Барбара Клевърли
Последната кашмирска роза (13)

Глава 13

— Всичките ми мечти? — Нанси повтори въпроса му, очите й се отместиха от него и се втренчиха в орхидеята в тясната и висока ваза на масата. Тя дълго време не продума, милвайки нежно копринените листчета на цветето, и по мълчанието й той схвана, че Нанси се бе замислила върху по-дълбокия смисъл на неговия въпрос. — Не. Не всичките ми мечти. Но повечето. Каквито бяха по онова време. Индия продължаваше да бъде бяла и златиста, тя бе всичко, което бях чакала. Хората се усмихваха и слънцето грееше. Кръвта, гнойта и мизерията, шумът и мръсотията бяха останали далече във Франция. Помня, че си казвах: „Всеки ден ще нося чисти дрехи!“ И, разбира се, в Индия наистина всеки ден носиш чисти дрехи. Отново се връщах към живота. Но тогава… — лицето й внезапно придоби мрачно изражение при възвръщането на спомените. — Пеги Съмършам, най-добрата ми приятелка. Намирах се в Индия, обградена от тишина и спокойствие, за които бях копняла, и изведнъж приятелката ми — лежаща мъртва във ваната. Знаех, че някой бе нахлул в моя рай и бе убил мой близък човек поради неизвестни за мен причини. И защо Пеги? Защо не мен? Върнах се при смъртта. Върнах се при кръвта. И намразих човека, който бе отговорен за това, повече от всичко или всеки, когото някога съм мразила!

Представих си как го е извършил и се опитах да възстановя сцената. Бълстроуд изобщо не ми съдейства, снизходителното копеле! Ако бях се опитала да го заинтригувам или да му подскажа, че би трябвало да огледа банята още малко, той просто щеше да ми се изсмее с онзи дразнещ смях, смях, с който ми казва: „Хайде, хайде! Не си цапай красивите малки ръце. Това е мъжки разговор. Не би го разбрала.“ И звъннах на чичо Джордж, поговорихме за теб, за полицейските методи и психологическото профилиране на престъпници, за които слушахме на лекцията ти, и стигнахме до извода: „Това е човекът, който ни трябва!“ А чичо Джордж — много го бива в това отношение — пусна в употреба някои от своите връзки и ето ни сега тук. Ако успееш да разнищиш този случай, струва ми се, че той би го приел като лична победа! — Тя протегна ръце и пое в шепи ръката на Джо, като каза: — Откакто си тук, животът ми се преобрази!

Джо нежно погледна развълнуваното й лице.

— Nous gagnerons parce que nous sommes les plus forts!^[1] — рече той.

— Чии са тези думи?

— Така казваха горките французи в началото на войната. Никога не изгубиха увереност! Но накрая наистина спечелиха.

Кхансама се пъхна незабелязано в стаята със свещица в ръка и се зае да запали отново свещите. Нанси го спря с жест, една по една те трепнаха и изгаснаха. Изключително тихи и дискретни стъпки в ъгъла дадоха знак за появата на айята и Нанси я освободи с любезен тон. В безмълвие, обляно в лунна светлина, на фона на градския шум, който се носеше от улицата под тях, кучешкия лай, крясъка на нощна птица, внезапна глъч откъм пазара, секнала също тъй внезапно, сякаш открои тишината, която се бе възцарила в стаята.

Тя вдигна поглед, едновременно невинна и предпазлива. Невинността й изпълваше Джо с копнеж да я притисне по-близо до себе си, да разроши косата й и да целуне върха на носа й, да я положи в скута си, да спи с нея, да се събуди с нея, но предпазливото й държание внушаваше съвършено различно послание. Мисълта му се пренесе назад в един бар в Абвил и към жената офицер от френския женски корпус. Тя беше изпила до дъно втория си коняк и взирайки се отблизо в очите му със същата съсредоточена предпазливост, бе прошепнала една фраза, чиято грубост го остави без дъх: „Baise-moi, Tommy!“^[2]

Какво щеше да каже, ако Нанси беше изрекла същото? Много добре знаеше какво щеше да направи. Отчаян, той се приближи към Нанси, но тя го изпревари и коленичейки до него, обви ръце около кръста му и зарови глава в скута му. Щом вдигна поглед, очите й бяха пълни със сълзи, но тя се смееше.

— Джо — промълви тя, — чуй ме! Мисля, че няма нужда да давам обяснения. Сигурно си се досетил, че нямам голям опит в любовта. О, божичко! Толкова си мил, толкова си внимателен и връзката ми с теб е жизненоважна — не искам да те разочаровам, а знам, че понякога се случва.

По-развълнуван, отколкото можеше да си представи, Джо пое лицето й и го обърна към себе си. Нежно я целуна, а сетне впи устни в нейните. Тих шепот, тих плач и двамата се изправиха.

— Сега какво ще правим? — попита неловко Нанси.

— Ами някъде тук се намира прекрасната ми спалня — отвърна Джо, махвайки неопределено с ръка.

— А моята пък е някъде там. Да хвърлим ли монета?

— Не — рече Джо. — Ела с мен.