Пол Ливайн
9-те скорпиона (27)

25.

Бог сред руините

Сам Труит помогна на Гуендолин Робинс да облече черната тога, преди да сложи своята. До началото на малката церемония — преминаването през кадифената завеса, която делеше съблекалнята от съдебната зала, оставаха само няколко минути. В един миг голямата махагонова маса бе празна, а в следващия деветимата съдии нахлуваха и заемаха местата си, а разсилният през това време припяваше: „Станете, съдът влиза!“.

— Благодаря ти, Сам. — Гуендолин Робинс направи лек реверанс. — Поне Югът все още произвежда джентълмени.

— Той ви се подмазва — каза Къртис Бракстън. — Иска да спечели гласа ви за делото по облагане на благотворителните тръстове.

— Не, не е така — възрази Гуен. — Сам не е прочел дори досието. Не е достатъчно пикантно за него.

— Защо се заяждате с мен?

— Завземай територията, Младши — изсмя се Бракстън.

Труит се усмихна.

— Може би ще мога да поговоря с някой, който се оттегля. Така в групата ще се появи нов човек.

— Чудя се кого иска да прати да пасе зелена трева — намигна Гуен.

— Не знам — отвърна Бракстън. — Но като стана дума за трева, се сещам, че не виждам Негова Светлост.

Труит се огледа. Петимата съдии навличаха тогите си и приказваха за резултатите от голфа, за внуците, за всичко, освен за делата, които предстоеше да изслушат. Къде ли беше шефът, най-голямата и най-черната тога с четири златни нашивки, който приличаше на помпозния магистрат от мюзикъла на Гилбърт и Съливан?

Оставаше миг преди да удари звънецът, оповестяващ началото на сесията, когато „деветте скорпиона“ щяха магически да се появят във величествената съдебна зала, готови да раздават правосъдие. Те никога не закъсняваха.

В този момент вратата на съблекалнята се отвори и главният съдия Уитингтън пристъпи вътре с изправен гръб и вирната брадичка. Бузите му пламтяха, бялата му грива се вееше като на величествен владетел. Бе божествен като Зевс. Съдията бе изменил на традицията и не беше сам. В светилището го придружаваха двама души от охраната на съда с вратовръзки и сини спортни сака и двама униформени полицаи. Съдиите спряха да бъбрят и застинаха.

Труит инстинктивно усещаше, че неприятностите приближават.

— О, небеса! — Виктор Смол бе раздразнен от проникването на чужди лица в светилището. — Това е безпрецедентно, шефе.

— Така е, Вик. — Шефът очевидно изпитваше удоволствие да бъде в центъра на вниманието. — Живеем в опасни времена, а опасните времена изискват решителни и радикални мерки.

— Или сме пред артилерийско нападение, или ягодите са изчезнали от килера на шефа. — Гуендолин Робинс смушка Къртис Бракстън в ребрата.

Уитингтън се обърна към Труит извънредно официално:

— Съдия Труит, налага се да ме придружите до кабинета ми.

— Какво? Сега? Какво има?

— Нещо, което може да порази съда право в сърцето. Моля, свалете тогата си и елате с мен. — Той кимна на ескорта си, сякаш им даваше знак да се подготвят да сломят всяка съпротива. Полицаите и хората от охраната се бяха втренчили във върховете на обувките си.

— Какво има, по дяволите? — настояваше Труит. — Престанете да театралничите.

— Съдия Труит, ще ви обясня всичко в кабинета си — продължи все така официално Уитингтън. — Повярвайте ми, аз защитавам интересите ви като не говоря тук. Тръгвате ли?

„Или какво? Ще ме подкараш с пушка? Би ли съобщил някой на шефа, че не работя за него?“

Труит свали тогата си. Чувстваше се като шериф, който връща пистолета и значката си. С усещането за обреченост, той мълчаливо последва шефа до кабинета му.

— Къде ги намерихте? — гневно попита Сам, като гледаше снимките с размер двадесет на двадесет и пет сантиметра, подредени върху бюрото на главния съдия. Стаята бе обзаведена с антични мебели от колониалния период и дилетантски каубойски скулптори на Фредерик Ремингтън, но в момента Труит бе прекалено разсеян, за да се загледа в тях. Гледаше как шефът му съзерцава „Най-доброто от чукането на Сам и Лайза“.

— Значи признавате, че вие сте мъжът на снимките?

— Разбира се, че съм аз — избоботи Труит и лицето му почервеня. Бе притеснен от това, което щеше да последва. Без съмнение главният съдия бе очарован да го спипа със свалени гащи.

„Какво ли знае това говедо?“

Уитингтън бе сложил ръце зад гърба си и крачеше пред библиотечния шкаф, принадлежал някога на Ейбрахам Линкълн. Накрая спря пред прозореца. Навън прехвърчаше сняг.

— А младата жена — Уитингтън се загледа в Капитолия, — младата жена, която е гола като сойка, е сътрудничката ви Лайза Фримонт, нали?

„Господи! Запомнил ли е всичко? Дали винаги говори по този начин?“

— Да, това е Лайза.

— Снимките монтаж ли са? Променени ли са по някакъв начин?

Труит ги разгледа. Чувстваше се като свидетел пред съдебно жури. Ето, на тази бе легнал по гръб, а Лайза го бе обкрачила, с отворена уста, очевидно изпаднала в екстаз. Ето го отново, този път върху нея. Краката й бяха увити около кръста му. На трета снимка лицето му бе в сянка, защото го бе заровил между краката й. Смущението му премина в чувство за унижение. На последната снимка се виждаше ерекцията му, насочена съм камерата.

— Не, нищо не е променено, макар че някои неща са преувеличени. Добра работа. Използвали са широкоъгълни лещи.

— Забавно ли ти е, Сам? — Шефът се приближи и се надвеси над него.

— Не, намирам го за унизително, уронващо човешкото достойнство и смятам, че не е ваша работа.

— Ще видим. Ще потвърдите ли, че всички снимки са истински и точно представят онова, които изобразяват — че вие и вашата сътрудничка имате сексуална връзка?

„Той подготвя свидетелските си показания за делото по обвинението ми: Тогава помолих съдията Труит да удостовери автентичността на снимките…“

— Вижте, шефе. Това са лични проблеми и нямат нищо общо със съда.

— Ще се разбере. Предупредих те, Сам. Имаш превъзходен ум, но какво добро може да се получи, ако разсъждаваш с оная си работа?

— Не сте прав. Вие не разбирате.

— Разбирам, че ако се разчуе, ще опозориш съда. Ами какво ще стане, ако момичето те обвини в сексуално насилие? Всеки ден говорим за правата на служителите, а един от братството се възползва в офиса си от млада жена.

— Не е така. А и тя няма да ме даде под съд.

Главният съдия седна зад бюрото си.

— Ами ако е като онази Антия Хил, малката мръсница? Аз само се опитвам да защитя и теб, и моя съд.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, шефе, но това не е вашият съд.

— Имаш проблеми с авторитета си, Сам, съзнаваш ли го?

Труит имаше желание да скъса снимките и да ги натъпче в гърлото му.

— Имам право да разбера откъде имате снимките.

— Бяха доставени анонимно заедно с това. — Уитингтън му подаде един лист. Върху него бяха направени фотокопия на снимка на Лайза Фримонт и на едър мъж в пилотска униформа. Под снимките бе напечатано: „Ако съдията на любовта не ви каже кой е летецът, ще го сторя аз“. Бе подписано „От грижовен приятел“.

„Глупости! Съвсем сигурно е, че не е мой приятел, нито някой от съда.“

„Аз съм унищожен“ — помисли си Труит. Светът му се срутваше. Бе подценил противника — фатална грешка на футболното игрище, в съда или на улицата. Лайза му бе казала, че Шанк е главорез, вероятно и социопат. Труит не подозираше, че притежава и хитростта на Макиавели.

Шанк и Уонакър бяха разчитали, че той ще уволни Лайза. Като не го бе направил, бяха тръгнали след него. Просто го бяха заковали. Вече не ставаше дума за отношенията му със сътрудничката, които може би този дърт пръч би простил след строга лекция за морала и жената, която сама се навира между шамарите. Ставаше дума за конфликт на интересите в едно висящо дело.

— Кой е мъжът, Сам?

— Никога не съм го виждал, но предполагам, че е Тони Кингстън, пилот на „Атлантика“, който е загинал при катастрофата над Евърглейдс.

— Какво общо има това? Каква е връзката със сътрудничката ти?

„Бих могъл да излъжа, но е възможно вече да знае. Може би има втори плик със снимки на Лайза и Кингстън.“

Добрият адвокат трябва винаги да знае фактите, но Труит не ги знаеше. Реши да се придържа към истината.

— Тони Кингстън е бил любовник на Лайза Фримонт.

— Господи! Ти знаеше ли?

— Доскоро — не.

— След като си разбрал за конфликта на интересите, мога ли да предположа, че си издигнал Китайската стена между нея и документите за процеса?

— Не. Тя вече бе написала доклада.

— Не го ли унищожи? Не възложи ли на другия си сътрудник да го направи отново?

— Не.

Уитингтън размишляваше над опасните факти. Отвори една кутия от кедрово дърво и извади лула, направена от корен на изтравниче. Натъпка я с тютюн, който имаше аромат на череши и я пъхна между зъбите си, без да я пали. В стаята не се чуваше нищо друго, освен тиктакането на дядовия му часовник, който стоеше като на стража в един от ъглите.

— До второ нареждане си вън от съдебната зала — заяви Уитингтън.

— Нямате право да ме отстранявате.

— Така е, но аз не те отстранявам. Ти доброволно ще се оттеглиш. Ще изтъкнеш някакъв медицински проблем — стрес, свръхнатоварване, херпес… Веднага ще уволниш Фримонт и ще възложиш доклада на другия адвокат.

— Няма да го направя. Няма да позволя да ме изхвърлите.

— Помисли за последиците, ако се разчуе.

— Няма да се стигне дотам. — Труит се ненавиждаше, че се унижава пред главния съдия като го умолява.

— Поставяш се над правилата, Сам. Опитваш се да бъдеш бог.

Горчивата истина беше, че Уитингтън имаше право. Труит бе високомерен и се обожествяваше.

— Човек е бог сред руините — меко изрече Сам.

Шефът смръщи чело, а след това се разсмя.

— Ралф Уолдо Емерсън. Не се учудвам на постъпките ти, щом вярваш в „трансценденталната свобода на леглото“.

— Не! Винаги съм се считал обвързан с ограниченията на закона. Но сега мисля, че Емерсън е бил прав. Човек трябва да следва и наставленията на сърцето си.

— Анархия! — Главният съдия поклати глава като раздразнен учител, който разговаря със спорещ ученик. — Сам, нужен ми е отговорът ти. Ако настояваш да останеш в съдебната зала, ще бъда принуден да предприема някакви действия. Аз съм откровен човек, затова ще ти кажа как аз виждам нещата. Или ще се съгласиш да бъдеш отстранен до следващата сесия, когато ще преоценим положението ти, или ще ида до Капитолия и ще поговоря с двама-трима сенатори и утре сутринта документите за дискредитацията ти ще бъдат готови.

„Кучи син! Отдавна чакаш този момент.“

— Правете каквото искате, шефе. Ще се боря с вас на всяка крачка.

— Знаех, че ще реагираш така. По дяволите, Сам, фактът, че си играл футбол като си гледал между краката си, не е повод да залепиш главата си на задника си. Ако не те интересува, че съсипваш кариерата си, помисли какво причиняваш на съпругата си, помисли как ще се почувстват сенаторът и госпожа Парам. Помисли за президента, който застана на твоя страна по време на утвърждаването ти.

Труит кипеше от гняв. Главният съдия успешно го манипулираше. Сам се опитваше да овладее чувствата си. Вбесяваше го мисълта, че старият лешояд го пропъжда от съда. Ако все пак решеше да отстъпи, би могъл да пренареди силите си и да премине в контраатака. Да, ще заживее за този ден.

— Бях в силен стрес — отстъпи Труит.

— Добре. Знаех, че ще размислиш. Твърде умен си, за да не го направиш. Средствата за масова информация могат да направят големи пакости. Аз ще подготвя изявлението за тях. Можеш да наминеш през „Уолтър Рийд“ и да накараш някой лекар да потвърди, че имаш нужда от почивка, нещо от този род. Замини някъде, на някое топло място.

— Мога да направя това. Във Флорида е прекрасно по това време на годината.

 

 

Един от охраната на съда запечата офиса на Лайза с жълта лепенка, която се използваше за обозначение на мястото на криминално престъпление, и я съпроводи до дома й. Не й позволи да вземе нито една папка, нито един лист дори, а когато тя се пита да свали плаката на Тасмания, той твърдо я спря.

— Имам нареждане. Нищо не може да се изнася.

Лайза се чувстваше като престъпник. Бе изпълнена със срам и потънала в море от чувство за вина.

„Съжалявам, Сам. Господи, не им позволявай да го унищожат!“

Когато влезе в жилището си, телефонът звънеше.

— Сам, толкова съжалявам — промълви Лайза, щом чу гласа му. — Всичко стана по моя вина. Не трябваше да те забърквам.

— Всичко е наред.

— Не, не е! За мен няма значение, но ти през целия си живот си се трудил, за да стигнеш дотук, а аз унищожих всичко. Всичко превърнах в руини.

— Още нищо не е приключило — заяви той с мрачно спокойствие. — Дори до известна степен е разтоварващо. Сега съм далеч от мраморните стени и бронзовите статуи. Отново мога да се държа като човек, а не като полубожество. Време е да сваля тогата и отново да обуя шпайковете.

Отначало Лайза реши, че той говори така, за да я успокои, но не беше вярно. Той не прикриваше чувствата си. Бе решителен, силен и целенасочен, солиден като Тони. Ако съществуваше проблем, той бе човекът, който щеше да го реши.

— Имаш ли някакво средство против комари?

— Какво?

— Там, където отиваме, ще ни потрябва.

— Евърглейдс? — попита тя, след като осмисли думите му.

— Твоят млад приятел не познава територията, нито хората, както ги познавам аз. Ще му помогнем. Господи! Та аз направих първата си лодка, когато бях на шестнадесет. А като дете обикалях и изучавах вътрешните острови.

„О, Сам, мили Сам! Скаутът иска да прокара пътека между дърветата.“

— Сам, сигурен ли си, че искаш да…

— До петнадесет минути ще бъда при теб. Приготви си чантата. Дънки, маратонки, яке и средство против комари, ако имаш подръка.

Лайза не можеше да повярва. Само преди седмица той щеше да затвори очи пред всяко доказателство, което не е официално подпечатано, прошнуровано и надлежно класирано. Тя го беше променила.

„Господи! Промених го.“

Харесваше й начинът, по който се нагърбваше със задачите. Сам може и да не беше бог, но със сигурност бе божествен човек.