Николай Хайтов
По време на листопада

По време на листопада гората глъхне. Прошарилите се шумки на дърветата, в очакване да бъдат обрулени, мируват и не шават. Слънцето грее плахо, незабелязано. В такова време като си допра ухото до земята, долавям как нейде в пръстта ланските борови иглици се разлагат със стенание, как билчици и билки се сбогуват с живота и отзвучават стъпките на умиращи цветя. Долита и тихо почукване от посока неизвестна, като че някой тайничко някому ковчега сковава… Или — не! Това са звукове, долетели от земните ковачници, където се приготовляват резервни части за подменяване на изхабените стебла; завинтват се нови коренчета на мястото на унищожените в междукоренната химическа война; обчукват се венчета нови, пръстенчета, герданчета и обички за бъдещите пролетни цветя. Подострят се нови шила за пробиване на сбъхтаната пръст, когато чичопей ще подаде сигнала за следващото пролетно събуждане…

„Чук-чук!… Трак-трак!… Кърррр-зик!“ — завинтва се някаква бурма и след туй започва кънтеж: „Ба-ам! Бу-ум!“, набиват се обръчите на буретата и ведрата, където се размиват цветните и билковите аромати. Или се приготовляват багрилата за великденското пребоядисване на горските поляни.

„Бам-бам!“, „Бам-бам!“ — отзвучава набиването на обръчите, сподирено с едно тихо свистене и скърцане — свистят соковете, събрали се в непоникналите билки; скърцат колелетата на земния долап, който вдига нагоре кофите, пълни с живот, за да ги излее обратно след това в казаните за претопяване на стари духове и телеса.