Марк Фрост
Списъкът на седемте (21)

Епилог

— Ето там, при скалите. Реката става дълбока. И бърза. Телата не бяха намерени.

Дойл стоеше на площадката над водопада Райхенбах, а швейцарският му екскурзовод — приятен млад мъж с широко лице — сочеше надолу.

— Оттук често скачат хора, нали разбирате — продължаваше да обяснява гидът. — Повечето жени. Разбити сърца. Много, много хора. — Младежът леко поклати глава, дивейки се на това колко шарен е светът.

— Разбирам — отговори Дойл.

— Много тъжно място.

— Да. Много тъжно.

Беше ясна априлска сутрин на 1890 година. Дойл се радваше на успеха си като писател, без да подозира, че това ще преобрази съдбата му. Заедно с Луиз и тригодишната им дъщеря Мери-Луиз бяха дошли на първата си екскурзия в чужбина.

— Някой някога оцелявал ли е? — попита Дойл.

Гидът свъси вежди.

— Една жена. Да. Излезе от реката седем километра надолу по течението. Не си спомням името й.

Дойл кимна. Погледът му се плъзна по разпенената вода.

Малко по-надолу на площадката малката Мери-Луиз се загледа в едно бебе в детска количка.

— Мамо, виж бебето! — извика тя и се наведе да го разгледа по-добре.

Родителите — невзрачна семейна двойка от средната класа — бяха дошли тук на първата си екскурзия след раждането на сина им миналата година. Бащата, Алоис, беше митнически чиновник, а майката, Клара, най-обикновена селска девойка от Бавария.

— Виж му очите, мамо — извика Мери. — Много красиви очи!

Очите на бебето наистина бяха прекрасни. Примамващи. Приковаващи.

— Да, наистина, миличка. Die Augen ist… sehr schon^[1] — каза Луиз на младите родители, използвайки училищния си немски.

— Благодаря ви — учтиво отговори Клара.

— Wo kommen zie heraus^[2]? — попита Луиз.

— От Австрия — отговори й Алоис, който се притесняваше в присъствието на всеки чужденец, да не говорим за английска дама.

Дойл продължаваше да разговаря с гида до перилата на десетина метра от тях и не чу разговора.

— От Браунау — допълни Клара. — Браунау на Ин.

— Трябва да вървим — обади се Алоис, отсечено кимна на Луиз и хвана Клара под ръка, за да я обърне в другата посока.

— Auf wiedersehen^[3] — каза Луиз.

— Auf wiedersehen — отговори Клара и сладко се усмихна на Мери.

— Кажи довиждане, Мери — напомни Луиз.

— Довиждане.

Мери се обърна да види къде е баща й и изтича да му разкаже за бебето с необикновените очи, но когато стигна при него, намерението й вече се бе изпарило, също като водната мъгла, която се надигаше от дъното на водопада и се стапяше във въздуха.

Клара се наведе, за да извърти количката и да оправи пеленките на сина си. После му се усмихна и прошепна:

— Komm mit, Adolf^[4].