Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Артър Конан Дойл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The List of Seven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Марк Фрост. Списъкът на седемте

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

История

  1. — Добавяне

Единственото, от което Дяволът има нужда,

е мълчаливото му приемане…

не борба, нито конфликт.

Мълчаливо приемане.

1.
Пликът

Пликът беше кремав, от велен[1]. Фино грапав, твърд и без воден знак. Скъп.

Малко смачкан по ъглите и събрал доста мръсотия, защото безшумно го бяха пъхнали под вратата. Докторът не бе чул нищо, макар слухът му да бе остър — нещо, валидно за всичките му сетива.

Цялата нощ бе прекарал в предната стая, беше поддържал огъня, погълнат от трудна за разбиране книга. Преди четиридесет и пет минути бе вдигнал за момент поглед, дочувайки драскащите по пода лапи на дакела на старата Петрович — влачеше я обратно към тежките въздишки сред задушливите пари на варено червено зеле. Докторът бе зърнал сенките им да пробягват под вратата, танцувайки по излъсканите дъски на дюшемето на самия праг. И много добре си спомняше, че тогава не бе имало никакъв плик.

Припомни си дори смътното съжаление, което бе изпитал, че няма по-лесен начин да разбере колко е часът и всеки път се налага да бърка в жилетката си, да изважда часовника и да отваря капака му. Точно по тази причина, винаги когато очакваше да прекара цялата вечер у дома, той оставяше джобния си часовник отворен върху писалището. Времето или по-скоро усещането за безвъзвратно неоползотвореното му изтичане, бе постоянна негова грижа. Така че когато мършавата старица и кучето й бяха минали покрай вратата, той машинално бе погледнал и часовника си: девет и четвърт.

След това отново се бе вглъбил в четивото си. „Разбудената Изида“[2]. Тази Блаватска наистина е побъркана… още една изкукала рускиня, също като нещастната Петрович. И все пак да изтръгнеш от корена им тези царисти и да се опиташ да ги пресадиш на английска земя… следваше ли да се учудва, че дъската им започва да хлопа? Не, не, това си е случайно съвпадение: една клета стара мома и една жена, дъвчеща пура, изпълнена с мания за величие трансценденталистка, не могат да бъдат разглеждани като правило.

Той се върна на фронтисписа, където бе отпечатана снимка на Елена Петровна Блаватска: застинала по сякаш свръхестествен начин, с ясен, пронизващ поглед. Повечето лица някак се свиваха пред зейналия обектив на фотографската камера. Не и нейното — то сякаш я изпълваше. Такаа… Още не знаеше какво да мисли за странната книга пред себе си. „Разбулената Изида“. Осем тома до момента, с недвусмислената заплаха за още продължения, всички с по над петстотин страници — и всичко това само една четвърт от цялото й творчество — един труд, поставил си за цел да погълне и затъмни с едно крещящо отсъствие дори на намек за някаква ирония всяка известна духовна, философска или научна система… казано по-просто, една ревизионистична теория на самото Творение.

Според биографичните бележки под снимката й Е. П. Б. беше прекарала по-голямата част от петдесетгодишния си живот, обикаляйки земното кълбо, за да беседва с един или друг индуски отшелник, но това не й пречеше престорено свенливо да отдаде идеята за книгата си на вдъхновението свише, едва ли не на непрестанния поток покойни великани на духа, материализиращи се пред нея като призрака на Хамлет. Всеки от тези свети хора влизал в главата й и поемал юздите в ръка. Автоматично писане — това според нея бил резултатът. В книгата наистина се забелязваха два коренно различни стила — да, той още се колебаеше дали да ги нарече гласове — но съдържанието си беше цял битпазар от дивотии: загубени континенти, космически лъчи, изчезнали цивилизации, зли предсказания на черни магьосници. Да, наистина, и той използваше подобни идеи в собствените си писания, но, за бога, неговите произведения си бяха проза, а тя предлагаше всичко това като теология.

Потънал в подобни мисли, той вдигна поглед и веднага забеляза плика. Дали го бяха оставили току-що? Може би някакво подсъзнателно действащо сетиво бе доловило движението в мига, в който пликът бе подпъхнат, и бе привлякло погледа му. Не си спомняше да е чул нещо — нито приближаване, нито изпукване на подвито коляно, нито изшумоляване на ръкавица по дърво или хартия, нито отдалечаващи се стъпки, макар прогнилите дъски на стълбите да издаваха всеки посетител като медни фанфари. Нима Блаватска бе блокирала сетивата му до такава степен? Малко вероятно. Дори в операционната зала, когато от телата на умиращите бликаха какви ли не течности и сякаш оглушително крещяха в ушите му, дори там той долавяше всички звуци около себе си като задрямала котка.

Както и да е… пликът беше факт. И можеше да стои там от… сега бе точно десет часът… от четиридесет и пет минути. Макар да не бе изключено куриерът да го бе оставил току-що и още да стоеше отвън, без да помръдва.

Докторът се вслуша за някакви признаци на живот, съзнавайки, че сърцето му тупка по-бързо. Усещаше тръпчивия ирационален привкус на страха. Не че му бе непознат. Той безшумно изтегли от поставката за чадъри най-здравия си бастун, прихвана го по-удобно в ръка и готов да нанесе удар с чепатата здрава дръжка, отвори вратата.

Това, което видя, или по-скоро не видя под примигващата светлина на газовата лампа в коридора, щеше да продължи да го занимава в близкото бъдеще: едновременно с нахлуването на въздуха, увлечен от рязкото отваряне на вратата навътре, някаква сянка отскочи назад със скоростта, с която изчезва от масичката черната копринена кърпичка на фокусник. Или поне така му се стори в момента.

Коридорът беше пуст. Сетивата му не регистрираха никакви следи от нечие скорошно присъствие. Наблизо се чуваше стърженето на ненастроена цигулка, някъде в далечината се разнасяше пресекливият плач на измъчвано от колики бебе, смесен с чаткането на копита по паважа.

„Тази Блаватска явно ми е влязла под кожата — помисли той, — и си го заслужавам, щом я чета след мръкване.“

— Колко съм уязвим — прошепна на глас той, докато се връщаше в стаята си. После заключи вратата, остави бастуна и насочи вниманието си към фактите.

Фактът всъщност беше един-единствен: квадратен плик, без надпис. Той го вдигна срещу светлината, но хартията бе плътна и изобщо не прозираше. Иначе пликът изглеждаше съвсем обикновен.

Той се пресегна към докторската си чанта, извади остър ланцет и с хирургическа прецизност, характерна дори за най-обикновените му действия, прободе и разряза плика. Един-единствен лист от велен, малко по-тънък от онзи, използван за плика, гладко се плъзна в ръката му. Върху него нямаше никакъв отличителен знак или монограм, но нямаше никакво съмнение, че подобни листове се използват за кореспонденция само от благородник… или може би от благородничка? Беше сгънат веднъж, а ръбът бе пригладен. Той го разтвори и прочете следното:

Господине,

Присъствието Ви е необходимо по изключително важен въпрос, отнасящ се до измамите, на които стават жертва хората по време на спиритически сеанси. Известно ми е съчувствието, с което се отнасяте към жертвите на подобни действия. Помощта Ви може да се окаже безценна на онзи, който не може да Ви разкрие името си тук. Умолявам Ви като вярващ човек и човек на науката да откликнете на молбата ми без забавяне. Залогът е един невинен живот. Утре вечер. 8:00. Чешир стрийт 13.

Бог да Ви благослови.

Най-напред почеркът: печатни букви, чист, прецизен, дело на образована ръка. Добре изписани думи, здраво стискано перо, твърда ръка, очевидна настойчивост, макар и без следи от бързане. Писано преди по-малко от час.

Това в никакъв случай не бе първото подобно послание, което получаваше. Решимостта на Доктора да разобличи цялата отвратителна пасмина на медиумите измамници, бе добила популярност сред благодарните членове на лондонското общество. Той не беше обществена фигура, в никакъв случай не търсеше обществено признание и дори правеше възможното напълно да се скрие от погледа на обществото, но слуховете за делото, на което се бе посветил, стигаха до ушите на нуждаещите се. Да, молбата може и да не бе първата, но определено бе най-отчаяната.

По листа не се долавяха следи от парфюм. Изразите бяха лишени от цветистост. Ръката бе така анонимна, както и хартията. Явно бе само, че подобна анонимност е обичайна практика за лицето.

Трябва да е жена, заключи той: обезпечена, образована, уязвима от евентуален скандал. Омъжена или в родствена връзка с някой високопоставен. Интересуваща се от спиритизма. Всички белези на човек пострадал, или застрашен скоро да пострада финансово.

„Невинен.“ Съпруг или дете. Нейно.

Даденият адрес беше в Ийст Енд, недалеч от Бетнал Грийн. Долнопробно място, където една аристократка не би следвало да се появява. За човек като него, който рядко се терзаеше от тръпката на съмнението, отговорът беше повече от ясен.

Преди да се вглъби отново в Блаватска, доктор Артър Конан Дойл си напомни, че трябва да почисти и зареди револвера си.

 

 

Беше Коледа на 1884 година.

Апартаментът, в който Дойл живееше и работеше, заемаше втория етаж на стара сграда в един работнически квартал на Лондон. Обстановката беше семпла — дневна и малка спалня, обитавани от скромен, но уверен в себе си човек с ограничени средства. Роден, а сега вече и практикуващ лечител, дипломиран хирург, наближаващ двайсет и шестте и вече влязъл в онова братство, чиито членове вършат делото си с упоритост и постоянство, макар непрестанно да съзнават собствената си смъртност.

Лекарската вяра в непогрешимостта на науката му бе вродена, макар да бе крехка и неведнъж помрачавана от неуспехи. Макар да се бе откъснал от католическата църква още преди десетилетие, у Дойл продължаваше да мъждука глад за вяра: но според него науката и само науката бе призвана да докаже емпирично съществуването на човешката душа. Той искрено вярваше, че пак науката ще го изведе до по-високите върхове на душевното прозрение, но това чувство съжителстваше по един странен начин с дивия, нематериално ефирен подтик да разкъса булото на реалността, за да запали искрата на едно сливане с мистичното и да открие, че смъртта е само начало на един по-възвишен живот. Този стремеж бродеше в съзнанието му като призрак. Той никога не бе споменавал за това пред никого.

За да усмири това си желание, той се захвана да чете Блаватска, Емануил Сведенборг и цял куп други словоохотливи мистици; бродеше из забутани книжарнички в търсене на рационално доказателство, подлежащо на проверка, в надежда да открие потвърждение, което да може да пипне с ръка. Започна да посещава сбирките на Лондонското сдружение на спиритистите. Захвана се да открива медиуми, гадатели, екстрасенси, започна да провежда собствени сеанси, зачести посещенията си по домове, където уж мъртвите продължавали да се появяват. Но каквото и да правеше, Дойл не отстъпваше от трите си основни принципа: наблюдение, прецизност и дедукция — това бяха крайъгълните камъни, върху които изграждаше собствената си концепция за самопознание. В допълнение на това той записваше находките си по клиничен маниер, само за себе си, без заключения, като преамбюл към едно по-величаво дело, чиито очертания щяха да му се изяснят с времето.

Със задълбочаване на изследванията му бушуващата в него борба между наука и душевност — тези две непримирими полярности, ставаше все по-бурна и разкъсваща. Той прекрасно съзнаваше каква е участта на онези, които се предават: на едната страна се намираха блюстителите на морала, укротителите на двата изправени на задните си крака лъва на Църквата и Държавата — тези заклети врагове на всяка промяна — мъртви отвътре, но отказващи да легнат мирно в земята; на другия полюс бяха душевните развалини, затворените по лудници клетници, покрити с душевна кир, но с поглед, пламнал от екстаза на единението с илюзорната перфектност. Той не искаше да прекара разделителна линия между тези две крайности и знаеше, че пътят на човешкото съвършенство — път, който той имаше амбицията да е избрал — лежи точно между двете. И се надяваше, че ако науката се окаже неспособна да го преведе по този път, тя поне ще се окаже в състояние да му помогне сам да го намери.

Тази му решимост доведе до два неочаквани резултата: първо, когато желанието му да разследва нещата го сблъскваше с някаква измамна схема, разработена с користна цел от мошеници, решили да се възползват от хорската слабост — било на ума, било на сърцето — той без никакво колебание разобличаваше извършителите. Подли и долни създания, тези мошеници по правило се оказваха от криминалните среди и разбираха единствено от езика на насилието: груби ругатни, преобръщане на маси, заплахи за физическа разправа… често вкарвани в действие. По настояване на свой приятел от Скотланд Ярд и най-вече след неотдавнашното разобличаване на преоблечен циганин, по време на което атаката с кинжал едва не му бе дала сведения от първа ръка за Великото отвъдно, в последно време Дойл бе започнал да носи револвер.

Второ, разкъсван от тези противоречиви импулси — жаждата да вярва и необходимостта да даде истински основания на тази вяра — Дойл се измъчваше от чисто човешката нужда да отреагира на напиращите в него подтици. Той намери решението, като се захвана да пише, изразявайки лишеното от каквато и да било форма вътрешно докосване до онзи потънал в здрач аморфен свят в конкретната форма на написания ред. Крайният продукт бяха разкази за измеренията на мистичното, ужасяващи описания на злодеянията на коварни лица, опитали се да приведат в действие пъклени планове, но сблъскали се с решени на всичко мъже от света на знанието и светлината — да, такива като него! — които не се бояха да навлязат в мрака, които знаеха какво ги очаква и може би именно затова бяха малко безразсъдни.

Служейки на тази идея, Дойл за последните няколко години бе написал четири ръкописа. Първите три бяха предложени с необходимото уважение на поредица издателства, където бяха единодушно отхвърлени и му бяха върнати, и той ги прибра на дъното на скрина, който си бе донесъл от Южните морета. В момента очакваше реакцията на последното си съчинение — един вълнуващ приключенски разказ, озаглавен „Тъмното братство“ — труд, който той смяташе за напълно завършен и достоен по ред причини, не на последно място между които беше трескавото му желание да се издигне над тресавището на бедността.

А колкото до физическия му облик, напълно достатъчно е да се каже, че Дойл бе на нивото на задачите, които сам си бе поставил: здрав, атлетичен, лишен от суетност, но способен да се почувства неудобно, когато ограничените средства му налагаха да се изправи със замърсена яка пред по-добре облечени от него.

Беше се сблъсквал с порока достатъчно често, за да се проникне от разбиране за коварството на неговите клопки и да може да ги избягва сам. Не обичаше да се самоизтъква и предпочиташе повече да слуша, отколкото да говори. Беше склонен да очаква почтено отношение от страна на другите, но посрещаше разочарованията без възмущение или изненада.

Нежният пол събуждаше в него разбираем и напълно естествен интерес, но понякога и едно усещане за уязвимост, някаква странна нерешителност, оказала се единственото слабо място в твърдата му като гранит натура. Тази му особеност не му бе донесла повече притеснения от онези, на които е обречен всеки млад мъж, тръгнал да търси любовта. Но както скоро щеше да установи, тя щеше да стане причина за много по-сериозни изпитания.

Бележки

[1] Фина качествена хартия, имитираща пергамент. — Б.пр.

[2] Египетска богиня, сестра и съпруга на Озирис. — Б.пр.