Роджър Зелазни
Избор на лице (9)

8.

Сливане… Не!

Беше стар, а и отдавна бе променил костната структура на лицето си много повече отколкото ние, но преживях смъртта му в себе си и се борех да предотвратя изненадващото сливане на съзнанията. Господин Блек се оказа изчезналият клонинг.

Скърцах със зъби, притиснал длани към слепоочията си, и сякаш градях защитни стени в главата си. Когато някой от нас умира, настъпва принудително сливане, но силата и последиците му невинаги са еднакви. Разбира се, няма особено значение, защото всички сме един в друг, а „свръзка“ е само думата, с която обозначаваме най-стария сред нас, който автоматично става и глава на семейството…

Блек наистина беше един от нас, защото усещах натиска на сливането в мига на смъртта. Сигурно цял живот бе предотвратявал с неимоверни усилия контакта си с нас. Но винаги е присъствал безмълвно в телепатичната ни мрежа. Чак сега си обясних невероятната му способност да знае точно къде сме, когато ни преследва.

И в същото време си оставаше абсолютно чуждо за нас съзнание. Въздействието на неговата личност можеше да се превърне в катастрофа. Разбира се, нямаше да повлияе върху всички ни, но щеше да надделее в повечето случаи.

Успях да го отхвърля. Връхлитащите психични вълни затихваха, избледняваха и накрая изчезнаха.

В първия миг Винкел, Джийн и Дженкинс трябва да са помислили, че умирам аз. После вече би било твърде късно да се опазят.

Кой от тях щеше да се пречупи първи? И какво би сторил?

По дяволите!

Измъкнах ножа от корема му и го избърсах с ръкава на якето. Да, блудният ни брат бе ритнал камбаната без всякакво съмнение. Сега трябваше да се върна незабавно в Нулевото крило, за да се справя с бедствието, което щеше да се развихри там всеки миг. Но ме гнетеше предчувствието, че няма да ми стигнат силите.

Пуснах стилета в един от джобовете си и се извърнах. Гленда стоеше само на три-четири метра от нас в тесния коридор, впила пръсти в бузите си.

— Мъртъв е — отрони тя. — Нали?

— Боя се, че не е вярно — казах, докато отмествах насила ръцете й от лицето.

Не я пуснах веднага, а я завъртях внимателно натам, откъдето бяхме дошли.

— Ела. Трябва да поговорим за много неща, но по-късно.

Тя тръгна без съпротива, когато я дръпнах от ухиления труп. Наближихме моята въздушна кола. Светлините над нас ставаха все по-ярки.

Чак когато се издигнахме във въздуха и полетяхме към колоната, тя заговори отново:

— Сега накъде?

— Към място, което наричаме Нулевото крило.

— Къде е то?

— Твърде сложно е, за да ти обясня набързо.

— Знаех, че имате някакво тайно убежище — кимна Гленда.

— От кого? От господин Блек ли?

— Да. Но защо каза, че той не е мъртъв? Нали те видях как го… уби.

— Умря само едно тяло. А той си е все така живичък.

— Къде е сега?

— Страхувам се, че е в Нулевото крило.

— Но как?… Както го правите вие ли?

— Вероятно. Ти досещаш ли се вече?

— Сигурна съм, че незнайно как ти си също господин Енгел, с когото бях по-рано, въпреки че го видях да умира. Някак се прехвърляте от тяло в тяло. Освен това ме намери на адреса, който му казах. Нямам представа точно как го постигате.

— Пак от господин Блек ли чу за това?

— Да.

— Той какъв ти беше?

— Мой настойник след смъртта на баща ми, откакто изпратиха майка ми на психотерапия. Сам предложи да се грижи за мен, а местният съвет го одобри. Бил е приятел на моя баща.

— А имаше ли някаква професия?

— Преподаваше класическа литература. Тогава се представяше като Хенри Ейбон.

— Защо?

— Ами отначало ми разправяше, че смяната на името било игра. Познавах го като господин Блек, откакто се помня. Започна да се нарича с другото име, когато стана мой настойник. Разбира се, по-късно се сетих, че не е игра, но не се разприказвах, защото го обичах. Беше много добър с мен… Значи според тебе има шанс да го видя пак скоро?

— За съжаление.

— А не би ли ми обяснил отношенията си с него?

— Врагове сме открай време. Той започна тази кървава разправа. Нямам идея защо.

Тя замълча. Открих пусто място недалече от пренасящата колона и приземих колата в оградена с три стени читалня. Когато подадох ръка на Гленда, за да й помогна да слезе от кабината, я попитах:

— А ти знаеш ли причината?

— Ами ако кажа „да“?

Сграбчих я за раменете и почти притиснах лицето си в нейното.

— Говори!

— Пусни ме! Не съм казвала, че знам!

Дръпнах се и лекичко я побутнах.

— Хайде. Трябва да се преместим две нива нагоре.

Щом не искаше да сподели нищо с мен, така да бъде. Нямах време да й вадя с ченгел отговорите. Бях решил да я открия по две причини — да я защитя и да получа от нея информацията, която мислех, че може да ми даде. Сега не изглеждаше да има нужда от закрила, а и съвсем не беше настроена приказливо. Но вече знаех колко близка е с господин Блек и си помислих, че мога да я използвам в ролята на заложница. Никак не ми хареса, че ме споходи това хрумване, но и нямах намерение да се откажа.

— Общо взето — подхвана тя, докато крачехме към колоната през все по-добре осветените сектори, — искаш да държиш хората затворени в Дома, нали?

— Е, ако трябва да отговоря кратко — да. Според мен е за тяхно добро.

— Защо?

— Това е най-сполучливият известен ми начин хората да се научат на истински задружен живот.

— Насила ли?

— Естествено. Когато им отнемеш възможността да отбягват съвместния живот и насочиш агресивната им енергия в безопасни занимания, хората са по-склонни да обединяват усилията си, а не да си пречат. Все пак има нужда и от известна принуда, за да се постигне това състояние.

— И после какво?

— Не разбирам смисъла на въпроса ти.

— Хората промениха ли се съществено през поколенията, прекарани в Дома?

— Така изглежда.

— И ще продължават ли да се променят?

— Убеден съм.

— А накрая ще им бъде ли позволено да излязат навън, щом се увериш, че са достигнали бленувания от тебе идеал?

— Разбира се.

— Защо не веднага? Защо искаш да са затворници, докато не се променят?

— Те не са затворници. Могат да отидат където си пожелаят.

— Сред стените на Дома!

— Да, сред стените на Дома.

— Защо не и навън?

Заболя ме главата, започнах да усещам остро и останалите си рани и натъртвания. Нямах особено настроение да отговарям на настойчивите й въпроси.

„Искаш ли аз да опитам?“

— Защо пък не? — отвърнах безмълвно. — Хайде, Джордън, да чуем какво ще измислиш.

„Дай ми устата, гърлото, самото си дишане. Отпусни се.“

След секунда-две той заговори.

— Да ги пусна на свобода ли? За да наблягат на различията си, за да поощря конкуренцията, насилието и взаимното им изтребление? Веднъж вече извървяха този път и съвсем малко не им стигна да се самоунищожат. При подобни обстоятелства може и да успеят следващия път. За да не допуснем това, трябва да се промени самият човек. Още не е какъвто може да стане, но вече е по-добър. Когато се научи на мир и сътрудничество — тук, в Дома — ще бъде готов и за света навън.

— Но дали още ще бъде човек?

— В каквото се превърне, такава ще е мярката за човечност.

— А кой ти дава правото ти да отсъдиш?

— Нека всеки, който иска, сам реши дали съм прав.

— Господин Блек взе решението си. И не се съгласи с тебе. А за да направиш Дома отново безопасен развъдник за своите идеали на ненасилието и сътрудничеството, ти го уби.

— Ще съществувам само докато съм нужен да възстановя спокойствието, после и аз ще си отида.

— Кой ще реши дали времето ти е отминало?

— Пак аз.

Гленда се разсмя.

— И ще можем ли да разчитаме на твоята безпристрастност?

— Не виждам основание за обратното. Правил съм го вече неведнъж.

Тя поклати глава и ме изгледа втренчено. Дори понечи да спре, но аз я водех подръка и продължихме към колоната.

— Защо имам чувството, че говорим на два различни езика?… В един момент ми се струваш съвсем разумен човек, в следващия нещо те прихваща. Ти единно цяло ли си, или името ви е легион?

Напрегнах волята си като стоманено острие и изрекох мислено: „Отстъпи, Джордън!“ Той се оттегли в мрака.

— Аз съм си аз — уверих я.

— Да те наричам ли Енгел?

— Защо не? Името ми подхожда не по-малко от останалите. Обясни ми защо Блек искаше да изведе хората от Дома.

— Смяташе, че животът тук ги кастрира духовно, превръща ги в безволеви твари… и че ако някой ден все пак се върнат в света, няма да оцелеят.

— Значи противоречията ни са твърде непримирими, за да се впускаме в спор. Всичко е въпрос на тълкуване. А какво ти каза за мен?

— Твърдеше, че има един враг на човечеството, обитаващ много тела, който изповядва точно възгледите, изречени от тебе.

— Не ти ли обясни как се е сдобил с тези сведения?

— Не.

— Нито дума ли не си чула от него за произхода му?

— Абсолютно нищо.

— Лъжеш ме.

Гленда вдигна рамене.

— И какво ще ми направиш, ако те лъжа?

— Засега нищо.

Влязохме в пренасящата колона. Край нас минаваха забързани тълпи — само надолу.

— Ами ако се разкрещя? — подхвърли тя. — Ако откажа да продължа с тебе?

— Съмнявам се, че ще постъпиш така. Ще дойдеш с мен, без да ми създаваш излишни неприятности.

— Защо си толкова сигурен?

— Привличам любопитството ти като магнит, а ти имаш един от най-будните умове в Дома.

— Откога пък ме познаваш толкова добре…

— Знам почти всичко, което може да се научи за тебе.

— Сега вече ме лъжеш.

Беше мой ред да вдигна рамене и да отвърна с усмивка. Въртяхме се със спиралата, все по-нагоре.

— … сигурно ще ме зашеметиш, а на хората ще кажеш, че ми е прилошало.

— Вероятно.

След секунда аз се свлякох надолу по стената и неволен вик се изтръгна от гърлото ми. Гленда улови ръката ми, с която махах отмалял, и ме крепеше, докато се гърчех спазматично, а светът ту нахлуваше, ту отлиташе в безкрая и се пренареждаше в мен и около мен.

— Какво ти е?

Само изграчих:

— После, после…

Най-сетне всичко се намести и отново знаех къде е центърът на нещата. Застанах твърдо на краката си, поех дълбоко застоялия въздух и закрачих напред. Гленда се вкопчи в ръката ми, като повтаряше:

— Какво ти е? Какво ти е?

— Добричкият господин Блек току-що уби още двама — казах й разсеяно, докато вървяхме забързано. — Вече си въобразява, че е надделял в нашата разправия и ако това те утешава — мисля, че може и да е прав.

Момичето предпочете да замълчи, само подтичваше до мен. Неколцина профучаха край нас, но пак надолу. Изобщо не ни погледнаха. Почудих се къде ли е сега онова момченце, дето все обичаше да тича в обратната посока. Представих си го пред огромната назъбена дупка в стената — как се обръща да ми се оплези, после изприпква навън към огряната от безброй звезди равнина.

Щом стигнахме нивото на Катедралата, видях, че и тук са възстановили осветлението, макар да беше слабовато. Пътеките все още не се движеха. Тръгнахме натам, откъдето бях дошъл. Беше ми интересно дали отказалият се от вярата си проповедник вече е излязъл от Дома.

Умряха Джийн и Дженкинс, а Винкел се предаде под напора на личността на Блек. Само миг-два употреба на първото попаднало му под ръка оръжие и вече имаше Нулевото крило на свое разположение. Какво още искаше?

Мен, разбира се.

Бях последен. Щом ме премахнеше, можеше спокойно да се заеме със замислите си, каквито и да бяха. Съжалявах, че ако ме победи, нямаше да науча истинската същност на връзката помежду ни и да разбера какви мисли е таял през всичките тези години. Почти си струваше смъртната опасност, само и само да узная… Засега оставих това настрана.

Ужасно ми се искаше да побягна, да стигна до черния портал по-скоро, да се гмурна в него и да реша всичко веднъж завинаги. Но натъртванията ме мъчеха достатъчно, за да забавят реакциите ми. Нямаше смисъл да попадна в Нулевото крило задъхан и съсипан.

У мен напираха и неща, които исках да кажа на Гленда. Например: „Добре, защо ме повика при себе си, когато умирах, а сега не искаш да споделиш нищо?“ Исках да знае, че съм научил за лъжата й — изобщо не бе сменяла десетки длъжности, а беше професор по инженерство. Исках и да я попитам защо първо ме подмами в засада, а после ме изблъска, за да не бъда застрелян. И защо толкова охотно идваше с мен сега. Беше любопитно и дали носи оръжие.

Разбира се, не изрекох на глас нищо.

Разминавахме се с мяркащи се нарядко хора, но нито те ни заговаряха, нито ние тях. Доколкото можах да преценя, всички идваха за една или друга религиозна служба. Скоро бяхме на мястото, към което се стремях. За жалост съвсем наблизо имаше литургия. Загубих десетина минути, докато открия друга черна порта в безлюден сектор. Отворих вратата, промъкнах се вътре, обърнах се и помогнах на Гленда да влезе след мен. Нито се противопостави, нито започна да ме засипва с въпроси, а ме последва по наклона с ръка на рамото ми.

Отворих кутията и пренастроих координатите, като през цялото време долавях напрегнатия поглед на момичето. Е, можех да пренастроя и паметта й, ако се наложеше.

Вратата горе щракна. Застанах пред Гленда с револвер в дясната ръка и приготвена за хвърляне граната в лявата. Ако защитните системи бяха в автоматичен режим, нямаше да ме обстрелват. Ако пък бяха на ръчен, надявах се присъствието на Гленда да възпре пръстите на Блек, посегнали към бутоните. Дори да я прежалеше, разчитах в първите мигове моята броня да ни предпази от смъртоносните устройства. Може би щях да ги неутрализирам навреме.

— Правилно ли предполагам, че процедурата обикновено не е толкова напрегната? — чух въпроса на момичето.

— Отдръпни се назад. Ще стъпим на съвсем равна повърхност.

Докато завърша изречението, вече не стояхме върху наклон.