Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Book of Illusions, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Пол Остър. Книга на илюзиите

Американска. Първо издание

 

Paul Auster. The Book of Illusions.

© Paul Auster, 2002. Faber and Faber, 2002

 

© Ангел Игов, превод, 2008

© Стефан Касъров, художник на корицата, 2008

 

ИК „Колибри“, 2008

ISBN: 978-954-529-605-5

 

Коректор: Любов Йонева

Формат 84/108/32.

Печатни коли 18.25

 

Цена 12 лв.

 

Предпечатна подготовка Васил Попов

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

3

Написах книгата за по-малко от девет месеца. Ръкописът излезе над триста машинописни страници, с всяка от които се бях сражавал. Успях да го завърша, само защото не вършех нищо друго. Работех по седем дни в седмицата, седях на бюрото по десет-дванайсет часа и с изключение на малките разходки до „Монтагю Стрийт“ за храна и хартия, за мастило и машинописна лента, почти не излизах от жилището си. Нямах телефон, нямах радио, нито телевизор, не водех никакъв социален живот. Веднъж през април и още веднъж през август отидох с метрото до „Манхатън“ да погледна няколко книги в библиотеката, но иначе не си показвах носа от „Бруклин“. От друга страна, фактически не бях и в „Бруклин“. Бях в книгата, а книгата беше в главата ми — и само ако останех в главата си, можех да продължавам с книгата. Сякаш живеех в изолирана килия, но от всичките животи, които можех да живея по онова време, този ми се струваше единственият смислен. Не бях готов да живея в света и знаех, че ако се върна преждевременно в него, ще рухна. Така че се окопах в онова апартаментче и прекарвах дните си в писане за Хектор Ман. Беше бавен труд, при това може би хвърлен на вятъра, но успя да обсеби цялото ми внимание за цели девет месеца и навярно, понеже не ми даваше време да мисля за нищо друго, ме спаси от полудяване.

В края на април писах на Смитс и го помолих да удължи отпуската ми за зимния семестър. Казах му, че все още не съм наясно с дългосрочните си планове, но ако в следващите няколко месеца не настъпи радикална промяна, най-вероятно ще приключа с преподаването — ако не завинаги, то поне задълго. Надявах се да ме разбере. Не че бях загубил интерес. Просто не знаех дали краката ще ме издържат, когато се изправя да говоря пред студентите.

Постепенно свиквах без Хелън и момчетата, но това не значеше, че започвам да се оправям. Не знаех кой съм, не знаех какво искам и докато не намерех начин отново да живея сред хора, щях да продължавам получовешкото си съществуване. През цялото време докато пишех книгата, съзнателно избягвах да мисля за бъдещето. Изглеждаше логично да остана в Ню Йорк, да купя някакви мебели за жилището, което бях наел, и да започна отначало; но когато дойде мигът да направя следващата стъпка, се отказах и се прибрах във Върмонт. Вече привършвах с ръкописа, готвех се да го напиша на чисто и да си потърся издател; но ми хрумна, че Ню Йорк — това е книгата, и че след като свърша с книгата, трябва да напусна Ню Йорк и да ида другаде. Върмонт беше навярно най-лошият избор, но там си бях у дома и знаех, че ако се върна, ще бъда по-близко до Хелън, ще мога да дишам същия въздух, който дишахме заедно, докато тя бе още жива. Тази мисъл ме успокояваше. Нямах сили да се върна в старата къща в Хемптън, но имаше други къщи в други градове и стига да останех горе-долу в района, можех да продължавам с налудничавия си усамотен живот, без да трябва да обръщам гръб на миналото. Все още не можех да го сторя. Бе минала само година и половина и исках скръбта ми да продължи. Нуждаех се само от нов проект, по който да работя, нов океан, в който да се удавя.

В крайна сметка купих едно място в градчето Уест Т., на двайсет и пет мили южно от Хемптън. Смешна малка къщурка, нещо като предварително сглобена скиорска хижа, плътно застлана с килими и снабдена с електрическа камина — но грозотата й беше толкова вопиюща, че почти я правеше красива. Нямаше чар или характер, нямаше с любов изпипани подробности, които да те залъгват, че може някога да ти стане дом. Това беше лечебница за живи мъртъвци, крайпътна станция за душевно разстроени; да обитаваш този празен, безличен интериор, означаваше да разбереш, че светът е илюзия, че трябва да го измисляш наново всяка сутрин. А пък и при всички недостатъци на дизайна, пропорциите на къщата ми се видяха идеални. Не беше толкова голяма, че да се загубиш в нея, нито пък толкова малка, че да се чувстваш натясно. Имаше кухня с капандура, скосен хол с широк прозорец и две празни стени, достатъчно големи, за да приютят секции за книгите ми, лоджия отгоре и три идентично проектирани спални: една за спане, една за работа и една, където да прибера всички неща, които не смеех да погледна, но сърце не ми даваше да изхвърля. Беше тъкмо къща за човек, който смята да живее сам, и разполагаше с допълнителното предимство на пълната изолация. Разположена навътре в планината, обградена от гъсти брезови, смърчови и кленови горички, достъпна само по един черен път. Ако не исках да виждам хора, не ми се налагаше. И още по-важно, никому не се налагаше да вижда мен.

Нанесох се в самото начало на 1987 година и през следващите шест седмици се посветих на практични занимания: сглобих секции, сложих печка с дърва, продадох колата си и на нейно място купих пикап 4×4. При сняг планината беше коварна и тъй като валеше почти през цялото време, трябваше ми нещо, с което да се придвижвам нагоре-надолу, без всяко излизане да се превръща в приключение. Повиках водопроводчик и електротехник да се оправят с тръбите и с инсталацията, боядисах стените, внесох дърва колкото за цялата зима, купих си компютър, радио и телефон с факс. Междувременно „Безмълвният свят на Хектор Ман“ бавно си пробиваше път през заплетения лабиринт на академичното книгоиздаване. За разлика от обикновените книги, научните не се приемат или отхвърлят от един-единствен упълномощен редактор. Изпращат се копия от ръкописа на различни специалисти в областта и нищо не може да се случи, преди тези хора да прочетат изпратеното и да пратят отзив. Тази работа се заплаща минимално (най-много двеста долара) и тъй като рецензентите най-често са професори, заети да преподават и пишат своите собствени книги, в повечето случаи процесът се проточва. Аз лично чаках от средата на ноември до края на март и чак тогава получих отговор. По това време бях толкова зает с нещо друго, та съвсем бях забравил, че съм изпратил ръкописа. Естествено, зарадвах се, че го приемат, зарадвах се, че трудът ми не е бил нахалост, но не мога да кажа, че се развълнувах кой знае колко. Навярно това беше добра новина за Хектор Ман, добра новина за маниаците на стари филми и познавачите на черни мустаци, но сега, когато цялата работа бе зад мен, рядко изобщо се сещах за нея. Когато се сетех, ми се струваше, че някой друг е написал тази книга.

В средата на февруари получих писмо от свой състудент в бакалавърската програма, Алекс Кроненберг, който преподаваше в Колумбийския университет. За последно го виждах на помена за Хелън и децата и макар че оттогава не се бяхме чували, все още го смятах за добър приятел. (Съболезнователното му писмо беше образец на красноречие и съчувствие, най-хубавото писмо, което някога съм получавал.) Сегашното си писмо започваше с извинение, че не е писал по-рано. Често мислел за мен, разбрал от слухове, че съм в отпуск от Хемптън и че съм прекарал няколко месеца в Ню Йорк. Жалко, че не съм се обадил. Ако знаел, че съм там, щял да ме види с грамадно удоволствие. Това бяха точните му думи — грамадно удоволствие — типично алексовско словосъчетание. Във всеки случай, започваше следващият параграф, наскоро от Колумбийския университет го помолили да редактира нова книжна поредица, библиотека „Световни класици“. Някакъв човек с нелепото име Декстър Файнбаум, завършил през 1927 година Инженерния факултет, завещал на Университета четири и половина милиона долара, за да започнат поредицата. Идеята била да се издадат всепризнатите шедьоври на световната литература в една серия с еднакво оформление. Всичко от Майстер Екхарт до Фернанду Песоа; и където съществуващите преводи се окажели неадекватни, щели да се поръчат нови. Безумно начинание, пишеше Алекс, но ме назначиха за изпълнителен редактор и въпреки цялата работа отгоре (вече не спя), трябва да си призная, че ми е забавно. В завещанието си Файнбаум е приложил списък на първите сто заглавия, които иска да излязат. Натрупал е състоянието си с производство на алуминиеви обшивки, но литературният му вкус е впечатляващ. Една от книгите е „Mémoires d’outre-tombe“ на Шатобриан. Още не съм прочел проклетата тухла, всичките две хиляди страници, но си спомням какво ми каза една вечер през 1971 година някъде из студентското градче на Йейл — може да е било до онова малко площадче точно пред Байнеке — и сега ще го повторя: „Това — каза ти (размахвайки във въздуха първия том от френското издание) — е най-добрата автобиография, която някога е била писана.“ Не зная дали все още смяташ така, но вероятно няма нужда да те осведомявам, че откакто книгата е издадена през 1848 година, имаме само два пълни превода — от 1849 и от 1902 година. Крайно време е за трети, не мислиш ли? Нямам представа дали все още се занимаваш с преводи, но ако е така, би било прекрасно да преведеш книгата за нашата поредица.

Вече имах телефон. Не че очаквах някой да ме потърси, но прецених, че може да ми потрябва, ако нещо се случи. Горе в планината нямах съседи и ако паднеше покривът или избухнеше пожар, трябваше да мога да извикам помощ. Това беше една от малкото ми отстъпки пред действителността, неохотно признание, че не съм единственият човек в този свят. По принцип бих отговорил на Алекс с писмо, но по една случайност отворих плика в кухнята, а телефонът беше тъкмо там, на няма и два метра. Алекс явно се бе преместил наскоро и бе написал новия си адрес и телефон точно под подписа. Изкушението беше твърде голямо — вдигнах слушалката и набрах номера.

Отсреща телефонът иззвъня няколко пъти, после се включи секретар. За моя изненада съобщението беше записано с детски глас. След три-четири думи разпознах сина на Алекс, Джейкъб. Трябва да беше на десет, горе-долу година и половина по-голям от Тод — година и половина по-голям, отколкото щеше да е Тод, ако беше жив. Деветият ининг свършва, каза момченцето. Базите са пълни, но вече двама са аут. Резултатът е четири на три, отборът ми губи и е мой ред. Ако отбележа точка, печелим. Ето я топката. Удрям. Граундър. Пускам бухалката и хуквам. Вторият бейзман улавя граундъра, хвърля на първия — аз съм аут. Излязохме. Точно така, хора, излязохме, Джейкъб излезе. Също баща ми Алекс, майка ми Барбара и сестра ми Джули. Цялото семейство излезе. Моля, оставете съобщение след сигнала и ще ви се обадим веднага щом обиколим базите и се приберем.

Нищо повече от малка сладка безсмислица, но ме шашардиса. Когато прозвуча сигналът, не можах да кажа нищо и за да не запиша мълчанието си на лентата, затворих. По принцип не обичах да говоря с тези машини. Те ме изнервяха, правеха ме неспокоен — но гласът на Джейкъб направо ме хвана за гърлото и ме събори на земята, доведе ме до ръба на отчаянието. Твърде много щастие имаше в този глас, твърде много смях преливаше от ръба на думите. Тод също беше будно и умно момче, но сега не беше на осем и половина, беше на седем и щеше да си остане на седем, дори когато Джейкъб пораснеше.

Останах така няколко минути и пробвах отново. Вече знаех какво да очаквам и когато съобщението започна за втори път, отдалечих слушалката от ухото си, за да не го слушам. Думите сякаш нямаха намерение да спрат, но когато сигналът най-сетне ги пресече, приближих обратно слушалката и заговорих. Алекс, казах, току-що прочетох писмото ти и се обаждам да ти кажа, че съм готов да приема превода. Като се има предвид размерът на книгата, не разчитай да видиш завършен ръкопис до две-три години. Но предполагам, че вече си наясно с това. Все още съм в период на нанасяне, но като се науча да работя с компютъра, който купих миналата седмица, започвам. Благодаря за поканата. Мятах се като риба на сухо в търсене какво да подхвана и мисля, че ще се възползвам. Много поздрави на Барбара и децата. До скоро, надявам се.

Той се обади същата вечер, едновременно учуден и радостен, че приемам. Целех се на сляпо, каза, но си мислех, че ще е редно да се обърна първо към теб. Не мога да ти опиша колко се радвам.

Радвам се, че се радваш, отвърнах.

Ще им кажа утре да ти изпратят договора. За да е всичко в ред, не за друго.

Както кажеш. Всъщност вече май измислих как да преведа заглавието.

„Mémoires d’outre-tombe“. „Мемоари отвъд гроба“.

Тромаво ми звучи. Някак хем прекалено буквално, хем трудно за разбиране.

Какво си измислил?

„Мемоарите на мъртвеца“.

Интересно.

Не ти ли харесва?

Не, не, харесва ми. Много даже.

Важното е, че е смислено. Шатобриан е писал книгата цели трийсет и пет години и не е искал да се публикува поне петдесет години след смъртта му. Съвсем буквално е написана от гледната точка на мъртвец.

Но това с петдесетте години не е станало. Книгата е публикувана през 1848 — годината, в която той умира.

Навлязъл е във финансова криза. Политическата му кариера приключила с революцията от 1830 година и той изпаднал в дългове. Мадам Рекамие, любовницата му през последните десетина година — да, да, същата мадам Рекамие, — го убедила да чете по мъничко от мемоарите си пред малка, избрана публика в нейната гостна. Идеята била да се намери издател, готов да плати на Шатобриан предварително, да му даде пари за нещо, което няма да излезе сума ти години. Планът пропаднал, но отзивите за текста били необичайно добри. „Мемоарите“ станали най-прочутата незавършена, непубликувана, нечетена книга в цялата история. Шатобриан обаче си оставал без пукнат грош. Та мадам Рекамие излязла с нова схема, която този път проработила — в известен смисъл. Направили акционерно дружество и започнали да продават акции от ръкописа. Словесни спекулации, да ги наречем — както хората от Уол Стрийт си играят с цените на соята и царевицата. Фактически Шатобриан ипотекирал автобиографията си, за да финансира старините си. Като за начало му дали едра сума пари, с която да плати на кредиторите си, и гарантиран годишен доход. Брилянтна сделка. Единственият проблем бил, че Шатобриан не възнамерявал да умира. Създали компанията, когато той бил към шейсет и пет — а се държал чак до осемдесет. Дотогава акциите сменили собственика си неколкократно; приятелите и почитателите, които инвестирали в началото, отдавна ги нямало. Шатобриан станал собственост на събрани от кол и въже непознати. Единственото, което ги интересувало, било да извлекат печалба; колкото по-дълго живеел, толкова по-силно желаели смъртта му. Последните му години трябва да са били доста мрачни. Болен старец, осакатен от ревматизма, до него почти напълно сляпата мадам Рекамие, и приятелите му до един в гроба. Но той продължавал да редактира ръкописа до самия край.

Весела история.

Сигурно не е много забавна. Но държа да ти кажа, че старият виконт е умеел да пише безумно красиви изречения. Това е невероятна книга, Алекс.

Значи казваш, че не възразяваш да прекараш следващите две години от живота си с този потискащ французин?

Последната година прекарах с един ням комик и мисля, че съм готов за промяна.

Ням комик ли? За пръв път чувам.

Казва се Хектор Ман. Тази есен завърших книгата си за него.

Работил си, значи. Това е хубаво.

Трябваше ми нещо да правя. Спрях се на това.

Не съм го чувал този актьор. Не че разбирам от кино, но това име съвсем нищо не ми говори.

Никой не го е чувал. Той е моят личен смешник, придворният ми шут, който работи само за мен. В течение на дванайсет-тринайсет месеца прекарвах с него всеки миг, в който бях буден.

Имаш предвид, че действително си бил заедно с него? Или това беше реторична фигура?

Никой не е бил заедно с Хектор Ман от 1929 година. Той е мъртъв. Мъртъв като Шатобриан и като мадам Рекамие. Мъртъв като Декстър Какъвбешетам.

Файнбаум.

Мъртъв като Декстър Файнбаум.

Значи цяла година си гледал стари филми.

Не точно. Първо три месеца гледах стари филми, после се заключих в една стая и девет месеца писах за филмите. Това май е най-странното нещо, което някога съм правил. Пишех за неща, които не можех да видя повторно, а трябваше да представя чисто визуалните им особености. Цялата работа приличаше на халюцинация.

А живите, Дейвид? Прекарваш ли повечко време с тях?

Колкото се може по-малко.

Очаквах този отговор.

Миналата година в Уошингтън разговарях с един мъж на име Сингх. Доктор Дж. М. Сингх. Прекрасен човек, наслаждавах се на компанията му. Направи ми голяма услуга.

Консултираш ли се с лекар сега?

Не, разбира се. В момента водя най-дългия си разговор оттогава.

Трябвало е да ми се обадиш, докато си бил в Ню Йорк.

Не можех.

Дейвид, ти нямаш и четирийсет. Животът продължава, нали така?

Всъщност навършвам четирийсет следващия месец. На петнайсети ще има голям купон в Медисън Скуеър Гардън, надявам се, че ще дойдете с Барбара. Чудно защо още не сте получили поканата.

Всички се притесняваме за теб, това е. Не искам да си навирам носа, но когато някой, за когото ти пука, се държи по този начин, не можеш просто да стоиш настрана. Защо не ми дадеш шанс да ти помогна?

Помагаш ми. Предлагаш ми нова работа и съм ти благодарен за това.

Не говоря за работа. Говоря за живота.

Има ли разлика?

Ти наистина си адски упорито копеле.

Кажи ми нещо повече за Декстър Файнбаум. Този човек е мой благодетел все пак, а аз нищо не знам за него.

За това ли ще си говорим сега?

Както казваше нашият стар приятел от службата за мъртви писма, не бих желал.

Никой не може да живее без други хора, Дейвид. Това е просто невъзможно.

Може би. Но никой не е бил мен преди. Може би аз ще съм първият.

 

 

Из предговора към „Мемоарите на мъртвеца“ (Париж, 14 април 1846 година, редакция на 28 юли):

Тъй като ми е невъзможно да предугадя момента на собствената си смърт и тъй като на моята възраст подарените дни са само дни на милост, или по-скоро дни на страдание, чувствам се задължен да напиша няколко обяснителни думи.

На 4 септември ще навърша седемдесет и осем години. Крайно време е да напусна този свят, който така бързо ме напуска и за който не ще съжалявам…

Печалната нужда, винаги стъпила с крак връз гърлото ми, ме принуди да продам своите „Мемоари“. Никой не може да си представи каква болка ми причини задължението да заложа собствения си гроб, ала това последно жертвоприношение бе призвано да спази тържествените ми обещания и постоянството в поведението ми… Първоначалният ми план бе да ги завещая на Мадам Шатобриан. Тя би ги извадила пред света или би ги скрила, според както прецени. Днес повече от всякога вярвам, че второто решение би било за предпочитане…

Тези „Мемоари“ са писани по различно време и в различни страни. По тази причина сметнах за нужно да добавя уводни думи, описващи местата, които са били пред очите ми, и чувствата, обзели сърцето ми, когато съм захващал нишката на своето повествование. Менливите форми на живота ми тъй се преливат една в друга. Понякога ми се е налагало в миговете на благополучие да говоря за времената на бедност, а в дните на страдание да се връщам към часовете на щастие. Навлязлата в старостта моя младост, тегобата на последните години, която попари и вгорчи онези лета на невинност, лъчите на моето слънце, сплетени и смесени от изгрева до залеза му: всичко това породи в разказите ми едно особено объркване — или, ако щете, някакво тайнствено единство. Люлката ми помни мигове от гроба, гробът — мигове от люлката; страданията ми стават удоволствия, удоволствията — страдания; и сега, когато прочетох тези „Мемоари“, вече не съм сигурен дали те са плод на младежки ум, или на побеляла от старост глава.

Не мога да преценя дали тази смесица ще достави наслада на читателя, или напротив. Няма начин да я поправя. Тя е породена от моята променлива съдба, от разноликия ми дял. Бурите на тази съдба често ме оставяха без друга маса, на която да пиша, освен скалата, дето са ме изхвърлили вълните.

Бях принуден още приживе да извадя някои страници от тези „Мемоари“ на бял свят, ала предпочитам да говоря от дълбините на гроба. Тъй на повестта ми ще пригласят онези гласове, в които има нещо свято, защото идат из ковчега. Ако ли съм страдал достатъчно в този свят, за да бъда претворен в щастлива сянка в следващия, то лъч от Елисейските поля ще хвърля покровителствената си светлина върху тези последни мои картини. Животът ме измъчва; може би смъртта ще ми се удаде по-добре.

Тези „Мемоари“ носят особена стойност за мен. Свети Бонавентура получил позволение да допише книгата си след смъртта. Не мога да се надявам на такава милост, но бих желал поне да бъда възкресен в някой среднощен час, за да поправя черновите си…

Ако някоя част от този труд ми достави повече удовлетворение от другите, то тя е онази, която разказва за младостта ми — най-закътаното ъгълче в моя живот. В нея трябваше да събудя наново цял свят, познат само на мен, и като бродех в тези изгубени земи, срещнах само мълчание и спомени. От всички хора, които познавах, колцина са още живи?

… Ако се случи да умра извън Франция, запретявам тялото ми да се връща в моята родина поне петдесет години след първото му заравяне. Нека ми бъде спестено светотатството на аутопсията; нека никой не рови из безжизнения ми мозък и угасналото ми сърце да търси загадката на съществуването ми. Смъртта не разкрива тайните на живота. Мисълта за труп, пътуващ по пощата, ме изпълва с ужас; но сухите гниещи кости лесно се пренасят. На това последно пътешествие те ще усещат по-малко, отколкото когато ги мъкнех по тази земя под бремето на грижите.

Започнах да работя по тези страници на сутринта след разговора си с Алекс. Можех да го направя, защото имах книгата (двутомното издание на „Плеяд“, съставено от Леваян и Мулние, с всички варианти, бележки и приложения) и я бях държал в ръце само три дни преди да дойде писмото от Алекс. По-рано през седмицата бях внесъл окончателно секциите. По няколко часа на ден разопаковах книги и ги подреждах по лавиците; някъде по средата на тази досадна операция попаднах на Шатобриан. Не бях поглеждал „Мемоарите“ от години, но онази сутрин, в безпорядъка на върмонтския си хол, обграден от празни, преобърнати кашони и купчини несортирани книги, импулсивно ги разтворих отново. Първото нещо, на което се спря окото ми, беше един кратък пасаж в първия том. Там Шатобриан разказва как придружавал един бретански поет на разходка до Версай през юни 1789 година. Било само месец преди превземането на Бастилията и насред разходката си видели Мария Антоанета с двете й деца. Тя ми хвърли лъчезарен поглед и благоволи да ме поздрави по същия начин, както когато й бях представен. Никога няма да забравя този неин поглед, който скоро щеше да бъде умъртвен. Когато Мария-Антоанета се усмихнеше, формата на устата й се открояваше тъй ясно, че (каква ужасна мисъл!) споменът за нейната усмивка ми помогна да разпозная челюстта на тази кралска дъщеря, когато главата на нещастницата бе открита при ексхумацията от 1815 година.

Това беше свиреп, зашеметяващ образ и аз продължих да мисля за него дълго след като бях затворил книгата и я бях оставил на рафта. Отсечената глава на Мария-Антоанета, изровена от яма с човешки останки. В три кратки изречения Шатобриан пропътува двайсет и шест години. Стига от плътта до костите, от чувствената жизненост до анонимната смърт, а в бездната помежду им лежат преживяванията на цяло едно поколение, неописуемото време на терор, бруталност и безумие. Образът ме потресе, трогна ме, както никакви други думи не бяха успявали от година и половина. И ето, само три дни след случайната ми среща с тези изречения получих молбата на Алекс да преведа книгата. Случайност ли беше? Разбира се; но тогава се чувствах, сякаш съм го пожелал — сякаш писмото на Алекс някак си бе дооформило мисъл, която не можех да довърша сам. По-рано изобщо не бях от онези, които вярват в подобни мистични глупотевини. Но ако живееш както живеех аз, напълно затворен в себе си и без да поглеждаш нищо наоколо, перспективата ти започва да се променя. Защото беше факт, че писмото на Алекс бе датирано от понеделник, девети — а аз го бях получил в четвъртък, дванайсети. Което означаваше, че докато той е писал писмото си в Ню Йорк, аз във Върмонт съм държал книгата в ръце. Не искам да придавам такава важност на съвпадението, но тогава, ща не ща, го разчетох като знак. Сякаш без да знам бях помолил за нещо и изведнъж желанието ми бе изпълнено.

Тъй че седнах и отново се залових за работа. Забравих за Хектор Ман, мислех единствено за Шатобриан, зарових се в могъщата хроника на един живот, който нямаше нищо общо с моя. Тъкмо това най-много ме привличаше в работата: разстоянието, самото разстояние между мен и онова, което правех. Добре ми се отрази скитането из Америка от двадесетте години; още по-хубаво беше да прекарвам дните си във Франция от осемнайсети и деветнайсети век. Над върмонтската ми планинка заваля сняг, но почти не му обърнах внимание. Бях в Сен-Мало и Париж, в Охайо и Флорида, в Англия, Рим и Берлин. Голяма част от работата бе механична; и понеже бях не създател, а слуга на текста, тук се искаше енергия, различна от онази, която вложих в „Безмълвният свят“. Преводът е малко като огнярството. Загребваш лопата въглища и ги мяташ в пещта. Всяка буца е дума, всяка лопата — изречение; и ако имаш силни рамене, ако издържаш да продължаваш по осемдесет часа, огънят не угасва. Пред себе си имах близо милион думи и бях готов да работя колкото е нужно, дори ако това означаваше да подпаля къщата.

През тази първа зима почти не излизах. На всеки десет дни отивах с колата до Гранд Юниън в Братълбъро за храна, но това беше единственото отклонение от дневния ми режим. Братълбъро беше далечко, но съобразих, че тези двайсет допълнителни мили ме спасяват от случайна среща с някой познат. Колегите ми от Хемптън обикновено пазаруваха от друг Гранд Юниън, малко по̀ на север от колежа, и нямаше особен шанс някой от тях да се озове в Братълбъро. Но риск все пак съществуваше и при цялото ми премислено планиране, стратегията в крайна сметка се провали. Един мартенски следобед, в шести коридор, както си слагах тоалетна хартия в количката, налетях на Грег и Мери Телефсън. Това доведе до покана за вечеря и макар че положих всички усилия да се отскубна, Мери жонглираше с всевъзможни дати, докато ми се свърши запасът от въображаеми ангажименти. Дванайсет вечери по-късно пристигнах пред къщата им на края на студентското градче, няма и миля от мястото, където живеех с Хелън и момчетата. Ако бяха само те двамата, нямаше да е чак такова изпитание, но Грег и Мери се бяха погрижили да поканят още двайсет души, а аз не бях подготвен за такава тълпа. Разбира се, всички бяха приятелски настроени, а някои вероятно искрено се радваха да ме видят, но аз се чувствах неловко, като риба на сухо, и всеки път, когато си отворех устата, откривах, че казвам не каквото трябва. Не бях в час с хемптънските клюки. Те всички решиха, че изгарям от желание да чуя за най-новите интриги и скандали, за разводите и извънбрачните похождения, за повишенията и свадите в катедрите; но аз всъщност намирах всичко това за неимоверно отегчително. Измъкнех ли се от разговора, миг по-късно ме приклещваше друга групичка, увлечена в подобен разговор. Никой не бе толкова нетактичен, че да спомене за Хелън (как да очакваш такова нещо от учтивите университетски преподаватели!) и затова се придържаха към предполагаемите неутрални теми: актуални новини, политика, спорт. Нямах представа за какво говорят. Не бях поглеждал вестник повече от година и се чувствах, сякаш хората около мен обсъждат случки от някакъв друг свят.

В началото на партито всички се шляеха по долния етаж, влизаха и излизаха от стаите, скупчваха се за по няколко минутки и пак се разпръсваха, за да образуват нови групички някъде другаде. Аз правех тегели между хола, трапезарията, кухнята и кабинета; в някакъв момент Грег ме настигна и ми пъхна в ръката скоч със сода. Взех го без да мисля и понеже бях нервен и не знаех какво да правя, го изпих за около двайсет и четири секунди. Повече от година не бях близвал алкохол. Докато правех изследванията си върху Хектор Ман, няколко пъти се бях поддавал на изкушенията на хотелските минибарове, но когато се преместих в „Бруклин“ и започнах книгата, твърдо отказах алкохола. Не ми липсваше, когато нямаше, но сега знаех, че след броени мигове мога да си създам голям проблем. Поведението ми след самолетната катастрофа ме бе убедило в това и ако не се бях взел в ръце и не бях напуснал Върмонт навреме, навярно нямаше да съм жив достатъчно дълго, за да посетя Грег и Мери — камо ли да съм в състояние да се чудя защо, по дяволите, съм дошъл.

Като изпих чашата, отидох до бара да презаредя, но този път минах без сода и само си сипах лед. На третия път въобще забравих за леда и си налях чисто.

Като стана вечерята, гостите се наредиха около масата, напълниха чиниите си с храна и се пръснаха из къщата в търсене къде да седнат. Аз се озовах на дивана в кабинета, свит между подлакътника и Карин Мюлер, доцентка в Катедрата по германистика. Вече леко залитах; и както седях с пълна чиния телешка яхния и салата, несигурно закрепена върху коленете ми, се обърнах да взема чашата си от облегалката, където я бях оставил преди да седна. В момента, в който я взех, тя се изплъзна от пръстите ми. Един четворен „Джони Уокър“ се изля във врата на Карин и миг по-късно чашата я чукна по гръбнака. Тя скочи — как нямаше да скочи! — и при това събори собствената си чиния с яхния и салата, която не само запрати моята с трясък на пода, но и цялата се изсипа върху мен.

Не беше кой знае каква катастрофа, но аз бях пил твърде много, за да го осъзная. С панталон, подгизнал от зехтин, и риза, напоена със сос, реших да вдигна скандал. Не помня какво съм казал, но ще да е било нещо грубо и обидно, абсолютно непредизвикана нападка. Саката крава, струва ми се. Но може и да е било тъпа крава, а твърде възможно дори тъпа саката крава. Каквито и да са били думите, изразяваха гняв, който не трябва да бъде изговарян при никакви обстоятелства, а камо ли в стая, пълна с чувствителни, обидчиви университетски преподаватели. Навярно е излишно да уточнявам, че Карин не бе нито тъпа, нито саката; и никак не приличаше на крава, ами беше привлекателна, стройна жена, наближаваща четирийсетте, която водеше курсове за Гьоте и Хьолдерлин и винаги се бе отнасяла към мен с най-дълбоко уважение и симпатия. Миг преди случката тя ме бе поканила да изнеса лекция пред някоя от групите й и аз тъкмо се прокашлях, преди да й кажа, че ще трябва да помисля, когато се разля уискито. Вината беше изцяло моя, но аз моментално се извъртях и обвиних нея. Беше отвратителен изблик, но и поредното доказателство, че още не съм готов да изляза от клетката си. Увертюрата на Карин беше повече от приятелска; в интерес на истината, тя ми пускаше предпазливи, съвсем деликатни аванси, че е готова и на по-интимни разговори на редица теми; и аз, който не бях докосвал жена от почти две години, открих, че откликвам на тези почти недоловими намеци и че с просташкото и вулгарно въображение на мъж с твърде много алкохол в кръвта си представям как би изглеждала без дрехи. Дали затова й се сопнах толкова гадно? Толкова ли дълбоко се мразех, че трябваше да я накажа, задето събуждаше у мен искри на сексуална възбуда? Или вътре в себе си знаех, че нищо такова не прави и че цялата пиеска си е моя измислица, момент на похот, предизвикан от близостта на топлото й, напарфюмирано тяло?

На всичкото отгоре изобщо не съжалих, когато тя се разплака. И двамата стояхме прави и когато видях как долната устна на Карин потрепва, а ъгълчетата на очите й се навлажняват, бях доволен, направо въодушевен от потреса, който бях създал. Точно тогава в стаята имаше още шест-седем души и след първия вик на изненада от страна на Карин всички се бяха обърнали към нас. Трясъкът на падналите чинии бе привлякъл още неколцина гости към вратата и когато изрекох безобразната си реплика, чуха я поне десет души. Възцари се пълно мълчание. Всички бяха изпаднали в колективен шок и в следващите няколко секунди никой не знаеше какво да каже или да направи. В този кратък интервал от задуха и несигурност обидата на Карин прерасна в гняв.

Нямаш право да ми говориш така, Дейвид, каза тя. За какъв се мислиш?

За щастие, Мери също бе дошла на вратата и преди аз да налея масло в огъня, тя се втурна вътре и ме хвана за ръката.

Дейвид не го мислеше на сериозно, обърна се тя към Карин. Нали, Дейвид? Беше просто едно от онези неща, които ти се изплъзват от устата като се ядосаш.

Исках да й отвърна нещо рязко, нещо, което да доказва, че съм мислел всяка изговорена дума, но си задържах езика зад зъбите. Трябваше да призова цялата си способност за самоконтрол, но Мери се бе видяла в чудо как да тушира скандала и една част от мен съзнаваше, че не искам да й причинявам повече неприятности. И все пак не се извиних, не положих усилия да се държа любезно. Вместо да кажа каквото ми беше на ума, дръпнах ръката си, излязох от стаята и тръгнах през хола под погледите на безмълвните си бивши колеги.

Качих се право горе в спалнята на Грег и Мери. Мислех да грабна нещата си и да си тръгна, но якето ми беше забутано под огромен куп дрехи на леглото и не можах да го намеря. След като рових известно време, започнах да хвърлям дрехите на пода, за да си улесня търсенето, като огранича възможностите. Тъкмо бях преполовил купчината — над половината дрехи вече бяха на пода, — когато в стаята влезе Мери. Тя беше ниска, кръглолика жена с къдрава руса коса; и когато я видях на прага с ръце на кръста, веднага схванах, че ще ми даде да се разбера. Почувствах се като дете, на което ей сега ще му се накарат.

Какво правиш, попита тя.

Търся си якето.

Долу в гардероба е. Не помниш ли?

Мислех, че е тук.

Долу е. Грег го сложи в гардероба, като дойде. Ти му донесе закачалка.

Хубаво, ще го потърся долу.

Но Мери нямаше намерение да ме пусне толкова лесно. Влезе решително в стаята, наведе се към едно палто и го метна ядно на леглото. После вдигна второ и пак така го метна обратно. Продължи да събира палта и всеки път, когато хвърлеше някое на леглото, прекъсваше изречението си на средата. Палтата бяха като пунктуационни знаци — Резки тирета, бързи многоточия, яростни удивителни — и всяко едно насичаше думите й като брадва.

Като слезеш долу, каза тя, искам… да се извиниш на Карин… ако ще да й падаш на колене… и да я молиш за прошка… Всички за това говорят… и ако не го направиш сега, Дейвид… повече няма да стъпиш в тази къща.

Хич и не исках да идвам, отвърнах. Ако не ми беше извила ръката, въобще нямаше да съм тук и да ти обиждам гостите. Щяхте да си направите все същото скучно и тъпо парти, както винаги.

Трябва ти помощ, Дейвид… Много добре знам какво ти мина през главата… но всяко търпение си има граници… Иди на лекар, преди да си съсипал живота си.

Живея такъв живот, какъвто ми понася. В него не влизат твоите партита.

Мери метна последното палто на леглото и внезапно, без видима причина, се тръшна и заплака.

Слушай, кретен такъв, каза тихо. Аз също я обичах. Ти може да си бил женен за Хелън, но тя ми беше най-добрата приятелка.

Не, не беше. Беше моята най-добра приятелка. И аз й бях най-добрият приятел. Ти нямаш нищо общо, Мери.

Това сложи край на разговора. Бях толкова жесток към нея, толкова краен в отрицанието на чувствата й, че тя не можа да каже нищо повече. Докато излизах от стаята, тя седеше с гръб към мен, клатеше глава напред-назад и гледаше палтата.

 

 

Два дни по-късно получих писмо от Университета на Пенсилвания, че желаят да издадат моята книга. Бях превел вече почти сто страници от Шатобриан, а когато година по-късно „Безмълвният свят на Хектор Ман“ наистина излезе, още хиляда и двеста бяха зад гърба ми. Ако продължавах да работя със същото темпо, след седем-осем месеца щях да имам завършена чернова. С още малко време за поправки и нови хрумвания, и след по-малко от година щях да предам на Алекс готовия ръкопис.

Както излезе, годината продължи едва три месеца. Изкарах в същия дух още двеста и петдесет страници, стигнах главата за падането на Наполеон в книга двайсет и трета (нещастията и чудесата са близнаци, заедно се раждат) и тогава, в един влажен и дъждовен следобед, открих писмото на Фрида Спелинг в кутията си. Признавам, че първоначално ме сащиса, но след като изпратих отговора си и седнах да помисля трезво, успях да се убедя, че е кьорфишек. Не че беше грешка да й отговоря, но след като по този начин се бях застраховал, сметнах, че с това кореспонденцията ни приключва.

Девет дни по-късно получих второ писмо от нея. Този път бе изписала цял лист и отгоре бяха името и адресът й, старателно оградени и орнаментирани. Наясно бях колко е лесно да се използват фалшиви лични данни, но защо някой ще си прави труда да се представя за човек, който ми беше напълно непознат? Името Фрида Спелинг не ми говореше нищо. Може да беше съпруга на Хектор Ман, а може и да беше някоя луда, живееща в колиба в пустинята, но вече нямаше смисъл да отричам съществуването й.

Скъпи професоре, пишеше тя. Съмненията Ви са напълно разбираеми и аз ни най-малко не се изненадвам, че не сте готов да ми повярвате. Единственият начин да откриете истината е да се отзовете на поканата, която Ви отправих в предишното си писмо. Вземете полет до Тиера дел Суеньо и елате да се срещнете с Хектор. Ако Ви кажа, че той е написал и режисирал редица филми със свое участие след като е напуснал Холивуд през 1929 година и че е съгласен да Ви ги прожектира тук в ранчото, може би това ще Ви изкуши да дойдете. Хектор е почти деветдесетгодишен и здравето му се влошава. Завещанието му изисква от мен да унищожа тези филми с негативите не по-късно от двайсет и четири часа след смъртта му, а не зная колко още ще издържи. Моля, свържете се с мен скоро. С нетърпение очаквам отговора Ви, Фрида Спелинг (Госпожа Хектор Ман).

Както и преди, не си позволих да се увлека. Отговорът ми беше лаконичен, хладен, може би дори грубичък, но преди да се впусна в каквото и да било, исках да знам, че мога да й имам доверие. Иска ми се да Ви вярвам, написах, но ми трябват доказателства. Ако очаквате от мен да отида чак до Ню Мексико, трябва да знам, че твърденията Ви са достоверни и че Хектор Ман действително е жив. Разсеят ли се веднъж съмненията ми, ще дойда в ранчото. Но трябва да Ви предупредя, че не пътувам със самолет. Ваш Д. 3.

Нямаше съмнение, че пак ще ми пише — ако не я бях уплашил. А ако не пишеше — значи косвено признаваше, че ме е мамила, и цялата история приключваше. Не мислех, че е така, но каквито и да бяха плановете й, ако имаше такива, не след дълго щях да разбера истината. Тонът на второто й писмо бе настоятелен, почти умолителен, и ако тя наистина беше тази, за която се представяше, несъмнено щеше да отговори. Мълчанието би означавало, че съм разконспирирал блъфа й, но отговореше ли — а в това не се съмнявах, очаквах писмото да дойде скоро. Последното бе пристигнало за девет дни. Ако всичко беше наред (без забавяния и стачки на пощенските служители), пресметнах, че следващото трябва да се появи дори по-бързо.

Постарах се да запазя спокойствие, да остана в ежедневието си и да продължа работата върху „Мемоарите“, но не успях. Бях твърде разсеян, твърде пренапрегнат, за да им отдам нужното внимание, и след като няколко дни се опитвах да си изпълнявам графика, в крайна сметка обявих мораториум върху проекта. Рано-рано на сутринта пропълзях в гардероба в свободната стая и измъкнах оттам старите си записки върху Хектор — бях ги натрупал в картонени кутии, след като свърших книгата. Бяха всичко на всичко шест кутии. Първите пет съдържаха бележки, планове и чернови на самия ръкопис, но шестата бе натъпкана с всевъзможни скъпоценности: изрезки, фотографии, микрофилми, ксерокопирани статии, историйки от някогашни колонки за светска хроника, всяко късче хартия с информация за Хектор Ман, до което бях успял да се докопам. Не бях поглеждал всичко това от доста време и понеже нямах какво друго да правя, освен да чакам писмото на Фрида Спелинг, отнесох кутията в кабинета си и цял ден се рових в нея. Едва ли очаквах да науча нещо ново, но нещата в кутията вече ми бяха поизбледнели и ми се щеше да ги разгледам отново. По-голямата част от информацията не бе надеждна: статии от жълтата преса, боклуци от фенски списания, откъси от репортажи, изпъстрени с хиперболи, куриозни предположения и откровени измишльотини. Все пак, докато се удържах да не вярвам на това, което чета, не виждах каква вреда можеше да ми донесе това занимание.

За Хектор има написани четири очерка между август 1927 и октомври 1928 година. Първият е в месечния бюлетин на „Калейдоскоп“, изданието на новосформираната компания на Хънт. В същината си това е комюнике, оповестяващо сключения с Хектор договор, и тъй като по онова време той е съвсем непознат, от компанията се чувстват свободни да си измислят каквато история им отърва. Били последните дни на холивудския латинолюбовник, периодът непосредствено след смъртта на Валентино, когато смуглите, екзотични чужденци все още привличали тълпите, и „Калейдоскоп“ се опитва да експлоатира това, като нарича Хектор „Сеньор Комикът, южноамериканският разбивач на сърца, който наистина ще ви разсмее“. В подкрепа на етикета са изфабрикували интригуващ списък с негови роли, цяла кариера, която уж предшествала пристигането му в Калифорния: мюзикъли в Буенос Айрес, продължителни водевилни турнета в Аржентина и Бразилия, серия невероятно касови филми в Мексико. Представяйки Хектор за вече утвърдена звезда, Хънт се стараел да си създаде репутация на човек с око за таланта. Не някакъв си новодошъл в бизнеса, а съобразителен и предприемчив продуцент, надцакал конкурентите си за вноса на широко известния чуждестранен комик и готов да го предостави на американската публика. Лъжа, която лесно можела да мине. В края на краищата никой не обръщал внимание какво се случва извън страната и при такъв богат избор от въображаеми истории, защо да се задълбаваш във фактите?

Шест месеца по-късно една статия от февруарския брой на „Фотоплей“ представя по-трезва версия за миналото на Хектор. Тогава вече били пуснати няколко негови филма и при растящия из страната интерес към тях, необходимостта да се украсява биографията му логично намаляла. Материалът е написан от репортерка на вестника, Бригид О’Фелън, и от коментарите й в първия параграф за „пронизващия поглед“ и „гъвкавата мускулатура“ на Хектор си личи, че възнамерява през цялото време да го ласкае. Очарованието от силния му испански акцент не й пречи да му отправи комплимент за гладкия английски. Пита го защо има немско име. „Мнохо просто, отвръща Хектор, семейството ми били от Германия, както и мен. Всички емихрира в Архентина, когато бях малко дете. Говорим с тех немски у дома, испански в училисте. Английски дошъл после, когато дойдох в Америка. Осте го уча.“ Тогава мис О’Фелън го пита откога е в Щатите и той казва, че от три години. Това, разбира се, противоречи на информацията в бюлетина на „Калейдоскоп“ и когато Хектор обяснява набързо какво е работил след пристигането си в Калифорния (кондуктор, продавач на прахосмукачки, пътен работник), не споменава нищо, свързано с шоубизнеса. Дотук с прославената латиноамериканска кариера, която му отворила вратите.

Лесно е да се отхвърлят преувеличенията на пресцентъра в „Калейдоскоп“, но това, че те са изопачили истината, още не означава, че историята във „Фотоплей“ е по-коректна или правдоподобна. В мартенския брой на „Пикчъргоуър“ някой си Рандъл Симс разказва как посетил Хектор на снимачната площадка на „Тънко танго“ и с удивление открил, че „този аржентински автомат за смях говори безупречен английски, почти без следа от акцент. Ако не знаехте отде идва, бихте се заклели, че е отраснал в Сандъски, Охайо.“ Симс го казва като комплимент, но наблюдението му повдига смущаващи въпроси относно произхода на Хектор. Дори наистина да е прекарал детството си в Аржентина, изглежда ще да е пристигнал в Америка много по-рано, отколкото излиза от другите списания. В следващия параграф Симс цитира думите на Хектор: „Бях много непослушно момче. Родителите ми ме прокудиха от дома, когато бях на шестнайсет, и никога не съм и поглеждал назад. Накрая си проправих път на север и пристигнах в Америка. От самото начало имах едничка мисъл в ума си: да стана филмова звезда.“ Мъжът, изричащ тези думи, никак не прилича на мъжа, говорил с Бригид О’Фелън преди месец. Дали пред „Фотоплей“ е имитирал силен акцент за по-смешно, или Симс съзнателно изкривява истината с цел да убеди продуцентите, че Хектор има потенциал за говорещите филми в идните месеци и години? Може двамата заедно да са обмислили статията, а може и някой трети да е платил на Симс — например Хънт, по това време вече в дълбока финансова криза. Може би Хънт се е опитвал да качи пазарната цена на Хектор, за да продаде правата му на друга филмова къща? Няма как да знаем, но каквито и да са мотивите на Симс и колкото и зле О’Фелън да е транскрибирала думите на Хектор, двете статии не пасват една с друга, ако ще да измисляме всевъзможни извинения за журналистите.

Последното публикувано интервю на Хектор е в октомврийския брой на „Пикчър плей“. Предвид на казаното пред Б. Т. Баркър — или онова, което Баркър ни представя — май нашият човек има пръст в цялата бъркотия. Този път родителите му са от Станислав, градче на източната граница на Австро-Унгария, и майчиният език на Хектор е не немски, а полски. Местят се във Виена, когато той е на две години, остават там шест месеца и отлитат за Америка, където прекарват три години в Ню Йорк и още една в Средния Запад, но пак стягат багажа и се пренасят в Буенос Айрес. Баркър го прекъсва с въпроса къде са живели в Средния Запад и Хектор невъзмутимо отговаря: Сандъски, Охайо. Само преди шест месеца Рандъл Симс е споменал Сандъски в статията си за „Пикчъргоуър“ — не като реално място, а като метафора, типичното американско градче. Сега Хектор си присвоява градчето и го вмъква в биографията си, вероятно не за друго, а защото е привлечен от режещата, ритмична мелодия на думите. Сандъски, Охайо звучи приятно и запомнящите се тройни синкопи притежават цялата сила и точност на добре напипана поетична фраза. Баща му, твърди Хектор, бил строителен инженер, специалност по мостовете. Майка му, „най-красивата жена на света“, била танцьорка, певица и художничка. Хектор ги обожавал и двамата, бил възпитано, набожно дете (съвсем различен от лошото момче в текста на Симс) и до трагичната им смърт при корабокрушение, когато той бил на четиринайсет, смятал да тръгне по стъпките на баща си и да стане строителен инженер. Внезапната загуба на родителите му променила всичко. От момента, в който останал сирак, единствената му мечта била да се върне в Америка и да започне отначало. Случили се цял низ чудеса, докато това стане, но сега, след като вече бил тук, се чувствал уверен, че това е мястото, където винаги е желал да бъде.

Някои от тези твърдения може и да са верни, но едва ли повечето, а може би и нито едно. Това е четвъртата версия за миналото му и макар че всички те имат сходни елементи (немско– или полскоезични родители, известно време в Аржентина, емиграция от Стария свят в Новия), всичко останало се променя с лекота. В една история той е дебелоглав и практичен; в следващата е свенлив и сантиментален. За един журналист е хулиган, за друг — примерен и набожен; в детството му били бедни, в детството му били богати; говори със силен акцент, говори без никакъв акцент. Съберем ли всички тези противоречия, получаваме едно нищо — портрета на човек с толкова много самоличности и семейни истории, че се свежда до купчинка фрагменти, пъзел, чиито парченца вече не пасват едно с друго. Всеки път, когато му се зададе въпрос, той отговаря по различен начин. От устата му се изливат думи, но той е твърдо решен да не каже едно и също нещо два пъти. Сякаш нещо крие, сякаш пази някаква тайна; и все пак ниже мистификациите си с такова изящество и кипящо чувство за хумор, че изглежда никой не забелязва. Журналистите не могат да му устоят. Той ги разсмива, забавлява ги с малки магийки и не след дълго те престават да го притискат за живота му и се съсредоточават върху силата на актьорската му игра. Хектор продължава да маневрира, озовава се от павираните булеварди на Виена в евфоничните полета на Охайо и накрая се питаш дали наистина играе някаква игра, или просто прави гафове в опита си да прогони скуката. Може би лъжите му са невинни. Може би никого не баламосва, а търси начин да се забавлява. В края на краищата интервютата понякога са доста досадни. Ако всеки упорито ти задава все едни и същи въпроси, може би трябва да измисляш различни отговори, за да стоиш буден.

Нищо не беше сигурно, но след като пресях цялата мешавица от изфабрикувани спомени и фалшиви анекдоти, ми се стори, че съм открил един дребничък факт. В първите три интервюта Хектор избягва да спомене къде е роден. На О’Фелън казва Германия, на Симс — Австрия; но и в двата случая не споменава детайли — няма град, няма околия, няма област. Едва пред Баркър се пооткрехва и попълва празнините. Станислав е бил някога част от Австро-Унгария, но след Първата световна война и разпадането на империята преминава към Полша. За американците Полша е далечна страна, много по-далечна от Германия, и при усилените опити на Хектор да не изглежда твърде чужд, странно е, че посочва този град за родното си място. Единствената възможна причина да го стори е, че това — поне аз така реших — е истината. Нямаше как да оправдая подозрението си, но не намирах смисъл в такава лъжа. Полша с нищо не му помага и ако толкова иска да си състави фалшива биография, защо въобще я споменава? Това е грешка, моментно невнимание, и веднага след този лапсус Хектор се опитва да поправи нещата. Току-що се е изкарал твърде чужд, сега трябва да компенсира несъобразителността си, като настоява на американското. Пъхва се в Ню Йорк, града на имигрантите, и после бие право в целта, като се мести в самото сърце на страната. Тук изниква Сандъски, Охайо. Измъква това име от въздуха, сеща се за очерка, написан за него преди шест месеца, и го запраща по нищо неподозиращия Б. Т. Баркър. То му върши работа. Журналистът се отклонява и вместо да попита нещо повече за Полша, се отпуска в стола си и с Хектор почват да си говорят за полята с люцерна в Средния запад.

Станислав се намира малко на юг от река Днестър, на половината път между Лвов и Черновиц, в провинцията Галиция. Ако Хектор е прекарал там детството си, то имах пълно основание да предполагам, че е роден в еврейско семейство. Фактът, че в този район имало голямо еврейско население, не бе достатъчен да ме убеди, но като се прибавеше и това, че семейството му е емигрирало оттам, еврейският произход ставаше доста вероятен. Тъкмо евреите напускат тази част от света: след началото на руските погроми през 80-те години на XIX век стотици хиляди идиш-говорящи имигранти наводнили Западна Европа и Съединените щати. Много от тях се пренесли и в Южна Америка. Само в Аржентина от началото на века до Първата световна война еврейското население нараснало от шест хиляди до над сто хиляди. Несъмнено Хектор и семейството му са дали своята лепта за тази статистика. Иначе едва ли е било възможно да са пристигнали в Аржентина. По онова време единствените хора, пътуващи от Станислав към Буенос Айрес, са били евреи.

Бях горд с малкото си откритие, но съвсем не смятах, че има особено значение. Ако Хектор действително криеше нещо и ако това нещо всъщност беше религията на семейството му, то аз не бях открил нищо повече от най-ежедневното обществено лицемерие. Тогава в Холивуд да си евреин не е било престъпление. Било е просто нещо, за което предпочиташ да не говориш. Джолсън вече бил направил „Джаз певецът“, а театрите по Бродуей били пълни с хора, готови да платят солидна сума, за да видят Еди Кантър и Фани Брайс, да послушат Ървинг Бърлин и Гершуин, да аплодират братята Маркс. Еврейското потекло може да е притеснявало Хектор. Може да е страдал заради него, да се е срамувал от него — но не можех да си представя, че е бил убит поради него. Естествено, навсякъде и по всяко време се намира по някой фанатик, изпълнен с достатъчно омраза, за да убие евреин, но такъв човек иска престъплението му да стане публично, да всее страх у другите; а каквото и да се е случило с Хектор, единственото сигурно нещо беше, че тялото му така и не е било открито.

От деня, в който подписал договора с „Калейдоскоп“, до деня, в който изчезнал, кариерата на Хектор не траяла и седемнайсет месеца. Колкото и кратко да е това време, той получил известно признание и през 1928 година името му взело да се появява по светските хроники на Холивуд. При пътешествията си бях успял да се снабдя с двайсетина такива материала от микрофилми. Със сигурност имаше още много, с които не разполагах, да не говорим за онези, които са били унищожени, но от тези откъслечни и случайни сведения се разбираше достатъчно добре, че Хектор не е бил от хората, които си седят вкъщи след залез-слънце. Виждали са го по ресторанти и нощни клубове, по партита и премиери и почти всеки път, когато името му се споменава по вестниците, то е придружено от описателна фраза, свързана със „зашеметяващ магнетизъм“, „неустоим поглед“, или „убийствено красиво лице“. Най-често в тези случаи авторът на текста е жена, но и мъжете се поддават на чара му. Един от тях, на име Гордън Флай (колонката му се казваше „Муха на стената“), дори изказва съображение, че Хектор прахосва таланта си в комедията и трябвало да се преориентира към драмата. „С този профил“, пише Флай, „чувството ни за естетическа пропорция бива оскърбено, когато гледаме как елегантният сеньор Ман излага носа си на риск, като постоянно се блъска в стени и улични лампи. По-угодно би било на публиката, ако той изостави тези смешки и се съсредоточи върху целувките с прелестни дами. Със сигурност ще се намерят доста млади актриси, готови да влязат в такава роля. Според моите източници Айрин Флауърс вече се е явила на няколко прослушвания, но бляскавият идалго като че ли е хвърлил поглед не на друга, а на фамозната, шармантна Констанс Харт. С интерес очакваме резултата от този сондаж.“

Но през повечето време журналистите отминават Хектор с бегло кимване. Не бил още звезда — само поредният обещаващ новодошъл; и всъщност в половината колонки, с които разполагах, той присъстваше само с името си, най-често в компанията на друго име — женско. Хектор Ман бил забелязан в „Пухеното гнездо“ със Силвия Нунън. Хектор Ман излязъл снощи на дансинга в клуб „Гибралтар“ с Милдрид Суейн. Хектор Ман се смял с Алис Дуайър, ял стриди с Поли МакКрекън, държал за ръка Долорес Сейнт Джон, вмъкнал се в нелегален бар с Фиона Маар. Всичко на всичко, преброих имената на осем различни жени, но кой знае с колко още е излизал през онази година? Информацията ми идваше само от статиите, които бях успял да събера, та тези осем спокойно можеха да са и двайсет, че и повече.

Когато през следващия януари дошла вестта за изчезването на Хектор, не обърнали особено внимание на интимния му живот. Само преди три дни Сиймор Хънт се обесил в спалнята си и вместо да разчовърка някоя вгорчена любов или тайна връзка, полицията се концентрирала върху обтегнатите отношения на Хектор с мошеника от Синсинати. Навярно е било доста изкусително да се потърси връзка между двата скандала. След ареста на Хънт Хектор бил цитиран да казва как с облекчение научава, че американците все още държат на справедливостта. Анонимният източник, представен за близък приятел на Хектор, донася, че той заявил на висок глас пред шест-седем човека: „Този човек е негодник. Измами ме с хиляди долари и се опита да съсипе кариерата ми. Радвам се, че ще го вкарат в затвора. Получава си заслуженото и ни най-малко не го съжалявам.“ В пресата плъзнали слухове, че тъкмо Хектор дал на властите улики срещу Хънт. Поддръжниците на тази теория твърдели, че сега, след смъртта на Хънт, неговите приятелчета елиминирали Хектор, за да не излязат наяве още афери. Някои дори допускали, че самоубийството на Хънт всъщност било нагласено убийство — първият ход на ортаците му от подземния свят, за да заличат следите от престъпленията си.

Тази версия намесвала мафията. Трябва да е звучало правдоподобно в Америка от 20-те, но без труп, който да потвърди хипотезата, полицейското разследване затъпкало на едно място. Пресата продължила в същия дух няколко седмици, тръбяла за тъмните сделки на Хънт и за все по-силния криминален елемент във филмовата индустрия, но като не могли да установят сигурна връзка между изчезването на Хектор и смъртта на бившия му продуцент, започнали да търсят други мотиви и обяснения. Всеки бил наелектризиран от съвпадението на двете случки, но било по-скоро нелогично да се предполага, че едната следва от другата. Близките по някакъв начин неща не са непременно обвързани, дори ако ни се струва, че е така. Когато разследването тръгнало по други пътища, се оказало, че много от следите вече са изстинали. Долорес Сейнт Джон, посочена в няколко от ранните материали за годеница на Хектор, тихомълком напуснала гълчавата и се завърнала при родителите си в Канзас. Минал цял месец, докато журналистите я открият, а когато най-сетне успели, тя отказала да разговаря с тях под предлог, че все още е твърде разстроена от изчезването на Хектор, за да даде пълно изявление. Единственият й коментар бил: „Сърцето ми е разбито“, и никой повече не я чул и видял. Новоизгряваща млада актриса с пет-шест роли (между които дъщерята на шерифа в „Реквизит“ и жената на Хектор в „Господин Никой“), тя рязко прекъснала кариерата си и изчезнала от света на шоубизнеса.

Жул Блаущайн, комикът, работил с Хектор във всичките дванайсет филма на „Калейдоскоп“, казва пред репортер на „Върайъти“, че с Хектор работели върху цяла серия сценарии за говорещи комедии и че професионалният му партньор бил „в отлично настроение“. От средата на декември се виждал с него всеки ден; и за разлика от другите интервюирани по случая, той продължава да говори за Хектор в сегашно време. „Вярно е, че нещата с Хънт свършиха по малко неприятен начин, признава Блаущайн, но Хектор не беше единственият изигран от «Калейдоскоп». На всички ни разказаха играта и макар че Хектор пострада най-много, той не е човек, който таи мисли за отмъщение. Бъдещето е пред него и веднага щом договорът с «Калейдоскоп» изтече, той се насочи към други неща. Сега с мен работеше усърдно, по-усърдно от всякога, и главата му постоянно кипеше от нови идеи. Когато се изгуби, почти бяхме завършили първия си сценарий — «Точка и тире», страхотна смехория — и се канехме да подпишем договор с Хари Коен в «Кълъмбия». Снимките трябваше да почнат през март. Хектор щеше да режисира и да играе една второстепенна, но много смешна роля и ако след всичко това смятате, че може да се е самоубил, то значи изобщо не го познавате. Абсурдно е да се мисли, че би посегнал на живота си. Може някой да му е помогнал — но това би означавало, че има врагове, а през цялото ни познанство нито веднъж не съм го видял да разсърди някого. Той е страхотен човек и работата с него ми доставя удоволствие. Може цял ден да седим тук и да гадаем какво се е случило, но даже парите показват, че той е жив, че просто му е щукнало нещо посред нощ и се е покрил някъде да остане сам за малко. Всеки твърди, че той е мъртъв, но аз няма да се изненадам, ако ей сегичка Хектор влезе през вратата, хвърли шапката си на стола и каже: «Хайде, Жул, да се хващаме за работа.»“

От „Кълъмбия“ потвърдили, че преговаряли с Хектор и Блаущайн за договор, включващ „Точка и тире“, както и още две комедии с тяхно участие. Все още нямало подписан договор, казал говорителят им, но след като веднъж се договорели условията в полза и на двете страни, от студиото се готвели „да поздравим Хектор с влизането му в нашето семейство“. Сведенията на Блаущайн и изявлението от „Кълъмбия“ отхвърлили мнението, че кариерата на Хектор е стигнала до задънена улица — нещо, което няколко таблоида изтъквали като възможен мотив за самоубийство. Фактите сочели, че перспективите на Хектор съвсем не били мрачни. Хаосът в „Калейдоскоп“ „не прекършил духа му“, както обявил „Лос Анджелис Рекърд“ на 18 февруари 1929 година, и тъй като не се появило писмо или бележка в подкрепа на теорията, че Хектор е сложил край на живота си, тя постепенно отстъпила на гъмжило от безумни спекулации и изсмукани от пръстите предположения: погрешни отвличания, чудати инциденти, свръхестествени феномени. Междувременно полицията не напредвала по следата с Хънт и въпреки твърденията, че „следят няколко обещаващи нишки“ („Лос Анджелис Дейли Нюз“, 7 март 1929 година), не изнесли никакви нови версии. Ако Хектор бил убит, то нямало достатъчно доказателства, за да обвинят когото и да било. Ако се е самоубил, то никой не можел да намери причина за това. Неколцина циници допуснали, че изчезването му е само трик, търсещ публичност, евтин номер, дирижиран от Хари Коен в „Кълъмбия“, за да насочи светлините към новата звезда на компанията, и че утре можем да очакваме невероятното му завръщане. Това звучало смислено по свой си завъртян начин, но дните минавали, а Хектор не се завръщал и тази теория се оказала също толкова погрешна, колкото другите. Всеки си имал собствено мнение какво се е случило с Хектор, но всъщност никой не знаел нищичко. А ако някой знаел, този някой не говорел.

Историята се задържала на първа страница месец и половина, но после интересът взел да спада. Нямало нови разкрития, нямало нови хипотези и в крайна сметка пресата насочила вниманието си към други неща. В късната пролет „Лос Анджелис Икзаминър“ пуснал първата от серия истории, които щели да се появяват от време на време в следващите две години, според които Хектор бил забелязан на неочаквано, отдалечено място — тъй наречените мистериозни появи на Хектор, — но тези истории били само любопитна информация, вмъкната за запълване на място под хороскопа, и популярен лаф за вътрешните хора в Холивуд. Хектор в Ютика, Ню Йорк, като профсъюзен деятел. Хектор в пампасите с пътуващия си цирк. Хектор сред клошарите. През март 1933 година Рандъл Симс, журналистът, който го интервюирал за „Пикчъргоуър“ пет години по-рано, публикувал статия в неделната притурка на „Хералд Експрес“ под заглавие „Какво ли се случи с Хектор Ман?“ В нея се обещават нови разкрития, но като се изключат намеците за любовен триъгълник, в който Хектор може би евентуално бил замесен, тя е преработка на Лосанджелиските статии от 1929 година. Подобен текст, написан от някоя си Дебни Стрейхорн, изниква в „Колиърс“ от 1941 година; а една книга от 1957 година с боклучавото заглавие „Холивудски скандали и мистерии“, написана от Франк К. Клебалд, отделя кратка глава на изчезването на Хектор — при по-внимателен поглед тя се оказва почти дословен препис на статията от Стрейхорн. Може да имаше и други статии и глави за Хектор през годините, но те ми бяха непознати. Разполагах само с това, което беше в кутията; а в кутията бе всичко, което бях успял да намеря.