Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (16)

Глава 16

Джо не спа добре. Пътуването до Калкута беше изтощило тялото му, но доказателствата, на които бе попаднал, както и новите хипотези, които започваха да бълбукат в съзнанието му, го държаха буден. А и в Мидж Прентис се долавяше някаква смътна тревожност. Нещо, което бе направила или казала, го караше подсъзнателно да се бои за нея. Или пък го беше казала Кити?

С мъка избута нощта, еднакво раздразнен от мислите си и от ухапванията от комари в Калкута. В отчаян опит да се разхлади си спомни за своя апартамент в Челси, представи си как големите му прозорци са отворени и през тях влиза мразовит мартенски полъх. Над Темза сигурно се стелеше гъста мъгла, може би дори по върховете на покривите бе останал сняг, а за момент, преди да се унесе в дрямка, чу познатия сигнал на речен шлеп.

Но до слуха му беше достигнал обичайният ек на сигналната тръба и шумовете на събуждащата се за живот военна база. От топлото си влажно легло влезе в хладка вана, а след това премина към закуската. Този път обилната паникхатска закуска, сервирана като по часовник в седем, не изглеждаше апетитно. Ето затова в обзелата го колебливост той се зарадва, като получи листче, което му бе предадено от прислужник от канцеларията на управителя; обля го трепетна вълна, когато разпозна почерка на Нанси. Прочете:

„Добро утро! Открих малка (и вероятно незначителна) следа. Искаш ли да дойдеш да я проверим? Ако искаш, строй се тук за преглед (на кон) възможно най-скоро. Предай отговора си по слугата — да или не. Н. Д.“

Той драсна „Да“ и подаде листчето на прислужника, за да го върне на Нанси. Дооблече се и изпрати да доведат коня му. „Изпрати да доведат коня му!“ Колко лесно беше и колко подлъгващо!

Изтрополи през Паникхат, поздравявайки свойски няколко души по пътя, и слезе от коня пред къщата на Дръмънд. Един коняр разхождаше сиво пони напред-назад по входната алея. Нанси се появи и му махна от верандата.

— Добро утро, Джо! — поздрави го тя. — Бара сахиб^[1] е в съда.

— Така ли? А аз съм тук — рече Джо. — Щом получа известие, се подчинявам.

Нанси седна на стъпалото на верандата и с жест покани Джо да седне до нея.

— От това може да не излезе нищо — каза тя — и някъде дълбоко в съзнанието ми се върти мисълта, че нищо няма да излезе, затова недей да таиш особени надежди. Но заради Наурунг. Той не се спира! Открил е един от лодкарите — един от свидетелите на смъртта на Алиша. Отдавна е оставил лодкарството и сега се занимава със земеделие. Не е далече — малко местенце на име Ласра Кот. На около десет мили е и ни се открива възможност за приятно яздене. Съгласен ли си?

— Наистина — каза Джо и беше искрен — не мога да измисля друг начин, по който бих предпочел да прекарам деня. Време е да се махнем за малко от това място.

— Е, както ти казах, може и нищо да не излезе, но… — изгледа го спокойно и проучващо. — Не мисля, че ще си изгубим деня, а ти?

Тя викна през рамо и един слуга се появи с малка квадратна кошница с ремък.

— Какво е това, за бога? — попита Джо.

— О, съвсем по британски! На обяд ще си направим пикник. Там, където отиваме, няма кафе-сладкарница „Лионс Корнер Хаус“. Ела да се видиш с Андрю.

Влязоха в канцеларията на управителя, където завариха Андрю по риза да диктува на двама чиновници едновременно, на единия на хинди, а на другия — на английски. Джо бе впечатлен.

— Много находчиво — каза той, — аз не бих могъл да го направя!

Андрю го поздрави сърдечно:

— Джо! Добро утро! Ако наистина си мързелив — а аз съм, — не пишеш писма, а ги диктуваш, а ако си умен — а аз съм, — диктуваш две едновременно. Дори съм известен с това, че диктувам три! Всъщност правим го толкова отдавна, само че аз малко заеквам, а тези момчета го обръщат на объркваща висока проза от златния век на литературата. Значи запътили сте се към провинцията, така ли? Вече съм предупредил Нанси, ще го повторя и на теб: не сядай върху змия, не падай от скала, не пресичай река, не си вземай вана и не би следвало да си навлечеш… ъъ… сериозна беда. Ако не се върнете до две седмици, ще изпратя да ви издирват — а след това се обърна към Нанси: — Къде спомена, че отивате?

Нанси му каза.

— Е, има и по-лоши места — каза управителят утешително. — Иска ми се да можех да дойда с вас — пое ръката на Нанси в своята и я целуна, потупа я нежно по дупето, докато тя стоеше до него. Не за първи път сърцето на Джо се обърна, щом ги видя да се държат един с друг така приветливо и весело и да са в такава хармония.

„Наистина го обичах“ — бе казала Нанси.

„И още го обича“, довърши мислено Джо.

 

 

Двамата завиха на север и тръгнаха нагоре по калния речен бряг, докато стигнаха до приток на главното корито, където прегазиха през един плитък брод. От всички страни работниците по полетата, събиращи оризовата реколта, спираха и ги поздравяваха с усмихнати лица, когато двамата минаваха покрай тях с конете. Плугове, теглени от волове, оряха навсякъде из полето, в което просото, ечемикът и оризът обагряха в различен оттенък на зеленото вечната покривка от кръпки.

— Можеш да разбереш защо я наричат „Земята на реките“. Точно тази Индия обичам — каза Нанси. — Чудно ли ти е защо след Франция исках пак да се върна тук?

— Със сигурност не е заради Калкута — предположи Джо.

— Не. Ето тук е мястото, където наистина можем да сторим добро. Ние стоим между земеделеца и земевладелеца и през цялото време пазим справедливостта, нали разбираш. Чрез схема за заеми, управлявана от правителството, държим на разстояние лихваря с присвитите очички. Андрю я въведе. А по-късно днес ще видиш къде е поставил началото на напоителната си система. И си прав — не е заради Калкута. Обичам я. Наистина я обичам. Понякога сънувам, че пак ще ме отведат. И се събуждам плувнала в пот. О, Джо, само ако можехме да вдигнем тази сянка! Само ако можехме!

 

 

Щом Нанси заговори за Индия с греещи очи, както обикновено естествената страст на Джо към противоречието бе събудена. Отвори уста, за да оспори това, което тя казваше за благодетелното отношение на британците към арендаторите, като й напомни, че извънредно богатите заминдари^[2] бяха получили имотите си именно от британците. Ако сега се опитваха да поправят положението, което бе излязло от контрол, нямаше кого да обвиняват, освен себе си, а селяните земеделци бяха нещастните им жертви. Ако имаше престъпност в Бенгал, тя се коренеше в социалните несправедливости като тази. Но Джо не каза нищо. Какво право имаше той, познавач от шест месеца, да поставя под съмнение убежденията на някого, който е роден и отгледан тук и който се занимаваше с житейските реалности всеки ден?

Пътят се стесни и започна да се изкачва, а дневната жега се усили. Нанси водеше уверено, а Джо бе изостанал. Плъзгайки поглед от широкополата й шапка надолу по линията на стройния й гръб, по който копринената риза започваше да залепва в жегата, по мекото й и слабо дупе, по-скоро подчертано, отколкото прикрито от брича, Джо си помисли: „Любов. Може да се влюбя. Вероятно вече съм влюбен. Но това е любов за един ден, а ако имам повече късмет, вероятно за два. Но във всеки случай, тя би могла да ми бъде сестра. Няма нужда да си казваме много. Би могла да ми бъде — и тя наистина е — любовница. Ако всичко бе различно, ако картите се раздаваха наново, ако това и ако онова, и ако друго… за бога, тя би могла да ми бъде съпруга.“ Порив на страст завладя цялото му тяло и той стисна здраво ръце. Възмутен от грубото отношение, Бамбук кривна встрани и дори изви гръб.

Нанси погледна назад през рамо.

— Галантният кавалер от Скотланд Ярд не може да се задържи на седлото си? — попита подигравателно тя.

След обраслия с шубраци склон се откриха рехави горички, които се сгъстяваха по пътя им, докато двамата взеха да се спускат, сега един до друг, надолу по пътека в джунглата, като редуващите се сенки и слънчева светлина ту озаряваха лицето на Нанси, ту го потапяха в мрак. Ята зелени папагали с дрезгаво цвърчене прехвръкваха през пътеката, снизходително пренебрегвани от търпеливия Бамбук. Маймуни издаваха нечленоразделно пронизително предупреждение за приближаването им, като демонстративно побягваха през дърветата, оформящи саван над главите им, а от време на време на Джо му се струваше, че успява да различи по-големи тъмни фигури, смътно очертани от въображението в сенчестата шума в основата на дърветата, но той реши, че ако Нанси не бе склонна да им обърне внимание, и той не би трябвало да го прави.

Като се изкачи до билото на хребет, покрит с джунгла, пътят им заслиза към село, в което цареше ритмичното скърцане на воденично колело, което се въртеше и въртеше и вдигаше кофи, за да изпрати силна струя вода по многобройните напоителни канали. Трийсетина къщи от кал със сламени покриви се гушеха общително една до друга, разположени без никакъв видим план, без никаква представа за канализация или проветрение, доколкото Джо забелязваше, но разпръснати, както изглеждаше, безредно около централен площад, на който растеше внушително смокиново дърво. В безветрения ден от много къщи се издигаха струйки дим и разнасяха острата миризма на торен огън и готвене.

Пилета щъкаха шумно наоколо, като от време на време насила биваха изхвърляни през ниските тъмни врати. Дебело смугло късокрако дете с клатушкане стигна до края на селото и със съвършено равнодушие клекна в прахта.

Докато Нанси и Джо задържаха конете и стояха в очакване, сюрия деца се изсипа навън да ги поздрави, а след това, обзета от свенливост, замръзна. Но всички бързо отговориха на поздрава на Нанси и скоро ги наобиколи бърбореща групичка. Едното дете отчупи стъбло захарна тръстика и го предложи на Бамбук, други изтичаха до най-близката къща, за да излязат гордо с поднос сладкишчета, а след малко дойде и една жена с купичка мляко.

„Ако с това се изчерпваше всичко, помисли си Джо, тук бих могъл да се чувствам щастлив.“

— Това ли е Ласра Кот? — попита той. — Тук ли трябва да се срещнем с лодкаря?

— Да, това е Ласра Кот, но не сме дошли, за да се срещаме с никакъв лодкар.

— Но на бележката ти не пишеше ли…?

— Пишеше, но това за съобщението на Наурунг не беше вярно. Нямаше съобщение. Измислих го.

— Но защо?

— Сметнах, че сме заслужили един ден без полицейска работа. Исках да видиш истинското лице на Индия. Знам, че нямаш време за това и ужасно много ти се иска да се върнеш вкъщи, но просто не ми се щеше да си отидеш, а трайните ти, единствени впечатления от страната да бъдат само от Калкута и базата. Базата е измамна. Тя е по-английска от самата Англия, една измислица, един парад. Калкута е нереална — пределно богатство и пределна нищета, и двете крайности са отвратителни за човек, който започвам да си мисля, че приема нещата като мен, независимо, че е полицай.

Младо момиче в ярко сари с червена обшивка изтича от една къща и заговори Нанси на бенгали, както Джо предположи.

— Това е моята приятелка Суприя — каза Нанси. — А тук има и други хора, които трябва да видя. Защо не вържеш конете и не седнеш? Няма да се бавя много.

Тя посочи към един малък храм, малко по-голям от лятна вила.

— Седни ей там.

Тя извади някакви вързопчета от дисагите, а Джо отведе понитата на сянка.

Той с радост отиде до храма, за да седне на сянка. Запали цигара и видя как някакво момиче в небесносиньо сари излезе от една къща, разстла килим под смокиновото дърво и покани Нанси да седне.

Веднага започна да се оформя свенлива върволица. Майки — самите те не по-възрастни от ученички — с пеленачета в ръце или на гърди, деца, дърпащи полите им, започнаха да се трупат край Нанси. Едно след друго всяко дете бе заведено при нея да го прегледа. Тя гледаше очите, гледаше ушите, пипаше ръцете и краката, повдигаше дрехи и прокарваше изучаваща ръка по големите кафяви кореми, а цялата процедура бе съпътствана от изблици на детски кикот и майчин смях. От време на време тя вземаше метална кутия мехлем от вързопа си и нежно намазваше болно място; капваше капки във възпалени очи; внимателно наблюдавана от Суприя, със стегната памучна примка Нанси сръчно вадеше кърлежите, за които обясняваше, че са често срещани в долината.

— Конюнктивит и диария — делово каза Нанси на Джо над главите им, — това са основните ни проблеми. Що се отнася до „личната хигиена“, тези хора са абсолютно невъзприемчиви — те са може би най-чистият народ на света, но… о, боже!… наистина има неща, които трябва да научат за хигиената на хранене, а само ако можех да науча децата да не си вършат работата навсякъде, щяхме наполовина да сме разрешили проблемите им. Все пак мисля, че постигам напредък, а и Суприя става мой ценен помощник тук.

Тя се обърна и заговори на Суприя, която се изчерви и се размърда от стеснение, поклони се и с благодарност отправи поздрав с притиснати към гърди длани. Джо с топлота наблюдаваше как след всеки преглед Нанси нежно целуваше всяка моментално подадена й кафява бузка. За момент Джо си спомни какво му бе разказвала за американския войник: „В известен смисъл ми беше станал бебе.“ Тези малки мургави дечица ли бяха избрани да запълнят празнотата?

Щом Нанси свърши с прегледите, очевидно бе засипана с лавина от въпроси, повечето от които явно засягаха самия Джо.

— Те мислят — обясни Нанси, — че си ми съпруг. И… виж, Джо — сериозно говоря, — за целите на разговора трябва да сме съпрузи. Мисълта за неомъжена дама в компанията на неженен господин в дълбоката джунгла би била непонятна и немислима.

— Не е ли твърде нелепо? — каза Джо. — Ами ако се отбие управителят?

— О, той често го прави. Те смятат, че ми е баща, така че това не е проблем. Но фактът, че нямаме деца, поражда въпроси. Те не могат да го разберат и вероятно би желал да знаеш, че според тях ти си виновен!

Тя се обърна и след като каза нещо на бенгали, думите й явно бяха потвърдени в пронизителен хор.

— Един от проблемите им е — каза тя, — че никога досега не са виждали бял сахиб. Но всичко е наред. Те допускат, че идваш от далечния север. Смятат, че белегът на челото ти е от някое диво животно, вероятно пантера. О, не — ще плъзнат легенди за това!

И съдейки по последвалата вълна от въпроси и силния смях, които отговорите на Нанси предизвикаха, легендата се разрастваше.

„Нямам нищо против“, помисли си Джо.

— Аспирин и хинин — каза му Нанси настрана, докато подаваше пакетите на Суприя. — Научила съм я кога да им ги дава. Започват да ми имат доверие. Сега вече ме викат за проблеми с очите, кърлежи и тения, за раждания. В началото беше трудно да ги накарам да разберат, че не е добре да се чака четири дни, когато някое момиче е в родилни мъки. Лошото е, че според тях всичко ще е наред, ако изрекат достатъчно заклинания. Първото бебе, което израждах тук, закъсняваше с четири дни, беше първото бебе на момичето, а също и моето първо бебе, ако разбираш какво имам предвид. Ужас! Прибавих и свои молитви към заклинанията им и запретнах ръкави. Те се трудеха над горната част, като сресваха косите й и вплитаха талисмани в тях, а аз се трудех над това, което можеш да наречеш „същинската част“. Беше момче и останаха живи и двамата. И сега те смятат, че съм много добра в израждането на момчета и че ако ме повикат, вероятно ще се роди момче. Суприя вече може да ми помага, а малката й сестра, Малобика, има голямо желание и тя да се научи. Така че навярно оказвам благотворно въздействие.

Изнесоха още лепкави сладкишчета от една от колибите, както и още една купичка мляко. Нанси обясни, че като дете не са й давали да похапва сладкиши и бонбони.

— Каква глупост! — възкликна тя. — Ако са били на чаршията на открито и всички мухи в Бенгал кацат върху тях, би било съвсем друго, разбира се, но тук, горе, как могат да навредят?

Накрая си взеха довиждане, качиха се на конете и ескортирани от тумба деца до края на селото, обърнаха понитата към пътека, която водеше към потока, задвижващ селското воденично колело.

— Е, какво мислиш за истинската Индия?

— Мисля, че Ласра Кот е очарователно място. Но не бих нарекъл я „истинската Индия“.

— Така ли? — попита тя изненадана. — Тогава коя е истинската Индия?

Той поклати глава — искаше му се да не бе вмъквал така небрежно фалшива нотка в разговора им, но Нанси го чакаше да продължи.

— Самотните си вечери в Калкута прекарвах в четене, опитвайки се да разбера това странно място, на което се бях озовал. Попаднах на един индийски писател на име Шри Ауробиндо^[3].

Нанси присви устни, с което изрази мнението си за четивото на Джо.

— Да, знам, че англичаните са го тикнали в затвора — рано или късно всички най-велики хора отиват там, — а той, общо взето, е считан за размирник, метежник, както щеш го наречи, но едно негово изречение се е запечатало в паметта ми: „Ние не принадлежим на зората на миналото, а на пладнето на бъдещето.“ Наурунг, баща му, приятелите им — те са пладнето на бъдещето, ако щеш. Може образът да не е романтичен и със сигурност не е утешителен, но за мен точно той разкрива истинската Индия.

Джо в миг съжали, че е изрекъл истината. Лошо предчувствие в миг помрачи изражението й на сияеща увереност, а той се боеше, че е развалил деня им. Но тя бързо възстанови доброто си настроение и весело подхвърли:

— В такъв случай не съм ти показала достатъчно. Ела насам. Ще поемем пътя през хълмовете.

Продължиха и се заизкачваха покрай бърз поток. Пътеката стана по-камениста и започна да се вие между големи обрасли скали, докато свърши при вир с водопад.

Напрежението между тях сега бе нараснало до крайност.

Нанси преметна крак над главата на коня и се плъзна на земята, след което го заведе до водата да пие.

— Горещо ми е — каза Джо, нежно прокара ръка по шията на Нанси и добави: — И на теб ти е горещо. Има ли причина да не поплуваме… имам предвид… безопасно ли е?

— Безопасно? — прошепна Нанси с притаен дъх. — О, мисля, че да. На такова високо място водата е много студена и със сигурност е безопасна за пиене.

— Нямах това предвид — рече Джо. — Има ли водни змии?

— Ами ако влезеш пръв и пошляпаш известно време, би трябвало за мен да е безопасно.

Тя се обърна, застана много близо до Джо и сложи ръце на раменете му.

— Никога не съм плувала сама с мъж и като се замисля, никога не съм се и събличала пред мъж на дневна светлина. Навярно това не означава много за теб — нямам представа от личния ти живот, — но ще ти кажа, че за мен наистина е от голямо значение. Очаквам повече, отколкото би могъл изобщо да си представиш. И не сме толкова близо до края на разследването, но виждам, че краят ще дойде и ти ще се върнеш в твоя лондонски апартамент, а аз ще се върна към живота си на съпруга на управителя — никога не съм била далеч от този живот. И ще съм много щастлива като негова съпруга. Но с мен ще се е случило нещо важно. Кажи ми, ако можеш, ще ти бъде ли тъжно, когато трябва да си кажем „сбогом“? Защото трябва да си кажем „сбогом“. Няма да умра от мъка, но ще ми е тъжно, а бих искала и на теб да ти е тъжно поне малко.

— Нанси, не можеш да си представиш как ще се чувствам! — каза Джо. — Моментът не е дошъл, но знам, че бързо наближава и че ще ми е много тъжно. Това е Страната на скръбта, така е! А аз мисля, че ти си прекрасна… мисля, че си много красива. Нещо повече… смятам, че си будна, умна, смела, и… — последва дълга пауза. — Бих ти доверил всичко. Бих ти доверил живота си.

— Много мило, че го казваш. Ще си го скътам в паметта — когато дойде подходящият момент, ще ми довериш всичко. Какво повече би искал да чуе човек? И аз бих казала съвсем същото за теб.

В отговор Джо я целува дълго, опитвайки се да разкопчее ризата й непохватно.

— О, хайде, Джо! За мъж с твоето добро възпитание разкопчаваш ужасно! Нека го направя аз. Можеш да разкопчаеш себе си, ако искаш — добави тя, а след това подхвърли с шеговит тон: — Това са сигурно най-малко еротичните дрехи, които можехме да изберем! А не си видял още всичко! Тъй като не знаех, или по-скоро не бях сигурна, как ще се развие денят, нося най-целомъдрените кюлоти, които имам! Най-подходящи са за яздене, но… — гласът й затихна, докато се целуваха още малко, а накрая Нанси довърши леко сподавено: — Но не и това, което бих избрала за флирт.

— И аз не съм облечен като за флирт — каза Джо. — В най-добрия случай ми отнема ужасно дълго време да се измъкна от този брич!

Накрая се появиха голи, ръка за ръка, на ръба на вира.

— Ще плуваш ли първа? — попита Джо.

— Да — отговори Нанси, като сведе глава към него с известно смущение, — но само ако се сдържаш.

— Няма никаква опасност от змии, нали?

Нанси се метна от ръба на скалата, на която стояха, право в дълбоката вода, а Джо скочи след нея. Водата бе изненадващо студена. Нанси отново сведе очи към него.

— Не е чак такъв голям юнак в края на краищата — каза тя. — Винаги ли става така в студена вода?

Той с възхищение погледна Нанси, нефритенозелена под водата.

— Приличаш на бронзова статуя — каза той. — Индийците имат ли русалки? Ако имат, ти винаги ще бъдеш русалката на вира, а аз завинаги ще оставя късче от сърцето си тук.

— Да — прошепна Нанси, — вярвам, че ще го направиш.

Преплуваха овала на техния вир; останаха за момент под водопада.

— Бронз, слонова кост и корал — занарежда Джо. — Бронзови къдри, кожа от слонова кост…

— А коралът?

— Коралови зърна — рече Джо и се наведе, за да ги целуне.

— Системата на свиване в студена вода явно не действа — отбеляза Нанси. — Време е да излизаме на брега.

Джо събра дрехите им в разбъркана купчина и хванати за ръце, те потънаха в нея. За Джо Нанси бе екзотична и близка: екзотична, защото бе непозната, близка заради нощта им в Калкута, с насладата и със сладкия аромат, които си бе спомнил. Правиха любов с много страст, прекъсвана от време на време от Нанси, която изписукваше несвързан въпрос, неизискващ отговор. Най-после се отделиха един от друг и легнаха по гръб, всеки потънал в спокойни мисли.

След няколко минути Нанси започна да се размърдва и рязко се изправи.

— Знаеш ли какво, Джо? — рече тя. — Гладна съм.

— Мили боже! Точно така. И аз! Бях забравил — имаме превъзходна кошница за пикник.

Заедно се заловиха да разположат продуктите от кошницата на хладна плоска скала, а Джо издаваше одобрителни възклицания, докато разопаковаше сандвичите, две бутилки от неизбежното „Индийско светло пиво“ и по едно манго — към всяко бе сложен нож за плодове и вилица.

Хапваха в приятна тишина — и двамата не чувстваха нужда да запълват мълчанието с маловажно бърборене, всеки погълнат от мисли за прекрасния момент.

— Опасявам се, че няма кафе — каза Нанси най-после.

— Кой иска кафе? — запита Джо и се наведе, за да оближе капка мангов сок между гърдите й.

— Всъщност аз — отговори тя. — Но има нещо, което искам повече от кафето, и това си ти — тя леко се изчерви от собствената си смелост и бързо добави: — Виж, не съм сигурна как мъжете… как ти… действаш. Добре ли е така?

— Зависи с кого си — отвърна Джо. — И знаеш ли, с теб всичко е прекрасно.

Докато яздеха обратно, Нанси попита:

— Кажи ми, Джо… нищо не знам за теб. Откъде идваш? Какъв е твоят свят? Какво е семейството ти?

— Чудех се кога ще се наканиш да провериш родословието ми — отговори Джо непринудено. — От Селкърк съм, река Етрик, едно място, наречено Дръмолбин, в пограничната област между Англия и Шотландия. Баща ми има имот там. Доста е голям — всъщност три ферми, — но дори те не са достатъчни, за да осигуряват благоденствие на двама синове, затова го оставих на грижите на по-големия си брат и отидох да уча право в Единбург. Но тогава започна войната и се присъединих към Шотландските полкове. Аз и още половин дузина момци от Дръмолбин влязохме заедно в армията и се отправихме на юг. Можеш да ги наречеш сини барети зад граница.

— Но не си продължил с правото след войната?

— Не. По това време вече толкова се бях сраснал с кавалеристите в полковете и исках да направя нещо за тях, което не смятах, че мога да направя като невъзмутим писар за кралския печат, получил право на адвокатска практика в Шотландия, затова след като обмислих сериозно нещата, започнах работа в полицията.

— Но защо, за бога, си го направил? Искам да кажа… това не е място, където човек може да срещне джентълмен, нали?

— Ами мислех, че на момчета като тези, срещу които се борех, по един или друг начин не им е съвсем чиста работата. Сметнах, че мога да сторя повече добро като ченге, отколкото като адвокат.

— Каква глупост! Хората не влизат в полицията, за да вършат добро!

— Не съди за всички ни по примера на Бълстроуд! Но донякъде си права. Нещо друго ме принуди. Бях ранен в окопите — простреляха ме в рамото.

— Забелязах! Някой добре те е закърпил.

— Но докато бях далеч от фронта и се възстановявах, си имах занимание. Дадоха ми да върша разузнавателна работа. Разпити на затворници. Открих, че доста добре се справям, и като се възстанових, исках да продължа. В полицията имаше голямо раздвижване след войната. Всеки си представя приветливи, но строги ченгета със сини фуражки, които хокат момченца, защото са крали ябълки, но съвсем не е така. Има толкова много промени, толкова много подобрения — вземане на отпечатъци, телеграфни съобщения, отряд за бързо реагиране, а аз искам да съм там, в предните редици, и да насочвам силата в правилната посока!

— Божичко! Не бях осъзнала, че си такъв мисионер!

— Мисионер? — изсмя се Джо. — Според мен е време полицията да спре да бъде слуга на аристокрацията и да стане пазител на обществото, а това звучи много помпозно, затова, предполагам, че си права. Аз съм нещо като обществен мисионер.

— Когато са те изпратили в Бенгал, сигурно си се чувствал така, сякаш се връщаш назад във времето?

— Много ми харесва работата с бенгалските полицаи. Те са умни, ревностни и действени. Нищо повече не бих желал да взема със себе си в Лондон освен взвод сикхски офицери! Дай ми двайсет Наурунга! Това би разтърсило правителството!

— Значи времето ти тук не е било напълно пропиляно?

— Не. Изведнъж се озовах притиснат в обятията на мургава чаровница с намерението никога да не се върна. Имам предвид… в житейския си път човек не попада на неземна нимфа на всеки ъгъл. Възползвай се от случая възможно най-добре, бих казал — рече Джо весело. — Има ли още нещо, което мога да ти кажа за Сандиландс от Дръмолбин?

Нанси го изгледа изпитателно, усмихна се и поклати глава с необичайно смущение. Пришпори понито и подкара напред, като остави Джо да съзерцава стройната й фигура през присвити и замислени очи.