Метаданни
Данни
- Серия
- Човек плюс (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mars Plus, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Димитров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dargor (2015 г.)
Издание:
Фредерик Пол, Томас Т. Томас. Марс плюс
Американска, първо издание
Преводач: Димитър Димитров, 1999
Редактор: Катя Петрова, 1999
Коректор: Иван Крумов
Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар
Frederik Pohl, Thomas T. Thomas
Mars Plus, 1994
Формат: 54×84/16
Печатни коли: 16
ИК „Квазар“ — 2001
Печат: „Полипринт“ ЕАД — Враца
История
- — Добавяне
Глава 19
Нагоре по бобеното стебло
Тарсис Монтс, космическия фонтан, 20 юни
Сякаш по свое собствено желание, но в действителност под водачеството на мрежата, самоходът се приближи до основата на космическия фонтан. Машината крачеше към северната стена на закрития периметър и спря. След моментно изчисление отново продължи бавно напред, но от време на време спираше и се накланяше към една или друга плоча. Сякаш търсеше нещо невидимо за очите на човек или киборг, подобно на куче, душещо дъските на ограда, за да открие тази с неговия мирис.
Макар да знаеше, че мрежата търси отвор, Роджър беше неспособен да й помогне. Марсианският възел управляваше по-голямата част от рутинните функции на фонтана със своите най-отдалечени и нединамични модули. Представата им за фонтана беше изцяло оперативна, оформена от числа, представящи течащите мегавати и товарни разпределения, движещи се с тонове на метър в секунда. Планът на кулата предоставяше множество точки за достъп, но киберите не ги знаеха. Техният поглед върху физическата страна на съоръжението беше вътрешен и представляваше диаграми от трафика на захранващите и поддържащите системи. Никога не го бяха виждали отвън, освен от случайни изображения от самоходите, преминаващи наблизо, за да заобиколят някоя скала.
Дори с глава, обърната под странен ъгъл, готов да контрира всяко движение на пленниците, Роджър бе в състояние да вижда през предния прозорец на самохода. С периферното си зрение той наблюдаваше един ромбоиден пътнически превоз да се издига плавно от скритата пролука между стената на периметъра и сивата страна на фонтана. След два клика транспортът беше над горния край на прозореца и излезе извън полезрението, запътен към горните слоеве на атмосферата. Роджър би могъл да каже на мрежата, че самоходът почти се е изравнил с един от входовете към кулата, ако бе в състояние да говори. Машината игнорира издигащия се превоз и продължи да се взира в стената.
— Какво става? — прошепна Деметра на Митсуно. — Загуби ли се или какво?
— Не знам — гласът му звучеше разтревожено.
Роджър беше принуден да мълчи. Ако можеше да отговори, щеше да обясни, че докато повечето товари, пътуващи нагоре и надолу по фонтана, са в херметизирани превози, строителите бяха предоставили възможност и за контейнери и части от механизми, които са по-големи и тежки от стандартните елеваторни вагони. В тези случаи стоките се поставяха върху жиростабилизационна платформа, захранвана срещу евентуално приплъзване, и изпращани „голи“ във вакуума. Сега мрежата искаше да постави самохода върху такава товарна платформа, но първо трябваше да открие входна точка в повърхността на стената. И щеше да направи това по метода на пробата и грешката, което бе направо обидно за произхождащите от човека ефективно ориентирани възприятия на Роджър. Само ако мрежата го пуснеше да управлява ръчно самохода, но това би била една прекалена доверчивост към машините, дори за него самия.
Откакто за пръв път се срещна с Деметра край Хармония Мунди, системите на Роджър започнаха да действат странно, придвижвайки го по тяхно усмотрение. Струваше му се, че е марионетка. Това чувство го ужасяваше, особено когато против волята си беше вдигнал Лоул, когото харесваше, и след това го подкара заедно с Деметра нагоре по рампата в самохода. Торауей разбираше, че мрежата го използва, получавайки достъп до мускулите и осезанията му чрез пробив в интерфейса на гърба му. Това бе същият пробив, който накара Дори да се появи пред Роджър и да го направлява, когато и трите киберсистеми за управление долавяха и анализираха съществуването на потенциална опасност. Сега мрежата се беше промъкнала през същите пробиви. Роджър почти полудяваше от това, но бе безпомощен да промени нещо.
Накрая самоходът откри правилната входна точка. Ако можеше, Роджър щеше да се изсмее. Тя представляваше стоманена, оцветена в сиво стена като останалите, но бе очертана с ярки жълто-черни ивици. Всяко човешко и киборгско око щеше да открие предупредителната линия от стотици метри разстояние. Но мрежата използваше други сензори на самохода — може би радиоприемника, — за да открие нещо по-незабележимо, но смислено за машинния интелект, например магнитна аномалия, породена от стоманената плоча или бръмченето на нейните сервомотори.
Мрежата отключи вратата на кулата отвътре. Болтовете направиха „кланг“ и вратата се плъзна встрани. Когато се разкри достатъчно пространство за стърчащите части на самохода, той веднага се запъти напред в мрака.
— Къде отиваме? — попита Деметра.
— Мисля, че отиваме да разберем от първа ръка какво е направила мрежата с товара експлозиви — отвърна Лоул.
— Заложници ли сме?
— Така изглежда.
Самоходът напредваше през сивия полумрак, осветен отчасти от блясъка на изгрева, който проникваше откъм пустинята през все още отворената врата, отчасти от звездите, показващи се през отвора на фонтана. На Роджър му се искаше да може да се движи, дори и само за да се притисне към предното стъкло на самохода и да гледа къде стъпват несръчните му крайници. Мрежата щеше да възприеме, че товарната платформа в момента е приравнена с това ниво на дока, тъй като бе дала нареждане в този смисъл и не бе получила никакви съобщения за грешка. Но това не означаваше, че елеваторната платформа е на мястото си.
Ако самоходът стъпеше в празното пространство, шейсет метра над подземията, той искаше да е първият, който ще го узнае. Може би щеше да успее да прегърне някак си Деметра и Лоул и да ги предпази от наранявания. Но той бе замръзнал в креслото си, безсилен да се намеси.
Шумът от стъпките на самохода се промени. Глухото тупване на стоманените крайници върху бетона се превърна в трясък по огромните метални плочи. Намираха се на платформата. Почти забивайки нос на не повече от метър в стената на кулата, предният край на самохода се намести между двата края на катапулта, използвайки всеки възможен сантиметър от свободното пространство на асансьора. Роджър можеше да усети преместването напред и назад, микронагласянията в разположението на неговите крайници. Днес мрежата съвсем бе намалила своя толеранс в точността.
Когато машината зае позиция, пропаднаха с около три метра. Деметра уплашено извика, но Торауей знаеше, че просто се преместват по-стабилно върху платформата. Веднага щом фюзелажът спря да изхвърля изгорелите газове, скобите около дока се захванаха в гредите и прорезите, като заковаха здраво самохода.
— Лоул — започна Деметра и Роджър усети ужаса в гласа й, — корпусът на това нещо херметизиран ли е?
— Ами… — Митсуно спря, за да помисли. — Почти. Имам предвид, че тук атмосферното налягане е един процент от земното. Толкова е близо до вакуума, че почти няма разлика.
— Аха — не прозвуча убедено. — Предполагам, че трябва да се задоволя с това. Ти също дишаш този въздух.
Докато говореше, стената на кулата започна да се плъзга надолу по прозореца. Повърхността й беше толкова гладка, че веднага след задвижването изчезна, ставайки ненужна като мярка за определяне на скоростта им. Натискът от прибавеното ускорение също намаля. Роджър трябваше да включи датчиците за ускорението, вградени в неговите колене, за да усети скоростта на изкачване, сега метри в секунда и плавно нарастваща до километри в секунда. Докато се издигаха, той усети странни неща — желязната ръка, която беше управлявала движенията му през последните часове, изглежда го отпускаше. Връзката с мрежата отслабваше. Зачуди се каква ли е причината. Не беше заради самата мрежа, защото тя бе свикнала да го използва подобно на всяка дъщерна подпрограма в електронната йерархия. Нито разумът, нито чувствата можеха да накарат мрежата да го освободи. Следователно нещо го измъкваше от нейния контрол. Разбира се, смущенията не можеха да идват просто от разстоянието, докато платформата се отдалечаваше от възела, заровен в Тарсис Монтс. Обсегът на контрол на мрежата се разширяваше от радиопрепредаватели, далеч над марсианската повърхност, до самата височина на фонтана, за да наглежда операциите. Тя контролираше и сателитите в техните отделни орбити. Роджър се сети, че фонтанът се поддържа от инерцията на хиляди или може би милиони железни обръчи, изстреляни нагоре с голяма скорост. Тяхното летене предизвикваше мощно магнитно поле, което се усилваше и от мас-катапултите, които изстрелваха и привличаха товарните превози. Тези полета блокираха радиосигналите към компютъра на Торауей.
Роджър бавно се изправи и тръгна внимателно, защото дори стоманените мускули могат да се схванат от неочаквано напрежение.
— Лоул! — прошепна Деметра. — Какво ще прави с нас?
Торауей експериментира с гласовите си струни, за да се убеди, че отново му принадлежат.
— Нищо — каза накрая. — Деметра, изключително съжалявам за всичко това, но трябва да прекратя сделката.
Безопасната електромагнитна зона, 20 юни
Елън стоеше до д-р Лий и му асистираше. В момента той правеше разрез в гърлото на Джеф Те Джинг. Опитваше се да направи отвор, през който младият човек да може да диша. В противен случай, щеше да се удави от кръвта, течаща от разбития му ларинкс. Уей Ликсин беше обяснил, че с наличните инструменти и медикаменти, предназначени за една-единствена операция върху системата на Джори, му се налага да работи без обезболяващи средства и без дезинфектанти за изчистване на прореза. За евентуалната контузия и нараняване на предсърдието, докторът можеше да разчита единствено на младостта и естествената сила на пациента.
Елън и д-р Лий бяха свалили Джори от операционната маса, за да направят място за китаеца. Сега креолът лежеше във външното помещение с върнати обратно сребърни кутийки и костни дискове, хлабаво запушили дупките в черепа му. Докторът не беше свързал нищо, нито пък бе рестартирал някоя от системите. Ако оживееше, Джори щеше да е момче с огромен дефицит на спомени и силно наранена имунна система, множество олющени протези и петнайсет килограма полимерна кожа, които естественото му тяло се опитваше да отхвърли в продължение на повече от десетилетие. Дори можеше да доживее до старост, ако потърси незабавно медицинска помощ.
Едва ли ще я получи, помисли студено Сорбел. Чувстваше се като армейски генерал, ударен в гръб и принуден да се сражава на открита местност. Всичко, което правеше тази нощ, само влошаваше нещата.
— Дръж това! — нареди д-р Лий.
— Какво? — тя излезе от унеса си.
— Това! — Той хвана пръста й и го насочи в края на прореза в гърлото на Те Джинг, като го натисна надолу през слоеве от хлъзгави червени мембрани. Тя почувства ръбесто парче кост и почти й прималя. Уей натисна пръста й още по-надълбоко, докато отворът се разшири. Тялото на Джеф потръпна и той пое въздух с хъркане.
Елън се бореше да отклони вниманието си от пръста и това, което усещаше под него. В този момент Уили Лао показа глава през свързващия тунел. Той беше другият от охраната на Лоул и далечен роднина на Те Джинг.
— Никаква следа от жената.
Д-р Лий погледна разсеяно и след това отново се наведе над раната.
— Хмм — Сорбел печелеше време, — намери Лоул. Сега сме заети.
— Няма следа и от него.
— Тогава му се обади. Не, предполагам, че не можеш. — Използването на мрежата, за да открият Лоул, щеше да ги разкрие. Елън се опита да събере мислите си и да игнорира топлата течност, стичаща се по пръстите й. — Провери ли в хотела на Кафлън?
— Не се е връщала там.
— А външните шлюзове? Лоул мислеше, че тя ще поеме нататък.
— Да, нагоре към вратите — кимна Уили. — Няма записи някой да е преминавал през последните четири часа.
Елън беше озадачена.
— Колко души можем да съберем?
— В този час? Може би… петнайсет.
Недостатъчно, за да се проверят визуално 20 000 кубични метра реши тя. Не и за ден. Даже и за седмица.
Спри малко и обмисли нещата едно по едно, каза си Елън. Ако Лоул не е открил досега Деметра, щеше или да се върне в тайната стая, или да изпрати някой с лошите новини. Ако я беше открил, щеше да я доведе обратно тук или да я скрие на някое безопасно място и да се обади. И в двата случая това щеше да се е случило отдавна. Следователно Лоул можеше да се счита за изчезнал.
— Изчезнал — беше евфемизъм на собствения й мозък. Сорбел шокирана разбра това. Мрежата управляваше Деметра по същия начин, както Джори и корееца. Ако Лоул се е сблъскал с нея, то тогава имаше само две възможности — или е мъртъв, или е пленник на мрежата и скоро ще бъде свързан и ще разкаже на машината всичко, което знае. Елън не приемаше нито една от двете възможности. Не и за нейния Лоул! Но какво може да направи, за да го спаси?
Добре… ако е все още затворник, може би тя ще има време да се намеси, преди и той да се превърне в още един ходещ мъртвец.
Д-р Лий все още вадеше парчета кост от гърлото на Те Джинг. Елън извади пръста си и процепът се затвори.
— Хей! Какво правиш?
— Засега забрави за това. — Тя изтри ръка в ръкава си. — Трябва да преместим Лета.
— Но този човек ще…
— Умре, знам. — Тя разучаваше кабелите около грубия централен процесор на компютъра, модулите за паметта и останалия инвентар на периферията. Искаше да направи възможно най-малките прекъсвания, за да сглоби после един работещ кибер, който тримата можеха да носят. — Както и Лоул ще умре, ако не изнесем тази машина навън.
— Къде ще я носим? — попита докторът.
— Някъде, където можем да установим стабилна връзка с мрежата, за предпочитане по радиото.
— Защо?
— За да започнем да предаваме кодовете за достъп.
Д-р Лий погледна надолу към операционната маса. Гърлото на Те Джинг почти не кървеше и гръдният му кош беше неподвижен. Елън знаеше какво мисли докторът — толкова много смърт тази нощ, толкова много грешни ходове.
Уей Ликсин въздъхна.
— Така или иначе, не мога да му помогна.
На изхода Лао зарови лице и се обърна.
— Уили — плесна с ръце Елън, — нуждаем се и от теб.
Тарсис Монтс, Космическия фонтан, 20 юни
— Съжалявам, Деметра — каза Роджър. Беше се успокоил и сега седеше с кръстосани крака пред пулта в една малко по-човешка стойка. Кафлън даже си въобрази, че долавя съжаление в механичния му глас.
— Къде ни водиш? — попита тя.
Всичко, което виждаше през страничния прозорец на самохода, бяха звездите — блестящи точки в черното небе. Изглежда, пътуването нагоре по фонтана бе върнало времето назад и подминало изгрева. Слънчевата светлина, попадаща под ъгъл спрямо външния корпус на самохода, не можеше да заслепи полето от скъпоценни камъни под тях.
— Не ви водя аз… — започна киборгът. — Добре, вече не. Бях под външен контрол, очевидно от кибернетичния възел, който наричате „мрежа“. Какъв е… са… плановете им, никога не съм бил наясно. Знам само, че сме изстреляни с космическия фонтан в ниска марсианска орбита. Оттук… не знам…
— Долу, в тунелите, говореше за безопасно място — отбеляза Лоул. — Какво имаше предвид?
— Не знам… Помня, че ми изглеждаше като място, контролирано от мрежата. Където няма друга личност… персона?… разум?… който да се меси в намеренията й спрямо вас.
— Спрямо нас — натърти Деметра.
Тъмните устни на полковника се разтеглиха в усмивка и тя разбра, че Роджър е благодарен, задето е включен в тяхната задруга. Внезапно Деметра разбра колко ужасно се е чувствал, скитащ на открито в продължение на десетилетия в компанията единствено на машини и полуизкормени хора. Това може би беше първия път, когато имаше обща цел с човешки същества от почти петдесет години насам.
— Отиваме в новата слънчева станция — каза Лоул. — Поне трябва да е там.
— Разбира се! — Деметра за момент беше забравила за мистериозната конструкция. — Онази, която машините строят дистанционно. Но има ли на борда й място за хора? Място, където можем да дишаме? Мислех, че е с външни повърхности и открити структури.
— Посетила си я с прокси, нали?
— По погрешка. Но си спомням машина, която строеше начупена стена от тежки метални панели. Може би някаква капсула, поддържаща средата за живеене, въпреки че останах с впечатлението от наистина „дебели“ плочи и… о, да — двойни стени, подобно на изолиращите слоеве или на…
— Ракетен двигател — подсказа Торауей. — По-точно, окислителна камера.
— Защо мислиш така? — учуди се Деметра.
— Трениран съм за астронавт.
— Да — съгласи се тя. — Трябва да е двигател. И то голям, ако се съди по закривената му външна стена.
— Това потвърждава нещо казано от Джори — допълни Лоул. — Мрежата инсталира двигател на слънчевата платформа. Допълни, че това се извършва в момента.
— Така е казала мрежата — усъмни се Деметра.
— Не, след като го упоихме и прекъснахме връзките му с мрежата. Тогава говореше истината.
— Мрежата се кани да ни качи на борда и да ни отпрати нанякъде — заключи Деметра. — Някъде в безопасност. Къде може да е това? Обратно на Земята? Навън към Астероидния пояс? На спътника Европа?
— Каквото и да е решила — каза Лоул, — по-добре е да го направи веднага. Ако Елън разбере, че сме взети като заложници, ще започне да действа.
— Какво може да направи? — сви рамене Деметра.
— Разполага с вирус, вграден дълбоко в марсианските възли. Разпръснат е из множество кибери, които й принадлежат. Веднъж активирана, програмата ще прекъсне по-висшите операционни нива на мрежата, но ще остави непокътнати индивидуалните компютри, които контролират механичните функции в тунелите. Буум! И няма да има повече колективна интелигентност.
— Това е опасно! — избухна Торауей.
— Да, бум! И вече няма да ни има — отбеляза Деметра. — Ако сме на път, когато системата се срине…
Лоул внезапно придоби примирен вид:
— Естествено съществуват презастраховки в системата за поддържане на живота ни…
Торауей не го възприе.
— Колко остава до пъхането на щепсела в контакта?
— Елън предполага, че може да събере сегментите на вируса и да ги раздвижи за по-малко от час. Прибавете и времето, от което се нуждае да разположи Лета — това е нашият нерегистриран кибер — във физическа позиция за установяване на радиоконтакт и да започне атаката си върху защитните системи на мрежата. И за по-голяма точност, добавете времето, нужно за вземане на лично решение. Трябва да е сигурна, че мрежата ни е взела за заложници, за да направи нещо…
— Четири часа? Три? — попита полковникът.
— По-скоро два. — Лоул дъвчеше долната си устна.
— Не е достатъчно — каза Торауей.
— За какво? — попита Деметра.
— Пристигнахме.
Искрящите звезди над тях изчезнаха, изтрити от долната част на трансферната станция на върха на фонтана. През страничните прозорци Деметра видя приемателния док, безшумно приближаващ се, огрян от осигурителните светлини и изпъстрен със сенките, хвърлени от огромните магнитни прехващачи.
Кланг! Деметра по-скоро почувства, отколкото чу как механичните скоби на платформата се освободиха, когато забави скоростта на издигането си. Корпусът на самохода се оттласна, докато машината загуби момента на движение и се понесе безтегловно в орбита. Контролите на фонтана не си губеха времето и преди самохода и неговите обитатели да отплува нанякъде, магнитните клещи го подхванаха и го отблъснаха встрани.
Очевидно автоматичното оборудване беше предназначено за управление на инертни машини, а не на обитавани модули. Силата, приложена за промяна на вектора, отблъсна Деметра напред, коланът на седалката се освободи и тя се стовари върху контролния панел.
Лоул се прехвърли през панела и се стовари с глава надолу, а краката му се удариха в предното стъкло.
Силата отпрати Торауей към двете командни кресла и той се оказа заклещен между страничните облегалки. Една от подпорите на соларния му панел се откърти.
Самоходът незабавно се оттласна в обратна посока. Деметра падна обратно в седалката, забивайки лакът в главата на киборга. Лоул отново се претърколи над контролната конзола. Идиотските светлини на панела проблеснаха за кратко под него и самоходът разпъна всичките си осем крайника.
Банг! Един от тях се сплеска в главата на магнитните клещи из вътрешните проходи на станцията. Секунда по-късно осакатената машина изплува от процепа на един празен док. Силата на сблъсъка завъртя самохода, а крайниците му отново бяха полуиздадени навън, подобно на мъртъв паяк, понесен от някоя вада.
Центробежната сила пак захвърли Деметра към конзолата. Лоул се беше проснал безчувствен върху предната издатина под прозореца, а Торауей продължаваше да стои със заклещена глава между двете седалки.
— Колко бързо се движим? — попита той невъзмутимо.
Деметра вдигна поглед към предния прозорец и видя въртящото се звездно небе. Моментално й се прииска да повърне, но се овладя.
— Аз… не знам… бързо.
— Десетки километри в секунда? Хиляди?
— Стотици… не мога да кажа.
— Слънчевият енергиен сателит Номер шест вероятно е на два или три хиляди клика от трансферната станция. Все още разполагаме с няколко минути — киборгът направи пауза, — но не е достатъчно.
— Достатъчно за какво? — поиска да узнае Деметра.
— Да спре въртенето на корпуса и да го стабилизира. А ние, без съответните инструменти, нищо не можем да направим. Едва ли има смисъл да се поставят векторни тласкачи на земеходна машина — заключи той.
— Умори ли се вече от въртенето? — попита саркастично Деметра.
— Това е въпрос на оцеляване. Наблюдателните точки на мрежата са твърде малко в космоса. Може и да не знае, че се въртим и вече не сме ориентирани по начина, по който онези клещи ни придадоха скорост.
— Много лошо.
— Да, особено когато стане време да се скачим с пристанищния пръстен или каквото там ни е приготвила мрежата. Най-вероятно ще се разбием странично — с едно почти нежно движение Торауей освободи главата си. Едното му соларно крило увисна безсилно встрани. — Чудя се дали този корпус ще издържи сблъсъка.
— Можеш ли да дишаш във вакуум? — попита Деметра.
— Аз мога, но вие не.