Фредерик Пол, Томас Т. Томас
Марс плюс (14)

Глава 13
Изстрели в мрака

Хотел Червени Пясъци, 17 юни

Хари Ортис стреснато изплува от един объркан сън. Той се огледа в непрогледния мрак на хотелската си стая, опитвайки се да определи какво го е събудило.

Нищо.

Ако бе някакъв шум, той не се повтори. Хари се ослуша за минута и започна да брои ударите на сърцето си като ги делеше на две за по-точен резултат. Той се загледа в празното пространство с напълно адаптирани към тъмнината очи, дебнейки за сенки. След момент на концентрация, можеше да забележи екрана на стайния терминал по слабата остатъчна луминесценция на фосфора. Един все още активен диод на клавиатурата рисуваше мозайка от продълговати сенки. Външната врата на стаята се очертаваше по луфтовете в рамката, а светлината от коридора се процеждаше на златисти и сребристи петна. Лампичката за зареждане на самобръсначката му, захранвана с батерия, обливаше банята в зеленикава мараня. Но нищо не се движеше. Не това е причинило пробуждането му.

— Часът? — Ортис попита персоналното си хроно, поставено в нощен режим.

— Един двайсет и седем — отвърна неутрален глас. От глезотия Ортис бе програмирал гласът на хроното да бъде абсолютно неутрален — нито мъжки или женски, нито жив или механичен. Сега това не го успокои.

Хари познаваше собствения си цикъл на сън. Съдейки по часа, в който бе изгасил светлината и се бе обърнал на една страна, за да заспи, трябваше да се събуди два пъти — около два и петнайсет и четири и половина. И едва ли би си отворил очите, не би повдигнал даже глава, камо ли да се изправи рязко като сега. Той докосна голата си кожа. Усети, че се е изпотил и избърса дланите си в одеялото. В стаята въобще не беше горещо. Хари отметна завивките без да светва лампите, отиде до терминала и седна пред него.

— Система.

— Да, консул Ортис? — отвърна машината.

— Свържете ме с Деметра Кафлън. Тя е в Златен Лотос.

— Мис Кафлън не е в предназначената й стая — включи се един нов, по-авторитетен глас.

— Намерете я за мен, може ли?

— Тази функция не се предлага като част от нормалното програмиране. — За да му помогне, екранът освети едно меню от възможности за междуличностни контакти. Списъкът бе кратък.

— Мефисто… намерете момичето.

Пауза. Хари можеше да си представи как мрежата проверява следите от изображения, събрани от стотици или може би хиляди видеомонитори, миризмите от също толкова газови детектори, компресираното ехо от не по-малко обществени микрофони. Машините трескаво координираха суровия материал, търсейки улика, следа, моментна позиция.

— Мис Кафлън в момента не се намира в комплекса Тарсис Монтс — обяви накрая мрежата. Екранът се върна към неутралния сив цвят.

— Как е напуснала? Къде е?

— Не съществува запис на нейното заминаване.

— Каталогизирай продажбите на транзитни ваучери между колониите през последното денонощие — инструктира Хари. — Също и заемането на скафандри във всички публични шлюзове.

— Повтаряме, не съществува запис на нейното напускане от който и да е изход.

— Интересно… Дайте ми последната позиция.

— Ресторант Чез Гуереро, търговски квартал 1/16/12 — екранът му предостави и стандартна туристическа снимка от вътрешността на двузвездното заведение. Масите бяха прекалено близо една до друга, твърд тухлен под и голямо количество бяла мазилка по стените с репродукции на стари картини с мексикански привкус, може би американския югозапад.

— Кога е била там?

— Вчера, между 18.30 и 20.00.

— А след това? — настоя Ортис.

— След това… Мис Кафлън не е в комплекса.

— Без някакви записи за заминаване, а? Да, схващам — той седна, отпусна глава на гърдите си и потъна в мисли. Ресторантското изображение изчезна и екранът отново стана празен. — Сама ли е вечеряла? Имало ли е някой е нея?

— Лоул Митсуно — екранът показа златиста глава със сиви очи. Мъжът имаше хубава брадичка и ухаеше на хормони.

— Не го познавам.

— Митсуно е марсиански гражданин, роден на планетата и нает като хидрологист втора степен в Департамента за ресурсите на Тарсис Монтс. Срещал се е с мис Кафлън няколко пъти през последните осем дни. В този момент нашият модул в неговия департамент И-4 Административен терминал преглежда взаимоотношенията им.

— Пригответе резюме и за мен — инструктира Ортис. Изведнъж му хрумна нещо — Има ли досие?

— Моля, уточнете. — Екранът показа калейдоскопична картина от розово и зелено — знак на объркване.

— Нещо като криминално досие. Евентуално психопатично сексуално отклонение, съблазняване на деца, похищение, изнасилване, такива неща.

— Няма такова обвинение, попълнено срещу него — веднага отговори мрежата.

— Няма. Сигурно няма… Интересно.

— Други инструкции? — попита машината.

— Засега не. Ако измисля нещо, ще ти съобщя.

— Както ние…

С неочаквано „бип“ екранът потъмня. Не просто тъмно, а напълно изключи с един последен проблясък на умиращ фосфор.

Златен Лотос, 17 юни

— А, ето те.

Деметра прекосяваше фоайето към хотелската си стая. Това беше първата й крачка на открито след повече от километър тайно промъкване от ъгъл на ъгъл по дългите стени на обществените шестоъгълници на Ниво четири. Причината за предпазливостта й бе проста: беше рано сутринта, време за закуска, а тя бе облечена в малиновата си минирокля, с официални обувки с токчета, високи 85 милиметра, и нищо друго. Не представляваше особено благовъзпитана картинка. Затова радостният вик я сряза като полицейска шокова палка.

Деметра се обърна и видя Сун Ил Сук, седнал на малка седалка, стърчаща от едната страна на шестостена във фоайето. Беше облегнал туловището си назад с ръце, скръстени в широкия скут и сплетени в глезените крака. Школникът Буда, помисли си тя.

— О, здрасти, Суки. — Тя усещаше очите му, пълзящи по всеки сантиметър от тялото й. Търсещ какво? Смучки?

— Прибираш се късно. — Това бе заявление, не въпрос.

— Да.

— Опитах се да ти се обадя. Никъде не получих отговор. Търсех те навсякъде. Никой не можеше да те открие.

— Бях на гости при един приятел.

— Той няма ли терминал?

— Ние… не го бяхме включили.

— Това е невероятно. Исках да говоря с теб.

— О? За какво?

Лицето му моментално застина: школник Буда, хванат в лъжа. Долната му устна увисна, клепачите се затвориха, раменете се отпуснаха. Въпреки че объркването на Сун продължи не повече от половин секунда, Деметра го забеляза. За по-малко от миг той се взе в ръце и лицето му светна.

— Да говоря с теб за новия екип на С-Зелите.

— Срещнах ги вече — отвърна тя. — Какво за тях?

Пауза.

— Мислиш ли, че те представляват опасност за нашите позиции?

— И ти си ме търсил, за да ми зададеш този въпрос? Кога? Посред нощ?

— Беше два часа. Спах лошо.

— Нечиста съвест?

— Не. Грижа за теб, скъпа.

— Мога да се грижа за себе си.

— Тези северозеландци не са това, за което се представят, а така също и проектът им за развитие на Каньонланд не е това, което изглежда.

— Предполага се, че това е новост?

— Искам само да ти помогна. Защо не се заинтересуваш от новата им орбитална енергийна станция? Ще видиш, че е много по-голяма, с три пъти по-голям капацитет, отколкото е предвидената енергийна консумация. Това е факт, който не можеш да провериш по никой обществен източник, но ти го предоставям, за да циментираме нашия съюз.

Сун се обърна леко, повдигна брадичката си и се загледа встрани. За момент й заприлича на благосклонен Буда, неотправящ заклинания и непризоваващ към нищо. Разговорливият шпионин от предната им среща бе изличен.

— Е, оценявам помощта ти — думите й прозвучаха неубедително дори на нея.

Тя забеляза, че с всяко издишване, очите на Сун премигваха и го издаваха. Те се преместваха встрани, пълзяха по откритата й плът, преценяваха, вкусваха, измерваха цепките и следите от това, което не можеха да достигнат, но си го представяха открито.

— Трябва да вървя — внезапно каза Деметра и се отправи към вратата. Изтри дланите си, за да премахне потта по тях и насочи поглед към ключалката. Кореецът се изправи и тръгна към нея.

— Мога и сама да си отворя — Деметра се обърна отбранително.

Сун Ил Сук спря в средата на фоайето. Протегна ръце, а на лицето му се появи нещо като усмивка.

— Наистина, не обичам европейските жени — излъга той.

— Чудесно, приятна сутрин. И… ъъ… благодаря за съвета.

Той кимна, обърна се и се затътри надолу по коридора.

Деметра влезе в стаята си и тресна вратата след себе си. Чудеше се колко ли дълго трябва да чака, за да е сигурна, че наистина си е тръгнал, преди да посмее да се втурне в общата хотелска баня за дълъг, дълъг душ. И да са проклети ограниченията.

Руската чайна, 17 юни

Деметра си взе препечено хлебче „багел“ — това бе един от малкото хлябове, който марсианците наистина правеха добре — и го намаза с нерафинирано олио, което беше емулгирано и дори леко жълтееше. Но това, което в действителност искаше, бе огромно парче топено сирене, пушена сьомга с малко лук и други подправки. Мммм… Бедата бе, че на Марс нямаше риба, освен няколко експериментални шарана в хидрологичната лаборатория, а и те бяха напълно недостъпни, докато не се попълнеше генетичния им фонд. А лукът, който колонистите отглеждаха, беше от дългия земен вид — не големите пурпурни глави от Бермуда, за които тя копнееше. Нямаше и макови семенца върху хляба й.

— Ето ви, Деметра!

Тя се огледа и неволно разля чая си. Течността се просмука веднага и върху бялата покривка се образува тъмнокафяво петно.

— По дяволите — извика Деметра и взе салфетка, за да изтрие поразията.

— Ужасно съжалявам — каза Хари Ортис. Той се опита да помогне, изваждайки носната си кърпа, но тя го спря. — Май ви стреснах — добави той извинително.

— Много сте прав.

— Не съм искал. Но, разбирате ли, търсех ви навсякъде, бях шокиран да разбера…

— Исусе! И вие ли? — намръщи се Деметра.

— Извинете?

— Изкарах една нощ без бавачката си и всички са разлаяли кучетата. — Деметра се зачуди какво всъщност става и дали тази среща бе случайна. — Защо не оставихте съобщение в стаята ми?

— Вие не си бяхте в стаята. Дори не и в околностите на хотела. — Той си позволи волността да седне без покана на свободния стол срещу нея, избягвайки капещия край на покривката. Ортис повдигна порцелановия чайник и го наклони към чашата й. — Още чай?

— Да, моля… Знаете, че се обаждам, Хари. Какво е било толкова належащо, че не е могло да почака?

Лицето му придоби замислено изражение. Чаят бълбукаше от наведения чайник и заплашваше да препълни чашата.

— Хей?

— О, извинявай, просто размишлявах.

— Искал си да ме видиш? Снощи?

— Да, отнасяше се за твоя план, по-точно за плана на Тексахомската корпорация за развитие на Марс, за тераформиране на планетата. Ще разруши атмосферата, нали знаеш?

— Да не говорим, че ще наводни някои от ниските долини. Като вашия проект в Каньонланд — добави тя отчетливо.

— Това е най-малкото. Разбиването на астероида си е чиста лудост. Резки промени, като тази, ще са смъртоносни за по-голямата част от крехкия и несигурен живот на Марс. Човешките колонии ще бъдат разрушени от нестабилността.

Деметра реши, че може да остави да я въвлекат в спекулации.

— Защо? Всичките са вкопани в земята и са здраво запечатани. Ще издържат постепенната промяна на атмосферното налягане и състав, които ще се изменят в продължение на няколко месеца. Повече прах в атмосферата — ако това е възможно — и малко повече водна пара. Ключалките ще издържат.

— Не забравяй ветровете. Увеличената влага и съдържанието на частици при сегашния глобален модел ще умножат многократно общата кинетичната енергия. Помисли и за марсианската икономика, която е на повърхността, имам предвид куполите от лека пластмаса. Източването на газ, отглеждането на растения, търсене на минерали, това са само няколко от функциите им. Всичко ще изчезне с прилагането на астероидната схема.

— Добре де, но тя е още в стадий на обсъждане — Деметра изсумтя. — Просто една идея.

— Лоша идея. Тераформирането на Марс ще погълне много усилия, а резултатите няма да бъдат положителни. Да не говорим за опасностите. И двамата знаем това.

— Но може да накара Земята отново да се заинтересува от Марс.

— Като рискуваме 100% от добрата воля, която вече сме изградили с хората тук?

— Затова ли екипът ви бе изпратен с такава скорост? Да защитавате от нас — лудите, хвърлящи астероиди тексахомци — вашият проект в Долината?

— Ни най-малко. Просто трябваше да доизясним някои точки в преговорите.

— О? — Кафлън наостри уши. — Преговори с кого?

— Как с кого? С правителството.

— Има ли такова?

— Моля… — Ортис взе една от нейните филийки и започна да размазва жълтеникавия маргарин, когато ножът се хлъзна по кокалчето му. Той погледна раната и замислено я облиза. — Какво имаш предвид?

— Вече сте видели положението тук. Това място на практика си върви от само себе си. Всеки е прекалено зает да си оправя живота и не може да си позволи да се ангажира с по-висши форми на управление. И от един добър източник разбрах, че те нямат време да се занимават с дипломати и дипломация. Така че с кого бихте могли да се срещнете?

— Има кмет в една от тези колонии — отговори отбранително Ортис.

— В Солис Планум? Тя е фигурант. Прерязва лентите на новите тунели и държи речи в защита на филтрацията на въздуха. Има бюджет от 5000 Нови на година, за да поддържа търговската палата. Това е всичко. Опитайте се да сключите сделка с нея и ще видите как ще ви насочи обратно към хората, които са я поставили в кабинета.

— Вие опитахте ли?

— Не, просто си знам домашното. Людмила Петровна не прави нито един ход без директното одобрение на избирателите си.

— Тогава е просто. Ще се явим пред електората. Ще започнем кампания за връзки с обществеността, ще оформим мнението на…

— Няма да стане. Няма „електорат“. В Солис Планум не е имало избори от двайсет години.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ортис, като все още изглеждаше спокоен.

— Вие сте довели доста хора тук, нали? И планирате да преговаряте с марсианците? Само че няма с кого да седнете на една маса. Страшно дълъг е пътят, за да си струва екскурзията. — Деметра си помисли за Нанси Кунео, която бе пристигнала само ден-два след нея и немного преди неофициалния антураж на Хари. Защо изведнъж всички се стълпиха тук? — Толкова ли ви е зле разузнаването, не знаехте ли тези неща?

— Ние… — започна бавно Хари. Твърде бавно. — … бяхме принудени да повярваме, че ще бъдат направени съответните приготовления.

— Принудени? От кого?

— Наистина мисля, че това не те засяга, Деметра.

— От вашите съдружници в Долината? От някой местен, действащ като ваш агент? От кого?

— А ти защо си тук? — контрира Ортис.

— Във ваканция съм.

— Това е страшно дълъг път за една промяна в обстановката — върна й топката той. — Особено за някой с дипломатическо образование…

— Не съм завършила курсовете…

— … и с тайни акредитиви, предоставени от страна на Суверенната държава Тексахома…

— Това не е истина.

— … включително временен имунитет от ООН, гарантиран от подписа на Алвин Бертранд Кафлън, член на Генералната асамблея.

— Дядо ми е изключително влиятелен.

— Така изглежда. — Ортис я дари със загрижено кимване. — И вероятно се каниш да правиш неща, които несъмнено изискват неговата протекция.

— Исусе — въздъхна тя. — Добре де, Кунео и кореецът вече го разбраха. Тук съм, за да ви наблюдавам.

— Да ни наблюдаваш, докато правим какво? — той се усмихна. Но приятелски, а не триумфиращо.

— Нашите компютърни проекции сочат… — В спомените й се промъкна нещо за тези проекции, но в нетърпението си да обясни, мисълта избледня — … че строителство ви в долината ще наруши баланса в полза на вашите претенции, идващи от експедицията на Потандер.

— Каньонланд е изцяло търговско предприятие — уточни Ортис. — Ние се интересуваме единствено от печалбата. Обитателите ще са родени на Марс или имигранти от всички земни нации, получили позволение според различните харти на ООН. Никога не ни е минавала мисълта да ги правим северозеландци, де юре или де факто. Изискванията ни за гражданство са прекалено строги, за да го позволим.

— Ъхъ. — Кафлън беше готова да се усъмни във всичко, казано от него. — Ако Каньонланд е толкова комерсиално начинание, защо изграждате енергийна орбитална станция три пъти по-голяма от изискванията на финалната фаза от вашия проект?

— Кой ти е казал, че тя е наша?

Деметра поклати глава и лъчезарно му се усмихна.

— Други компютърни проекции?

— Едно птиченце — подразни го тя.

— Добре — продължи Ортис, — като знаеш толкова много за административната уредба на Марс и че ние се каним да вземем Долината от вас, с кого, според теб, преговаряме за това?

Деметра почувства, че се вцепенява. След една твърде дълга пауза, тя се чу да казва с глух глас:

— Не знам… Наистина, просто… никога не ми е хрумвало.