Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Софья Петровна, 1940 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Богдан Глишев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
София Петровна
Повест
© 1940 Лидия Чуковска — автор
© 1992 Богдан Глишев — превод от руски и бележки
© 2015 Антоанета Попова — редактор
Писането бе спасение…
Среща с Лидия Чуковска
© 1988 Ала Латинина — автор
© 28.XII.1998 Богдан Глишев — преводач от руски
Оригиналният текст е отпечатан във в. Московские новости, № 17 (407), 24.IV.1988, с. 7. Днес е достъпен и в интернет.
Автобиография
© 1987 Лидия Чуковска
© 10.VI.2007 Богдан Глишев — превод от руски
Българските текстове не са печатани и са представени в библиотеката от преводача си Богдан Глишев.
История
- — Добавяне
8.
На следващия ден в канцеларията машинописките спешно завършваха отчета за полугодието. Всички знаеха, че през нощта с влака „Стрела“ директорът ще пътува за Москва, за да докладва утре за работата на издателството в Отдела по печата в ЦК. София Петровна подканваше машинописките. Наташа писа дори в обедната почивка.
В три часа следобед отчетът в четири екземпляра бе поставен пред София Петровна и тя внимателно раздели копията. Без да жали перфоратора прецизно продупчи и листовете.
Но секретарката на директора все не идваше за отчета. София Петровна реши сама да го отнесе в кабинета.
Пред вратата на директора се сблъска с парторга. — Там не може! — каза й той без да поздрави и хлътна в друга стая. Изглеждаше като пребит.
София Петровна надзърна през открехнатата врата. Пред бюрото беше коленичил непознат мъж и събираше купчини хартия. Целият килим в кабинета бе осеян с листове.
— Другарят Захаров в колко ще дойде днес? — попита София Петровна възрастната секретарка.
— Той е арестуван — само с устни, беззвучно й отвърна секретарката. — Тази нощ.
Усните й бяха посинели.
София Петровна понесе отчета обратно към канцеларията. Като приближи вратата почувства, че коленете й отмаляват. Тракането на машините я оглуши. Знаят ли те или не знаят? Те тракаха клавишите, сякаш нищо не беше се случило. Ако бяха й съобщили, че директорът е умрял, щеше да е по-малко потресена. Седна си на мястото и автоматично започна да сваля кламерите от листовете. Влезе Тимофеев — беше отворил вратата със собствения си ключ. За първи път София Петровна забеляза, че въпреки недъга си, парторгът се държи доста нахакано и походката му е отмерена. „Прощавайте!“ — стресна се тя, когато той, като минаваше край нея, неочаквано я докосна по рамото.
Най-сетне в четири и половина звънецът звънна. София Петровна мълчаливо слезе по стълбището, мълчаливо се облече и излезе на улицата. Снегът се топеше. София Петровна спря пред една локва и съсредоточено обмисли как да я заобиколи. Към нея се приближи Наташа. Тя вече знаеше — беше й казала Ерна Семьоновна.
— Наташа — започна София Петровна, като стигнаха ъгъла, дето обикновено се разделяха. — Наташа, вярвате ли, че Захаров е виновен за нещо? Ами не, това е нелепо… Наташа, ние нали знаем, че…
Не намери думи да изрази своята увереност. Та Захаров е болшевик, техен директор, когото виждаха всеки ден, той ли ще е вредител! Това е невъзможно, глупост някаква, реникса[1], както казваше навремето Фьодор Иванович. Недоразумение ли? Но той е виден партиец, знаеха го в Смолни и Москва, не могат да го арестуват тъй по погрешка. Той не е някакъв си Кипарисов!
Наташа мълчеше.
— Да идем у вас и там ще ви обясня всичко — внезапно с необикновена тържественост изрече Наташа.
И тръгнаха. Мълчаливо се съблякоха. Наташа внимателно измъкна от старата си чантичка сгънат вестник. Разгърна го пред София Петровна и й посочи долу в подлистника.
София Петровна си сложи очилата.
— Разбирате ли, мила, могли са да го подведат — прошепна Наташа. — Жената…
София Петровна зачете.
Статията разказваше, как някакъв съветски гражданин, честният партиец А., бил командирован от съветското правителство в Германия с цел усвояване на употребата на неотдавна изобретен химически препарат. В Германия той с чест изпълнил своя дълг, но скоро се увлякъл по някоя си С., елегантна млада жена, уж симпатизираща на Съветския съюз. С. често посещавала гражданина А. в квартирата му. И ето че веднъж гражданинът А. открил липсата на сериозни политически документи от бюрото си. Хазайката му съобщила, че в негово отсъствие в квартирата идвала С. Гр-нът А. имал мъжество незабавно да скъса със С., но да съобщи на другарите си за липсата на документите не намерил мъжество. Върнал се обратно в СССР, като се надявал с честния си труд на съветски инженер да потули своето престъпление към Родината. Цяла година работил спокойно и започнал да забравя престъплението си. Но прикритите агенти на гестапо, проникнали в нашата страна, започнали да го шантажират. Наплашен от тях А. им предал секретните планове на завода, в който работел. Доблестните чекисти разобличили окопалите се агенти на фашизма и нишката на следствието стигнала до нещастника А.
— Разбирате ли? — шепнешком попита Наташа. — Нишките на следствието… Нашият директор, разбира се, е добър човек, честен партиец. Но нали и гражданинът А, както пишат, отначало също е бил честен партиец… Всеки честен партиец може да бъде оплетен от миловидна женичка.
Наташа не можеше да понася миловидните женички. Признаваше само строгата красота, но не я откриваше никъде в никого.
— Разправят, че и нашият директор е бил в чужбина — спомни си Наташа. — Също в командировка. Вижте, Маря Ивановна, служителката от асансьора, казваше, че донесъл на жена си от Берлин син плетен костюм!
Статията силно смути София Петровна, но все пак не й се щеше да повярва. Какво общо има Захаров с някакъв си там А.? Стабилен партиец, сам докладва за процесите. При него издателството винаги преизпълняваше плана.
— Наташа, но нали знаем, че… — уморено промълви София Петровна.
— Какво знаем? — подскочи Наташа. — Знаем, че беше директор на нашето издателство и нищо повече, всъщност, не знаем. Нима познавате целия му живот? Можете ли да гарантирате за него?
В действителност София Петровна нямаше ни най-малка представа с какво се занимаваше другарят Захаров, когато не председателстваше събранията в издателството или не водеше момиченцето си край елхата. Мъжете — ама всички, всички до един странно си падат по миловидните женички. Някаква си нахална прислужничка, но и тя може да приласкае всеки мъж, дори порядъчния. Ако навремето София Петровна не беше изгонила Феня, кой знае как би свършила закачката й с Фьодор Иванович.
— Да пийнем чай — рече София Петровна.
След чая си спомниха, че фигурата на Захаров се отличаваше с военна осанка. Изправен гръб, широки рамене. Не е ли бил навремето бял офицер, а? По възраст — би могъл.
Пиха гол чай. И двете бяха така потиснати, че ги домързя да слязат до магазина за хляб или сладкиш. „Утре ще е мрачно в издателството — мислеше София Петровна. — Сякаш вкъщи има покойник. Тъй или инак, жалко за директора“. Спомни си открехнатата врата на кабинета и мъжът на четири крака пред писалището. Чак сега разбра, че това си беше обиск.
Наташа тръгна да си върви. Внимателно сгъна вестника и го прибра в чантичката. После си доля в чашата вряла вода и на сбогуване взе да топли около нея големите си червени длани. Винаги й беше студено на ръцете, защото в детството й бяха премръзнали.
Изведнъж се позвъни. Два пъти. София Петровна стана да отвори. Два пъти — значи е за нея. Кой ли може да е толкова късно?
На вратата беше Алик Финкелщайн.
Алик сам, без Коля — това беше противоестествено.
— Коля!? — извика София Петровна и сграбчи Алик за висналия му шал. — Коремен тиф?
Без да я погледне Алик бавно събу галошите.
— Ш-ш-шт! — издума той накрая. — Да влезем вътре.
И той мина по коридора на пръсти, смешно разкрачил късите си крака.
Не на себе си, София Петровна го последва.
— Само не се стряскайте, за Бога, София Петровна — изрече той, когато тя затвори вратата, — спокойно, моля ви, София Петровна, не бива, наистина, да се плашите. Нищо страшно няма. По-по-по оня ден… Или кога беше? Да, преди почивния… Коля го арестуваха…
Той седна на дивана, с два маха развърза шала си, хвърли го на пода и заплака.