Сара Адисън Алън
Градина на желанията (4)

Четвърта глава

Същата вечер, докато се приготвяше за благотворителния бал, живеещата в другия край на Баскъм Ема Кларк не подозираше, че животът й ще се преобърне. Всъщност очакваше с нетърпение тържеството заради вниманието, с което неизменно я обграждаха.

Жените от фамилията Кларк обожаваха да са център на вниманието най-вече от страна на представителите на силния пол. Постигаха го без усилия заради легендарните си сексуални умения. И винаги се омъжваха за заможни мъже.

Хънтър Джон Матисън, съпругът на Ема, се смяташе за най-желания ерген в градчето. Беше любезен, красив, атлетичен и наследник на семейната империя, притежаваща заводи за сглобяеми къщи. С присъщите й проницателност и пресметливост майката на Ема беше решила, че дъщеря й ще бъде негова съпруга, още когато двамата едва бяха проходили, фамилиите им принадлежаха към един и същ обществен кръг — ето защо не й беше трудно да прави намеци и да манипулира нещата в желаната от нея посока. Веднъж двете семейства дори летуваха заедно на Кейп Мей (тогава Ема и Хънтър Джон бяха десетгодишни).

— Погледнете каква прекрасна двойка са — подхвърляше при всяка възможност амбициозната родителка.

Единственият проблем бе, че въпреки манипулациите на госпожата, въпреки красотата и общественото положение на Ема и факта, че от петнайсетгодишна тя подлудяваше момчетата, докато се натискаше с тях зад скамейките на игрището, през целия гимназиален курс Хънтър Джон беше безнадеждно влюбен в Сидни Уейвърли.

Разбира се, знаеше, че не бива да се замесва с нея. Хора с неговото обществено положение не общуваха с представители на фамилията Уейвърли. Обаче всичките му приятели знаеха, че той чезне по Сидни. Разбираха го по погледите му и поведението му на трагичен герой, за когото животът без любов е безсмислен.

След като навърши шестнайсет за пръв и последен път се разбунтува и се осмели да покани на среща Сидни. За всеобща изненада родителите му не се възпротивиха.

— Нека се позабавлява — заяви баща му. — Тя е хубавица и май не се е метнала на другите Уейвърли, следователно е безобидна. Момчето ми знае какво се очаква от него, когато се дипломира. На неговите години и аз си поживях, преди да осъзная, че е време да улегна.

Този ден беше вторият най-ужасен ден в живота на Ема.

Изминаха две години, през които богатите съученици на Хънтър Джон бяха принудени да приемат Сидни, защото двамата влюбени бяха неразделни. Ариел, майката на Ема, я посъветва да стиска зъби и да се сприятели със съперницата, затова, макар сърцето й да се късаше, девойката я послуша. Започна да кани Сидни да нощуват заедно. Въпреки наличието на много стаи винаги казваше на „приятелката си“, че трябва да спи на пода. Сидни нямаше нищо против — мразеше родната си къща и беше готова на всичко поне за малко да се махне от познатото обкръжение. Много често обаче Ема оставаше при нея — разпитваше я за какво ли не, пишеше си домашните. Сидни беше никаквица от семейство Уейвърли, но бе умна, забавна и имаше златни ръце. Веднъж й направи прическа и през този ден за Ема всичко вървеше като по вода, дори Хънтър Джон й направи комплимент. Колкото и да се опитваше, Ема никога не можа да се среши по този начин. На моменти тя дори харесваше Сидни.

Една нощ обаче, докато лежаха в спалните чували на пода, Сидни й довери, че с Хънтър Джон „ще го направят“ за пръв път. Ема едва сдържа сълзите си.

Това вече бе прекалено. Години наред наблюдаваше как младежът, отреден за нея, е лудо влюбен в друга. Принудена бе да се сприятели със съперницата си, а сега нахалницата казваше, че ще спи с него. Сексът бе най-силното оръжие на Ема, тя знаеше, че е неповторима в леглото, а ето, че Сидни щеше първа да има любимия й. С неимоверно усилие на волята издържа, докато проклетницата заспа, и изтича да сподели с майка си.

Ариел, която вече беше в разкошното си легло с бели копринени чаршафи, я прегърна, помилва я по косата. В спалнята винаги се усещаше мирисът на ароматизирани свещи, кристалният полилей искреше. Майка й бе всичко, което Ема мечтаеше да бъде, фантазия от плът и кръв.

— Чуй ме, скъпа — спокойно каза Ариел, — ти вече го правиш повече от година, и то добре. Всички жени от фамилията Кларк са отлични любовници. Защо според теб винаги си хващаме богати съпрузи? Той ще й принадлежи, но за малко, а ти ще го имаш за цял живот. Разбери, че е въпрос на време. Винаги ще бъдеш страхотна в леглото и е хубаво, когато мъжете имат база за сравнение. От друга страна, нищо не ти пречи да наплашиш нахалницата. Колкото и да е невероятно, повечето жени се боят от първото сношение.

Ема се засмя. Жените от фамилията Кларк не се страхуваха от секса.

Майка й я целуна по челото (устните й бяха хладни и нежни), отново се изтегна на леглото и промърмори:

— Върви си. Баща ти скоро ще се прибере.

На другия ден Ема разказа на Сидни какви ли не страхотии за половия акт и я посъветва да прави тъкмо каквото не трябваше. После не я разпита за подробностите, но след време, когато за пръв път се люби с Хънтър Джон, изражението му й каза всичко, което я интересуваше.

Сидни напусна градчето, след като той скъса с нея на абитуриентския бал. Въздушните й кули внезапно рухнаха, илюзорният й свят изчезна. Бе съкрушена, когато осъзна, че с Хънтър Джон не могат да са заедно в реалността, че хората, с които се беше сприятелила, ще й обърнат гръб след завършване на гимназията. Те щяха да заемат подобаващите им места във висшето общество на Баскъм и да осъществят онова, което очакваха родителите им. А Сидни бе само една Уейвърли. Отношението им я наскърби и разгневи. Никой не подозираше, че не е знаела какво я очаква. Но тя беше лудо влюбена в Хънтър Джон и мислеше, че завинаги ще бъдат заедно.

Ема щеше да я съжали, ако страданието на Хънтър Джон не беше толкова очевидно. През това лято тя положи неимоверни усилия да му помогне да възвърне душевното си равновесие. Дори след като правиха секс и Ема го подлуди с креватните си умения, той все повтаряше, че ще замине да следва, а понякога подчертаваше, че Сидни е имала право, задето е напуснала Баскъм. Този град бил противен и на самия него.

В крайна сметка Ема предприе единствения възможен ход. Тайно от Хънтър Джон престана да взема противозачатъчни и забременя.

Той не замина и се ожени за нея — решение, за което никога не съжали. Дори спомена, че иска след няколко години да имат второ дете. Работеше при баща си, а след пенсионирането му пое управлението на компанията. С Ема се преместиха в разкошната семейна къща, когато родителите му се преселиха във Флорида. Наглед животът им беше прекрасен, само дето тя не беше сигурна дали съпругът й я обича, и тази мисъл не й даваше покой.

После настъпи най-ужасният ден в живота й.

През тази петъчна вечер Ема още не подозираше, че ще се случи нещо значимо, въпреки че всички признаци бяха налице. Колкото и да се опитваше, не можа да си накъдри косата с маша. После на брадичката й се появи гнойна пъпка. Като капак върху бялата рокля, която възнамеряваше да носи на благотворителния бал, се появи загадъчно петно; въпреки старанията си прислужницата не можа да го отстрани и Ема се принуди да облече черна рокля. Разбира се, дрехата беше зашеметяваща като всичките й тоалети, но тя си беше намислила да е с бялата и с тази се чувстваше неловко.

Със съпруга й отидоха на бала и отначало всичко беше наред. Направо идеално. Благотворителното тържество в полза на болницата неизменно се провеждаше в Харолд Манър — разкошна постройка, датираща от времето на Гражданската война, включена в списъка на националните архитектурни забележителности, и предпочитано място за уреждане на важни обществени прояви. Ема бе идвала тук безброй пъти. Обстановката й вдъхваше усещането, че се е върнала назад във времето. Мъжете носеха толкова силно колосани ризи, че не можеха да се поклонят, ръкостисканията на жените бяха нежни като докосване на перце. Тук дамите от фамилията Крак се чувстваха в свои води, а Ема както винаги веднага стана център на вниманието. Само че усещането бе различно, сякаш хората я коментираха, но не по начина, по който беше свикнала.

Хънтър Джон не забеляза нищичко, затова тя потърси с поглед майка си. Ариел щеше да й каже, че е красива, и всичко щеше да е наред. Хънтър Джон я целуна по бузата и тръгна към бара, където се бяха събрали приятелите му. На тези тържества младите мъже бяха като прахта, събираща се в ъглите, и се стараеха да стоят по-далеч от дамите и кръшните им смехове.

Ема се натъкна на Елиза Бофорт, докато обикаляше залата, за да намери майка си. Елиза беше сред най-добрите й приятелки, когато учеха в гимназията. „Гледай да си в добри отношения с фамилия Бофорт — често казваше Ариел — и винаги ще знаеш какво говорят хората за теб.“

— Божичко, изгарям от нетърпение — прошепна Елиза. Така си кривеше устата в старанието си да говори поверително, че червилото й се беше размазало.

— Веднага ми разкажи как научи новината.

Ема озадачено се усмихна:

— Каква новина?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Сидни Уейвърли се е върнала — изсъска Елиза, като че ли произнасяше проклятие.

Ема престана да се озърта и се втренчи в нея, но с нищо не издаде колко е изненадана. Затова ли всички се държаха така особено? Сидни се беше върнала, а лешоядите изгаряха от нетърпение да видят реакцията на някогашната й съперница.

Страните й пламнаха от гняв, предизвикан от много причини. Най̀ я беше яд, задето клюкарите очакваха някаква реакция от нейна страна, като че ли събитието я засягаше.

— Пристигна в сряда и засега гостува на сестра си — продължи Елиза. — Днес следобед дори е помагала на Клеър при организирането на официален обяд в Хикори. Ама ти наистина ли не знаеше?

— Не. Сидни се е върнала. И какво от това?

Елиза повдигна вежди:

— Не предполагах, че ще го приемеш толкова спокойно.

— Никога не е била заплаха за мен. А Хънтър Джон е много щастлив. Изобщо не се притеснявам. Извинявай, но търся мама. А с теб ще обядваме другата седмица, нали? Целувам те.

Най-сетне откри майка си. Ариел седеше до една от масите, отпиваше шампанско и царствено кимаше на познатите, които спираха да я поздравят. Както обикновено беше изключително елегантна и изглеждаше с десет години по-млада. И тя като Ема беше русокоса и едрогърда. Караше кабриолет, носеше диаманти в съчетание с джинсово облекло и не пропускаше ежегодните мачове, посещавани от бившите възпитаници на гимназията. Беше толкова типична южнячка, че сълзите й сякаш идваха от Мисисипи, а от нея винаги лъхаше на жасмин и праскови.

Вдигна глава, когато дъщеря й се приближи и Ема веднага разбра, че Ариел вече знае. И че е разтревожена от новината. „Не, не — помисли си. — Нищо не се е случило. Не прави от мухата слон, мамо.“

Ариел се изправи и дяволито се усмихна на съпруга си — след подобна усмивка той с нетърпение щеше да очаква завръщането й.

— Да излезем на верандата. — Тя хвана под ръка дъщеря си и я поведе навън. Усмихваха се, докато минаваха край групичките хора, излезли да пушат, защото усмивките означаваха, че всичко е наред.

Щом се отдалечиха дотолкова, че да не ги чуват, Ариел промърмори:

— Сигурно си чула за Сидни Уейвърли. Не се тревожи. Всичко ще е наред.

— Не се тревожа, мамо…

Ариел продължи да говори, сякаш не я беше чула:

— Ето какво ще направиш. Първо, дръж се с Хънтър Джон още по-мило. Завърти му главата. Другата седмица ще устроя тържество в дома ти. Покани всичките си приятели и приятелки. Нека видят колко си щастлива. Хънтър Джон пък ще види как ти завиждат. В понеделник ще обиколим магазините да си избереш рокля. Червеното ти отива най-много и мъжът ти те харесва в червено. Като заговорихме за рокли, защо си в черно? Бялото ти стои много по-добре.

— Мамо, не се безпокоя, че Сидни се е върнала.

Ариел обгърна с длани лицето й:

— А трябва, миличка. Първата любов ръжда не хваща. Но ако непрекъснато напомняш на съпруга си защо е избрал теб, няма да имаш неприятни изненади.

* * *

Късно същата вечер Ема изгаряше от нетърпение да прави секс с Хънтър Джон, макар да си повтаряше, че това няма нищо общо със завръщането на Сидни. Щом се прибраха у дома, тя се отби в стаята на синовете си, после разсеяно пожела лека нощ на бавачката. Влезе в спалнята и от вратата започна да се съблича. Не свали само обувките с висок ток и перлената огърлица, която Хънтър Джон й беше подарил преди година по случай двайсет и седмия й рожден ден.

След няколко минути той влезе в спалнята, носеше сандвич и бутилка бира. Твърдеше, че след „балната храна“ винаги е гладен. Свикнал беше да си похапва след всяко празненство, на което ходеха, и макар Ема да ненавиждаше този навик, бе преценила, че не си струва да повдига въпроса. Така или иначе той си носеше сандвича в спалнята, вместо да се храни сам в кухнята.

Не се изненада, като я видя гола. Ема се запита откога е започнал да очаква да го съблазнява, вместо сам да я пожелава. Въпреки това той се усмихна, когато тя грациозно пристъпи към него, взе чинията и бутилката и ги остави на масичката до вратата, хвана го за ризата и го задърпа към леглото.

Хънтър Джон се засмя и й позволи да го повали на матрака. Дръпна ципа на панталона си и промърмори:

— Какво те прихваща?

Ема го възседна и се загледа в лицето му. За миг престана да се движи, но не за да го накара да предвкуси очакващата го наслада. Обаче той дотолкова бе привикнал със сексуалните й умения, че взе колебанието й за желание да подсили удоволствието му, и се възбуди. Опита се да я притисне надолу, но тя остана неподвижна.

Ема обичаше да прави секс и знаеше, че е страхотна в леглото. Но дали майка й беше права? Това ли беше единственият й талант? Ако не го притежаваше, щеше ли да задържи съпруга си? Трябваше ли да се безпокои от завръщането на Сидни?

— Хънтър Джон — прошепна и се наведе да го целуне, — обичаш ли ме?

Той се засмя, после изстена, възбуден от онова, което смяташе за любовна игра.

— Какво си направила, палавнице?

— Моля?

— Купила си нещо скъпо ли? Затова ли си толкова любвеобилна?

Мислеше, че тя настоява да правят секс, защото иска нещо от него. Всъщност беше точно така. Като го омайваше в леглото, Ема винаги получаваше каквото иска. С едно изключение. Забеляза, че той не отговори на въпроса й. Не й каза, че я обича.

Обаче бе обичал Сидни, което означаваше, че Ариел има право: Тя, Ема, трябваше да се потруди, за да задържи мъжа, който й принадлежеше.

— Искам да си купя червена рокля — прошепна. Чувстваше се като птица, заклещена в бодлив храст — изплашена и гневна. — Красива червена рокля.

— Нямам търпение да те видя с нея.

— О, да. Ще ме видиш и без нея.

— Така те искам.

* * *

Беше понеделник следобед. Клеър затвори телефона, който стоеше на бюрото й в склада, но не отмести ръка от слушалката.

Когато човек чувства, че нещо не е наред, обаче не знае какво, въздухът около него се променя. Пластмасовата слушалка беше прекалено топла. Стените леко се бяха запотили. Ако отидеше в градината, тя щеше да види, че грамофончетата са цъфнали посред бял ден.

— Клеър?

Тя се обърна. Сидни стоеше на прага.

— Здрасти. Кога се върнахте? — Сестра й и Бей отново бяха гостували на Тейлър… четвърти ден подред.

— Преди няколко минути. Какво се е случило?

— Не знам. — Клеър отмести ръка от загрятата слушалка. — Обади ми се госпожа Матисън. Иска този уикенд да организирам празненство в дома й.

Сидни скръсти ръце на гърдите си. После ги отпусна. Поколеба се, после попита:

— Семейство Матисън, които живеят в красивата къща на Уилоу Спрингс Роуд ли?

— Да.

— Няма много време, нали? — измънка Сидни само за да каже нещо.

— Така е. Госпожата каза, че ще ми удвои хонорара, но при условие, че си осигуря достатъчно помощници за идеално обслужване на гостите.

— Открай време я харесвам — промълви Сидни, но думите й сякаш бяха заредени със статично електричество. Нещо… може би надежда, се мъчеше да си пробие път на светло. — Ще приемеш ли? Ако искаш, ще ти помогна.

— Сигурна ли си? — попита Клеър, защото нещо отвътре още я гризеше. Навремето сестра й имаше връзка с Хънтър Джон и беше приятелка с жена му Ема. Ако искаше да се види с тях, щеше да им се обади, вместо да си стои вкъщи или да се крие при Тейлър.

— Да, сигурна съм.

Клеър сви рамене. Може би придаваше прекалено значение на маловажни събития.

— Добре тогава. Благодаря ти.

Сестра й се усмихна, обърна се и тръгна към кухнята, като подхвърли:

— Няма защо.

Клеър я последва, но не престана да размишлява. В известни отношения Сидни не се беше променила. Светлокестенявата й чуплива коса още приличаше на карамелена украса върху торта. Златистата й кожа беше все така гладка, лунички още обсипваха нослето й. Беше отслабнала, но си оставаше сексапилно миньонче. В сравнение с нея Клеър, която беше с десетина сантиметра по-висока, се чувстваше прекалено едра и непохватна.

Това бяха познатите неща.

Останалото беше забулено в дълбока тайна. Беше тук цяла седмица, но си оставаше загадка за по-голямата си сестра. Едно беше ясно — че е прекрасна майка. Лорълай беше пълната противоположност на съвършена родителка, бабата на момичетата се беше опитала да компенсира липсата на майчини грижи, но не можеше да се сравнява със Сидни. Младата жена беше любяща и грижовна, винаги знаеше къде е Бей, но не й се натрапваше, позволяваше й да мечтае и да играе. Клеър изпитваше удоволствие да я наблюдава как се отнася с дъщеря си. От кого ли се беше научила?

И къде ли се беше скитала през изминалите десет години? Преди беше олицетворение на спокойствието, а сега все беше като на тръни. Предишната вечер Клеър не можа да заспи и по навик отиде в градината, после не можа да се прибере, защото Сидни я беше заключила — нощем по няколко пъти ставаше да провери дали всички врати са здраво залостени. От какво бягаше? Нямаше смисъл да я разпитва, вече беше разбрала, че при всеки неудобен въпрос сестра й бърза за смени темата. От Баскъм беше заминала за Ню Йорк — само това беше известно. Никой не знаеше какво се беше случило после. Бей също мълчеше като риба. Твърдеше, че е родена в междуградски автобус и че с майка й не са живели никъде, после се поправяше, че са живели навсякъде.

Сидни се приближи до печката, върху която вреше тенджера с пилешка супа с лайкучка, наведе се да вдъхне божествения аромат, и подхвърли:

— За малко да забравя — поканих Тейлър на вечеря.

Клеър се слиса.

— Какво си направила?

— Поканих Тейлър на вечеря. Нали не възразяваш?

Клеър не отговори, а отвори кутията за хляб, избягвайки погледа на сестра си. Извади един пшеничен хляб и започна да го реже на тънки филии за сандвичи.

— Недей така — засмя се Сидни. — Съжали горкия човек, не виждаш ли, че е като вейка? Навсякъде из къщата си е разлепил бележки, които да му напомнят да се храни, но въпреки това пак забравя. Вчера ми показа няколко свои картини — невероятни са! Обаче ако продължава да ме разпитва за теб, ще му предложа да посещава психотерапевт. Виж какво, кажи, ако не го искаш, за да престане да вехне по теб. Може пък тогава да ми се отвори парашутът.

Клеър рязко вдигна глава:

— Затова ли все висиш там? Желаеш Тейлър ли?

— Не. Питам се обаче защо ти не го желаеш.

Почукването на входната врата спаси Клеър от необходимостта да отговори.

— За теб е — изкиска се сестра й.

— Не, за теб. Ти си го поканила.

Сидни се усмихна и отиде да отвори.

Клеър остави ножа и се ослуша за гласа на Тейлър. Чу го да казва:

— Благодаря за поканата. Къщата ви е приказна.

— Да те разведа ли? — попита Сидни.

Клеър изтръпна. Не искаше сестра й да го развежда из къщата. Не искаше той да научи тайните й.

— С удоволствие.

Тя затвори очи за миг. „Мисли, напъни си мозъка! — каза си. — Какво ще накара Тейлър да те забрави? Кое блюдо ще насочи вниманието му другаде?“ Нямаше време да приготви нещо специално.

Не го желаеше в живота си. Стигаха й грижите около Сидни и Бей, усилията, които полагаше да ги приобщи към ежедневието си. И то след като знаеше, че налива вода в бездънна каца, защото скоро те щяха да си тръгнат. Навремето Сидни ненавиждаше и градчето, и къщата. Дори сега се опитваше да предпази Бей от всичко странно и необяснимо — пазеше в тайна истината за градината и ябълковото дърво, не й беше казала какво означава да си Уейвърли в градчето Баскъм. Едно злобно подмятане, една подигравка и Сидни отново щеше да изчезне яко дим.

Но тя можеше да овладее положението с Тейлър. Щеше да направи всичко възможно да му покаже, че не я интересува. В краен случай дори щеше да прибегне до грубост. В живота й нямаше място за него. Вече бе допуснала прекалено много хора.

Бей влетя първа, прегърна леля си, сякаш бе съвсем естествено да се прегръща без причина, и Клеър за миг я притисна до себе си. Малката се изтръгна от прегръдките й, изтича до масата и седна.

Сидни влезе в кухнята, следвана от Тейлър. Клеър веднага забеляза, че косата му е подстригана. Новата прическа му отиваше, той вече не приличаше на разсеян професор. Погледна я и сърцето й се сви. После си каза, че не може да загуби нещо, което не притежава, и се обърна.

— Сигурно е фантастично да израснеш в такава къща! — възкликна Тейлър.

— Наистина е интересно — кимна Сидни. — Третото стъпало на стълбището скърца. Навремето всеки път, когато някой стъпеше на него, едно мишленце надничаше от дупката на горното стъпало да провери какво предизвиква шума.

Клеър изненадано я изгледа:

— Нима си знаела?

— Не съм типична Уейвърли, но и аз израснах тук. — Сидни взе филия хляб и я сложи в чиния. — Сестра ми е научила от баба ни всички необикновени рецепти.

— Какво ти необикновено! Супа, фъстъчено масло и сандвичи с желе.

Сидни намигна на Тейлър:

— Маслото е от бадеми, а желето — с джинджифил.

Ненадейно Клеър се изнерви. У нея се пробуди някогашната омраза към Сидни. Разговаряше толкова непринудено с Тейлър, сякаш бе съвсем естествено да се сближи с някого, макар да знаеше колко крехки са подобни връзки.

— Вие двете бяхте ли близки като деца? — обади се Тейлър.

— Не — отговори Сидни, изпреварвайки сестра си.

Клеър напълни със супа купичките и ги постави на масата заедно с чинията със сандвичи.

— Да ви е сладко — измънка и отиде в градината. Тейлър, Сидни и Бей я проследиха с поглед.

След около час тя вече беше изкопала дупка до оградата и събираше ябълките, нападали около дървото. Беше задушно, въздухът, гъст като захарен сироп, бе предвестник на поредното жарко лято.

— Престани! — скара се тя на дървото, което я замерваше с ябълки, за да я изкара от кожата й. — Колкото и да хвърлиш, ще ги заровя. А знаеш, че нови ще има чак след седмица.

То пусна на главата й една ябълчица.

Клеър вдигна очи към клоните, които леко потрепваха, въпреки че нямаше вятър.

— Казах ти да престанеш!

— Това ли е тайната ви?

Тя стреснато се обърна — Тейлър стоеше наблизо. Откога бе тук? Не беше чула стъпките му. Дървото я беше ядосало. Проклетото дърво.

— Моята тайна ли? — наежи се тя.

— Да, за градината. Говорите на растенията.

— О! — Клеър му обърна гръб, наведе се и вдигна още няколко ябълки. — Да, имате право.

— Вечерята беше чудесна.

— Радвам се, че ви е харесала — промърмори тя и след като Тейлър не помръдна от мястото си, добави: — Извинете, но имам работа.

— Сидни ме предупреди какво ще кажете. Въпреки това ме посъветва да дойда при вас.

— Самоувереността й е симпатична, но според мен в момента тя търси приятел — каза Клеър и се сепна. Откъде й хрумна да го каже? Наистина искаше да отклони вниманието на Тейлър към друга жена, но не и към Сидни. Затвори очи. До този миг смяташе, че е превъзмогнала завистта.

— А вие? Необходим ли ви е приятел? Между другото, след като вече ви гостувах и сме съседи, не може ли да си говорим на ти?

Тя го изгледа. Изглеждаше толкова спокоен, толкова самоуверен въпреки прекалено широките си джинси и риза. За секунда й се прииска да се притисне до него и да остави спокойствието му да я обгърне. Господи, какво й ставаше?

— Все ми е едно — промърмори. — А на първия въпрос ще отговоря — не ми трябват приятели.

— Желаеш ли нещо повече?

Клеър нямаше опит с мъжете, но разбра намека му. Знаеше какво означават алените искрици около него — онези, които се виждаха само нощем.

— Харесвам онова, което имам — отвърна едва чуто.

— И аз, Клеър. Красива си — добави. — Ето, казах го. Не можах да издържа.

Този човек не се боеше, че ще бъде наранен, дори сякаш го искаше. Един от двама им трябваше да запази здравия си разум.

— Одеве казах, че съм заета, и наистина е така.

— И аз бях искрен, като ти казах, че си красива.

Тя се приближи до дупката край стената и пусна вътре ябълките:

— Много дълго ще бъда заета.

Обърна се и видя, че Тейлър се усмихва.

— Аз пък няма — подхвърли той и си тръгна.

Клеър озадачено го загледа. Опитваше ли се да й каже нещо? Нима бе някакво предупреждение?

„Имам достатъчно време да се промъкна в живота ти.“