прилича на хамбургер.

— Малко е попрепечен за моя вкус — каза Къртис.

Браг взе мозъка и го сложи на везните. Тежеше по-малко от сто и петдесет грама.

— И какво му е станало? — попита Къртис.

— Само съм чела за подобни случаи — призна Браг, — но бих казала, че е имал невероятно силен епилептичен припадък. Има едно изключително рядко състояние, познато като епилептичен статус. Повечето епилептични припадъци траят по няколко минути, но понякога продължителността им достига до, да речем, трийсет минути, или пък се получават няколко припадъка един след друг толкова бързо, че организмът не успява да се съвземе в паузите между тях. Мозъкът е подложен на такова натоварване, че на практика се самоизпържва в черепа.

— Епилептичен припадък значи? Ами еякулацията?

— Силното електрическо дразнене на мозъка може да предизвика в него доста главозамайваща поредица от усещания и емоции, Франк. Ерекцията и оргазмът могат да се получат вследствие от възбудата на хипоталамуса и съседните зони на мозъка. Явно се е случило точно това. Само дето досега не бях виждала нещо подобно.

Къртис измъкна химикалката си и побутна сготвения мозък с върха й, сякаш оглеждаше мъртъв бръмбар.

— Статус епилептикус — каза той замислено. — Ега ти работата. Добре де, ама какво би могло да предизвика толкова силен припадък? Не ти ли е любопитно? Нали каза, че било нещо като изключение?

Браг сви рамене.

— Причините могат да бъдат най-различни. Интракраниален тумор, новообразувание, тромбоза на повърхностните вени. Той е бил програмист, нали така? Е, може би го е получил от взирането в екрана. Напълно възможно е. Разследвайте досието му. Може да е имал някакъв проблем със здравето, за който да си е мълчал. При това състояние на мозъка, аз съм дотук. Все едно да се опитвам да разбера по парче кожа от обувка какъв е бил характерът на телето, от което са я направили.

— Естествена смърт — каза Мич. — Току-що ми се обадиха от кабинета на съдебния лекар. Епилептичен припадък. При това не какъв да е. Хидеки е бил предразположен към епилепсия. Бил е чувствителен към светлината и кризата му е била провокирана от екрана на монитора. Изглежда, дори е знаел, че не трябва да припарва до телевизионен екран. — Мич сви рамене. — Но в края на краищата какво би могъл да направи човек, когато компютрите са смисълът на живота му?

Бяха се срещнали с Ричардсън по стълбите на офиса. Шефът носеше голямо куфарче и лаптоп и се бе запътил към летището.

— Разбирам — каза Ричардсън. — Ако някой доктор ми каже, че трябва да стоя настрани от сградите, аз сигурно също не бих го послушал.

Мич кимна замислено. Не беше сигурен, че би постъпил по същия начин.

— Ще ме изпратиш ли до колата, Мич?

— Разбира се.

Мич предположи, че загрижената физиономия на Ричардсън е свързана с трагичната смърт на Йоджо. Оказа се, че е прав само отчасти.

— Искам да поговориш с нашите адвокати, Мич. Разкажи им за случилото се с Йоджо. Най-добре ще е да се обадиш и на застрахователите ни. За в случай че някой кучи син реши между другото да ни създаде неприятности. Докато не завършим тази сграда, всичко, свързано с нея, ще се пише на нашия задник, а не на задника на Ю Корпорейшън.

— Рей, става въпрос за естествена смърт. Няма как да ни подведат под отговорност за нещо подобно.

— Все пак няма да ни навреди, ако обясним подробностите на някой адвокат — настоя Ричардсън. — Йоджо беше останал след работно време, нали? Ами ако някой реши, че е трябвало да го спрем? Разбираш ли накъде бия? Просто се опитвам да мисля като някое печено адвокатско копеле, Мич. Тия лайнари като нищо ще се изкушат да ни боднат. Ей с такива аргументи могат да ни създадат неприятности. Господи, колко само ги мразя тия скапаняци!

Мич сви рамене. Знаеше добре, че няма смисъл да спори с Ричардсън. Но Ричардсън улови изражението му и поклати глава.

— Виж, сигурно ти изглеждам като параноик, но аз знам какво говоря. Ей в този миг срещу мен се водят две дела. Бившата ми прислужница ме съди за нервния шок, който съм й бил докарал, когато я уволних за това, че се туткаше. А един от гостите, които съм бил поканил на вечеря, ме съди, защото според него именно тази вечер му била заседнала рибя кост в шибаното гърло. И още преди да сме се усетили, Алън Грейбъл също ще се опита да си резне от тортата.

— Грейбъл ли? Да не сте се чули по телефона?

— Не, не. Говоря чисто теоретично. Но кой може да ми гарантира, че той пък няма да ме обвини в неправомерно уволнение? Онази вечер ми каза, че искал да ме види мъртъв. Почти бях решил да докладвам за това в полицията. Този тип иска да си го върне, Мич. Изненадан съм, че все още не ми е звъннал поредният адвокат.

Излязоха през задния вход на сградата, където вече чакаше „Бентли“-то. Ричардсън подаде куфарчето и компютъра на Деклан и свали палтото си, преди да се настани на задната седалка. Не затвори вратата. Това влизаше в задълженията на Деклан.

— Погребението на Йоджо е в петък — каза Мич. — Във Форест Лоун.

— Никога не ходя на погребения. Знаеш това. Особено в този град. Животът бездруго е твърде кратък. Не искам и някой друг от офиса да ходи. Петък е работен ден. Ако някой поиска да отиде, нека си вземе неплатен отпуск. Пратете венец, ако смятате, че е наложително. Можете да впишете и моето име в картичката, ако пожелаете.

— Сигурен съм, че Йоджо би го оценил.

Ричардсън вече набираше някакъв телефонен номер на мобифона си.

Щом Деклан затвори вратата, на лицето на Мич се появи тъничка усмивка. Почти му се искаше в петък да е погребението не на някой друг, а на самия Ричардсън. Цял куп хора биха си взели с удоволствие неплатен отпуск, за да присъстват на погребението му. Цяло чудо беше, че някой все още не бе платил на наемен убиец, за да го очисти. Ако пуснеха из офиса плик за дарения в името на тази благородна кауза, събраната сума сигурно щеше да възлезе на няколко хиляди долара. Ей богу, някой дори можеше да се навие да го направи безплатно.

Мич изгледа отдалечаващата се кола, после се обърна и отиде до края на терасата. Имаше дни, в които смогът се спускаше над града като непробиваема пелена и дори далечният хоризонт на центъра беше покрит от него. Но този ден въздухът беше относително чист и Мич можеше да огледа осемте мили, върху които се простираше западната част на Ел Ей. Не му беше трудно да разпознае небостъргачите един по един — Арко Тауърс, Фърст Инвестейт, сградата на Майкрософт, Крокър Сентър, сградата на SEGA, Лайбръри Тауър. И все пак нито една от тях не можеше да се сравни със Стълбата. Тя сякаш си бе пробила път през земната повърхност като някакво ярко и блестящо новородено бяло нещо, пазено по неизвестна причина все още в тайна от обитателите на града. Мич почувства, че в нея има нещо почти мобилно и че по този начин тази сграда като че ли изразява същността на Лос Анджелис — порива към необремененото движение.

Усмихна се, понеже си припомни статията, която Джоан бе написала за луксозната сребриста книга, издадена от „Ричардсън и съдружници“, за да даде гласност на новите сгради и проекти на фирмата. Какво точно бе написала там? Обикновено стилът й беше помпозно нелеп. Освен това лекотата, с която прикачваше на съпруга си титлата „гений“ за щяло и нещяло, беше направо дразнеща. Но специално в тази статия имаше един израз, който все пак бе успял да предизвика някаква тръпка у Мич.

„Един съвършено нов свят — именно него носят тези сгради в себе си!“

Може би това не бе чак толкова лошо казано. Стълбата наистина беше нещо като прозорец към едно по-различно утре.

Преди началото на всяко нощно дежурство Сам Глийг отиваше до офиса на обекта на седмия етаж, за да провери дали няма някакви по-специални инструкции и дали някой ще остава след работно време. Това задължение можеше лесно да бъде отхвърлено и с едно вдигане на слушалката от стаята на охраната, но при мисълта за предстоящите дванайсет часа усамотение Сам винаги предпочиташе неколкоминутния контакт с друго човешко същество. Предпочиташе да си поговори с когото и да било. Да раздвижи атмосферата. Това му действаше добре като начало. През нощта Стълбата се превръщаше в доста усамотено място. Освен това тази вечер му беше любопитно да научи някакви новости около смъртта на Йоджо.

В желанието си да поддържа форма Глийг обикновено пренебрегваше асансьорите и се качваше по стълбището. Стъпалата бяха направени от стъкло, за да осигурят максималното проникване на слънчева светлина към покритото от тях пространство. Нощно време всяко от тях се осветяваше от електрически източник с цвета на водата в плувен басейн. Стълбата към небето. Така им викаше Сам Глийг. И тъй като беше вярващ, всеки път, когато тръгнеше нагоре по стълбището, си спомняше за съня на Иаков и си цитираше наум библейския текст от „Битие“: „Иаков се събуди от съня си и рече: наистина Господ е на това място, аз пък не знаех! Уплаши се и рече: колко е страшно това място! Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни“.

В офиса завари Хелън Хъси и инспектор Уорън Ейкмън, които тъкмо си прибираха нещата и се канеха да си тръгнат.

— Добър вечер, Сам — каза Хелън мило.

Тя имаше стройна фигура, блестяща червена коса, зелени очи и лунички. Глийг я харесваше много. Хелън винаги успяваше да намери по някоя добра дума за всекиго.

— Добър вечер, мис — каза той. — Добър вечер, мистър Ейкмън.

— А, Сам — изпръхтя инспекторът. — Какъв ден, а! Слава богу, че свърши.

Ейкмън пристегна колежанската си вратовръзка и прокара ръка през сивата си коса. Като личен представител на Ю Корпорейшън на строителния обект, Уорън Ейкмън трябваше да провежда периодични инспекции, да води пълна документация на извършваните строителни работи, както и да се обръща към Мичъл Брайън или Тони Ливайн при всяко открито несъответствие между проекта и реализацията на сградата. Но за него, поне засега, това бяха все бели кахъри в сравнение с терзанията му около Хелън Хъси.

Въпреки че й бе изповядал чувствата си съвсем недвусмислено, тя все още отказваше да го възприеме на сериозно.

— Е — каза Сам, — кой ще работи до късно тази вечер?

— Сам — сви устни Хелън, — не помниш ли какво ти казах? Питай компютъра. Авраам е програмиран да знае кой и къде ще работи. Разполага с цял куп топлинни сензори и камери.

— Да, знам. Само че не обичам да приказвам с машини. Личният контакт между хората все още има някакво значение, нали така?

— Аз лично бих предпочел за събеседник компютъра пред Рей Ричардсън — каза Ейкмън. — Шансовете да усетиш някаква човещина у машината са далеч по-големи.

— Не че ми се иска да ви притеснявам, но…

— Не ни притесняваш, Сам.

Телефонът на Ейкмън иззвъня. Той вдигна слушалката и след няколко секунди седна, за да си запише нещо. После закри слушалката с ръка, погледна Хелън и каза:

— Дейвид Арнън е. Можеш ли да ме изчакаш за минутка?

Почувствала облекчение от открилата се възможност да слезе сама до паркинга, без да й се налага да отблъсква палавите ръце на Ейкмън в асансьора, Хелън се усмихна, поклати глава и прошепна:

— Наистина не мога. Много закъснях. Ще се видим утре.

Ейкмън смръщи радразнено вежди, кимна и продължи по телефона:

— Да, Дейвид. В теб ли е спецификацията?

Хелън му помаха с пръсти и тръгна със Сам Глийг към асансьора.

— Казаха ли вече какво се е случило с мистър Йоджо? — попита той.

— Очевидно е получил необичайно силен епилептичен припадък — каза Хелън.

— И аз така си помислих.

Качиха се в асансьора и казаха на Авраам да ги свали до гаража.

— Горкият — добави Сам. — Жалко. На колко години беше?

— Нямам представа. Трийсет и нещо.

— По дяволите.

— Какво има, Сам?

— Току-що се сетих, че съм си забравил книгата. Оставих я вкъщи. — Той сви рамене. — Човек трябва да си носи по нещо за четене на работа като тази. Не мога да понасям телевизията. Пълен отврат.

— О, Сам — каза Хелън. — Нали си имаш компютър долу. Защо не използваш електронната библиотека?

— Електронната библиотека? Дори не знаех, че има такова нещо.

— Използва се много лесно. Наистина. Просто избираш на твоя компютър иконката на мултимедийната библиотека и после се появява списък на всички налични заглавия, разпределени по категории. После избираш категорията и заглавието, което те интересува, и компютърът ти пуска съответния диск. Разбира се, става въпрос предимно за справочници, но има и музика и компютърна анимация. Има го и филмовия алманах на „Варайъти“^[12]. Чудесен е. Повярвай ми, Сам, с него можеш да се забавляваш страхотно.

— Ами благодаря ви, мис Хъси. Много ви благодаря. — Сам се усмихна учтиво, чудейки се дали наистина е възможно да се прочете нещо от въпросната библиотека. Както я бе описала Хелън, работата му намирисваше просто на друг вид телевизия. След излизането си от затвора той се бе заклел никога вече да не поглежда телевизор.

Проследи я с поглед до колата й и се върна във фоайето. Пианото свиреше Шуберт. Макар музиката да му харесваше, Сам винаги се чувстваше някак странно при вида на клавишите, по които сякаш се разхождаха невидими пръсти. Още повече след смъртта на Хидеки Йоджо. Споменът за почернелите очи на програмиста го преследваше. Епилепсия. Ама че начин да умре човек.

Смъртта често се намесваше в мислите на Глийг. Той знаеше, че причината за това вероятно е усамотението, свързано с работата му. Понякога, докато правеше нощните си обиколки из сградата, му се струваше, че се намира в огромен мавзолей. След като се бе срещал очи в очи със смъртта и при цялото свободно време, което му се бе изсипало на главата, Сам бе започнал да става хипохондрик. Но онова, което го притесняваше повече от възможността и той самият да е предразположен към епилептични кризи, беше фактът, че първите симптоми на болестта му бяха абсолютно непознати. Затова реши да се възползва от възможността за доограмотяване и се добра до енциклопедията на електронната библиотека.

Избра с мишката съответната категория, последва кратка пауза, след което фанфарният залп на вградените в монитора тонколони накара сърцето му да подскочи.

— Добре дошли в енциклопедията — обяви тържествено компютърът.

— По дяволите! — възкликна нервно Глийг. — Недей така бе, компютър. За малко да ми изкараш акъла.

— Обемът информация покрива всички области на човешкото познание и историята на всички времена и народи. Казано по-просто, вие разполагате с най-пълния информационен архив, създаван на земята. Общите раздели са подредени по азбучен ред в съответствие с англоезичната азбука.

— Не думай — изсумтя Глийг.

— В тази азбучна подредба са пренебрегнати всички диакритични знаци и чуждоезични букви, които нямат съответствия в английския език.

Глийг сви рамене. Не беше сигурен дали компютърът не е приел последната му забележка като критична.

— Заглавията, започващи с цифри, като романа на Джордж Оруел „1984“, са подредени също по азбучен ред, все едно че цифрите са изписани с думи: „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. След като се запознаете със съответната статия, можете да потърсите и евентуалните препратки, свързани с нея, или да прегледате различните подстатии, групирани около по-големия тематичен предмет. Сега въведете, ако обичате, избрания от вас тематичен предмет.

Глийг се замисли за миг и после с един пръст изтрака по клавиатурата:

ИПЕЛЕПСИЯ

— Терминът, който ви интересува, не съществува. Възможно е също да сте го изписали неправилно. Опитайте отново.

ИПИЛЕПСИЯ

— Не. И така не става. Добре, ето какво ще ви предложа. Ако ви интересува хроническо тежко заболяване, което се характеризира с внезапно падане, гърчове, пяна на устата и загуба на съзнание, то тогава думата, която ви е необходима, ще се появи на екрана, изписана по правилния начин. Ако това е предметът, който ви интересува, потвърдете своя избор, като напечатате „Да“.

ЕПИЛЕПСИЯ?

ДА

Почти незабавно на екрана се появи кратък филм, изобразяващ човек, който лежи на пода и се гърчи болезнено с пяна по устата.

— Боже мили — зяпна Глийг. — Ти, който си на небето. Само го погледни тоя нещастник.

— Установено е, че 6-7% от хората получават поне по един епилептичен припадък през живота си, а 4% са предразположени към периодично повтарящи се епилептични пристъпи.

— Не думай.

На монитора се появи мраморният бюст на плешив мъж с брада.

— Дефиницията на това състояние се свързва най-често с Хипократ.

— Оня пич, дето се самоубил?

Компютърът не обърна внимание на въпроса.

— Епилепсията е не толкова специфично заболяване, колкото съвкупност от симптоми, предизвикани от най-разнообразни по характера си условия, възбуждащи до краен предел нервните клетки на мозъка.

— Искаш да кажеш като мис Хъси? — Сам Глийг се изхили мръснишки. — Леле, тя определено възбужда сериозно горкия ми стар мозък.

Бюстът на Хипократ изчезна и на негово място се появиха последователно няколко снимки — първо на човешки мозък, после на електроенцефалограма, на германския психиатър Ханс Бергер и накрая на бащата на английската неврология Хюлингс Джаксън. Но онова, което привлече вниманието на Сам, беше уточнението на компютъра за различните видове пристъпи и най-вече споменаването на фокалните пристъпи и факторите, които ги причиняват.

— Фокално сензорните пристъпи могат да бъдат причинени от стробоскопична светлина и затова хората, страдащи от светлочувствителна епилепсия, често биват съветвани от лекуващите лекари да избягват нощните клубове и компютрите.

— Боже помози — прошепна Глийг, след като си спомни как бе изгорил дланта си на баровската настолна лампичка на бюрото на Хидеки Йоджо. — Ама разбира се. Работата въобще не е била в екрана на компютъра. Господи! Настолната лампа. Че тя беше нажежена до червено!

Той погледна инстинктивно към изгореното място. Белегът, с размерите на монета, си беше все още там. После си припомни за младежките си години, когато се мотаеше в нощните клубове, и за онова леко замайване, което понякога предизвикваха у него светлинните ефекти. Изведнъж в главата му се оформи нова, малко по-различна версия за смъртта на Хидеки Йоджо.

— Какво друго би могло да бъде?

Сам посегна към телефона, тъй като му хрумна, че трябва да звънне на някого и да сподели съмненията си. Но на кого? На ченгетата? В него се обади бившият затворник, който отказваше категорично да си има вземане-даване с куките. На Хелън Хъси? Кой знае какво щеше да си помисли за него, ако й се обади вкъщи. Уорън Ейкмън? Той може би все още работеше горе. Само дето Сам обичаше да си приказва с деловодителя също толкова, колкото и с ченгетата. Ейкмън винаги го караше да се чувства дребен и незначителен. Може би щеше да е най-добре да изчака до сутринта и да поговори лично с Хелън Хъси. Освен това така щеше да си намери повод да я заприказва. И тъй, Сам отложи незабавните действия и прехвърли набързо ЕПИКРИЗА, ЕПИСКОПИЯ, ЕПИСТЕМОЛОГИЯ, ЕРАЗЪМ, ЕРНСТ и ЕРОС.

Алън Грейбъл се озова на четвъртия етаж на Стълбата, близо до компютърната зала. Като повечето набързо скроени планове и неговият не беше особено изискан, но пък му се струваше стопроцентово безотказен. За да прецака Ричардсън, той трябваше да прецака неговата сграда. А най-добрият начин да направи това беше да прецака главния й компютър. Просто трябваше да влезе вътре с някой тежък предмет и да нанесе щети за 40 милиона долара. Тъй като не му стискаше да убие Ричардсън, беше решил, че това е единственият подобаващ начин да му го върне тъпкано. И преди му се искаше да го направи, но все нещо го спираше. Сега чашата бе преляла. В ръката си държеше гладко парче стомана с размерите на керемида, което работниците бяха забравили в подземните помещения. Не беше особено удобно, но какво да се прави, като непреклонното му решение да строши нещо се бе разминало с богатия избор от тежки инструменти в сградата. Само това му се беше изпречило на пътя. Тъкмо се приближаваше към малкия стъклен мост, когато пианото във фоайето засвири. Беше нещо от Оливие Месиен. Едновременно с това отдолу се дочу някакво раздвижване.

Сам Глийг излезе от мултимедийната програма^[13] като по часовник точно в един часа, взе си фенерчето и започна нощната си обиколка из Стълбата.

Хелън Хъси беше права, разбира се. Тази обиколка беше абсолютно безпредметна. Сам можеше да следи цялата сграда, без да става от стола си. Нещо повече. С всичките управлявани от компютъра камери и сензори той можеше да види и дори да долови всичко наоколо. Да бъде едновременно навсякъде. Беше почти като да си Господ. Само дето на Господ не му трябват упражнения, за да си поддържа формата. Господ няма защо да се притеснява за сърцето или за талията си. Господ няма нужда от асансьори. Сам Глийг пое нагоре по стълбите.

Нямаше дори защо да си носи фенерчето. Където и да отидеше, сензорите долавяха безпогрешно телесната му топлина и вибрациите, предизвикани от стъпките му, и незабавно включваха осветлението. Но въпреки това Сам го взе. То беше нещо като символ на професията му. Също като пистолета, който висеше на хълбока му.

Щом се приближи до пианото, то засвири и пазачът се спря, за да го послуша. Музиката беше чудновата и призрачна и сякаш подчертаваше застиналото усамотение на нощта, прекарана в Стълбата. Чак кожата му настръхна. Глийг потръпна и поклати глава.

— Шантава история — каза високо той. — Предпочитам да слушам всеки божи ден Бил Евънс.

Изкачи се до четвъртия етаж и се завъртя край компютърната зала, за да види дали някой не работи още там. Този път затъмнената зала отвъд мъждукащото стъклено мостче беше празна. Вътре блестяха десетки бели и червени светлинки, които караха залата да прилича на голям град, гледан от самолет.

— Така е по-добре — каза Сам. — Не искам повече мъртъвци в смяната си. Последното нещо, което ми трябва, са тъпи ченгета, задаващи глупави въпроси.

Спря и се обърна. Май току-що бе чул нещо. Сякаш някой ей сега беше слязъл по стълбите, по които той току-що се бе изкачил. „Професионално увреждане“ — мина му през ума. Когато работиш като охрана, започват да ти се причуват разни работи и понякога дори ти се струва, че се е случило най-лошото. Все пак в това да си подозрителен нямаше нищо лошо. Нали му плащаха, за да е подозрителен. Точно подозрителността най-често пресича плановете на престъпниците.

Отиде до стълбището и се ослуша. Нищо. За по-сигурно слезе чак до фоайето и обиколи още веднъж целия район.

Глухо тупване, прозвучало от неизвестна посока, накара сърцето му да подскочи.

— Има ли някой? — извика Глийг.

Изчака за миг и след това тръгна отново към стаята на охраната.

Там седна и поиска от компютъра си списък на всички обитатели на сградата. С облекчение установи, че списъкът се изчерпва с неговото собствено име. Поклати глава и се ухили. В една толкова голяма и толкова автоматизирана сграда би било по-скоро странно, ако от време на време не се чуват необичайни звуци.

— Сигурно климатикът се е включил — каза той на глас. — Доста топло стана. Май тая сграда не е направена за хора, дето искат да си поддържат формата.

Стана и пак излезе във фоайето. Трябваше да продължи обиколката си. Може би трябваше да надзърне и в подземните помещения. Тъмносинята му риза лепнеше от пот. Той разхлаби вратовръзката си и откопча най-горното копче. Този път се качи с асансьора.

Бележки

[1] Стандартен термин в компютърните игри с екшън елементи. — Б.пр. ↑

[2] Детрит (лат. detritus „изтрит“) — продукт, остатък от разпаднали се тъкани. — Б.пр. ↑

[3] Устройство, монтирано в самолет, което приема радарен сигнал, идентифицира го и го изпраща автоматично в предавателната станция. — Б.пр. ↑

[4] Растение, което се прикрепя към друго растение, но не е паразит. — Б.пр. ↑

[5] Свързване на метални листи под налягане. — Б.пр. ↑

[6] Алтернативен живот. — Б.пр. ↑

[7] Софтуерният интерфейс представлява връзката между програмната система и потребителя. — Б.пр. ↑

[8] Вана или басейн, в който се впръскват под по-високо налягане струи топла вода, притежаващи масажиращ ефект. — Б.пр. ↑

[9] Дежурният телефон на полицията в Щатите. — Б.пр. ↑

[10] От „trade mark“ (англ.) — запазена марка. — Б.пр. ↑

[11] ИВР (англ. Real Time Images) — изображения в реално време. — Б.пр. ↑

[12] Едно от най-известните американски списания за кино и шоубизнес. — Б.пр. ↑

[13] Програма, обикновено с образователен характер, обединяваща компютърна графика, аудио и видео записи. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филип Кер Един по един (3)

Метаданни

Данни

Един по един

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора книга

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Филип Кер
Един по един (3)