Роджър Зелазни
Избор на лице (7)

6.

Значи е дъщеря на горкия Кендъл Глин. Интересно, но и тъжно, странно и неудобно съвпадение. Всъщност съвпаденията ме настройват подозрително и изведнъж осъзнах, че начинът, по който Ланге се бе справил с тогавашното положение, ме изпълва с угризения. Чудно, той пък изобщо не се бе усъмнил в правотата си. Сметнал е, че това е най-цивилизованият начин да отстрани проблема, защото се гнусял от насилието. Аз обаче щях просто да изчакам най-подходящия момент и да гръмна онзи тип лично. Може би щях да се чувствам виновен, но щеше да е друго — работата щеше да е свършена малко по-чисто, поне според моите схващания.

Докато извършвах манипулациите по отварянето на помещението с припасите, се замислих за отминалите събития. Дженкинс и Винкел бяха в другия край на коридора — слагаха трупа на Ланге в хладилна камера. Стори ми се уместно да им намеря занимание, докато и Джийн успее да дойде. Тогава смятах да поговоря направо с тях, вместо да прибягвам до сливане. Добре щеше да е сами да видят нещата и откъм опаката им страна.

Онова се е случило преди шестнадесет години, значи Гленда е била твърде малка да разбере и запомни всичко. Макар че и така знаеше прекалено много. Тогава аз/ние/свръзката беше в тялото на Ланге и се налагаше Кендъл Глин да бъде спрян. Твърде красноречиво разпространяваше идеите си и вече няколко години бях нащрек за момента, когато ще стане опасен. Нямаше да се безпокоя, ако беше по-посредствен човек. Но Глин се проявяваше като вълшебник в инженерството. Един от онези учени-творци, каквито се появяват веднъж на няколко столетия, за да вдъхнат някакъв смисъл в отдавна изхабената от употреба дума „гений“. Неговите колеги го уважаваха, завиждаха му, прекланяха се пред него. И човекът край конвейера, наред с онзи в лабораторията, знаеше името му. Отдавна бе прехвърлил четиридесетте, когато се ожени и малко по-късно се роди Гленда. Не беше заклет мизантроп, както често се случва с блестящите интелектуалци, прекарали първите тридесет години от живота си в себедоказване. Държеше се дружелюбно и въпреки това си оставаше потенциална заплаха за повечето установени традиции в обществото. Образно казано, канеше се да ни сервира друго меню. Последният истински революционер, когото познавах. Но във въплъщението си като Ланге само се боях от него.

Щом научих, че е минало времето на приказките и той подготвя доклад за Съвета, като дори си е осигурил подкрепа за гласуването на предложения от него пилотен проект, го посетих в ролята си на Джес Борген, застаряващ член-кореспондент на Академията на науките. Помня добре онзи ден и онова тяло, защото простатната жлеза ме мъчеше и по пътя към жилището на Глин трябваше на няколко пъти да се отбивам, за да се облекча.

Кендъл изобщо не се вписваше в представата за книжен плъх. Беше нисък и по-скоро набит, с грубовати черти на лицето и гъста, рошава черна коса, посребрена покрай ушите. Най-впечатляващи бяха очите му. Изглеждаха огромни поради коригиращите лещи и внушаваха представата, че са прочели и прозрели много неща, включително и между редовете. В моето положение това беше смущаващо. Намерих претекст, само няколко минути след началото на разговора ни, за да изляза за малко от стаята с глобусите, звездните карти, работните маси, чертежите, моделите на екосистеми и компютърния терминал. Явната способност на този мъж да осъществи онова, за което другите само мрънкаха десетилетия наред, сериозно ме притесняваше.

— Но нали осемнадесетте свята на Дома приблизително отговарят на земните условия — ми бе напомнил той, — иначе нямаше да разположим Крилата на тях.

С това отвърна на репликата ми, че всяка от планетите се отличава значително от останалите.

— Значи искате да захвърлите хората сред още неподготвена за обитаване среда? — попитах го.

— Всъщност кой не е готов — хората или световете? — подсмихна се Кендъл.

— И едните, и другите.

— Могат да живеят в модули със затворена екосистема, докато довършват тераформирането.

— Нека допуснем за момент, че ще имаме полза да приспособим за нуждите си и повърхността на нашите светове. Но защо е необходим този междинен етап? Защо да не извършим работата от вътрешността на Дома, а когато всичко е готово, нека желаещите да излязат.

— Не. Боя се — подхвана той тихо, зареял поглед към подредените по масите глобуси, — че стигнах до мнение за Дома като задънена еволюционна ниша, в която човечеството се е натикало. Създадохме постоянна, твърде устойчива среда. Хората са принудени да се приспособяват към условията или да се провалят. И понеже човек е издръжливо, гъвкаво създание, не е допуснал да се провали. Затова през последните няколко века се е променил значително.

— Да, оглади острите си ръбове, стана по-разумен, способен на контрол.

— Никак не ми харесва последната особеност, която изтъкнахте.

— Говоря за самоконтрол.

Той издаде звук, приличащ и на кикот, и на пръхтене, и тогава аз се извиних, за да посетя тоалетната.

Говорихме почти два часа, но този диалог само систематизираше несъгласията ни. Нито за миг не се усъмних, че предложеният от него проект е напълно осъществим. Бях уверен, че всичките осемнадесет свята могат да станат обитаеми за хората. Виждах, че е твърде голяма вероятността различните животоподдържащи системи, които бе разработил в зависимост от свойствата на планетите, да осигурят добра защита на обитателите, докато трае тераформирането. Разбира се, реален беше и другият му любим проект — нова програма за изследване на космоса със свръхсветлинни кораби, която неизбежно щеше да доведе до откриването на още светове, подходящи за заселване. Но за мен нямаше никакво значение дали възнамерява да прокара всичко наведнъж или на час по лъжичка.

Занимаваше ме само заплахата за Дома. Не се боях от онова Навън, а от последиците на достъпността му за това Вътре. Очевидно плановете на Кендъл Глин противоречаха напълно на моите.

— Но защо сте така настроен срещу Дома? — попитах го уж на шега по някое време.

— Домът дресира прекалено успешно остатъците от човешката раса — отвърна той. — Масите вече имат поведенческите реакции на стадо крави. Някой ден обаче ще ни връхлети бик и как ще ни свари?…

— Принуден съм да оспоря съжденията ви. Домът е първото място в историята на човечеството, в което хората успяват да съжителстват мирно. Най-сетне се учат да правят нещо съвместно, вместо да си съперничат. За мен това е преимущество, а не слабост.

Очите му се присвиха насреща ми, сякаш ме виждаха за първи път.

— Не е вярно. Получават удар с палка по главата, ако не желаят да работят заедно. Мозъците им са промити, натъпкани са с всякакви химикали и подложени на терапия, чиято главна задача е да ги приспособи към една неестествена норма, ако не са достатъчно кротки според същата тази норма. Превръщат се в чудесно програмирани клаустрофили. Но докато се учат да живеят заедно в Дома и да го обичат, опасявам се, че губят способността си да живеят където и да било другаде. А Домът не може да се съхрани вечно. И краят му може би ще възвести края и на човечеството.

— Но това е смешно! — възкликнах аз.

Можех да му изтъкна здравината и сигурността на Дома. Можех да наблегна на факта, че разпръсването на расата по тези осемнадесет планети е достатъчна застраховка за оцеляването й. Но това беше само повърхностният пласт на конфликта помежду ни. Всъщност не приемах нито едно от твърденията му за влиянието на Дома върху хората. Само че не можех да изтъкна това, без да разкрия своята роля и замислите си. Затова се ограничих с маската си на защитник на статуквото.

Кендъл ми отвърна с усмивка, която само изпъна горната му устна. Изглеждаше зловещо.

— Да, така е — кимна гой. — Смешно е, че стигнахме чак дотук. Бих се успокоил за психическото здраве на нашата раса, ако можех да повярвам в някаква теория за демонична намеса в историята, ако можех да посоча индивид или група като главен виновник за тази лудост. — Глин въздъхна. — И все пак се надявам, че след време ще се поучим от грешките си.

Насоката на разговора ме смути сериозно и аз започнах да го разпитвам за подробности в някои от животоподдържащите му системи. Убедих се неохотно, че са проектирани изключително изкусно, и реших, че си струва поне те да бъдат запазени.

Ах, само да бях открил някакви технически недостатъци или дори решаваща грешка в принципите на проекта… Нямаше. Глин изпипваше всичко много грижливо. Беше прекалено надарен. А така ми се искаше да го спра, като му докажа, че предложенията му са фантазьорство…

Имаше достатъчно силен обществен интерес към работата му, което ме тревожеше. Вече организирах съпротивата сред консерваторите в Съвета и в Академията, но изобщо не бях сигурен дали това ще стигне, за да го проваля… а трябваше да стъпча тези плевели веднъж завинаги, за да не избуят отново.

И моето въплъщение Ланге реши, че има и заобиколни начини.

Бандитът обаче не изрови никакъв скандален факт в живота на Кендъл Глин въпреки най-старателното проучване. Нямаше значение дали е скучно добродетелен, или се прикрива умело. В миналото му нямаше нищо, с което да си послужа срещу него.

Трепнах и се сгърчих от срам, докато си припомнях мислите, решението и действията на своето следващо „аз“. Да, много съм се променил само за няколко поколения.

Подбрахме пет момичета от района, където живееше Глин. Погрижихме се да не направи впечатление отсъствието им за няколко часа. Бяха подложени на хипноза, показахме им записи на Кендъл Глин, а в същото време набивахме в паметта им онова, което уж им е казал и направил през последните месеци. Решихме, че две от момичетата наистина трябва да имат следи от сексуално насилие. Серафис отстрани по хирургически път химена им и предизвика леки влагалищни инфекции. Едната трябваше да обвини насилника, другата да потвърди историята, а останалите да разкажат убедително за застаряващия мръсник, чиито джобове са винаги пълни със сладкиши. Разбира се, съответните медицински капацитети щяха по-късно да се погрижат момичетата да оздравеят и да забравят напълно случките, в които те вярваха искрено. Така утешихме колективната си съвест.

Стана точно каквото искахме. Щом новината се разнесе, Кендъл и неговите проекти бяха съсипани окончателно, а думата „звезди“ придоби още по-гнусно звучене. Глин бе изпратен за промиване на мозъка и всичко свърши.

Спомнях си отвращението и ужаса, които той изпитваше към средствата за интегриране на индивидите в обществото, но на нас така и не ни хрумна, че може наистина да е склонен към насилие психопат или — според израза на Ланге — останка от миналото. А май трябваше да предвидим реакцията му по небрежния отговор на последния ми въпрос по време на разговора ни, малко преди да се запътя отново към тоалетната:

— А как ще постъпите, ако идеите ви бъдат отхвърлени категорично?

Тогава той сведе поглед към меките си чехли и размърда пръстите на краката си в тях. После каза:

— Ако проектът не бъде приет, всичко е свършено.

Около месец по-късно той се обеси в Лечебницата. По онова време Гленда трябва да е била на пет или шест години.

Колкото и отблъскваща да бе всяка насилствена смърт, не се чувствахме особено виновни. Приехме печалния край на Глин като една от онези непредвидими злополуки, които са неизбежни дори ако човек просто си върши работата. А и тогава не предполагахме за възможна връзка между Кендъл и господин Блек. По мое време смятахме Блек за мъртъв и Ланге-старши бе заличил спомените за него, като ме пожертва. Само че отново си бях на мястото и инцидентът с Кендъл Глин започна да ми изглежда много по-страшен. И за разлика от своите наследници се чувствах гадно заради методите им.

Смятах, че имаме дълг на честта към Гленда.

Разбира се, щях да я потърся. Знаеше нещо — може би особено важно — което искаше да ми съобщи. Щях да я намеря и без това, защото ме бе помолила, а и заради голямата вероятност да е изпаднала в беда.

Когато масивната врата най-сетне се отключи, влязох и взех неща, които можеха да ми потрябват. Замъкнах ги в кабинета, като оставих и тази врата отворена.

„Библиотеката! Ниша 18237!“, бе повтаряла Гленда. Не спомена Крило, значи говореше за онова, в което се намирахме тогава.

… Крило 5, а Бандитът вече потвърди новината, донесена ни от Дженкинс. Наскоро подпространствените тунели и съобщителните връзки с това Крило са били прекъснати.

Освободих се от товара си и се върнах в Изчислителния център, където пуснах още една проверка чрез Бандита. Той само повтори известното — не бе постъпвала нова информация. Само че бързият тест на личния ми достъп до Крило 5 показа, че всичко работи. Точно това очаквах. Енергийният източник за моите линии бе разположен тук, а не там. Мярна ми се странното подозрение, че дори да не беше така, Крило 5 щеше да остане достъпно за мен. Вече схващах схемата, от която и аз бях част. Винкел и Дженкинс се върнаха след малко.

— Готови ли сте?

— Да — отвърна Винкел. — Слушай, ние също имаме право да знаем какво…

— Разбира се — прекъснах го. — Ще научите.

— Кога?

— Нека почакаме, може би ще дойде и Джийн.

— А защо просто не слеем съзнанията си? Ще разбереш веднага къде е.

— Ще обсъдим и това.

Тръгнах към вратата.

— Сега какво да правим? — обади се Дженкинс зад гърба ми.

— Май ще е най-добре да останете тук, за да изключите алармата, когато се появи Джийн.

— А защо не още сега?

Върнах се при пулта и превключих защитните системи отново на автоматичен контрол. Извадих и пистолета, за да е под ръка. — Защото може да ни навести още някой — обясних, докато пусках и контролния монитор.

— Кой? — учуди се Дженкинс.

— Ще поговорим и за това след малко.

— А какво да правим, ако дойде друг?

— Не го ли спрат машините, постарайте се вие да свършите тази работа.

— Дори ако това означава да използваме пистолета ли?

— Ще си послужите със зъбите и ноктите си, ако е необходимо. Връщам се в кабинета. Трябва да се погрижа за някои неща.

Чух ги да си приказват, докато се отдалечавах по коридора, но може би беше по-добре, че не схващах думите.

Щом влязох в кабинета, включих прозрачната външна стена. Навън температурата бе спаднала леко, а с новото си положение в небето луната пак бе променила килима от сенки. Светлинката в развалините вече не се виждаше. Взирах се натам поне минута и се чудех какво предизвика появата й по-рано, после се заех със струпаните на пода приспособления.

Съблякох се по бельо и надянах лека броня, покриваща ме от слабините до врата. Избрах дълъг и широк черен панталон, защото исках да залепя на лявата си подбедрица малко пластични експлозиви. Пъхнах едрокалибрен револвер в кобура на колана си и го покрих с бяла риза. Нещо отвън дразнеше вниманието ми, докато нагласявах калъфа със стилета на лявата си ръка. Не беше ли някакво движение? Запалих цигара и прекарах още няколко минути пред прозореца.

Да, ето го проблясъка. И отново. Веднъж, втори път…

Наблюдението ми бе прекъснато от накъсания звук на алармата. Забързах по коридора към входа. Врявата престана почти веднага, затова след първите няколко крачки вървях по-спокойно. Стигнах до мястото, откъдето се уверих, че Джийн, нашият младок, е влязъл, махнах му и понечих да се върна.

— Почакай! — подвикна ми той и зад гърба ми се разнесе забързан тропот.

— Ей сега ще дойда при вас — казах му, без да се обърна. — Иди в Изчислителния център. Дженкинс и Винкел са там.

Но той не спря и вдигнах рамене. Сам можеше да види къде отивам, нямах време за излишни обяснения.

Настигна ме точно пред кабинета. Каквото и да се канеше да каже, забрави го за частица от секундата, защото светлината ни заслепи. Джийн се вкопчи в ръката ми и двамата замръзнахме за миг.

После аз влязох, той ме пусна и застана до мен. Доближихме прозореца и примижахме срещу ослепителното сияние. Да, нямаше съмнение — източникът му се намираше сред руините.

Зад нас Винкел издаде някакъв неразбираем задавен звук. После светлината изчезна, сякаш нищо не е било.

Протегнах ръка и отново направих стената непрозрачна. Докато се обръщах към стола, до който стоях преди идването на Джийн, Дженкинс нахлу в стаята.

— Какво става? — попита тревожно, а погледът му шареше по лицата ни.

— Нищо особено в момента — уверих го, докато навличах сиво яке.

Пуснах цяла шепа патрони и две газови гранати в левия си джоб. Три малки шрапнелни бомби изпълниха десния.

— Веднага се връщаме в Изчислителния център — обявих високо. — И някой от вас ще дежури там през цялото време, докато не оправим нещата. Не искам никакви нежелани гости тук!

— Че кога ли е имало? — озадачи се Дженкинс.

— Имало е.

— Кой е идвал?

— Там ще го обсъдим. Да вървим.

Последваха ме по коридора. Джийн попита:

— Каква беше тази светлина?

— Не знам.

— Може да е важно.

— Без съмнение.

Щом влязохме в залата, започнах да нагласявам устройствата, които трябваше да ме прехвърлят в Крило 5. Но преди да пусна тестовете на схемите, Винкел се изпречи пред мен с ръце на кръста.

— Добре, изплюй камъчето! Защо отбягваш сливането?

— Защото и вие щяхте да бъдете подложени на коренна промяна, а ви искам каквито сте, докато не реша какво да предприема спрямо сегашното си състояние.

— Не те разбирам.

Въздъхнах, запалих поредната цигара и седнах на един шкаф с лице към тримата.

— Извадих седма и шеста скоби.

— Какво?!

— Чухте ме добре.

Настъпи тишина. Очаквах лавина от въпроси, а те само ме зяпаха.

— Нищо друго не ми оставаше. Избиваха ни наляво и надясно, без никаква видима причина, не знаехме как да спрем унищожителя си. Като освободих трупаната с поколения памет, се надявах да открия някакво оръжие или жизненоважна информация. Освен това бях много изплашен.

Винкел сведе поглед и кимна.

— Щях да направя същото на твое място.

— И аз — съгласи се Джийн.

— Вероятно и аз не бих намерил друго решение — каза Дженкинс, за да подкрепи желанието им да ме успокоят.

— Научи ли нещо важно?

— Да, струва ми се. Но е доста заплетено и имаме време само за основните факти.

— Но преди това ни кажи нещо друго — отсече Винкел, — кой си в момента?

— Същият като преди. — Знаех, че го лъжа, но долавях тяхната нужда да повярват, че нещата не се разпадат пред очите им. — Единствената разлика е, че сега имам достъп до цялата памет на Ланге-старши и Уинтън, а и онова от Джордън, което Уинтън е предпочел да запази.

Но той май усети опита ми да го заблудя и настоя:

— Кой от всички налага волята си?

— Аз, по дяволите!

Изкуших се да предизвикам сливането на съзнанията още в същия миг и да приключа с тези празни приказки. Надделя обаче увереността ми, че това не е благоразумно, след като не знаех какво трябва да заличавам у себе си по-късно. А и доколкото можех да съдя по израза на Винкел, вероятно би оказал сериозна съпротива срещу сливането. Добавих:

— Има влияние и от тях, разбира се. Неизбежно е. За щастие то ни е само от полза в сегашното положение. По същество не съм се променил.

Май не успях да го убедя, но не упорствах повече, защото само бих подхранил съмненията му. Реших да поговорим за най-важното.

— Преди няколко поколения един човек научил за нас. Как се е натъкнал на тайната все още е неясно. Но тогава показал недвусмислено, че познава самоличността на всеки от семейството. Опитал се да изтреби всички ни, при това по начин, твърде сходен с последните инциденти. Очевидно не успял, може би защото тогава още сме били склонни незабавно да отвръщаме на удара с по-силен. Обаче нито сме го унищожили, нито сме го заловили, за да пренастроим личността му. Дори не сме установили кой е. Успял е да убие трима от нас, преди да организираме предпазните мерки така, че следващите му опити напълно да се провалят. Той на свой ред започнал да бяга и се крие. Два пъти едва не сме го спипали. После изчезнал. Нямало повече нападения. Години наред не се чуло нищо за него. И макар да не сме забравили урока, липсата на пряка опасност притъпила усета ни. Казали сме си, че може и да е мъртъв. Или се е отказал от кръвожадните си планове по толкова неразбираеми причини, колкото и първоначалните да се нахвърли върху нас. Все едно. Изглежда не споделил откритието си, защото нямало дори и най-незначителен признак, че някой друг знае за нас. Девет години по-късно неочаквано отново нанесъл удара си. Използвал още по-добре изпипана тактика. И този път се добрал до петима от нас. Вероятно щял да постигне нещо повече, но умиращият Бентън успял да го гръмне. Явно нашият враг бил зле ранен, но успял да се измъкне, преди останалите да дойдат. После пак нищо не се случило в продължение на няколко години. Предположили сме, че е умрял от раните си.

— А откъде знаеш, че е бил все същият човек? — усъмни се Джийн.

— Това е само хипотеза, опираща се на сходния подход при нападенията. Имаме и приблизителна представа за външността му от предсмъртните спомени на неколцина от нас. Също и други данни, например от анализа на кръвта му…

— Той ли ни заплашва сега? — попита Винкел.

— Да, доколкото мога да съдя от припомненото. Според мен трябва да е същият.

— Имало ли е и други нападения?

— Да. Много години след края на Джордън, когато Уинтън бил свръзка, онзи проникнал тук — в Нулевото крило. Не знаем намеренията му, защото нямаме представа какво би сторил, ако беше заварил мястото пусто, както е през повечето време. Но Уинтън случайно бил тук, точно където сме сега — в Изчислителния център. Алармата задействала и той огледал добре натрапника на контролния монитор. Любопитно е, че нашият враг се изплъзнал на автоматичните защитни системи. Остава загадка как го е постигнал. Уинтън го пресрещнал в коридора и веднага започнал да стреля. Онзи избягал, отвръщайки на огъня, и макар да бил отново ранен, успял да изчезне. Уинтън се върнал тук и го проследил. Нашият враг се прехвърлил в Катедралата на Крило 7. Уинтън незабавно предизвикал сливане и останалите се опитали да хванат врага. Но намерили само кървави петна.

— Значи тогава се появил за последен път… ако не броим сегашните му атаки?

— Да. Ланге-старши запазил информацията, за да бъдем предпазливи. Но следващият Ланге я изтрил като излишно напомняне за извършено насилие. Толкова време минало, че сметнал врага ни за мъртъв.

— Грешка.

— Очевидно.

— Нима не е оставил никакви следи?

— Някоя прекъсната нишка тук-там. Например изпусна куфарче с инструменти, когато аз… когато Уинтън го улучи. Оказа се, че е било откраднато от шкаф на техник в Подземието на Крило 11.

— Нямало ли е отпечатъци по инструментите?

— Никакви. Винаги е носел ръкавици. Внимавал е. Дълго сме ровили информацията за всеки, свързан дори най-косвено с онова шкафче. И пак не сме се натъкнали на нищо. Но самите инструменти ни подсказали интересни изводи.

— Какви?

— Били подходящи за типа ключалки, които сме имали тогава. Това подсеща ли ви за нещо?

— Изчезналият клонинг!

— Именно. Нашата най-сериозна неразгадана мистерия поне от едно столетие. Един ден установяваме, че клонинг липсва от хранилището. Къде, как, защо? Никакви отговори. Абсолютно безполезен за всекиго освен за семейството. А се е предполагало, че само ние имаме достъп. Въпреки това изчезнал. Затова сме сложили по-сложните ключалки и сме монтирали защитните системи. Променили сме начините за проникване чрез подпространствените тунели. Някой все пак успял да стигне дотук и съвсем случайно сме му попречили. Връзката между двата факта е несъмнена, не са ясни само мотивите. Променили сме цялата система за сигурност, за да добие сегашния си вид. Но с годините сме се отпуснали отново. Изминало толкова време, че сме си позволили да забравим всичко освен неприятната история с клонинга. Незнайно защо никой от нас не посмял да я заличи. Усещам, че господин Блек е замесен в онази случка. Затова искам някой от вас да наблюдава входа непрекъснато. Ако имаме нежелан гост и пак успее да заблуди автоматичните защитни системи, искам мигновено да превключите на ръчно управление. Освен това трябва да носите нещо по-сериозно от зашеметяващите пистолетчета. — Огледах лицата на тримата. Стъписване, недоумение, раздразнение.

— И как трябва да постъпим с господин Блек? — попита накрая Винкел.

— Е, бих желал да запазим съдържанието на главата му. Но ако случайно някой куршум го похаби, няма да се разсърдя.

Протегнах ръка към пулта и набрах координатите за прехвърляне в Крило 5.

— Още не си ни казал всичко, нали? — не мирясваше Винкел.

— Засега знаете най-важното. Нямаме време за губене. Ти обаче си следващата потенциална свръзка. Ако нещо ми се случи, ще знаеш повече и от мен. Ето ти едно от предимствата на серийното безсмъртие.

— Може би не всичко ще поискам да запазя.

— … и нищо не те принуждава да го правиш. Това пък е предимството на частичното самоубийство.

Тръгнах към вратата.

— Ще го доведеш тук за разпит ли?

Озърнах се за миг на излизане.

— Целта ми е по-скромна. Просто искам да пречукам оня кучи син.

След минута попаднах сред мрак и тишина в Крило 5.