Сара Адисън Алън
Градина на желанията (3)

Трета глава

Мъжките задници сами по себе си бяха като произведения на изкуството. Приятно бе да ги съзерцаваш.

Младежите, които бягаха по университетската писта, бяха прекалено жизнени и бързи и ако Иванел изпиташе необходимостта да им даде нещо, никога нямаше да ги догони. Подаръците сякаш го знаеха и не й се натрапваха през учебната година. През лятото обаче пистата се използваше от по-възрастни хора и понякога нещо я подтикваше да им връчи пакетчета, съдържащи шишенца с кетчуп и пинсети. Веднъж подари на една старица буркан с акациев мед. „Летните“ бегачи я смятаха за чешит и се споглеждаха зад гърба й.

Тази сутрин, вместо да отиде на пистата, Иванел реши да се разходи из центъра на градчето преди отварянето на магазините. Около площада винаги се срещаха хора, бягащи за здраве. Тя последва неколцина и скоро се озова пред „Деликатесите на Фред“. Неволно погледна през витрината. Въпреки ранния час Фред беше там и тъкмо се навеждаше да вземе кофичка с йогурт от щанда за млечни продукти. Измачканите му дрехи бяха красноречиво свидетелство, че е спал в канцеларията. Иванел предположи, че виното от мушкато не е подействало на Джеймс или че Фред се е отказал да го използва. Понякога след дългогодишно съжителство хората започваха да си въобразяват, че в миналото отношенията им са били по-добри. С течение на времето спомените — дори неприятните — започваха да изглеждат прекрасни в сравнение с настоящето.

Всеизвестно бе, че Фред и Джеймс са двойка. Хората бяха свикнали да си затварят очите за факта, че двамата са хомосексуалисти, защото връзката им беше стабилна — изключение, което обикновено се правеше само за много възрастни двойки. Иванел познаваше Фред. Знаеше колко държи на хорското мнение. В това отношение много приличаше на баща си, макар че никога не би го признал. Упрекнеше ли го някой, той беше готов да промени целия си начин на живот, само и само да не го разкритикуват отново. Щеше да му е безкрайно неприятно да се разбере, че отношенията му с Джеймс не са като преди. Връзката им беше солидна. Не биваше да измами очакванията на околните.

Иванел усещаше, че трябва да си тръгне, но се изкуши да остане още няколко секунди, за да провери дали дарбата й ще се задейства. Втренчи се в него, ала не й хрумна нищичко. Можеше да му даде само съвет, а повечето хора не я приемаха насериозно. Иванел не беше толкова умна и загадъчна като роднините си от фамилия Уейвърли, които открай време обитаваха старовремската къща на Пендланд Стрийт. Тя обаче притежаваше способността да предсказва бъдещето. От малка подаваше на майка си кърпа, преди млякото да се е изляло, затваряше прозорците, макар да нямаше признаци за приближаване на буря, пак тя даде на свещеника капки против кашлица, преди той да получи пристъп по време на неделната проповед.

Преди много години тя имаше съпруг. Запозна се с него, когато и двамата бяха шестгодишни, и същия ден му подари черното камъче, което беше намерила на пътя. През нощта той потропа с камъчето по прозореца й и двамата станаха първи приятели. Женени бяха от трийсет и осем години, през които тя нито веднъж не изпита потребност отново да му подари нещо, но изведнъж я обзе желание да му купи костюм. Оказа се, че е защото той нямаше приличен костюм, с който да го погребат, когато почина след седмица. Иванел предпочиташе да не разсъждава върху дарбата си, понеже се дразнеше от мисълта, че не знае защо подаръците й са необходими на хората. Понякога нощем, когато къщата й се струваше ужасно пуста, тя се питаше какво щеше да стане, ако не беше купила костюм на мъжа си.

Видя как Фред се приближи до рафта със стоки за пикник и разпечата кутия с пластмасови прибори за хранене, извади лъжица, после махна капачето на кофичката с йогурт. Тя знаеше, че е стояла прекалено дълго пред витрината, но се размечта — представи си колко ще е хубаво да живее в бакалница или в „Уол Март“, или още по-добре — в търговски център, защото в отделите за спално бельо имаше легла, а в ресторантите предлагаха вкусна храна.

Изведнъж се сепна и видя, че Фред я наблюдава през витрината.

Иванел се усмихна и му помаха.

Той се приближи до вратата, отключи я и излезе на улицата:

— Трябва ли ти нещо, Иванел?

— Не. Минавах оттук и те видях.

— Случайно да имаш подарък за мен?

— Не.

— О… — разочаровано измънка Фред, сякаш изгаряше от желание да получи нещо, което ще оправи живота му. Само че за любовните връзки нямаше лек. Той се огледа дали някой ги наблюдава, приведе се към нея и прошепна:

— Две вечери подред го моля да се върне по-рано, а негова милост въобще не се прибра. Чудя се какво да правя у дома, когато го няма, Иванел. Винаги той командва. Снощи дори не можах да реша в колко часа да вечерям. Ако хапнех прекалено рано и той се върнеше у дома, нямаше как да се храня заедно с него. Ако ли пък чаках прекалено дълго, щеше да стане прекалено късно за вечеря. В два часа през нощта ми хрумна да приготвя закуска, ако той случайно се прибере. Щеше да е чудесен жест, нали така? Дойдох в магазина да взема това-онова, но Джеймс винаги ми оставя списък с необходимите продукти и сега се оказах като в небрано лозе. Мислех си: „Ами ако той не иска грейпфрут? Или ако взема кафе, което не му допада?“ Накрая съм заспал на канапето в канцеларията. Вече не знам какво правя.

Иванел поклати глава:

— Отлагаш неизбежното, ето какво правиш. Налага ли се да направиш нещо, действай. Отлагането само влошава положението. Повярвай, знам го от опит.

— Опитвам се. Купих от Клеър вино от мушкато.

— Съветвам те да поговориш с него. Не чакай да се прибере у дома. Телефонирай му и му постави въпроса ребром. Престани да отлагаш. — Тя се засмя, като видя как Фред се навъси. — Ясно, още не си готов. Може пък виното да подейства, ако някак си го накараш да го изпие. Но каквото и да решиш, не го прави, докато си по чорапи.

Той се стресна, погледна надолу и се шмугна обратно в магазина.

Иванел въздъхна и отново тръгна по тротоара, загледана във витрините. Обичайните любители на утринния крос вече ги нямаше, затова тя реши да се прибере у дома и да се преоблече за срещата със Сидни. Предишната вечер Клеър й беше съобщила по телефона за ненадейната поява на сестра си; очевидно беше изпаднала в паника, макар да се прикриваше. Иванел я успокои, че всичко ще бъде наред. Напомни й, че завръщането у дома винаги е положителен знак. Нищо не можеше да се сравни с родния ром.

Отмина козметичния салон „Бяла врата“, където жени с прекалено много свободно време и с прекалено много пари плащаха майка си и баща си за подстригване и масажи. Спря пред витрината на „Максин“, шикозния бутик за дрехи, посещаван от дамите, които си правеха прически в съседния салон, и се възхити от изложената копринена блуза с копченца на яката.

Влезе в магазина, въпреки че още не бяха обърнали табелката с надпис „Отворено“. Потребността да подари нещо я гризеше отвътре, не й даваше покой и нямаше да миряса, докато не бъде задоволена.

Настояваше Иванел да купи за Сидни копринената блуза.

* * *

Сидни внезапно се събуди и стреснато си погледна часовника. Нямаше намерение да спи, а ето, че се беше унесла. Олюлявайки се, отиде в банята, пи вода направо от крана, после си наплиска лицето.

Излезе в коридора и надникна в съседната стая, но Бей не беше там. Леглото й обаче беше оправено, любимите й плюшени играчки бяха наредени върху възглавниците. Сидни провери всички стаи на горния етаж и тичешком слезе по стълбището, опитвайки се да преодолее паниката. Къде ли се беше дянала дъщеря й?

Влезе в кухнята и се вцепени.

Бе прекрачила в рая, а баба й беше тук, и то във всеки аромат.

Ванилена захар.

Пикантни подправки.

Прясна мая.

Така готвеше баба Уейвърли. Навремето Клеър неизменно намираше начин да прогони сестричката си от кухнята. Сидни седеше в коридора и се вслушваше в бълбукането на сосовете на печката, цвъртенето на месото на скарата, потракването на тенджери и тигани, приглушените гласове на Клеър и баба Уейвърли.

Върху големия плот от алпака в средата на помещението стояха две големи купи, едната пълна с лавандула, другата — с листа от глухарчета. На другите плотове бяха подредени горещи самуни хляб, от които излизаше пара. Бей се беше качила на стол до масата и с тънка четчица нанасяше разбити белтъци върху мънички теменужки. Клеър вземаше едно по едно цветчетата, овалваше ги в ситно смляна захар и ги подреждаше в голяма тава.

— Как смогна да свършиш всичко това само за два часа? — възкликна Сидни.

Сестра й и малката се обърнаха.

— Здрасти. — Клеър недоверчиво я изгледа. — Как се чувстваш?

— Добре съм. Подремнах за малко.

Бей скочи от стола, изтича при майка си и я прегърна. Носеше синя престилка с надпис „Уейвърли Кетъринг“, която се влачеше по пода.

— Помагам на Клеър да захароса виолетки за украса. Ела да видиш. — Тя хукна обратно към стола до масата.

— По-късно, миличко. Да разтоварим багажа от колата и да оставим леля ти да си гледа работата.

— С Бей пренесохме всичко още вчера — обади се Клеър.

Сидни отново си погледна часовника:

— Какви ги говориш? Спала съм само два часа.

— Пристигнахте вчера сутринта. Спа цели двайсет и шест часа.

Сидни се почувства, сякаш сърцето й отиде в гърлото. Олюля се, хвана се за масата и седна. Нима бе оставила дъщеря си сама повече от едно денонощие? Дали Бей се беше изпуснала за Дейвид? Клеър погрижила ли се е за нея, или малката е прекарала ужасна нощ в чуждата къща?

— Бей…

— Бей ми помагаше — прекъсна я Клеър. — Не е от разговорливите, но схваща много бързо. Вчера готвихме цял ден, вечерта й помогнах да се изкъпе във ваната и я сложих да си легне. Сутринта пак се захванахме с готвене.

Вероятно Клеър я смяташе за лоша майка. Единственото, с което Сидни се гордееше, а ето какво впечатление беше създала. В тази къща тя никога не бе сигурна коя е всъщност.

— Пийни кафе — подхвърли сестра й. — Иванел каза, че по-късно ще се отбие да те види.

— Остани, мамо. Виж какво умея да правя.

„Вземи се в ръце“ — каза си Сидни.

— Добре, съкровище, никъде няма да ходя. — Наля си чаша кафе и попита: — Как е Иванел?

— Добре е. Изгаря от нетърпение да те види. Хапни си хляб с лавандула. С Бей си отрязахме от онзи там. Има и масло с подправки.

Сидни се запита дали загрижеността на сестра й е искрена. През изминалите години често мислеше за нея. Най-вече я съжаляваше — тя, Сидни, бе авантюристка и любителка на силните усещания, а бедната Клеър нямаше амбиции, освен да си стои у дома в тъпото градче. Да, жестоки мисли, но й вдъхваха увереност, защото открай време завиждаше на сестра си за спокойствието, с което приемаше истинската си същност. Клеър се радваше на заминаването й. Сега пък й говореше така, сякаш бе глупаво момиченце. Командваше я какво да закуси. Сидни се опита да нареже топлия хляб, но беше толкова гладна, че накрая отчупи голямо парче. Намаза го с масло и притвори очи. След третото парче се заразхожда из просторната кухня.

— Поразена съм — промърмори. — Не подозирах какво можеш. Всички ли рецепти са на баба?

— Само някои. Например рулото с плънка от бекон и глухарчета и лавандуловият хляб.

— Не ми позволяваше да ги видя, като бях малка.

Клеър се извърна и избърса длани в престилката си:

— Виж какво, за утре имам голяма поръчка. Обадих се на две момичета, които понякога ми помагат през лятото, но ако ти трябват пари, можеш да ги заместиш.

Сидни смаяна я изгледа:

— Искаш да ти помогна ли?

— Обикновено се справям сама, обаче за големи тържества ми е необходима помощ. Ще останеш ли до утре?

— Разбира се. Какво? Не ми ли вярваш?

— Ще се възползвам от помощта ти, докато си тук.

— Май е очевидно, че съм закъсала за пари.

Клеър се поусмихна и ледът помежду им сякаш се пропука. Сидни дотолкова се окуражи, че добави:

— Разкажи ми за този Тейлър.

Сестра й сведе поглед и отново се обърна към плота:

— Какво за него?

— Идва ли днес?

— Не идва всеки ден. Всъщност вчера се отби за пръв път. Донесе ябълките, които паднали в двора му.

— Ти закопа ли ги?

— Винаги закопаваме ябълките, които падат от дървото — отвърна Клеър, а Бей озадачено я изгледа.

Сидни потръпна — искаше й се колкото е възможно по-дълго да предпази дъщеричката си от семейните тайни. В името на сигурността й бе жертвала възможността Бей да бъде смятана за нормална. Колкото и умна да беше малката, нямаше начин да й обясни решението си.

— Този Тейлър… — подхвана, преди Бей да започне да задава въпроси. — Неженен ли е?

— Не зная. — Клеър взе тавата с виолетките и я пъхна във фурната, която беше включила на най-ниската степен.

— Харесва ли ти?

— Не! — възрази леля й като гузна ученичка.

— Мястото му е тук — изчурулика Бей.

Клеър сепнато се обърна към нея.

— Не се учудвай — промърмори Сидни. — Тя има собствено мнение относно мястото на всички и всичко.

— А, сега разбирам. Помолих я да ми даде вилица и тя отвори чекмеджето с приборите. Попитах я откъде знае къде са, отговорът бе, че там им е мястото. — Клеър замислено изгледа момиченцето.

— Не! — прошепна Сидни. — Не е каквото си мислиш! Не й го натрапвай.

— Нямам подобно намерение — обидено отвърна сестра й. — И на теб не ти е натрапено. Всъщност ти избяга от него и никой не те спря.

— Целият град ми го натрапи! Опитах се да бъда нормална, но не ми позволиха. — Тиганите, окачени над централния плот, започнаха тревожно да се полюшват като старица, която кърши ръце. Сидни се загледа в тях и въздъхна. Беше забравила колко чувствителна е къщата, как дъските на пода вибрираха от гнева на хората и как прозорците се отваряха, когато всички в стаята се засмееха в един глас. — Извинявай, нямах намерение да споря. Кажи какво да правя.

— Нищо засега. Бей, отиди с майка си. — Клеър свали престилката на малката и отново се обърна към сестра си: — Имаш ли бяла блуза и черна пола, за да ми помогнеш утре при сервирането?

— Имам бяла блуза — отвърна Сидни.

— Ще ти дам някоя от моите поли. Сервирала ли си преди?

— Да.

— С това ли се занимаваше, след като замина? Сервитьорка ли беше?

Сидни побутна Бей, за да излезе от кухнята. Какъв беше животът й, след като разпери криле и излетя от Баскъм? Бягства, кражби, мъже. Клеър не разбираше от тези неща. Нямаше да й разкаже за миналото си. Поне засега. Не можеше да сподели дори със собствената си сестра, след като не беше сигурна, че тя ще я разбере.

— Занимавах се с много неща. Била съм и сервитьорка — измънка.

* * *

По-късно следобед Сидни седна на верандата и се загледа в дъщеричката си, която се премяташе из двора като акробатка. Видя Иванел, която крачеше по тротоара, и се усмихна. Старицата беше по син анцуг, през рамото си беше преметнала обичайната голяма чанта. Навремето Сидни обичаше да гадае какво има в прословутата торба. Предимствата да си от фамилията Уейвърли бяха прекалено малко, но Иванел бе едно от тях. Старицата спря да поговори с Тейлър, който стоеше посред двора си и мрачно се взираше в купчината окосена трева. Очевидно беше отегчен — Сидни безпогрешно разпозна признаците. Косата му беше доста дълга, вероятно я бе оставил да порасте, за да не се къдри. Означаваше, че той притежава творческа натура, която се опитва да контролира чрез безсмислена работа, премествайки окосената трева от единия в другия край на двора.

След Дейвид тя не можеше да си представи отново да бъде с мъж, но докато наблюдаваше Тейлър, усети странна тръпка. Не го желаеше, пък и той явно харесваше сестра й, обаче самата идея за свестен и добър мъж й вдъхна надежда. Може би не за самата нея, ала за други хора, други жени. По-щастливи жени.

Щом Иванел се раздели с Тейлър, Сидни забързано слезе по стъпалата да я посрещне. Прегърна я и възкликна:

— Иванел! Клеър ми каза, че ще дойдеш. Колко се радвам да те видя! Изобщо не си се променила.

— Още съм стара.

— Още си красива. Какво си говорехте с Тейлър?

— Така ли му е името? Стори ми се, че са му необходими чували за събиране на окосена трева. Имаше късмет, че случайно носех в торбата. Беше адски любезен. Ето номера на телефона му. — Подаде на Сидни листче, откъснато от тетрадка.

Сидни се изчерви:

— Иванел, аз не… не искам да…

Старицата я потупа по ръката:

— Миличка, нямам представа за какво ти е. Знам само, че трябваше да ти го дам. Не се опитвам да играя ролята на сватовница.

Сидни се засмя. Какво облекчение!

— Имам и още нещо за теб. — Иванел порови в торбата и извади плик, върху който бе щамповано названието на скъп магазин в центъра на градчето. Сидни отлично си го спомняше. Съученичките й с богати родители пазаруваха от „Максин“. Тя работеше цяло лято, за да си купи нещо от същия магазин, за да се приобщи към тях. Извади от плика прекрасна синя копринена блуза. Беше поне с три номера по-голяма от нейния, обаче тя не бе притежавала толкова декадентска дреха, откакто сви парите на гаджето си, крадеца на коли, и живя нашироко цяла година. Дейвид беше състоятелен, но не правеше подаръци, също както никога не изпитваше угризения за жестокостта си и не се извиняваше.

Сидни седна на стъпалата, притисна блузата до лицето си и вдъхна великолепния мирис на фина хартия и английски парфюм.

— Толкова е красива! — прошепна.

Иванел седна до нея и отново заровичка в торбата си:

— Досетих се, че ще ти е голяма. Ето ти касовата бележка. Тази сутрин се разхождах из центъра белким видя някое и друго хубаво мъжко дупе. Видях блузата на витрината на „Максин“, помислих си за теб и разбрах, че трябва да я купя. Тази блуза. Този размер.

Бей се приближи и свенливо докосна блузата, която майка й държеше.

— Иванел, това е дъщеря ми Бей.

Старицата погъделичка под брадичката малката и тя се изкиска.

— Прилича на баба ти като малка. Тъмнокоса, синеока. Типична Уейвърли, няма спор.

Сидни машинално прегърна Бей и я придърпа към себе си, сякаш да я защити. Не, дъщеря й не беше Уейвърли!

— Ягодовите кексчета са й любимите. Благодаря ти.

— Приятно е, когато подаръците ти вършат работа. — Иванел я потупа по коляното. — Къде е Клеър?

— В кухнята. Има голяма поръчка за едно дамско тържество.

— Ще й помогнеш ли?

— Да.

Погледът на Иванел сякаш проникваше в душата й. Сидни открай време я обичаше. Кое дете не обича старица, раздаваща подаръци? Само че Клеър сякаш я разбираше най-добре.

— Запомни нещо за сестра си. Тя не обича да се моли за каквото и да било.

Бей изтича на двора и отново започна да се премята, двете я поздравиха за ловкостта й и замълчаха. След известно време Иванел продължи:

— Не е лесно да молиш за помощ. Постъпи смело, като дойде тук. Гордея се с теб.

Сидни я погледна в очите и разбра, че тя знае истината.

 

 

В петък около пет следобед Клеър, Сидни и Бей се прибраха у дома, след като бяха сервирали обяда на дамите в Хикори. На връщане Бей заспа в минивана. За учудване на Сидни сестра й не се възпротиви да вземат детето, когато тя й каза, че предпочита да не оставя малката при Иванел, на непознато място. Клеър каза:

— Не, разбира се. Тя идва с нас. — Кратко и ясно.

Бей беше на седмото небе. Възрастните дами от Ботаническото дружество се влюбиха в нея, а всеки път, когато Клеър и Сидни идваха в кухнята, за да донесат чинии или да вземат напитки, малката вече беше разчистила плотовете и бе подредила чашите със студени питиета, сякаш интуитивно знаеше какво трябва да се прави.

Сидни занесе заспалото дете в стаята му, сложи го на леглото и включи вентилатора, който Клеър беше донесла от килера, защото лятото изпълваше къщата и нажежаваше стените. Тя захвърли дрехите си и сложи къс панталон и тениска — мислеше, че сестра й също ще се преоблече, преди да разтовари минивана.

Обаче като слезе на долния етаж, видя, че Клеър е внесла всичко в кухнята, заредила е съдомиялната и вече пълнеше гарафите със сода за хляб и гореща вода, за да ги измие по-добре. Още беше с бялата блуза, черната пола и синята престилка.

— Щях да ти помогна — промърмори Сидни.

Клеър сякаш се изненада, че я вижда в кухнята:

— Мога и сама. Плащам на момичетата да ми помагат само при сервирането. Успокой се. Не знаех дали ще искаш чек, затова сложих парите в онзи плик. — Тя посочи кухненската маса.

Сидни озадачено я изгледа. Нещо не се връзваше. Не разбираше дали всичко е минало гладко. Не бяха ли работили добре заедно? Дамите от дружеството превъзнасяха храната и похвалиха нея, Сидни, за сервирането. Отначало тя беше като на тръни. Навремето, когато работеше като сервитьорка, редовно крадеше от клиентите, като не им връщаше ресто. Ако някой направеше скандал, тя започваше да флиртува с него, за да замаже положението. Пък и обикновено спеше със собственика на заведението, който щеше да вземе нейната страна, ако се стигнеше дотам. Да, умееше да омайва мъжете и да завърта главите им.

Боеше се, че като сервира на клиентките на Клеър, миналото ще възкръсне в паметта й и ще й се прииска да се върне към предишния си живот. Оказа се, че страховете й са били напразни. Беше й приятно да работи усърдно и почтено. Днешният ден й напомни за най-щастливия период от живота й, когато работеше във фризьорския салон в Боас. Спомни си как я боляха глезените и ръцете и как при подстригване на клиентките късите косъмчета попадаха под дрехите й и я боцкаха. Беше прекрасно.

Но сега Клеър заяви, че вече не й е необходима помощничка. Сидни стърчеше посред кухнята, докато сестра й продължаваше да си гледа работата. Как трябваше да постъпи? Щеше да полудее, ако не вършеше друго, освен да й помага от време на време. Клеър не й разрешаваше дори да върши къщната работа.

— Все пак не искаш ли да ти помогна? — попита колебливо.

— Не е необходимо. Свикнала съм.

Без нито дума повече Сидни взе плика, излезе през задната врата, облегна се на раздрънканото субару и преброи парите. Клеър се оказа щедра. Може би очакваше сестра й да излезе да се види с някого, да напълни колата с бензин. Само че субаруто нямаше стикер за преминат технически преглед и някой пътен полицай можеше да я спре.

Колкото до старите си познати, засега нямаше желание да види никого.

Сгъна плика и го пъхна в задния джоб на късия си панталон. Не искаше да се върне в къщата и да наблюдава как Клеър работи, затова тръгна по алеята за коли, като нарочно подритваше чакъла — вероятно по-късно сестра й щеше да го изравни с гребло, за да не загрозява гледката.

Сидни отиде в предния двор и се загледа в къщата на Тейлър. Джипът му беше паркиран на улицата. Импулсивно прекоси двора и изкачи стъпалата към дома му. Почука на вратата и след като той не отвори веднага, пъхна ръце в джобовете си и зачака. Може би беше заспал. Което означаваше, че не й остава друго, освен да се върне вкъщи.

Чу стъпки, усмихна се и извади ръце от джобовете си, когато Тейлър отвори вратата. Беше по джинси, изцапани с боя, и размъкната тениска. Изглеждаше объркан, сякаш се питаше къде е отлетяло времето.

— Здрасти — подхвърли тя, като забеляза недоумението му. — Аз съм Сидни Уейвърли, съседката.

Той най-сетне се усмихна:

— А, да, помня ви.

— Реших да се отбия за малко — измънка тя. Забеляза как очите му се стрелнаха покрай нея, после към къщата на фамилията Уейвърли. Сидни разбра кого търси погледът му и се запита с какво го е омагьосала Клеър. Може би този човек си падаше по независимите жени, които здраво държат юздите на живота си. — Клеър не е с мен — добави.

Тейлър не успя да скрие разочарованието си, но все пак отстъпи назад:

— Извинете ме за неучтивостта. Заповядайте.

Като малка тя няколко пъти беше влизала в къщата, само че тогава тук живееше старата госпожа Сандерсън. Промяната беше очебийна. Явно бе правен основен ремонт, вътре беше по-светло и миришеше по-приятно, вероятно защото ги нямаше многобройните котки на бившата собственичка. В дневната имаше красиво червено канапе и няколко стола, които обаче бяха разположени така, сякаш не са били премествани, след като хамалите са ги внесли в помещението. На стените бяха облегнати безброй картини без рамки, навсякъде бяха натрупани кашони.

— Не знаех, че току-що сте се пренесли — смотолеви Сидни.

Тейлър прокара пръсти през косата си:

— Тук съм вече месец. Каня се да си разопаковам вещите, но все не ми остава време. Бях зает в кухнята и не усетих как времето отлетя. Колко е часът?

— Минава пет. В какъв цвят боядисвате кухнята?

Той поклати глава и се засмя:

— Май не ме разбрахте. Рисувам в кухнята. Там е триножникът ми.

— О, вие сте художник!

— Преподавам изкуство в „Ориън“. — Той грабна вестниците, натрупани върху един стол, и я покани да седне.

— Откога сте в Баскъм? — попита Сидни и се настани на стола.

— Скоро ще стане година. — Тейлър се огледа за свободно място, на което да седне, отново прокара пръсти през косата си и я отметна от челото си.

— Хрумна ми нещо. Ако искате, мога да ви подстрижа.

Той се обърна към нея и озадачено я изгледа:

— Можете ли?

— Пред вас стои жена, изкарала с отличие курсове за стилист.

— Чудесно. Благодаря. — Тейлър свали един кашон от канапето и седна. — Благодаря и задето се отбихте. От съседите познавам само госпожа Краноуски, която по цял ден преследва из квартала кучето си Едуард.

Сидни прихна:

— Помня я. Сигурно вече е стогодишна.

— Но все още много пъргава.

Тя отново се засмя и мислено се поздрави, че му предложи да го подстриже.

— Утре ще си донеса пособията и ще ви оправя прическата. Имате ли нещо против да взема и дъщеря си?

— Ни най-малко.

Сидни се втренчи в него:

— Знам, че харесвате сестра ми.

Изявлението й го завари неподготвен, но бе прекалено възпитан, за да не отговори.

— Не обичате да увъртате, а? — подхвърли. — Само бегло познавам сестра ви, но… да, харесвам я. Заплени ме още щом я зърнах. — Тейлър се усмихна, приведе се и опря лакти на коленете си. Ентусиазмът и откровеността му бяха заразителни като прозявка. Сидни също се усмихна. — Сънувах я, както не съм сънувал никого преди. Косата й беше къса, прибрана с диадема… — Той млъкна и се облегна назад. — Предпочитам да замълча, иначе ще ви се стори прекалено нелепо.

Сидни не мислеше, че изявлението му е нелепо. Изглеждаше симпатичен и толкова искрен, че тя мъничко завидя на сестра си.

— И дъщеря ми я харесва — промълви.

— Май не сте много доволна.

— Не, разбрахте ме погрешно. — Сидни въздъхна. — Очаквах съвсем друго. Навремето с Клеър не се разбирахме. Май и двете се зарадвахме, когато напуснах Баскъм. Знаех, че тя не ме харесва. Предполагах, че няма да харесва и дъщеря ми.

— Колко време ви нямаше?

— Десет години. Мислех, че никога повече няма да стъпя тук. — Поклати глава, сякаш за да прогони мислите си. — Нали не се сърдите, че ви посетих? Харесвате сестра ми, а не мен, и не ви свалям. Само че понякога изпитвам неудържимо желание да се махна от онази къща. Да поръчаме ли пица? Аз черпя.

— Чудесна идея. Май днес не съм хапнал нито залък. И още нещо — ако ще се виждаме често, да си говорим на „ти“, става ли? — Тейлър замислено я изгледа. — Нямам нищо против да идваш, когато пожелаеш, но след като те е нямало десет години, не искаш ли да се срещнеш със стари приятели и приятелки?

Стари приятели и приятелки! Тя стисна устни, за да сподави горчивия си смях. Какви ти приятели, точното определение бе двулични злобари, които гледаха да й забият нож в гърба.

— Не — промълви. — Те спадат към категорията хора, заради които мислех, че повече няма да се върна в Баскъм.

— Изгорила си всички мостове, така ли?

Въпросът му я изненада. Въпреки хаоса в къщата му този човек очевидно бе доста проницателен.

— Нещо такова — измънка тя.