Тимъти Зан
Гонитба за Икар (6)

6.

Възможностите на космодрума Ксатру бяха няколко степени над тези на Мейма. Единичният търговски космодрум на Дорсинд беше най-малко пет степени под тях.

Не че самото оборудване беше проблем. Напротив, рамата за кацане беше най-добрата, на която „Икар“ беше кацал с периферно и поддържащо оборудване, за каквито на места като Мейма можеше само да са мечтае. По-скоро клиентите на света Дорсинд бяха причина да го поставят далеч под стандартите, създадени от директорите на търговския флот в спиралния ръкав. Замисълът бил да стане хазартен център от висока класа, но бизнесът не потръгнал и много бързо западнал.

Единственото, което бе запазило планетата от пълно изчезване от картата, бе постепенното и неохотно трансформиране в нещо като място, където не се обръща внимание на съмнителни документи и още по-съмнителни товари. С господството на пат в търговския флот делът на съмнителните товари при другите превозвачи непрекъснато нарастваше.

В резултат на това бизнесът на Дорсинд процъфтяваше.

Разбира се, нямаше регистриран превозвач на име „Секънд Банана“ с летателен план за Дорсинд. Но както очаквах, на такива дребни подробности тук не се обръщаше внимание. С обикновената такса за док плюс още няколко стотачки от парите на Камерон получихме рама за кацане. Платих на служителя на космодрума, който дойде до рампата да ги вземе и се разпореди за зареждане с гориво, храна и магическото лепило на Чорт за ремонт на корпуса.

След това беше време да изпитам съмнителния чар на града, като оставя екипажа на кораба.

Екипажът не беше щастлив от това. Ама никак.

— Това е лудост — озъби се Шон, когато се обърнах към групата при предната херметична врата на тунела. Задачата ми бе усложнена психологически от наклонената палуба на „Икар“, поради което те ме гледаха отвисоко.

— Бил съм на сто места като това… не е по-опасно от търговската част на Токио, стига човек да си гледа своята работа и да не се бърка в чуждата.

— Ще е добре да излезем малко на свеж въздух — подкрепи го Еверет. — Медицински казано, рециклираният въздух след известно време започва да уморява. Освен това упражнението ще ни се отрази добре.

— Упражнението би могло също да ви убие — казах му снизходително, като подминах очевидния факт, че неговите килограми ясно показват, че упражненията не са любимите му занимания. — Никой от вас ли не чу какво разказах за случилото ми се на Ксатру?

— Всички го чухме, Маккел — обади се Тера. — Ако питаш мен, това е основание ти да останеш на кораба, не ние.

— Повярвайте, много ми се ще да можех — казах съвсем искрено. Последното нещо, което желаех, беше да срещна още веднъж разни грозници със странни оръжия. Макар че, ако трябва да съм честен, след като нямаха летателното ни разписание, шансът да ме срещнат беше пренебрежимо малък. — За нещастие имам да изпълнявам поръчка. Лично.

Което не беше сто процента вярно като първото. Иксил също би могъл да направи отдавна закъснялото обаждане на чичо Артър. Но Иксил беше дал ясно да се разбере, че не иска да го направи; и което бе по-важно, аз исках неговите порове да са тук, за да наблюдават „Икар“.

— Всичко това е без значение — продължих. — От значение е, че като пилот аз съм и капитан. И ви заповядвам да останете на борда.

— Значи там е само за клечки? — изръмжа Шон. От очите му хвърчаха искри. Още веднъж, както при първата ни среща, лустрото на цивилизацията силно се пропука и под него се разкри безчувствена младежка грубост. — Ти, диктаторче такова… Няма да стоя тук и да гледам стените, докато ти си правиш кефа навън. Никой от нас няма да остане.

— Стига, Шон — предупреди го тихо Никбар. Тихо, но с тежестта на всичките години, прекарани в Бреговата охрана на Земята в гласа.

— Я млък бе! — озъби се Шон на Никбар. Цялото му тяло се тресеше, той стискаше и отпускаше юмруци като релета в неустойчива обратна връзка. С крайчеца на окото си видях, че Иксил се премества малко по-близко до него. — Няма да остана затворен тук… няма.

— Виж, момче, разбирам как се чувстваш — почна Еверет и сложи ръка върху рамото на Шон. — Но той е наш капитан…

— Не ме интересува — озъби се Шон и бутна ръката му. — Излизам. Сега!

И се хвърли право към мен.

Не стигна много далеч. Иксил беше готов от дясната му страна, Никбар от лявата. Хванаха го по средата на скока. За момент Шон се бори в ръцете им, от устата му се лееха мръсотии и заплахи, смесени с ръмжене на някакъв неразбираем за мен другопланетен език. Но беше хванат здраво. Иксил и Никбар продължаваха да го държат и изведнъж Шон се отпусна в ръцете им и захленчи.

— Отведете го оттук — тихо каза Еверет и махна към корабната лечебница. — Ще му дам нещо.

Иксил погледна Никбар; той кимна, хвана Шон по-здраво и го помъкна по коридора след Еверет. Вратата се затвори и Иксил ме погледна и каза:

— Интересно.

— Болен ли е? — попита Чорт. Лицето му на другопланетянин както обикновено бе неразгадаемо. — Може би трябва да го заведем в някой здравен център.

— Нека първо видим какво може да направи Еверет — казах и погледнах Тера. Нейното лице също беше неразгадаемо. — Вижте, трябва да тръгвам. Ще се върна колкото се може по-скоро.

— Тръгвай — каза Иксил. — Ние тук ще се оправим.

Тръгнах надолу по рампата — както на Ксатру, рамата за приземяване тук беше вдлъбната, което оставяше част от корпуса на „Икар“ под нивото на терена и не се налагаше много да се слиза до края на площадката за кацане. Прекосих нашата площадка. Покрай нея и съседната минаваше една високоскоростна транспортна лента с две по-бавни за прехвърляне до нея. Следващата минута пътувах бързо на запад към края на космодрума, където според картата се намираше сградата на СтаррКомм.

Космодрумът беше оживен, което ме изпълни с известна загриженост, докато изучавах пътниците на транспортната лента със същия небрежен и ненатрапващ се поглед, с който гледаха и те. Допълнителната анонимност, осигурена от тълпата, винаги е полезна, но претрупаните транспортни ленти означаваха също присъствие на много хора в кабините на СтаррКомм. Още преди да кацнем исках да направя този престой колкото се може по-кратък. Сега, след изпълнението на Шон, желаех това още по-силно.

Отне ми почти петнадесет минути, докато стигна до сградата на СтаррКомм само за да установя, че опасенията ми са били напълно основателни. Всички кабини бяха запълнени и предполагаемото време на чакане бе около половин час.

Опитах се да получа по-предно място в списъка на чакащите, но на място като Дорсинд операторите бяха свикнали много повече на сериозни заплахи и тормоз, отколкото бях свикнал да упражнявам, и се примирих. Признах се за победен, взех номерираната карта, която ми дадоха — никой не ме пита за името — и се оттеглих през фоайето в кръчмата на чакалнята. Не се изненадах, че тя също беше пълна, но извадих късмет и влязох точно когато двойка мастани освобождаваха една малка маса близко до входа. Прегледах менюто, перфорирах най-евтината напитка, която имаха, и се загледах в големия дисплей над бара, на който текущо се показваше кои са следващите на ред за кабините.

Гледката не беше много окуражаваща. При малката скорост, с която се променяха числата, реших, че оценката на оператора за тридесет минути е прекалено оптимистична. Не ми се искаше да се обаждам на чичо Артър, но бях принуден да седя тук и да чакам реда си, за да бъда словесно одран, с което към нараняването щеше да се принизи и обида. Опитах се да измисля някоя хитрост, с която да заобиколя системата, но нищо не ми дойде наум. На Дорсинд хората, които исках да прередя, нямаше да бъдат очаровани от такъв опит. Вече имах достатъчно проблеми и живота си, за да си създавам нови.

За мое неудоволствие един мършав мъж с тъмна коса и проскубана брада се настани на стола срещу мен.

— Здравей, приятелю — поздрави ме той сърдечно. — Как е?

— Просто чудесно — отговорих инстинктивно и се намръщих. Тонът и изражението му загатваха, че се познаваме, и той наистина ми изглеждаше смътно познат, но независимо от направените от мен усилия не можах да си спомня кой е.

Той очевидно долови несигурността ми.

— О, Джорди — каза той малко обидено. — Не си ли спомняш своя стар другар по чашка?

И в този момент споменът нахлу, отвратителен и противен. Джеймс Фулбрайт, дребен контрабандист на оръжие, единствената срещана някога от мен личност, която беше или много глупава, или прекалено упорита да използва омразното ми умалително Джорди. Навремето се бях опитал да уговоря една сделка с неговата група, но вместо това чичо Артър ме беше свързал с Брат Джон. Пиянските срещи, които бяха централно събитие в преговорите с Фулбрайт, бяха едно от паденията в моя живот.

— Здравей — въздъхнах аз.

Той се ухили и показа неравните си зъби. Говореше се, че навремето били идеално равни, но всеки път, когато му избивали някой при уличен бой, той си слагал крив, за да изглежда по-жесток.

— Чакаш за кабина, а?

— Да — признах аз, примирен с неизбежното. — Мога ли да ти предложа едно питие?

— О, мисля, че можеш да ми предложиш повече от едно мизерно питие — отвърна той. — Колко пари имаш в себе си?

Погледнах го и предупредителните сигнали със закъснение зазвъняха в главата ми. Фулбрайт все още се усмихваше, но вече можех да видя под усмивката му раздразнение. Той очевидно не беше тук, за да изкрънка едно питие.

— За какво намекваш? — попитах тихо.

— Просто за шантаж — каза той също така тихо. — Какво си мислеше? Всичко само за теб? Взел си десет хилядарки, нали? Това е, което си получил. Най-малко десет хилядарки.

Цели три секунди го гледах и се чудех какво, по дяволите, става. Той седеше срещу мен с ръце на масата, дясната небрежно стискаше някакъв лист, лявата бе отворена и празна. Ръкавите му бяха твърде тесни, за да има скрит в тях автоматичен пистолет или нож, и нямаше начин да ме надвие в обикновен бой със закопчаното си яке, докато моето беше полуразкопчано. Беше възможно някъде в залата да има помощници, които вече ме държаха на мушка; но дори изваждането на оръжие тук щеше да създаде проблем, а започването на престрелка щеше да е още по-лошо. И преди всичко защо се бе захванал с мен?

— Може би не знаеш, но вече не работя самостоятелно — казах накрая. — Свързан съм с доста голяма организация. На тях това няма да им хареса.

Усмивката му стана малко обидена.

— Ясно, но които и да са те, мога да ти гарантирам, че няма да си мръднат и пръста, за да ти помогнат този път — каза той. — Вярваш или не, Джорди, точно сега аз съм единственият ти приятел в тази зала. — С плавно движение той разтвори листа в ръката си и го поднесе към лицето ми.

Погледнах го. И видях фотокопие на собственото ми досие от администрацията на търговския флот.

Погледнах Фулбрайт стреснато.

— Карай нататък — каза той окуражаващо. — Прочети го.

Беше листовка за издирване на информация за сегашното местонахождение на някой си Джордан Маккел, пилот и капитан на товарен кораб „Икар“ клас „Ориент“ с неизвестна регистрация и конфигурация. Не се казваше защо се издирва този Маккел, но имаше два телефонни номера за контакт — местен на Дорсинд и видеовръзка по СтаррКомм — последният, подобно на номера на Брат Джон, от анонимен тип, който не разкриваше кой на кой свят се намира.

В него се обещаваше също и награда за онзи, който ме посочи. Точно пет хиляди коммарки.

— Не зная какво си направил този път, Джорди — тихо каза Фулбрайт, — но си в голяма беда. Всеки тук вероятно вече има едно от тези неща… онзи тип ги раздаваше наляво и надясно. Единствената причина, поради която все още си на свобода, е, че тази снимка е доста неясна.

Той се усмихна.

— Това плюс факта, че никой не може да си представи, че може да си в такава дупка. Предполагам, че това е причина за голямото натоварване на линиите на СтаррКомм — всеки се обажда на приятелите си да предадат новината.

— Вероятно — промърморих. Но някой очевидно допускаше, че може да кацна в долнопробна дупка като тази; най-малкото онзи, който бе на този телефонен номер. Някой много усилено се стараеше да обхване всички места, дори и най-незначителното, и по всичко личеше, че успява. И за разлика от грозниците, същият този някой знаеше името на кораба, на който летях. — Кажи ми, този тип, за когото говориш, не беше ли адски грозен другопланетянин?

Фулбрайт леко сбърчи чело.

— Не, човек си беше. Нисък, плах такъв… типичен счетоводител.

— Сигурен ли си, че не е някакъв шарлатанин?

— При сто коммарки? — присмя се Фулбрайт.

Намръщих се.

— Сто? В листовката се казва пет хиляди.

— Това е наградата за онзи, който те намери — отвърна Фулбрайт. — Човекът раздаваше по сто с всяка листовка. Сигурно просто да е сигурно, че ще бъде прочетена.

Почувствах как изстивам. Пет хиляди коммарки да ме намерят — беше си голяма сума. Но други хиляди марки в брой само за да се създаде интерес означаваше, че наистина става нещо много голямо.

И досега ме беше спасила само отвратителната ми снимка от досието ми в търговския флот. Това и фактът, че единствената личност тук, която ме познаваше, преследваше по-голяма награда.

— Добре — казах на Фулбрайт. — Десет хиляди. Но не са у мен. Ще трябва да отидем до кораба.

Той присви очи и от трепването на очите и устните можах да разчета мисълта му: ако можеше добре да огледа „Икар“, може би щеше да може да продаде и описанието за няколко хиляди.

— Окей — каза той, дръпна ципа на якето си и пъхна листовката във вътрешния си джоб. Изправи се, позволявайки ми да зърна сивия пистолет отляво на колана му, и кимна към вратата.

Излязохме от кръчмата. По средата на фоайето той измъкна пистолета си от кобура и го пъхна в страничния джоб на якето си. Бивши другарчета в пиенето или не, очевидно не ми вярваше много.

— На коя рама си? — попита ме Фулбрайт, когато се насочих към най-близката транспортна лента, която се случи да води на север.

— Ще можеш да прочетеш номера, когато отидем там — измърморих, докато трескаво търсех вдъхновение. Тази транспортна лента не изглеждаше много натоварена и не беше необходимо да съм гений, за да разбера защо: вместо да води към множеството места за кацане на кораби, водеше към участък, който приличаше на ремонтен.

Факт, който Фулбрайт не пропусна да отбележи.

— Надявам се, нямаш намерение да извъртиш някой номер на стария си приятел, Джорди — предупреди ме той, пристъпи по-близко зад мен и притисна дулото на пистолета си в гърба ми. Дори през якето усетих студенината му. — Защото това няма да ми хареса. Никак няма да ми хареса.

— Мислиш, че ще оставя един чудесен кораб на обикновените рами? — контрирах аз, гледайки в краката си. Транспортната лента в по-голямата си част беше добра, но точно пред нас в дясната страна в края имаше няколко дупки — малки парчета от материала се бяха износили и откъснали. Дупката беше приблизително триъгълна, оставяйки една междина, дълга десетина сантиметра и широка пет, през която се виждаха решетката и опорната система. Приблизително на всяка половин секунда минавахме покрай синя трепкаща светлина, която помагаше нощем да се вижда краят на лентата.

— И така, къде е? — попита Фулбрайт.

— Търпение, Джеймс, търпение — казах, загледан в триъгълната дупка и решетката под нея. Щеше да е трудно, да не кажа пагубно, но щеше да свърши работа.

Обърнах леко глава и посочих якето си.

— Телефонът ми звъни — казах. — Може ли да отговоря?

С крайчеца на окото си видях, че се намръщи.

— Не — каза той.

— Не се препоръчва — обясних тихо. — Ако не отговоря, партньорът ми ще дойде да ме потърси. Нали не искаш да си имаш работа с него? Сигурно не и за някакви си жалки пет хиляди коммарки.

Почти можах да видя как мозъкът му прищрака. Фактически той никога не беше виждал Иксил — винаги се стараехме Иксил да остане скрит при работа с бандити и техните приятели, настроени враждебно към другопланетяни — но аз бях споделил доста с Фулбрайт и той имаше добра представа за възможностите на моя партньор. Изчаках търпеливо, оставих го сам да прецени, без да бърза. Вече навлизахме в района за поддръжка и зареждане, където единствените хора наоколо бяха работещите в различните сгради. Работещи освен това с различни тежки машини, които напълно щяха да заглушат звуците от инцидента, дори и пистолетни гърмежи. Колкото по-навътре влизахме в този район, толкова повече ми харесваше.

— Добре — каза той, пристъпи по-близко до мен и като хвана яката на якето ми, опря дулото на пистолета си в бъбрека ми. — Извади го бавно… с два пръста на лявата ръка.

Внимателно откопчах якето, отворих го и също толкова внимателно извадих телефона.

— Така добре ли е? — попитах. И без да чакам отговор, стиснах телефона и го вдигнах до ухото си.

Или по-точно опитах се да го вдигна. Някъде по пътя към ухото пръстите ми се вдървиха, телефонът се изплъзна от ръката ми и изтрака на транспортната линия пред мен.

— По дяволите! — промърморих и направих голяма крачка напред.

Ако бях дал на Фулбрайт половин секунда да помисли, той вероятно нямаше да ми позволи да го направя. Но не му дадох и го направих. Както беше естествено да се опитам да вдигна телефона си, също толкова естествено беше той да пусне якето ми, за да мога да го направя. Наведох се на едно коляно и хванах телефона точно преди да се търколи от края на транспортната лента; после с бърз тласък пъхнах долния му край в дупката на лентата и в металната мрежа под нея.

За част от секундата транспортната лента се разклати — само за момент преди инерцията на системата да преодолее тънкото парче пластмаса и метал и да раздроби апарата на парчета. Но това беше достатъчно. Хванат съвсем неподготвен, Фулбрайт изгуби равновесие и падна напред, коленете му ме закачиха отстрани, той безпомощно се катурна през гърба ми и се просна на лентата.

В следващия момент бях върху него, приковал с една ръка дясната му китка към лентата, и се мъчех да го ударя в шията или корема с другата. Той се бореше ожесточено и ме заливаше с поток псувни, от които би могло да замръзне дори стъкло, но нямаше никакъв шанс и той го знаеше. Лежеше на лявата си страна и с дясната, хваната от мен в джоба му, дори не можеше да извади пистолета си. Освен всичко друго бях и по-едър от него.

Използвах един удобен случай и забих юмрука си във врата му точно зад ухото. Той трепна и нададе слаб вик, който прозвуча повече като скимтене. Ударих го пак и той се отпусна.

Трябваха ми няколко секунди да си поема дъх и бързо да се огледам. Не се виждаше никой. Измъкнах пистолета от ръката му и го сложих в джоба си. Беше тримилиметров полуавтоматичен компактен „Кохран-Узи“ — опасно оръжие за бой в кръчма, но крайно глупаво за носене на борда на космически кораб, където куршумът може да повреди някоя машина или да пробие обвивката с всички неприятни последствия от това. Пуснах пистолета в джоба си, изтеглих Фулбрайт от транспортната лента и го оставих на тротоара.

На десетина метра вдясно имаше купчина празни електрокарни палети, наредени до ъгъла на една от сградите. Хванах Фулбрайт под мишниците, превлякох го до сградата и го оставих с лице към палетите. Якето му, подобно на моето, беше кожено, но ризата беше от плътен плат. Извадих дясната му ръка от ръкава на якето, внимателно отрязах ръкава на ризата с джобното си ножче, отново му облякох якето и нарязах ръкава на ленти.

Две минути по-късно ръцете му бяха здраво завързани зад гърба, а в устата му бе напъхан парцал. Още три минути работа и домъкнах една палета от купа и я сложих върху краката му, като се постарах да ги затисна здраво.

Известно време Фулбрайт нямаше да може да отиде никъде. За момент бях изкушен да го оставя така и да се махна, докато мога. Но наградата от пет хиляди коммарки означаваше, че някой е готов да плати за играта, а аз все още нямах ни най-малка представа какви са залозите и дори каква е играта.

С малко късмет може би щях да науча кой друг е от играчите.

Телефонът на Фулбрайт беше в същия джоб като листовката за издирване. Извадих и двете, видях номера в листовката и го набрах.

На второто позвъняване отговори един глас; слабохарактерен, реших аз, и определено съответстваше на описанието на плахия счетоводител.

— Томпсън — каза той нервно.

— Аз съм Джеймс — отговорих, имитирайки колкото се може по-добре гласа на Фулбрайт. Имаше вероятност Томпсън дори да не си спомня името на Джеймс Фулбрайт, камо ли пък гласа, но за един ден бях рискувал повече, отколкото бих искал. — Онзи човек, когото търсите… Джордан Маккел. Вие обещавате пет хиляди на който го намери. Колко ще дадете, ако ви го предам вързан?

— Десет хиляди — отговори той, без да се колебае. — При вас ли е?

Почувствах как гърлото ми се стяга. Никой счетоводител на света не е готов толкова бързо и с лека ръка да даде пари. Който и да беше Томпсън, не беше плах счетоводител.

— Да, хванах го. Ще ви чакам близко до транспортната лента в северния край на космодрума до стоянка номер дванадесет. Донесете парите.

— След петнадесет минути сме там — обеща той и затвори телефона.

Оставих апарата и се намръщих. „Сме“. Това означаваше, че ще доведе приятели и почти сигурно те ще са яки. Щеше ми се да му бях казал да дойде самичък, но това щеше да изглежда подозрително… човек, който дава банкноти от по сто коммарки за всяка разпространена листовка за издирване, едва ли ще се опита да удуши един клиент, и сигурно не за десет хилядарки. Отново реших, че най-доброто е да се махна веднага; и отново останах. Подредих обстановката колкото се може по-добре и зачаках.

 

 

Пристигна точно за обещаните петнадесет минути и наистина водеше помощници. Неприятно познати каяци — още двама от грозниците. Очевидно ходеха по двойки.

— Господин Джеймс? — извика Томпсън, когато заедно с двамата грозници слезе от транспортната лента.

— Тук съм — извиках и им махнах да дойдат. Бях клекнал и гледах дошлия вече в съзнание Фулбрайт, обърнат с гръб към тях — положение, което се надявах да прикрие разни подробности за тялото ми, които можеха да разкрият самоличността ми. — Идвайте по-бързо! — добавих. — Мисля, че се съвзема.

Легнал на лявата си страна с гръб към тях, Фулбрайт изви глава и ме прободе с поглед. Но с парцала в уста, вързани ръце и затиснати крака не можеше да направи много. Дори без парцала вероятно не би могъл да каже много, не и при моя полуприкрит под якето плазмен пистолет, опрян в ребрата му. Ако успеех да се измъкна от Дорсинд невредим и някога пак се срещнехме, едва ли щеше да ми се усмихва приятелски.

Но в момента нямах време да се тревожа за такова неясно и несигурно бъдеще. Точно сега единствената ми грижа беше дали ще оцелея следващите десет секунди.

Не трябваше да се тревожа. Томпсън можеше да е нещо повече от подлизурко, а грозниците — достатъчно професионални в работата си, но очевидно на никого от тях не му беше дошло наум, че тяхната плячка може да извърши нещо толкова ненормално. Те забързаха непредпазливо напред, двамата грозници една-две крачки пред Томпсън… и когато стигнаха на три крачки от мен, завъртях глава наляво, сякаш неочаквано съм видял нещо, посочих към пространството между две от сградите и викнах:

— Внимавайте!

Двамата грозници наистина бяха професионалисти — скочиха като един назад и застанаха между Томпсън и неизвестната опасност. Аз също скочих, но към Томпсън, и докато двамата извадят пистолетите си, обвих врата му с ръка и натиснах плазмения пистолет в дясното му ухо.

— Не се обръщайте! — заповядах спокойно. — Сложете оръжията си на земята.

Отново като един, скандално пренебрегвайки заповедите ми, те започнаха да се обръщат. Стрелях директно между тях в земята.

— Казах да не се обръщате — напомних им и върнах пистолета до бакенбарда на Томпсън. Той се дръпна от остатъчната топлина на дулото, но аз го натиснах по-силно към кожата му. Нямаше да го нарани, а от опит знаех, че умерената болка върши чудеса по отношение на готовността за сътрудничество. Особено при хора, които не са свикнали на болка.

Томпсън очевидно никак не беше свикнал.

— Не мърдайте — нареди им бързо той. — Правете, каквото ви казва.

— Послушайте го — съгласих се аз. — Във всеки случай героизмът ви ще е напразен. Няма да нараня никого освен ако не се наложи… не забравяйте, че бих могъл да ви застрелям в гърба. Така че бъдете разумни и оставете пистолетите си на земята пред вас… бавно, разбира се… и след това отстъпете две крачки настрани от тях.

Те се подчиниха без възражения, което повдигна оценката ми за статуса на Томпсън още няколко степени. Той може и да приличаше на счетоводител без кураж за потенциален конфликт, но когато нареждаше нещо, го слушаха.

И по-важно, подчиняваха се. Двамата грозници станаха пример на сътрудничество, покорно отстъпиха настрани от оръжията си и легнаха по лице на земята с прострени встрани ръце — да се виждат. Взех пистолетите им — с тях, този на Фулбрайт и тези на първите двама грозници бях направил добра колекция от оръжия.

Томпсън беше дошъл с два комплекта белезници, което изглеждаше с един комплект повече, освен ако не бе възнамерявал да окове и краката ми и да ме отнесе на рамо като торба с цимент. Но каквато и да беше причината, следствието определено беше удобно за моите цели. Минута по-късно бях оковал двамата грозници един за друг през един от отворите на най-долната палета, а Томпсън оковах от другата страна. С теглото на останалите палети от купа и отсъствието на лост, с който да работи някой от тях, бях сигурен, че ще останат така, докато не мине някой, което от видяното досега вероятно нямаше да се случи до идването на следващата смяна работници. Навярно това нямаше да стане поне още два часа.

— Това няма да ти се размине — предупреди ме Томпсън, докато пребърквах джобовете му. — Няма място във Вселената, където можеш да се скриеш. Ако ме пуснеш, обещавам да не ти се случи нищо.

— Нищо освен онова, което си намислил да ми направиш, нали? — подхвърлих. — Благодаря, но ще използвам шансовете си.

— Нямаш никакви шансове, Маккел — каза спокойно той. — Освен това не си ни нужен ти. Единственото, което искаме, е „Икар“. Ти и екипажът сте свободни да си вървите. — Той наведе глава настрана, докато ме гледаше — жест, от който по някакъв начин заприлича повече на счетоводител. — Даже ще направя нещо още по-добро. Мога да ти обещая, че ако ми предадеш „Икар“, ще спечелиш доста.

— Благодаря, но това ще е достатъчно — казах и измъкнах пачка стотачки от един от вътрешните му джобове. — Зная, че не е хубаво да се краде — добавих, докато пъхах пачката в джоба си, — но нямам избор. Ако ми дадеш името и адреса си, ще се постарая да бъдеш подходящо възмезден.

— Петдесет хиляди, Маккел — каза той. Гледаше ме в очите, без да мигне. — Петдесет хиляди коммарки да ме заведеш до „Икар“ и да се махнеш.

Погледнах го, в гърлото ми се събираше твърда топка. Какво ли, по дяволите, превозвахме?

— Оценявам предложението ти — отговорих, докато проверявах другия вътрешен джоб. В него намерих телефон и документи. — Но вече съм сключил договор.

— Сто хиляди — каза той. — Петстотин хиляди. Назови своя цена.

Потупах го по рамото и се изправих.

— Може някой път да се изненадаш, като откриеш какво не може да се купи с пари — казах, захвърлих телефона му върху купа палети, където никой от тях не можеше да го достигне, и прибрах плика с документи в джоба си. — Е, чао.

— Правиш голяма грешка, Маккел — предупреди ме той. Гласът му беше тих, но изразяваше такава абсолютна убеденост, че по гърба ми полазиха студени тръпки. — Нямаш представа с кого си имаш работа.

— Може би това ще ми каже. — Потупах джоба, където бях пъхнал плика.

Заобиколих купчината палети и отидох от другата страна, където Фулбрайт все още лежеше вързан и ме гледаше.

— Съжалявам, Джеймс — извиних му се. — Ще го компенсирам следващия път.

Погледът му ясно показваше какви са плановете му за следващия път. Но отново това беше твърде далечно бъдеще, за да се тревожа за него сега.

Отидох при водещата на юг транспортна лента и поех обратно към центъра на космодрума, без да изпускам от очи двамата грозници и Томпсън. В минутата, в която ги изгубих от поглед, слязох и тръгнах на изток към рамата за акостиране на „Икар“. Вървях бързо и скоро стигнах транспортна лента в желаната посока и се качих.

И там, с един последен момент на пространство за дишане, отворих плика на Томпсън и зачетох документите. Още преди да стигна до половината, ги прибрах и извадих телефона на Фулбрайт.

— Да? — отговори мелодичният глас на Иксил.

— Аз съм — казах му. — Докъде стигна зареждането?

— Не повече от една четвърт — отговори той. — Дойдоха преди петнадесет минути.

— Кажи им да спрат и затвори кораба — наредих му. — И иди на мостика и започни предстартовата подготовка на двигателя. Щом се върна, излитаме.

Последва най-кратката възможна пауза.

— Какво каза чичо Артър?

— Не можах да говоря с чичо Артър — отговорих аз. — Ще ти обясня като се върна. Ти просто подготви всичко за излитане.

— Разбрано — отвърна той. — Когато се върнеш, ще сме готови.

 

 

Когато се качих на кораба и затворих люка, „Икар“ беше в пълна готовност. Тера и Еверет се опитаха да ме хванат в коридора, за да разберат за какво е това бързане; заповядах им да се приберат по местата си и тръгнах към мостика.

Иксил ме чакаше.

— Всичко е готово — докладва той, стана и ми отстъпи командирския стол. — Никбар е готов с двигателя, горивото е платено, получих разрешение от кулата.

— Отлично — похвалих го аз, настаних се на стола и натиснах алармата за излитане. — Да се махаме оттук.

 

 

Бяхме почти извън атмосферата на Дорсинд и летяхме към тъмнината на космоса, когато най-после той наруши тишината.

— Е?

— Някой иска да вземе „Икар“ — обясних аз. — Много силно го иска.

— Защо? — намръщи се той.

— Не зная защо — отговорих, извадих документите на Томпсън от джоба си и му ги подадох. — Но зная кой.

Той прелисти документите и спря на същото място, на което бях спрял и аз. Гледаше едноцветната идентификационна карта с нейния работен номер и богато украсен държавен печат и нищо чудно, че поровете на раменете му трепнаха от изненадата му.

— Не мога да повярвам — каза той и ме погледна.

— И аз не мога — съгласих се. — Но е вярно. Ние, приятелю, сме преследвани от пат.