Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Софья Петровна, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

София Петровна

Повест

© 1940 Лидия Чуковска — автор

© 1992 Богдан Глишев — превод от руски и бележки

© 2015 Антоанета Попова — редактор

 

Писането бе спасение…

Среща с Лидия Чуковска

© 1988 Ала Латинина — автор

© 28.XII.1998 Богдан Глишев — преводач от руски

Оригиналният текст е отпечатан във в. Московские новости, № 17 (407), 24.IV.1988, с. 7. Днес е достъпен и в интернет.

 

Автобиография

© 1987 Лидия Чуковска

© 10.VI.2007 Богдан Глишев — превод от руски

 

Българските текстове не са печатани и са представени в библиотеката от преводача си Богдан Глишев.

История

  1. — Добавяне

14.

Нощем София Петровна вече не спеше, защото всички часове и минути на денонощието бяха еднакви за нея. Светлината режеше очите, краката я боляха, сърцето я стягаше. Но ако през нощта успееше да заспи, то най-тежкият миг, безспорно, беше мигът веднага след пробуждането. Щом отвореше очи и съзреше прозореца, ръба на кревата, дрехите си на стола, в първия миг не се сещаше за нищо друго, освен за тези предмети. Разпознаваше ги: прозорец, стол, дрехи. Но веднага след това някъде в областта на сърцето се надигаше тревога, подобна на болка и през мъглата на тази болка изплуваше всичко наведнъж: Коля е осъден на 10 години, Наташа я прогониха, Алик е арестуван, за нея писаха, че била на страната на вредителите. Да, и още — газта.

В канцеларията вече не разговаряше с никого. Дори хартията оставяше мълчаливо пред машинописките. И с нея никой не разговаряше. От своето бюро тя се вглеждаше в лицата на колежките, като се мъчеше да познае коя ли от тях писа за нея във вестника? Най-вероятно Ерна Семьоновна. Но нима тя умее да пише тъй гладко? И кога ли ги е видяла с Наташа в киното? Не бяха се срещали никога.

Веднъж, като залиташе от мъка в коридора, тя едва не се сблъска с Наташа, която пристъпваше като лунатик на тъмно. — Наташа, какво правите тук? — изплаши се София Петровна. — Прочетох стенвестника. Не разговаряйте с мен. Ще ни видят — отвърна й Наташа.

Вечерта тя дойде у София Петровна. Сега изглеждаше по-възбудена и приказваше без прекъсване, мяташе се от тема на тема. София Петровна досега не бе чувала от Наташа толкова много приказки. Този път тя не бродира, нито ши нещо.

— Как мислите, Коля тук в града ли е още или е вече далеч? — попита тя неочаквано.

— Не зная, Наташа — въздъхна София Петровна. — Буквата му на „Шпалерна“ е чак на 20-ти, а сега е едва 10-ти.

— Не, аз не затова. А как го чувствате? — Наташа протегна ръка във въздуха. — Той още ли е тук, близо до нас или е вече далеч? Мен ми се струва, че е далеч. Вече го няма тук… А знаете ли, София Петровна, дори жената от асансьора отказа да ме качи. „Не съм длъжна да возя всякакви…“. Да, София Петровна, вие трябва — сега ли, утре ли? — да напуснете издателството. Обещайте ми, че ще го напуснете. Миличка, обещайте ми! Утре ли? Нали! Добре.

Наташа беше коленичила върху дивана, на който седеше София Петровна, и умолително протегна ръце към нея. После седна до масата, взе перодръжката и сама написа заявление от името на София Петровна. Тя убеждаваше София Петровна, че й е необходимо да си иде по собствено желание, иначе непременно ще я уволнят за връзка с вредители — „тоест с мен“ — усмихна се с бледи устни Наташа — и тогава вече на никаква нова служба за нищо на света няма да ви приемат. София Петровна подписа заявлението. Тя и сама бе мислила да напусне. Някак страшно стана в издателството. Само при вида на куция Тимофеев с връзката ключове в ръка, тя изтръпваше.

— Все едно в Ленинград няма да работя — тъжно каза тя. — Във всеки случай ще ме изселят. Жените и майките нали ги изселват.

— Вижте — попита Наташа, взе от рафта книга, но веднага я върна на местото й, — а как да си обясним, че Коля си е признал? Можеш да се объркаш, да се заблудиш, разбирам, но само за дреболии. Как може Коля дотам да се обърка, че да признае престъпление, което никога не е извършвал? Това, както щете ме разбирайте, не проумявам. И защо всички признават? Не е ли тъй, всички жени разправят, че мъжете им признавали… Всички ли се оплитат?

— Той просто не е успял да докаже своето алиби — рече София Петровна. — Вие забравяте, Наташа, че той е още толкоз млад.

— А защо арестуваха Алик?

— Ех, Наташа, ако знаете какви грубости наприказва той пред опашката. Сега вече си мисля, че и Коля пострада заради езика си.

Наташа стана да си ходи. На сбогуване прегърна София Петровна. — Какво ви става? — попита я София Петровна. — Нищо… Стойте си, не ставайте, недейте! Колко приличате на Коля, тоест Коля на вас… Ще си подадете заявлението утре, нали? Да не размислите! — тя гледаше София Петровна в очите. — И после, не забравяйте, че на 30-ти е „Ф“, на Алик трябва непременно да се предадат пари, той нищо няма, а леля му ще се страхува да му прати… И после, скъпа, умолявам ви — идете на лекар! Моля ви! На себе си не приличате вече!

— Какъв ти лекар… Коля — каза София Петровна и наведе очи заради бликналите сълзи.

На другия ден сутринта тя влезе в директорския кабинет и мълчаливо остави заявлението върху стъклото на бюрото. Уволнението й беше оформено с необикновена бързина. След два часа на стената висна и заповед. А след три вежливият деловодител й връчи всички документи. — Напускате ли ни? Ай-ай-ай, не е на хубаво! Пък вижте, наминавайте, не забравяйте старите приятели.

За последен път мина по коридора. — Довиждане — каза на машинописките след звънеца, когато всички шумно надяваха капаците върху своите „ъндърууди“. — Всичко хубаво! — в хор, както при Наташа неотдавна, отвърнаха жените, а една дори се приближи към София Петровна и силно й стисна ръката. София Петровна направо се трогна — каква мъжествена и благородна девойка! — Със здраве! — весело се провикна Ерна Семьоновна и София Петровна изведнъж престана да се съмнява, че именно Ерна Семьоновна и никой друг е написала онази статия.

Тя излезе на улицата — в летния шум, в грохота. Ето, свърши се със службата, завинаги се свърши. Тръгна унило за дома, но скоро свърна към Наташа. Навсякъде по ъглите боси малчугани предлагаха с потните си ръце камбанки и маргаритки. Сякаш всичко бе прекрасно, дори цветя продаваха. Но Коля бе в затвора или под тропота на колелета пътуваше занякъде — и светът се превръщаше в нещо безсмислено и неразбираемо.

Като се изкачи — Боже, ката ден й ставаше все по-трудно да изкачва стъпалата! — като стигна петия етаж, тя позвъни. Отвори й жена, съседка на Наташа, която бършеше мокри ръце в престилката.

— Наталия Сергеевна сутринта я откараха в болницата — зашепна жената. — Отрови се. С веронал. Сега е в Мечниковската[1].

София Петровна се стъписа. Жената затвори вратата.

Дълго чака 17-ицата. Минаха две деветки, че и две 22-ри номер, а 17-тица нямаше. Накрая 17-тицата допълзя бавно, едва-едва и дълго изчакваше на всеки светофар. София Петровна стоеше права. Бяха заети дори местата за пътници с деца и когато девета жена се качи с бебе на ръце, пак никой не отстъпи място. — Скоро целия вагон ще напълнят! — развика се една старица с патерица. — Пътуват си насам-натам! Айде и ние да не сме деца дондурикали. Ще поносите, няма да ви се откъснат ръцете.

На София Петровна й се разтрепериха коленете — от уплаха, от жегата и от злата старица. Накрая слезе. Кой знае защо, не се съмняваше, че Наташа вече е умряла. Болницата блесна срещу нея с всичките си измити стъкла. Тя влезе в прохладно и бяло предверие. До гишето за справки имаше опашка — от трима души. София Петровна не се реши да ги прережда. Справките даваше красива сестра с колосана бяла престилка. Пред нея, до телефона, в чашка имаше букетче камбанки.

— Альо, альо! — завика тя в слушалката като чу питането на София Петровна. — Втора терапия ли е? — и сетне, като остави телефона: — Флоренко, Наталия Сергеевна е починала днес следобед в 4 часа, без да дойде в съзнание. Вие роднина ли сте? Мога да ви дам пропуск за моргата.

Бележки

[1] Мечниковската болница (бивша „Петър Велики“) се намира в северните райони на града, в посока към Пискарьовските гробища. Частично е започната през 1914 (комплексът е откриват в 1924), а от 1932 е база на Санитарно-хигиенния медицински институт. — Б.пр.