Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (4)

Глава 4

Британска Индия си ляга рано. Британска Индия се събужда също рано. Джо Сандиландс се събуди в шест часа от настойчивата врява на сигналната тръба. Зарята. Нагаждаше мислено думите, които британските войници бяха подхванали да пеят в такт с жизнерадостния повик:

„Чарли, събуди се,

събуди се и измий се.

Чарли, събуди се,

стани и изпикай се!“

Джо в полусън си представи, че пак е във Франция. Пак в армията. Пак на война. След миг осъзна, че тръбата звучеше в горещото пробуждане на един летен индийски ден, а не ехтеше решително в калните полета на Фландрия. С мъка излезе изпод мрежата против комари и стъпи на земята, като почувства приятния хлад на настлания с плочи под.

Беше изкарал неспокойна нощ. Куп неасимилирана и несвързана информация бе циркулирала в ума му. Опитът му от предишната вечер да нахвърля бележките си не беше съвсем успешен. Влажните му китки бяха оставили петна върху страницата. Мастило се бе разляло върху меките листове хартия, с които Нанси го снабди. Листове, носещи печата „Канцелария на управителя на Паникхат“.

Той вдигна нагоре транспаранта, отвори прозореца и се облегна на перваза. Усещаше, че го чака още един горещ ден, и без да изпуска от съзнанието си дългия списък, даден му от Нанси, на хората, с които трябваше да се срещне, Джо съзнаваше, че може би това са единствените му свободни часове от деня. Реши да потегли на проучвателно пътешествие, преди да е станало прекалено горещо. Въоръжи се с малък бележник с надпис „Столична полиция. Ню Скотланд Ярд W1. Телефон 1212, Уайтхол“.

Той слезе от верандата и се запъти към парадния плац. Горещината го блъсна и го подсети, че трябва да си сложи шапката. Вдясно се откриваше улица с дървета от двете страни и доволен от сянката, той пое по нея. Явно тя се наричаше „Виктория Роуд“ (какво друго?) и бърза справка в бележника му напомни, че Уилям и Пеги Съмършам са живели на номер 9 (дом, който Джон и Алиша Уорбъртън са обитавали преди войната), а също така, че Шийла и Филип Форбс, докторът, са живели на номер 30.

Къщите очевидно бяха от различни периоди, но всички следваха един и същи модел. В прашния двор на всяка къща имаше поддържана с любов градина, покривите бяха сламени, керемидени и дори от вълнообразна ламарина, имаше широки стрехи и веранди от всички страни. Докато Джо вървеше, вътре в къщите се разкриваха гледки на мъже в пижами, започващи деня, жени в сутрешни домашни дрехи, тук-там деца, подготвящи се за деня или играещи на слънце с грижливи прислужници. В повечето градини слуги се грижеха за редиците растения от двете страни на входните алеи. Още една справка в бележника показа, че Доли и Гайлс Прентис са живели на „Кързън Стрийт“ 5.

По-нататък една пряка, която завиваше вдясно, носеше името „Кързън Стрийт“. През 1910 г. на номер 5 имало голяма къща, но сега нямаше нищо. Парцелът бе изолиран от съседните дворове в края на глухата уличка, задната му част бе открита към обработваеми поля и накрая към реката, прецени Джо. И широко открита за нощни нападения от бандити, помисли си той. Продължи към изоставения участък, но пътят му бе възпрепятстван от гъсти шубраци и плевели, които се бореха върху мястото, където Дороти Прентис е загинала в пожара и където Чхеди хан е намерил смъртта си, държейки я в прегръдките си. Джо се спря за миг, връщайки се опипом към онази гибелна вечер. Не го изненада фактът, че Прентис не беше възстановил къщата. Консултирайки се отново със записките си, той откри, че все пак Прентис не се бе преместил надалеч. Сега съседният имот беше негов, голяма къща, чиято градина опираше в мястото на някогашната трагедия.

Но като че ли всичко наоколо носеше печата на трагедията. Избърза напред и се взря по-отблизо в малките табелки, закачени на портите на някои от по-старите къщи, и въпреки топлата сутрин той потръпна, щом разбра какви са надписите.

„В този дом на 17 май 1857 г., неделя, починаха съпругата на майор Минтър и трите й деца, убити от метежници, а телата им бяха хвърлени в кладенеца“, гласеше табелката на „Клайв Стрийт“ 1. На номер 9 капитан Халет от Кавалерията на Бейтмън бе загинал „храбро, защитавайки съпругата и сина си от нападение на метежниците. Всички посечени.“

Кой беше този, който бе нарекъл Индия „Земя на скръбта“? Джо продължи да върви и една пресечка го изведе обратно на парадния плац, където отново го удари силната жега. Реши, че е време да се връща. Двама млади офицери минаха покрай него, гледайки го с любопитство, докато единият, разпознал го в миг, не подметна насмешливо:

— Ако не знаеш колко е часът, питай някой полицай!

Джо не беше в настроение да търпи снизходително отношение и ги удостои със смазващ полицейски поглед, поглед, който бе усъвършенствал в работата си с непокорни военни по време на войната, с лондонски престъпни елементи и дори с непочтителни полицаи. Със задоволство забеляза, че погледът му сякаш не бе изгубил силата си; под косия му взор и двамата изглеждаха засрамени.

Решавайки никога повече да не излиза на индийското слънце без шапка, Джо тръгна обратно към пощенската станция, в която бе настанен. Когато стигна до нея, военен Паникхат се беше събудил за активен и шумен живот. Тропотът на маршируващи подковани ботуши се открояваше на фона на по-слабата градска врява, а маршови команди, познати на Джо, отекваха в почти неспирен поток.

— По четирима надясно! Строй се! Надяс-но!

И в далечината:

— Стой! Надясно! Строй се повзводно!

„Добрата стара войска, помисли си Джо, макар че не мога да си представя каква връзка има строяването по четирима с пехотните действия, които вероятно предстоят на тези мъже на северозападната граница. Може би доста полезно за армията на Уелингтън на полуострова, а ето ги сега, още се занимават със същото! От четири години не съм в армията, но бих могъл да се присъединя към тях и да се строя в колона по четирима!“

Джо се върна към приготовленията на слугата, назначен да се грижи за него. Беше решил, че при това първо явяване на Джо в обществото на Паникхат той трябва да е с униформа. Изгладена, сгъната и спретната, сиво-кафявата му униформа лежеше на леглото. Ваната в банята бе напълнена, пешкирът сгънат върху дървена рамка.

Слугата го поздрави, като притисна длани пред гърдите си.

— Яйце, бекон, сахиб. Кафе. Джалди^[1].

Джо му благодари на английски и преценявайки, че би било невъзпитано да не облече извадената униформа, стъпи с благодарност във ваната, в която не беше нито горещо, нито студено, и отми лепкавата нощ и не по-малко лепкавата си разходка. Закуската се появи с изумителна бързина и като предположи, че някой щеше да разтреби стаята му, да излее водата от ваната, да опразни голямото приспособление в ъгъла с шапковиден връх, служещо за килер, той реши, че вече не е твърде рано да се залавя със серията от задължителни посещения.

Сметна, че пръв би трябвало да е старши полицейският инспектор, следван от доктора, командира на бенгалските сиви, който с малка бележка го известяваше, че е избран за почетен член на техния офицерски стол. Друга бележка от клуб „Паникхат“ го известяваше, че е избран („за времето на Вашия престой“) за член на Клуба. И в двете бележки Джо съзря пръста на Нанси Дръмънд.

Въоръжен срещу нарастващата жега със стандартен тропически шлем, който грижлив човек бе оставил в пощенската станция, Джо се отправи пеш към канцеларията на началника на полицията.

 

 

Старши полицейският инспектор беше студен, старши полицейският инспектор беше сърдит и не изрази удоволствие от това, че го вижда, макар това да го освобождаваше от задължението да се занимава със случай, който определено считаше за празна работа, разкрит — както се изрази — „от жените“. След бегъл поглед към лентите на ордените върху гърдите на Джо с облекчение установи, че си има работа ако не с войник, поне с някого, който е бил войник.

Огледа го внимателно с пронизващи сини очи — студени и недоверчиви.

— Не знам какво, по дяволите, ще откриете в тази история, Сандиландс! И моля ви, не си мислете, че е моя идеята да ви губя времето с нея! — започна началникът на полицията без предисловие. — Не ми се иска предварително да споменавам каквото и да било, което сами бихте установили, но според мен това е пълен абсурд, а дори да не беше пълен абсурд, разполагаме с остаряла следа. Много остаряла следа. И при най-малкото нещо, с което мога да ви помогна — макар че не си представям с какво, — уведомете ме. Като начало, тук имаме хроничен недостиг на персонал. Губернаторът любезно предлага да определя офицер, който да ви съдейства. Лесно му е на него! Назначих ви един полицейски хавалдар^[2]. Наурунг Синх. Английският му е доста добър, ще видите, стига да не го пришпорвате. Работил е една година като преводач в британско поделение, пък и — усмихна се сдържано — нямаме друг. Много е амбициозен и ви препоръчвам да не вярвате на всяка негова дума. Старае се да угажда, ако разбирате какво имам предвид. Ще го повикам след малко, а междувременно — откъде искате да започнете?

Без да даде на Джо възможност да отговори, той продължи:

— Предполагам, че искате да започнете от къщата на Съмършам — той подхвърли един ключ на масата. — Вземете Наурунг със себе си — той ще ви разведе. Не че има много за гледане. Доста отъпкано беше, когато пристигнах там. Аз самият бях в местния град по време на инцидента… — той си прочисти гърлото и се размърда неловко.

Джо мълчаливо го изчака да продължи.

— Случва се по някоя и друга дребна кражба. На пазара. Когато ми съобщиха за нещастното събитие, сума народ, в това число и слугата, се беше мотал из помещението. Поне трима човека бяха пипали бръснача… Самият Съмършам бе облян в кръв, цялото семейство и прислугата се щураха напред-назад, ревейки, и насред всичко това госпожа Дръмънд снимаше, без да й мигне окото!

— Всичко ли беше почистено? — попита Джо.

— Индия е топла страна — отвърна Бълстроуд, — мисля, че няма нужда да ви го напомням. Тук няма хладилни камери за съхранение на… ъ… трупове. И не можеш да оставиш кръвта ей така разплискана до безкрайност. Накратко, трябваше да заповядам да се почисти всяка повърхност, върху която имаше кръв. С изключение на това, всичко останало е както го заварих при влизането си.

Сърцето на Джо се сви. Стара и заличена следа. Нарочно заличена? Подозренията на Нанси започваха да пропукват неговата обективност.

— Предлагам да им хвърлите един поглед — каза Бълстроуд, поставяйки на масата свитък листове. — Нямах време да ги препиша — ние не сме в състояние да призовем взвода писари, както, предполагам, сте свикнали в Скотланд Ярд, — така че не ги губете, за бога. Сведенията, свързани с останалите смъртни случаи, жените ги разпространяват в обработен вид. Отделил съм копията от полицейските разпити по всеки случай. Огромна архива, опасявам се! А за нея Наурунг не би могъл да ви е от помощ — не чете твърде добре на английски. Ще трябва да напредне, за да стигне до желаното място в полицията. Въпреки това, питайте го за всичко — къде да отидете, с кого да говорите, кого да поздравявате и кого да не поздравявате и така нататък. Все пак, като ги прочетете, поне ще успеете да успокоите дамите. Да усмирите клопането в мургикхана…

— В…?

— В курника. Така наричаме стаята на жените в Клуба. Хм! Затворят ли я, половината от проблемите ни ще изчезнат. Животът ще стане много по-лесен. Във всеки случай, Сандиландс, мен няма да ме чуят, вероятно ще чуят някого, който е наясно с всичко, щом е от Лондон. Закачете си ордените, изперчете се пред тях и им кажете да не си тревожат хубавите малки главички — това е всичко, което трябва да сторите. — Бълстроуд осъзна, че тонът му се изражда до язвителен, и добави отривисто: — Намерих ви кабинет, освен ако не желаете нещо по-добро. Тясно местенце, опасявам се. Канцеларският склад беше там. Попочистиха го. Има бюро, два стола и прозорец. Няма телефон, но винаги можете да използвате моя. Сега нека ви предложа едно питие.

Джо бе взел решение да не близва алкохол до обяд, но изведнъж идеята за уиски със сода го примами и той прие. Началникът на полицията наля две уискита и подаде едната чаша на Джо. Звънна с малко звънче, вратата се отвори и влезе Наурунг Синх. Наурунг беше висок и внушителен. Въпреки буйните му мустаци, Джо предположи, че не е на повече от двайсет и пет. Връхната част на полицейската му униформа завършваше със син тюрбан. Поклони се без особено раболепие и се усмихна с дискретна, но приятелска усмивка.

Началникът на полицията се изправи на крака, заговори бързо на хинди, а сетне рече:

— Оставям ви, Сандиландс. Да ви дам възможност да изчетете тези книжа. Оставям Наурунг тук, за да го питате за всичко, което ви интересува. О, между другото, сивите ще ви чакат за лек обяд. Един часа. Наурунг ще ви покаже пътя.

Джо притегли към себе си купчината листове и даде знак на Наурунг да седне. Сикхът се поколеба. Кацна за момент съвсем на крайчеца на стола, стана без нужда, за да оправи транспаранта и не седна повече.

„Ще трябва да разбера кого да поздравявам и кого да не поздравявам, помисли си Джо, но ще трябва също да разбера на кого да предлагам стол и на кого да не предлагам. Очевидно сикхският полицай няма право да седи. Сещам се за няколко офицери от столичното, дето не биха позволили на полицай да седи в тяхно присъствие… Гледай ти, навсякъде е еднакво.“

Той реши да прегледа документите пред себе си. Те бяха различни по вид и размер, написани на какви ли не листове, някои на подписана от частни лица хартия за писма, други на листове с редове и с държавния воден знак. Някои бяха изписани с почерк на образовани англичани, свикнали с гръцката азбука, други — с надиплените и натруфени калиграфски букви на индийските писари.

— Наурунг — обади се той, — чел ли си ги?

— Опитах се, сахиб, но не мога да чета добре на английски.

— Знаеш ли за тези истории?

— Чувал съм ги.

— Ти си полицай с опит. Старши инспекторът смята, че няма нищо подозрително, просто серия от… — щеше да каже „съвпадения“, но промени думата и продължи: — Серия от случайности… серия от неща, станали случайно по едно и също време. Как мислиш?

— Не мисля, че е съвпадение, сахиб.

Очите им се срещнаха за миг.

„Този индиец ще ми стане симпатичен“, помисли си Джо.

— Кажи ми — поде той, — разглеждаме пет — може би повече — мистериозни смъртни случая в продължение на дълъг период. В тях няма нищо мистериозно — единствената загадка е в това, че са станали в един и същи месец от годината. Не мога да повярвам, че само госпожа Дръмънд го е забелязала. И другите сигурно са го коментирали. Кажи ми сега, Наурунг, какво разправят хората?

Събирайки мислите си, докато Джо говореше, Наурунг бавно изрече:

— Хората не считат, че е съвпадение.

— Е, ако отхвърлим вероятността за съвпадение, какви са алтернативите ни?

— Остава версията за мръсна игра, както се казва.

— Значи открито се говори, че е било мръсна игра?

— Сахиб, питате ме какво разправят хората и аз ви отговарям какво разправят хората. Но има трето обяснение, за което доста се шушука. Не искам да изглеждам като невеж индиец — „местните са толкова суеверни“ — мисля, че понякога така се казва?

— Да, без съмнение понякога така се казва. Но не забравяй — аз съм невеж лондонски полицай, можеш да говориш каквото искаш.

Наурунг изглеждаше силно смутен и след кратка пауза отвърна:

— Сахиб, знаете ли какво означава чурейл? Не? Чурейл е призрак на жена, умряла при раждане. Обитава реките и бродовете. Стъпалата й са обърнати обратно, така че да тласка мъжете към гибел. Знам го, но не вярвам в това. Те са отмъстителни духове. Хората смятат, че някакъв чурейл търси отмъщение чрез съпругите на бенгалските сиви заради нещо, което вероятно се е случило преди много време. Заради болка, отнесена от нея в гроба. Болка, която още не се е изчерпала. Казвам ви го, защото питате. Колкото до мен, аз го отхвърлям като необоснована клюка. Ако даваш ухо на всички клюки, няма да стигнеш доникъде.

— Слушай — вметна Джо, — ще ти го кажа направо — не вярвам в твоя чурейл.

— Това ви казвам, сахиб, и аз не вярвам. Но въпреки всичко, във водата човек има връзка с чурейла.

— Във водата?

— Нека ви напомня, сахиб, че госпожа Съмършам е починала в банята си, госпожа Симс-Уорбъртън е била удавена, прекосявайки реката, а госпожа Форбс е паднала в пропаст и е умряла на брега на река. Не е кой знае какво, но има ли друга връзка?

Джо прелисти свитъка пожълтели листа на масата между тях.

— Връзка. Да, Наурунг. Връзка трябва да открием. Ако съществува нишка, каквато и да е нишка, обединяваща тези пет смъртни случая, тогава мисля, че ще разберем защо са умрели дамите. Знаем как са умрели — макар изобщо да не сме наясно кое е предизвикало смъртта им, — но не знаем причините. Учили са ме, че ако ти е известно „как“ и „защо“, скоро ще узнаеш „кой“.

— Да — рече Наурунг. — И баща ми казва същото.

Джо се замисли за момент и додаде:

— Трябва да прегледаме рапортите и да открием какво е общото между тези жени. Занимавал ли си се щателно с казусите?

— Занимавал съм се с последния случай, със смъртта на госпожа Съмършам миналата седмица. Бях тук, в базата, и помагах в разследването на началника на полицията Бълстроуд сахиб. Той не ми позволи да видя с очите си мястото на смъртта… По-късно… — Наурунг се запъна.

— Разбирам. Продължавай.

Джо прочете неизречените му мисли и прекъсна обясненията, които биха смутили Наурунг. Гледката на гола англичанка във вана, пълна с кървава вода, е забранена за местни очи.

— Виждал си снимките? И си си направил извод? — продължи Джо.

— Аз ги занесох за проявяване вместо госпожа Дръмънд. В свързочните има един сержант, който проявява снимки. Да, видях ги, сахиб — смънка Наурунг и извърна поглед от неудобство.

— И без това щях да ти ги покажа — рече Джо. — Ето, виж ги пак. Кажи, забелязваш ли нещо странно.

Наурунг се приближи до масата и свенливо хвърли поглед на черно-белите фотографии. Джо се взря, съзирайки повече неща, отколкото бе разкрил първият му бегъл и вежлив поглед.

— Не съм твърде доволен от това, което виждам, сахиб. Но вероятно бихте искали да споделите какво вижда един опитен лондонски полицай.

Изтласка назад чувството на отвращение и съжалението си към момичето, отпуснато голо във ваната. Едрите й бели гърди на повърхността бяха очертани от почернялата от кръв вода, в която лежеше. Джо се опита да насочи съзнанието си към още по-обезпокоителните детайли от противната сцена.

— Преди да отидем да огледаме къщата, Наурунг, първо няколко подробности, за да съм в течение на нещата. Кажи ми кой е открил тялото, в колко часа и така нататък.

— Съмършам сахиб намерил тялото й. Горкият човек отначало се побъркал. Виковете му довели тичащите слуги. В седем вечерта. Приготвяли се да излизат на вечеря с приятели, а после на театрален спектакъл. Тя отишла да си вземе вана в шест. Слугите, които донесли водата, и нейната айя, която наляла водата във ваната, го потвърдиха. Съмършам сахиб работел в кабинета си, чакайки я да свърши, и изведнъж си помислил, че съпругата му се бави необичайно дълго време, отишъл в банята, където я намерил мъртва.

— Опитал ли се е да потърси помощ?

— О, сър, разпратил слугите навсякъде. До управителя, до Бълстроуд сахиб, до доктор Халоран, разбира се. Но първа пристигнала госпожа Дръмънд.

— Някой друг, освен нейната айя потвърдил ли е кога госпожа Съмършам е отишла в банята?

— Дръмънд мемсахиб^[3] премерила температурата на водата — ще го видите в бележките си — и се съгласила, че водата е била налята един час преди да бъде намерено тялото. Докторът, който пристигнал малко преди осем, потвърждава, че е била мъртва по-малко от два часа.

— А раните от нож? Какво смяташ за раните от нож?

— Сахиб, обсъдил съм го с чичо ми…

— С чичо ти?

— Той е месар, сахиб, и си струва да чуеш мнението му.

— Да, предполагам, че си струва. Продължавай.

— Както казва Дръмънд мемсахиб, а разбрах, че тя има опит като медицинска сестра, госпожа Съмършам не е могла да си нанесе и двете рани — той посочи на снимката китките с прерязаните вени и направи красноречиви режещи движения с всяка ръка последователно. — Ето така е станало, нали виждате. Тя не е могла сама да се нарани по този начин. А ако не го е сторила тя, има само едно друго обяснение.

— А оръжието? Допускам, че е намерено на мястото на убийството.

— Бръснач. Открит на дъното на ваната. Нищо особено — обикновено деветсантиметрово вдлъбнато от двете страни острие, което повечето сахиби използват. Костна дръжка.

— Идентифициран ли е?

— О, да. Принадлежал е на Съмършам сахиб. Бил е част от комплекта му за бръснене. Той си държи самобръсначките в банята в махагонова кутия на етажерката с приборите за бръснене.

— Възможно ли е самият Съмършам да го е извършил?

— Разбира се. Освен слугите само той е бил в къщата. Но, сахиб, аз разпитах всички слуги и те се заклеха, че през цялото време си е бил в кабинета. Повикал е няколко пъти слугата си да му донесе чай, а после джин с ангостура^[4] и да подреди стаята. Той твърди, че господарят му е работел на бюрото си, без въобще да напуска стаята. Така че последна айята я е видяла жива, а госпожа Съмършам я освободила в шест.

— В шест? Откъде го знае с такава точност?

— Тръбата на полка е свирила за вечеря. Тя зове бойците всяка вечер в шест часа.

— А айята забелязала ли е нещо необичайно в настроението на господарката си? В държанието?

— Тя казва, че мемсахиб е била радостна, бъбрила е и с нетърпение е чакала да дойде вечерта.

— Мисля, че е време да отидем да огледаме мястото на смъртта, Наурунг.

Джо взе ключа, снимките и папката с документите и тръгнаха заедно, като Наурунг ту изоставаше с две-три стъпки, ту избързваше, за да показва пътя.

Щом стигнаха до къщата на Съмършам, Наурунг пъхна ключа в ключалката и отстъпи назад. Старателна ръка бе закачила на вратата бележка на три езика: „Местопрестъпление. Влизането забранено.“ Наурунг изцъка с език неодобрително.

— Това не е вярно. Не е доказано, че е местопрестъпление.

— Напротив — възрази Джо. — Самоубийството е престъпление в края на краищата.

На две места имаше капки червен восък, а когато Джо обиколи къщата, забеляза подобни капки на всеки прозорец.

— Добре — рече Джо. — Уместна мярка. Ти ли я предприе?

— Благодаря, да, аз я предприех. Бълстроуд сахиб смята, че е излишна.

— Никак не е излишна — увери го Джо. — Процедурата е правилна.

Двамата мъже си размениха кратки усмивки и влязоха в къщата. Въздухът бе спарен. Спарен и застоял и силно миришеше на дезинфектант. Джо се спря в хола и хвърли поглед наоколо. Една след друга обиколи стаите, към които водеше коридорът и в които цареше внезапно прекъсната атмосфера на нормален всекидневен живот. В спалнята бяха извадени дрехите на Съмършам, както и тези на Пеги. Някой бе залепил на огледалото на тоалетката списък със задачи:

Обади се на Дж. Б. в събота преди обяд.

Плати сметката на Мерик.

Поръчай да заредят пистолета.

А след това с различен почерк:

Пиши на майка преди петък!

Доказателствата за живота, който продължавал, се виждаха навсякъде. Нямаше доказателства за живот, който е щял да бъде умишлено погубен.

Джо бродеше от стая в стая, оглеждайки се за всичко, което би изглеждало необичайно. С въздишка на раздразнение при влизане в гостната той осъзна, че почти всичко в къщата му бе чуждо. Странната смесица от олекотени ратанови столове и тежки викториански мебели бе объркваща и дори предназначението на стаите бе несвойствено за него.

Поне кабинетът в предната част на къщата представляваше позната комбинация от библиотека и работно място и Джо забеляза махагоновото бюро, на което Съмършам е работил, докато жена му се е къпела. Плотът бе чист и Джо предположи, че Съмършам е взел записките със себе си. Проверка на чекмеджетата потвърди същото.

— Капитан Съмършам си е изнесъл вещите от къщата?

— Да, сахиб. Сега е настанен в Клуба в една от стаите за гости до момента, в който Бълстроуд или вие самият не му кажете да се върне. При всички случаи той не би искал да остане на това тъжно място.

В съзнанието на Джо изплува образът на Уилям Съмършам, мрачно усамотен в спалнята на неуютния клуб, преследван от това, което бе видял, и от спомени, с усещането, че известно подозрение все още пада върху него. Полицаят потръпна и продължи огледа.

Стигна до заключението, че животът бе протичал най-вече на верандата. Сега затъмнена от спуснатите ратанови транспаранти и гъмжаща от мухи, верандата трябва да е била приятно място, тук, в по-хладната част на къщата, с отворените врати и течението, минаващо през тях. Джо остави тежката папка на малка масичка и седна на стола до нея, като се приготви да прелисти документите, за да потърси доклада на Бълстроуд. Направи гримаса, когато усети твърд предмет под възглавничката, която покриваше неудобния ратан. Опипа под възглавничката и измъкна кожен несесер за писмени принадлежности с писалка, пъхната в гръбчето. Златистите инициали отпред МЕС подсказаха на Джо какво бе правила Маргарет Елизабет Съмършам, преди да се изкъпе. И тя го беше скрила с онзи механичен жест, характерен за хората, които живеят в оживена къща с куп влизащи и излизащи слуги. Особено когато притежават нещо, което желаят да скрият.

Без да се колебае, Джо взе несесера, отвори го и извади отвътре недовършено писмо. Пеги бе писала на родителите си. Той прочете разказ за нейните седмични занимания. Нормален живот, изпълнен с рутинни преживявания, но остроумието на момичето проблясваше. Беше се постарало да достави забавление на родителите си с шаржирани словесни портрети на хора от гарнизона, а-образното й описание на срещата по поло, която Паникхат изгубил от гостуващ отбор, щеше да предизвика усмивка у Джо, ако не бяха печалните обстоятелства. Долови гордостта и обичта, с които тя разказваше за храбростта на мъжа си на полето. Но Пеги бе запазила същинските новини за края на писмото.

Джо отпусна рамене. Рязко се извърна от Наурунг, замахна грубо с носната си кърпа към очите и си издуха шумно носа. Обръщайки се към сержанта, той подхвърли:

— Наурунг, припомни ми. Този твой чурейл — призрак, така ли каза? Чий призрак?

— Тя е духът — отмъстителният дух — на жена, умряла при раждане, сахиб.