Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (17)

Глава 17

Когато влизаха в Паникхат в късния следобед, въздухът застина, небето стана по-нажежено, докато изпепеляващото слънце клонеше на запад, а кълба дим от кухненски огньове се извиваха и образуваха пелена над местния град.

Джо погледна към Нанси — зачервена, изгоряла от слънцето и разрошена.

„Дали да й кажа — чудеше се той, — че има две разкопчани копчета, а етикетът на блузата й се показва? Май е малко неловко. Андрю може да е най-прекрасният човек, когото познавам, и понякога си мисля, че наистина е такъв, но освен ако не е глупак, какъвто смятам, че не е…“

Нямаше нужда да се безпокои. Когато влязоха в двора на Дръмънд, коняр дотича, за да вземе конете, а слуга веднага донесе на Нанси бележка на сребърен поднос. Тя набързо я прочете и каза:

— О, колко жалко! Викат Андрю в Гхошпур. Явно се е разпалила кавга между земевладелец и някой от арендаторите му. Няма да се върне преди залез. Да ти предложа питие, Джо?

Джо вежливо отказа, облекчен, че все още не му се налага да погледне Андрю Дръмънд в очите, и се запъти към пощенската станция. Продължи по пътя си, като водеше Бамбук и се стараеше да се движи по сенчестата страна на улицата. Мислите му бяха прекъснати от бърз конски тръс, приближаващ зад него, и от властен женски глас.

— Добър ден, инспекторе! Или добър ден, Джо — тъй като официалният етикет явно е запратен по дяволите.

Джо се обърна, за да срещне хитрия поглед на госпожа Китсън-Мастърс. Последното нещо, което би направил, след като на косъм беше избегнал проверката на Андрю, бе да се озове под изпитателния взор на Кити. Усмихна се и се поклони.

— Кити! — каза той. — Точно човекът, когото най-много исках да видя!

— Изглеждаш така, сякаш си имал изтощителен ден — рече тя.

— Така е. Към вас ли си се запътила, Кити? Добре. Ще те придружа, ако ми позволиш.

— Интимност срещу интимност! С удоволствие ще те приема.

Тя продължи, а Джо я последва зад ъгъла, по „Кързън Стрийт“ и по алеята пред къщата й.

— Кажи сега как мога да ти помогна в разследването. Предполагам, че идваш във връзка с разследването, въпреки че бих предпочела да си мисля, че ме търсиш заради очарователната ми компания.

— И двете — каза Джо, докато се настаняваше на верандата, а на масата между тях се появи кана лимонада. — Въпросът изглежда твърде странен, но — доколкото ти е известно — Алиша Симс-Уорбъртън имала ли е страх от вода, страх от удавяне? Имам предвид дълбоко насаден, а не обикновен страх?

Кити го погледна учудена за момент, след това отговори бавно:

— Да, в интерес на истината, страхуваше се от вода. Около пет-шест дни преди да умре, празнувахме Седмицата на Паникхат… Базата устройва много забавления, за да отбележи края на работната година, преди хората да започнат да се оттеглят към хълмовете, идват посетители от други бази — ти за малко го пропусна този път, — а през онази година някой бе организирал регата по реката, точно зад дома на Гайлс. Бяха го нарекли „Хенли на Хуглия“ или нещо подобно. Местните селяни са изключителни лодкари. Бяха осигурили лодките, бяха ги украсили с цветя и всички се забавляваха чудесно… освен Алиша! Категорично отказа да се включи. Спомням си, че направо прекали с глупавото си суетене. Не искаше и да стъпи в лодка. Да, прав си, Джо. Фобия — мисля, че така би го нарекъл.

— Точно така бих го нарекъл. А Доли Прентис страдаше ли от някаква фобия, по-точно имаше ли фобия от огън? Страхуваше ли се от огън? Имам предвид необичайно силно? Може да е от значение, ако се е страхувала.

Кити помисли малко.

— Не. Съжалявам, Джо. Никога не е споменавала — каза тя накрая. — Разбира се, огънят си е опасен, а ако имаш сламен покрив, както много от нас, това е постоянна тревога. Всички се страхуваме от огъня и в това няма нищо необичайно. Но ти търсиш нещо повече, нали? Нещо паническо? Не помня Доли някога да е споменавала… Нека си помисля пак… О! Разбира се! Да! Кофите! Никога не сме говорили за това, въпреки че някои от нас го намираха за твърде странно тогава… В коридорите в къщата на Доли бяха наредени кофи с вода, противопожарни метли и всякакви такива неща. Държаха кофа дори зад вратата в гостната. Да, това със сигурност е необичайно поведение, нали? Мислех си, че трябва да е някоя от чудатостите на Гайлс — а те не са хич малко, бог е свидетел — затова се въздържах от коментар. Но както ти е известно, в новия му дом няма кофи с вода, така че вероятно си прав. Защо питаш, Джо?

— Пет от пет — каза мрачно Джо.

Той доста неуверено й обясни, като считаше, че хипотезите му звучат някак абсурдни. Но Кити не смяташе така. Замислена върху думите му, тя каза:

— Това наистина е зловещо. И наистина доказва, че зад всичко стои дяволски ум. Болен мозък. Зъл гений — тя се подвоуми. — Но чий мозък? Джо, цял Паникхат трябва да е знаел по онова време — за кофите имам предвид. Доколкото си спомням отпреди дванайсет години, много хора ще са били наясно по онова време. Не ти помогнах много, нали?

— О, напротив — каза Джо. — Фобията на Доли я нарежда категорично сред жертвите. Сега съм сигурен, че всяка мемсахиб е била убита може би не заради, а според своите страхове. Това е общ фактор, но не общият фактор, който търся. Има и още нещо — нещо ужасяващо, което се спотайва незабелязано.

Тъмните и едва доловими утринни фигури в джунглата, вървящи редом с конете, но оставащи скрити, бдящи, отново преминаха през съзнанието му и той потръпна.

— Джо, време е да вървиш и да си вземеш вана — каза Кити с по-нежна нотка в гласа. — След това евентуално вечеря в Клуба, здрав сън и може и да се събудиш с отговор в главата си.

Това бе най-мистериозният ден, който Джо си спомняше. Първо, магията на ездата през гората и незаличимия образ на Нанси в морето от смеещи се и изпълнени с очакване мургави лица, и решителността, с която поднесе себе си в дар, толкова сладък, толкова ефективен, толкова чистосърдечен и подкладен от такъв силен примитивен копнеж, който бе надхвърлил опита на Джо. Докато го налягаше дрямка, разбуди го една мисъл. Мисъл тъй сложна, че възпрепятстван от мрежата против комари, той рязко се изправи, в миг събудил се напълно.

Имаше нещо, което той не разбираше съвсем добре. Нещо, за което навярно си бе давал сметка през цялото време, но което не би могъл да облече в думи или дори в логични мисли, но си спомни колко тактично чичо Джордж се бе оттеглил от нощта им в Калкута; спомни си колко благосклонно Андрю ги бе изпратил заедно в гората, удобното му отсъствие от дома, когато се върнаха, и Джо се замисли, за първи път, за съмнителната роля на Андрю в любовната история, която се развиваше пред очите му.

Андрю. Нещо в паметта му се напрегна в опит да излезе на повърхността. Заместник-управителят — как беше името на проклетия човек?… в нощта на танците… Хари Федърстоун! — той се беше блъснал в Джо, който стоеше до Нанси, и бе казал: „Съжалявам, Андрю!“ Бе взел Джо за Андрю поради логичната причина, че отзад те явно много си приличаха. Никой не можеше да ги обърка, ако стояха един до друг, но трябваше да си признае, че бегла прилика имаше. И двамата бяха високи, широкоплещести и със стройно телосложение. И двамата имаха тъмна коса, макар че тази на Андрю сега бе повече сива, отколкото черна. Нанси и чичо й бяха ли забелязали тази прилика, когато го зърнаха в лекционната зала в Калкута? Бяха ли я обсъждали? Дали бяха решили, че той е идеалният човек, който би могъл да завърши плановете на Нанси? Джо реши, че не е било нужно да разменят и дума. Но и двамата, ако безумната му идея почиваше на някакво основание, биха предприели точно това, което бяха предприели.

Кипнал от гняв, Джо призна, че са го измамили. Използвали. А гневът бързо бе последван от срам и смущение. Джо беше предположил, че Нанси го намира за неустоим и тъй като отношенията с възрастния й съпруг бяха либерални, тя се бе почувствала свободна да се наслади на приключение с един привлекателен и силен мъж, минаващ през живота й.

Импулсивно се отскубна от мрежата против комари и въоръжавайки се с цигара, за да отблъсква хищните нощни комари, се запъти към малкия си кабинет, където с мъка запали керосиновата лампа, след което посегна към книжката с шифри. Телеграмата, която искаше да напише, не можеше да бъде изпратена от базата в прав текст.

След половинчасово потене той бе кодирал и изпратил следното до свой колега в Скотланд Ярд:

„9291А Джон точка Искам да знам степента на травмите от войната, понесени от капитан А Дж Дръмънд 23ти полк Раджпутски стрелци — 1918 точка Сандиландс“

В Ню Скотланд Ярд трябваше да е три следобед и Джо си представи Джон Мур в разгара на делничната си работа как ругае, звъни до Военното министерство, звъни там отново и уморено пристъпва към кодирането на отговора си. Джо си даде сметка, че едва ли можеше да се надява да получи отговор в рамките на два-три дни в най-добрия случай, и неспокойно се върна в леглото.

За негово учудване, когато се събуди, разбра, че през нощта е получил шифрован отговор, изпратен му чрез паникхатската телеграфна станция около пет сутринта. Джо го разкодира и препрочете краткото му съдържание няколко пъти.

„9291Б Травми от войната тежки точка кавички чревен хаос кавички точка десен крак множество фрактури точка Мур“

Какво означаваше „чревен хаос“? Много сериозни коремни рани, вероятно равносилни на осакатяване? С невиждащ поглед и светлобежова телеграфна бланка в ръка Джо се взря през прозореца.

Значи така. Имало е програма. Замисъл, в който не са ме включили! Макар всъщност да допускам, че е играл централна роля в заговора, независимо от това, че не съм замесен. Господи, колко наивен съм бил! И какво да кажа сега? Да ги предизвикам ли? Да им кажа: „Нанси, ти си долна уличница! Джардайн, ти си коварно старо копеле! Андрю, ти си безсрамен съучастник!“ Какво да правя?

Отговорът дойде лесно.

„Спокойно. Няма да се противиш. Ако това иска Нанси, това и ще получи, доколкото зависи от мен. Може би дори трябва да съм поласкан. Разбира се, че трябва да съм поласкан. И когато другите емоции отшумят, именно поласкан ще се чувствам. Но за момента самочувствието ми — егото ми, както би казал Фройд! — е накърнено. А може би това е добре!“