Ян Маршичек
Светулки (11)

11.

— Кога ще дойде май, тате? — попита Светлинек.

— Чак след месец, Светлинек. Сега е краят на март, утре започва април и чак тогава ще дойде май.

— Ууу, има още време!

— Нека има, нали на тебе ти е нужно, за да се подготвиш за полета.

Светлинек се подготвяше. Усъвършенствуваше се в карането на тротонетка и в летенето.

И другите светулковци се подготвяха. Светланек се учеше да ходи по греда, да хвърля копие и камъни, светулковците теглеха въже и се състезаваха в летенето и в другите упражнения. Светулките подготвяше Светлинка. Надбягваха се, скачаха през въже и репетираха играта „Пасла мома овчици“ и „Танцувала катеричка“.

Бащата се съветваше с щурчето, с майката, с Подбуков и с другите светулковци.

Светлинек чакаше с нетърпение тържеството:

— Кога ще дойде май, мами?

— Като свърши април, Светлинко!

— По какво ще се познае, че е свършил април?

— Е, ще видиш!

Светлинек видя: когато след няколко дни слънцето залезе зад гората и той излетя с приятелите си над върховете на дърветата, за да се упражнява да лети нависоко, навсякъде подскачаха огньове. Спусна се над къпините и извика:

— Мами, Светлинке, да знаете какви огньове са се дигнали, жалко че нямате криле да ги видите!

— И да нямаме криле, все пак някакви огньове ще видим. От склона на планината се разкрива чуден изглед към околността. Внимавай, Светлинко, да не се опариш или да не изгориш!

Бащата летеше след Светлинек към покрайнините на леса над селото.

По склона на планината тичаха деца с горящи метли и кочани, хвърляха ги нагоре и викаха.

Летяха нататък, докато видяха огромен огън. Около огъня стояха мъже, жени, деца. Големи момчета хвърляха в огъня зелени клони, от горящата купчина се затъркаля из въздуха дим.

— Ииии, какъв бабушкер! — изкрещя едно момче.

Децата крещяха и тичаха през дима.

— Хепчи, хепчи! — кихна Светлинек, сякаш „бабушкера“ беше го погъделичкал по носа.

— След мен! — извика бащата.

Летяха по склона през черешовите градини към оная страна, където залязваше слънцето.

По шосето откъм гората се зададе шествие. Начело на шествието имаше музика.

Видяха камион, на него стоеше, облечено хубаво, голямо грозно бабище, което, яхнало метла, сякаш летеше, а в другата ръка държеше чадър. Шествието се отби от тясното шосе към склона на планината и пое нагоре към върха.

Светулковците летяха над шествието.

— Какво има на хълма, тате?

— Стара крепост, малко порутена, без стрехи, но хората я оправят.

Шествието мина през портата в двора на крепостта. Светулковците прелетяха над портата. В двора шествието се пръсна, камионът с бабичката спря. Светулковците кацнаха на стряхата на портата и загледаха на всички страни. Хората се трупаха и сядаха около масите. Сервитьорите им носеха ядене и пиене. Чуваше се звън от чаши, вилици, лъжици.

Все идваха и идваха нови хора. И черешовата градина на склона на планината се пълнеше с хора. А на всички страни около планината нашир и длъж светеха огньове и мигаха светлинки.

— Какво свети така хубаво с пъстроцветни светлини високо като кула, там, далече зад гората, тате?

— Светят прожекторите на града. Осветяват красивия замък и високата зелена кула с портата. Виждаш ли прожектора на кулата?

— Виждам. Ах, каква красота! Веднага бих отлетял там! Ще отидем ли някога до този град?

— Ще отидем.

— Така се радвам! — запляска с ръце Светлинек.

Във висината, чак в тъмното небе, лумна огромна светлина. Светлинек се изплаши:

— Какво е това?

— Прожектор.

Светлината на прожектора озари двора и скалата под крепостта. Светулковците долетяха по-близо. Светлинек погледна към тъмната пропаст:

— Уууу, каква дълбочина!

Крах, рррр, бум! — проехтя гърмеж и над крепостта полетя червен снаряд. Пръсна се във висината и фойерверките засвистяха към земята.

— Какво беше това?

— Ракета, внимавай, ще излети нова!

Излетя зелена, после жълта, синя, бяла. После излетя друга: като се пръсна, като че ли пламна пъстро цвете.

— Колко е красиво! — викаха светулковците. — Такава светлина нямат дори и светулките.

— Нямат, нямат, но Светлинка има най-хубавата светлина от всички светулки — каза Светланек.

Ракетите избухваха и огнените цветя заслепяваха с блясъка си. После престанаха. Не престанаха обаче шумът и смехът долу на двора и около крепостта. Край масите зазвуча песен. Някои станаха и тръгнаха из двора към централната сграда с висока кръгла кула.

— Да полетим след тях, какво ще правят там! — помоли Светлинек.

Следваха хората през чудно осветените зали и слушаха какво разказваше беловласият и белобрад мъж. Узнаха, че под крепостта има мазета и че един коридор води от тях чак до замъка в града. Мъжът показа на хората погребалните урни и разказа, че били намерени при разкопките в селото под планината. И много други работи разказа този човек на хората.

— Доставихте ни удоволствие и обогатихте знанията ни с вашия разказ — благодаряха хората и се връщаха пак на двора.

Там беше весело. Смях и песни ехтяха до късно през нощта. После хората се сбогуваха и се отправяха в различни посоки. Някои обаче останаха и след полунощ.

Светулковците останаха на крепостта и в градината под нея чак до разсъмване.

Като се върнаха, Светлинек разказа на майка си какво е чул и видял. После я попита:

— Защо децата палят метли и бъчвички?

— Да гонят магьосниците.

— Какво са това магьосници?

— Грозни баби като тази, която возеха в камиона. Казват, че омагьосвали кравите да не дават мляко, конете и воловете да не теглят, прасетата да не ядат, кокошките да не носят яйца, петлите да не кукуригат, котките да не ловят мишките. Носят огън, наводнение, лоша реколта, болест и смърт. Най-много магьосничества, казват, вършели в нощта преди първи май. Летели на метли. Спускали се по хълмове, по кръстопътища и пасища. Правели магии чак до полунощ…

— Истина ли е това, тате?

— Не е, поверие е, а поверие е да се вярва в нещо, което не е станало и никога няма да стане.

— Аз няма да бъда суеверен и няма да се страхувам — изпъчи гърди Светлинек.

— Така и трябва да бъде, Светлинко — похвали го баща му.

На вратата застана щурчето и вече настройваше цигулката си. После свири и пя. Светлинек подпря главата си с длани и внимателно се заслуша. Дори не почувствува глад.

Щом щурчето довърши свирнята си, майката го попита:

— Как така, щурчо, още не спите?

— Нали цяла нощ не съм спал…

— И защо?

— Как мога да спя в такава нощ, когато от планината идат песен, музика, смях и шум? Днес ще спя като вас, през деня.

— Тогава сутринта ще вечеряте с нас, нали?

Щурчето не чака втора покана. Седна на масата и след малко вече си похапваше хубаво ядене.

— Чудесна домакиня сте вие, Къпинова! — похвали я той, когато се наяде.

— Аз не готвя сама, помага ми Светлинка.

— Добре ще му е на Светланек Калинов някога! — пошегува се щурчето.

Светлинка, и без това червена от печката, се изчерви още повече и излезе навън. До оградата стоеше Светланек и се усмихваше.

— Защо още не си легнал да спиш, Светланек?

— Как мога да спя, щом ти си будна?

— Откъде можеш да знаеш, че съм още будна?

— Видях щурчо, като отиваше към вас, и слушах свирнята му през отворения прозорец.

В този миг щурчо излезе. Усмихна се. Като забеляза Светланек, се пошегува:

— Има ли роза червена като Светлинка, а, Светланек?

Светлинка изтича към къщи. Щурчето хвана Светланек за ръка:

— Иди си и ти в къщи да се наспиш! — и по пътя подхвърли: — Знаех, че Светлинка е добра домакиня, но не знаех, че и готви много хубаво.

Светланек се обърна към къпините. Забеляза на прозореца Светлинка — затваряше го. Очите му се затваряха сами, искаше му се да спи. И когато в къщи очите му наистина се затвориха, той все виждаше Светлинка на прозореца.