Джон Нанс
Последният заложник (5)

4.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 10:44

Обаждането от помещението за екипажа отзад беше добре дошло и Анет притисна слушалката до ухото си точно когато прозвучаха двете камбанки, които показваха, че са се издигнали на височина три хиляди метра.

— Анет? — попита Кевин.

— Да?

— Бев и аз се тревожим за една от групите.

— Коя група, Кевин? Имаше някакъв училищен оркестър, нали?

— Да. Те седят на редици 13–20, но от осма има друга група от двайсет и двама души. Трябва да им обърнем специално внимание. Имах възможност за малко да поговоря с тях, когато кацнахме, но след това внезапно излитане вероятно са се побъркали от страх.

— Защо?

От другия край на линията се чу смях.

— Защото са от клиника за лечение на страх от летене.

Анет затвори очи и поклати глава.

— Чудесно.

Махна слушалките и микрофона и скочи, оглеждайки първа класа. От другата страна на пътеката до Руди Бостич седеше поразително красива млада жена, която й се усмихна. Анет се приближи до нея, пресмятайки разходите за елегантния й червен костюм с опасно къса пола.

— Желаете ли нещо?

Жената отново се усмихна.

— Не, благодаря. Само кафе, когато имате възможност. — После наклони глава към пилотската кабина и добави: — Чух, че грубиянинът вътре се заяжда с всичко. Изглежда, сте подложена на повече от обичайния стрес.

Анет също се усмихна.

— Това върви заедно с професията.

— Питах се дали се случва често. Имам предвид предпазното изключване на двигателя и аварийното кацане.

Анет поклати глава.

— От три години обслужвам тази авиолиния и такова нещо ми се случва за пръв път. А преди това двайсет години съм летяла с друга авиокомпания.

Жената кимна и отмести очи към вратата.

Анет понечи да тръгне, но жената я дръпна за ръкава.

— Извинете… може ли да ви задам още един тъп въпрос?

— Няма тъпи въпроси. Питайте.

— Пилотската кабина има ли друг вход?

— Друг вход ли?

— Да.

— Не. Само тази врата.

— Добре. Благодаря.

Жената тръсна глава, сякаш да отхвърли любопитството си, и се усмихна.

— Сигурно не съм видяла. Докато бяхме на летището, единият пилот слезе, но не съм забелязала кога се е върнал. Затова се питах дали има друга врата.

Анет се усмихна, прикривайки внезапно обзелото я безпокойство. От място 1-В вратата на пилотската кабина се виждаше идеално.

— Ами… вероятно за миг сте се разсеяли. Но бъдете сигурна в едно — на този самолет му трябват двама пилоти и щом летим, значи са в кабината.

— О, не се притеснявам. Попитах само от любопитство.

Анет бързо влезе в помещението за екипажа и дръпна завесата. Облегна се на леко извитата врата и опита да се съсредоточи върху няколкото странни неща, които се бяха случили и не й даваха покой. Ритъмът на работата беше нарушен. Дали да поднесе напитките? Беше смешно дори да мисли за това. Сервирането й бе станало втора природа.

Тя обърна глава към вратата на пилотската кабина. Пилотите може би вече искаха нещо за пиене.

Вдигна вътрешния телефон и натисна копчето за повикване на командира. Успокои се, когато Кен Улф отговори почти веднага.

— Готови ли сте за напитките, господа?

— Момент — отговори Кен и след кратка пауза добави: — Не, Анет. Благодаря.

— Добре. Би ли ми отворил вратата за секунда, Кен? Искам да вляза при теб.

Отново настъпи мълчание и стомахът й се сви. Нещо не беше наред. Това не бе характерно за Улф. Защо не искаше да отвори?

Накрая чу гласа му.

— Анет, очаквам турбулентни течения. Защо не се увериш дали всички са седнали и да седнеш и ти?

— Добре, командире, но, моля те, отвори за секунда.

— Не сега, Анет.

— Но…

— После.

В гласа му прозвуча раздразнение, каквото не беше чувала никога. Опита се да каже нещо, но не можа. Сетне махна слушалките. Мрачните й предчувствия се засилиха.

 

 

Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 10:45

Джуди Смит чу как нещо се строши и вдигна глава. Върни Гарсия скочи и широко отворил очи, размаха като обезумял ръце, за да я повика. Тя бързо се приближи до него. Той закри с ръка слушалката и хвърли бърз поглед към счупената чаша на пода. Лицето му беше пребледняло.

— Джуди, имаме много голям проблем. „90“ е излетял без помощник-пилота.

Джуди се стъписа. Гарсия сигурно бъркаше нещо?

— На летището в Дуранго няма база за поддръжка — продължи Върни. — Разговарях по телефона с помощник-пилота. Изпаднал е в паника.

— Но как е станало това? Няма начин.

— Не се шегувам, Джуди. Вземи слушалката.

Тя вдигна телефона.

— Говори ръководителят на „Контрол полети“. Кой се обажда?

— Помощник-пилот Дейвид Гейтс.

— Къде се намираш?

— На летището в Дуранго. Самолетът излетя без мен. Доколкото ми е известно, единственият пилот там е командирът, но нямам представа защо е заминал, освен ако не е бил принуден.

— Принуден? Искаш да кажеш отвлечен?

— Ами, не виждам друго обяснение.

Гласът му беше измъчен, дори паникьосан. Младият пилот задъхано почна да разказва какво е станало.

— Чакай малко. На летището не е имало механик, така ли?

— Има, но този Гюс, когото трябваше да повикам, е починал преди няколко години.

— Казваш, че е бил оставен и още един пътник?

— Да. След малко ще ти дам да разговаряш с него. Съпругата му е в самолета и той е много притеснен.

— Кога излетя самолетът?

— Преди пет минути.

— Почакай. — Джуди се обърна към Гарсия. — Свържи се с центъра в Албакърки. Разбери дали поддържат връзка с „90“ и накъде се е отправил. Искам да говоря с диспечера.

— Разбрано.

Върни започна да набира номера, а Джуди поднови разговора си с потресения Дейвид Гейтс.

— И така, Дейвид. Забеляза ли нещо, по което можеш да съдиш, че някой се е промъкнал на борда?

— Не. Самолетът вече излиташе. Но около сградата на летището няма охрана. Може някой да се е качил. Не попитах наземния персонал.

— Дейвид, това е много важно. Какво точно те кара да мислиш, че самолетът е бил отвлечен?

— Няма друго логично обяснение. Никой нормален човек не би излетял с боинг, който се управлява от двама пилоти, освен ако не е бил принуден да го направи.

Джуди трескаво обмисляше различни вероятности. Помощник-пилотът имаше право. Нямаше друго смислено обяснение. Имаха огромен проблем.

— Какво да направя? — попита Гейтс.

— Кажи ми номера на телефона, от който се обаждаш, и стой там… И още не казвай на никого за това.

— Не се притеснявай. Ще мълча. Искаш ли да говориш с пътника, който също беше оставен?

— Ще му се обадя по-късно.

— Добре, но той е много разтревожен.

Джуди остави слушалката и погледна Върни Гарсия, който оживено говореше по телефона. Неколцина диспечери, които не бяха дежурни, се бяха събрали и се опитваха да разберат какво се е случило.

— Джим, свържи ме с ФБР — каза тя. — Джери, отиди до бюрото ми, извади наръчника за аварийни процедури и прочети глава „Отвличане“. Рашид, имаш ли работа?

— Не. Какво да направя?

— Обади се на главния пилот, в оперативната служба и на шефовете. Разкажи им всичко.

— Кое, Джуди? Не знам какво става.

— О, съжалявам. Моля, съберете се всички да чуете какво ще ви кажа…

 

 

Контролен център за ръководство на въздушното движение, Албакърки — 10:50

Диспечерката от контролния център за ръководство на въздушното движение Авис Беир отпи глътка кафе и провери височината на полет 90 на „Еърбридж“. Както му беше разрешено, пилотът се бе издигнал на шест хиляди метра над зоната между северозападен Ню Мексико и североизточна Аризона и се обади с обичайния безизразен плътен глас. Стори й се странно, че аварийното приземяване в Дуранго е приключило толкова бързо, но поне самолетът беше проверен и отново летеше.

Авис сложи пръст на бутона на предавателя и в този момент прозвуча алармата. В същия миг започна да свети и малкото фосфоресциращо информационно блокче до изображението на боинга на „Еърбридж“. Показваше код, който виждаше за пръв път в практиката си.

7500!

Това явно беше някаква грешка, но за всеки случай тя трябваше да изпълни указанията. Усети внезапни тръпки и погледна вляво, за да види дали алармата е привлякла вниманието и на някой друг.

Не. Никой не гледаше към нея.

Авис се наведе напред и се вторачи в информацията на екрана, после натисна бутона на предавателя.

— „Еърбридж“ 90, тук центърът в Албакърки. Видях, че транспондерът ви предава сигнал „7500“. Вярно ли е?

Сърцето й биеше лудешки в очакване на отговора.

— Потвърждавам, Център. Подадох сигнал „7500“. В пилотската кабина имам неканен гост.

Авис се облегна назад. Цялата изстина. Истина беше! „7500“ означаваше отвличане.

— Прието, „Еърбридж“ 90. Сигналът „7500“ е действителен. Моля, поддържайте височина шест хиляди метра и стойте на линията.

 

 

На борда на „Еърбридж“ 90 — 10:55

Ръцете й леко трепереха, но Анет се опита да прикрие безпокойството си, докато поднасяше напитките на пътниците в първа класа. После се върна в помещението за екипажа и в същия миг прозвуча напрегнатият глас на Кен Улф:

— Драги пътници, говори командирът на полета. Имаме малка изненада за вас. Закъсняваме за Финикс, понеже Ръководството на въздушното движение ни бави, за да ни включи в потока за летището във Финикс и ни насочва към Монюмънт Вали, Юта, но имаме разрешение да се спуснем и да разгледаме по-отблизо. Ще ви закараме във Финикс веднага щом ни позволят, а през това време можете да се насладите на гледката, която ще видите след около пет минути.

Анет взе вътрешния телефон и натисна копчето за повикване на пилотите. Улф отговори веднага.

— Кен, трябва да говоря с теб.

— Кажи, Анет.

— Лично.

— Защо?

— В качеството си на старша стюардеса искам да вляза в пилотската кабина и да говоря с теб. Веднага. Какво става, Кен?

— Анет, в момента не можеш да влезеш. Но не се притеснявай.

Тя се облегна на вратата. Дали не преживяваше някаква параноидна заблуда? Може би беше смешно да се тревожи. Но Кен Улф не я пускаше да влезе при него и това означаваше, че крие нещо. Тя се притесни още повече. Кен Улф бе непредсказуем и затворен, но обикновено не се изолираше от стюардесите. Имаше възможни причини за отказа му, но нито една от тях не й харесваше.

„Ами, ако другият пилот управлява незаконно самолета и Кен не иска да знам това? Ще бъдем изложени на риск. Трябва да направя нещо.“

— Командире, искам да говоря с Дейвид.

Настъпи смразяващо мълчание. Ако не беше на мястото си, Дейвид вероятно щеше да излъже, за да предпази Кен и себе си. Не беше позволено друг да кара самолета.

— Той е зает, Анет. После ще поговорим.

— Сега, ако обичаш. Искам да говоря с него веднага. Или не е на мястото си? По дяволите, кажи ми какво става?

Последва още една продължителна пауза, сетне гласът на Кен изведнъж прозвуча различно, с по-авторитетен тон.

— Добре, Анет. Имаш право. Слушай внимателно, защото съм много напрегнат. Дейвид не е тук.

— Какво?!

— Тук е един друг човек, който настоява да ни казва накъде да летим.

Тя затвори очи в опит да намери друго обяснение освен онова, което изскочи в съзнанието й.

Но нищо не се вместваше. Трябваше да попита, макар че думите заплашваха да заседнат на гърлото й.

— Кен?

— Да?

— Отвлечени ли сме?

Отново настъпи мълчание, което сякаш продължи цяла вечност.

— Потвърждавам, Анет. В Дуранго. Той изведнъж нахлу в кабината, тресна вратата и допря пистолет до главата ми… Добре го направи, да те вземат дяволите! — каза той с друг тон, очевидно се обръщаше към натрапника.

— Господи, Кен! Един ли е?

— Да. И размахва пистолета, за да свършвам с разговора. Не иска да казваш на пътниците. Нямало да нарани никого, но настоява да летим където заповяда.

— Къде? В Куба ли?

— Не знам, Анет. Първо иска да разгледа отблизо Монюмънт Вали, после ще ми каже накъде да продължа.

— А Бев и Кевин? Трябва да знаят какво се е случило.

— Не. Той подслушва този канал. Не можеш да им кажеш.

— Мъжът от място 18-Д ли е, Кен? Казва се Бек.

Отговор не последва.

— Кен?

Чу се изщракване, което показа, че връзката е прекъсната. Тя погледна слушалката, сякаш беше бомба с часовников механизъм, и бавно я остави на мястото й. Дали бе възможно похитителят да е мъжът от място 18-O?

Не, едва ли. Той беше твърде млад и имаше красива съпруга.

Анет влезе в помещението за екипажа. Зави й се свят.

Самолетът започна да се спуска. През прозореца вече се виждаше пустинята. Анет беше като парализирана. В главата й се въртеше един въпрос.

„Какво да направя?“