Джон Нанс
Последният заложник (24)

23.

На борда на „Еърбридж“ 90, Регионално летище, Телърайд, Колорадо — 16:10

Кен Улф долепи лице до предното стъкло и още веднъж огледа небето, после се обърна към Кет и посочи през рамо.

— Ще отида да видя какво прави Бостич. Вероятно съм го оставил да стои прав достатъчно дълго.

Той махна предпазния колан и отключи и отвори вратата с едно-единствено движение. Застана на прага за няколко секунди, сетне се върна до седалката вляво и взе микрофона на вътрешната радиоуредба.

— Добре, Бостич, можеш да седнеш и да закопчееш предпазния колан. Драги пътници, ще останем още малко тук, в края на пистата. Знам, че не можете да отидете до тоалетната, но всеки, който иска, бързо да изтича дотам. Сега ще изключа сигнала за затягане на коланите, но когато отново го включа, незабавно седнете на местата си, защото това ще означава, че излитаме. Рудолф Бостич, ти остани на мястото си.

Кен остави микрофона и извади портативния компютър от куфарчето. Протегна ръка да го включи, когато по радиоприемника се чу глас:

— Полет 90, тук е Пет Лима Лима.

Кет позна гласа на Дейн и погледна Улф, който кимна.

— Казвай, Дейн — рече тя.

— Кет, имаме спешно съобщение за командир Улф… от твоите хора във Вашингтон. Искат да се обади на номера, който ще ти кажа. Имате ли на борда клетъчен телефон?

Кет записа.

Кен извади малка черна пластмасова кутия с жици, които прикрепи към плота над главата си. Включи слушалките си в кутията и я свърза с клетъчния телефон и й го даде.

— Какво е това? — обезпокоена попита тя.

— Така ще можем да говорим по клетъчния телефон през слушалките и трансмисионния бутон на щурвала.

Тя набра номера. От главното управление на ФБР се обади глас, който не познаваше.

— Тук е агент Катерин Бронски. На борда съм на „Еърбридж“ 90. Получихме спешно съобщение да ви се обадим.

Последва пауза и шум от приглушени гласове.

— Бронски, искаме да говорим с командира Улф — обади се друг непознат мъжки глас.

Озадачена, тя поклати глава.

— Вижте какво, аз водя преговорите, а командирът Улф слуша.

— Агент Бронски, вие сте заложник, нали?

— Да.

Стомахът й се сви. Знаеше какво предстои.

— Тогава сте вън от случая. Грижете се за себе си, но дайте телефона на командира.

Кет погледна Кен и вдигна вежди, потискайки смущението си, че е отстранена от случая.

Той кимна и натисна бутона на предавателя.

— Тук е Улф.

— Командире, бихте ли разговаряли с настоящия главен прокурор Мартин Спрингфийлд?

— Само ако има да ми каже нещо полезно, като например, че изпълнявате исканията ми.

— Мисля, че е така, командире. Не затваряйте.

От другия край на линията се чу поредица от изщраквания. Кен си представи сложната записваща апаратура в Министерството на правосъдието, където около Спрингфийлд несъмнено седяха група хора, готови да му подсказват какво да каже.

— Командирът Кен Улф ли е? — попита трети глас.

— Да. Предполагам, че вие сте господин Спрингфийлд.

— Точно така. Вижте какво, хайде да говорим без заобикалки. Поискали сте да арестуваме Брадли Лумин. ФБР не са го намерили във фургона му, но сега попаднахме на дирите му и след десетина минути би трябвало да го хванем.

— Какво означава това?

— Лумин е обграден в един супермаркет във Фейт Колинс и се опитваме да не го уплашим, преди да го заловим, за да предпазим невинните граждани.

— А съдът и федералното обвинение?

— Това е интересната част, командире. Онова, което извършвате, очевидно е въздушно пиратство, углавно престъпление. Обикновено не изпълняваме исканията на похитителя, но вие задействахте интересно разследване, свързано с прокурора Бостич, който, предполагам, е на самолета при вас.

— Да.

— И… добре ли е все още?

— Да, господин Спрингфийлд. Няма да го убия, преди да е признал, че е излъгал. Ще ми кажете ли, че правителството сега мисли, че Рудолф Бостич е излъгал?

— Не. Ще бъда откровен с вас, командире. Нямаме причина да мислим, че Бостич е излъгал в съда в Кънектикът или където и да било другаде, но сме загрижени защо не са били предявени федерални обвинения срещу Лумин. Ето защо свикваме спешно заседание на федералния съд и в момента съдебните заседатели са в сградата в Манхатън и преглеждат показанията. Не мога да гарантирам, че ще осъдят Лумин, но има голяма вероятност да го сторят.

Кен се вгледа в уредите, после отново натисна бутона на предавателя.

— Господин Спрингфийлд, обучаван съм в стандартната тактика на изчакване по време на отвличане. Знам всичките ви номера. Не обещавай нищо на похитителя, не лъжи, но продължавай да поддържаш надеждата и го дръж на едно място. ФБР сигурно вече са изпратили някакъв екип тук. А сега, ето каква е сделката. Когато арестуват и осъдят Лумин и Рудолф Бостич направи самопризнания тук, на този самолет, ще сложа край на тази история и ще освободя всички. Дотогава обещанията и уверенията ще бъдат безполезни и ако направите опит да препречите пътя ми или да атакувате боинга, ще взривя бомбата.

— Добре, командире, но ето какво е нашето предложение. Наистина искаме да останете на земята, там, в… Къде сте, по дяволите?

— В Телърайд, Колорадо.

— Не познавам района. Гледайте всички да бъдат в безопасност, включително Бостич, и останете на земята. Ще ви се обадя пак, когато изпълним исканията ви.

— Господин Спрингфийлд, знаете ли, че имам телефонните справки на Рудолф Бостич? Той се е обадил, макар да е твърдял под клетва, че не е така.

В продължение на трийсет секунди не последва отговор и Кен си представи бързата конференция, провеждана шепнешком в кабинета на Спрингфийлд.

Накрая главният прокурор изненадано каза:

— Прегледах случая Лумин и показанията на господин Бостич. Казвате, че притежавате личните му телефонни справки, които показват часа и мястото на обаждането до детектива?

— Точно така, господин Спрингфийлд.

— Ами… откъде сте ги взели, по дяволите? Откъде знаете, че не са фалшиви?

— Няма да ви кажа откъде ги имам, само имайте предвид, че това са вътрешни справки на телефонната компания.

— Незабавно ще проверим, командире.

— Ако справките в телефонната компания са различни, тогава някой ги е променил и аз подозирам точно това. Ето защо съм запазил нотариално заверено копие на оригиналната компютърна справка.

— Къде е? При вас ли?

— Прибрано е на сигурно място, където ФБР няма да го намери. Ако нещо се случи с мен, информацията ще стане публично достояние. Всеки съд ще я приеме за доказателство. Вижте какво, господин Спрингфийлд, никой не искаше да ме изслуша, защото всички предполагат, че федералните прокурори са безупречно честни. Особено този тук при мен. Той е толкова високопоставен, има толкова политически връзки и е толкова уважаван, че просто не е обикновено същество, нали? Грешка. Той излъга. Колкото и да ви е трудно да го повярвате, Бостич е излъгал под клетва. Не знам защо го е направил, но наистина се е обадил на онзи почтен детектив, после не е дал ход на процеса срещу Лумин. Подронил е и авторитета на полицията, давайки лъжливи показания в съда. Аз имам доказателството. И вие можете да го видите. След това целият свят ще го види.

— Кога сте взели справката, командире?

— Преди един месец.

— Господи! Заложили сте живота си, когато можехте да се обадите на ФБР? Защо не ни дадете това доказателство?

Кен поклати глава, после отговори:

— Господин Спрингфийлд, не съзнавате ли, че направих точно това?

— Какво искате да кажете? При нас няма сведения за такава телефонна справка.

— Говори ли ви нещо името Джулиан Уайт?

— Разбира се. Джулиан е шеф на криминалния отдел към Министерството на правосъдието.

— Точно така. Като начало, предлагам да го подложите на разпит с детектора на лъжата в присъствието на съдебен следовател.

От другия край на линията последва дълго колебание.

— Тук нещо не ми е ясно, командире. Какви ги говорите, по дяволите? Предлагате да подложа господин Уайт на детектора на лъжата? Защо?

— Защото преди три седмици, господин главен прокурор, аз отидох във Вашингтон. Срещнах се с господин Уайт и му дадох копие от неопровержимото доказателство в присъствието на един висш служител на ФБР на име Камбъл. Мисля, че е заместник-директор.

— Не знам нищо за това. Но много често онова, което цивилните като вас смятат за „неопровержимо доказателство“, е толкова недостатъчно, че изобщо не може да бъде използвано като доказателство в съда.

— Не мисля, че едно такова доказателство може да бъде недостатъчно. Разбира се, има вероятност Министерството на правосъдието и администрацията да искат да го потулят.

— Добре, командире. Какво доказателство имате, че някой тук, освен Джулиан Уайт, би участвал в потулване и на какво?

— Замислете се върху доказателствата, господин Спрингфийлд. Господин Уайт се вбеси, когато му показах телефонната справка на Бостич. Обеща незабавно да разследва случая. Закле се, че ще ми се обади. На другата сутрин обаче Белият дом съобщи, че Рудолф Бостич е основният кандидат за главен прокурор — нещо, което съм убеден, че господин Уайт не знаеше, когато разговаря с мен. В продължение на десет дни се опитвах да се свържа с него, но въпреки обещанията му всяко мое обаждане срещна отказ, а исканията за среща по факса не получиха отговор. Накрая, преди три дни, от канцеларията на Белия дом ми казаха, че Министерството на правосъдието е разгледало твърденията ми и ги е намерило за неоснователни и нищо повече не можело да се направи. Това, разбира се, беше нелепа лъжа. Поисках да разбера дали някой е проверил справката на телефонната компания. Подчиненият, с когото разговарях, не пожела да ми каже, но аз съм убеден, че сега справката е променена, вероятно от самото ФБР.

— Още едно безумно обвинение, което ще ви бъде много трудно да докажете, командире.

— Е, никой обаче не знае, че дори справката да е фалшифицирана, аз имам повече от две пълни, нотариално заверени, непокътнати копия, всяко от които е неопровержимо доказателство, че Бостич е излъгал… и сега очевидно осигурява несъществени доказателства и за Министерството на правосъдието.

От Вашингтон последва дълго мълчание.

— Това е сериозно обвинение.

— Но е вярно и вие няма да се измъкнете от него. А сега, господин Спрингфийлд, когато имате да ми кажете нещо съществено, обадете ми се.

— Как?

Кен му каза номера на клетъчния си телефон.

— И още нещо, господин Спрингфийлд.

— Слушам.

— Предайте на ФБР, че имат отличен представител тук, на борда. Предразполага ме да преговарям с нея. Ако искат да говорят с мен, да се обърнат към агент Бронски. Нейната намеса е единствената причина пътниците да са живи, да освободя неколцина и все още да разговарям с вас. Чух, че била отстранена от случая. Е, току-що отново я назначих.

Той изключи предавателя. Кет се бе вторачила в него.

— Никога не съм очаквала препоръки от…

— От престъпник?

Тя изсумтя и сви рамене.

— Ами, да. Благодаря ти.

Той огледа небето.

— Трябва да видя има ли някой зад нас.

Даде й компютъра, освободи спирачките, увеличи тягата и направи пълен завой на триста и шейсет градуса.

— Още не виждам никого, но скоро ще пристигнат.

— Кен, казах им да не идват.

Той поклати глава.

— Вече не те слушат, Кет.

Улф натисна спирачките и взе компютъра на Бостич.

Кет го гледаше мълчаливо. Бореше се с въпроса дали да наблюдава какво прави Кен.

„Щом не насочвам разследването в някаква определена посока, това вероятно няма да повлияе на приемливостта на доказателствата в съда — реши тя. — Глупости! Вярваш на фантазиите му, че там ще намери нещо важно. Бостич може и да е излъгал, но не е глупак. Не би разнасял насам-натам неопровержимо доказателство в портативния си компютър.“

Улф я погледна.

— Не виждаш екрана, нали?

Тя поклати глава.

Кен вдигна лявата си ръка, за да покаже още веднъж спусъка.

— И не си забравила, че държа това?

— Как бих могла да забравя?

— Добре. Можеш да разкопчееш предпазния колан и да седнеш зад мен да гледаш, ако искаш.

Тя обмисли набързо предложението, сетне разкопча колана. Седна встрани от Улф и осъзна колко лесно би било да го обезвреди от такъв ъгъл — и колко фатално би било това заради спусъка в ръката му.

Кен отвори дълъг списък от файлове. Влизаше и излизаше от тях, преглеждайки документите — повечето юридически формуляри, бележки, писма и някаква финансова програма. С поредица от отсечени удари той изпращаше различни команди за търсене в базата данни, използвайки името Лумин, Матсън, Кънектикът и други, евентуално свързани със случая.

На екрана не се появяваше никаква полезна информация.

— Много те бива с компютрите, Кен.

— Обичам да работя с тях. Мелинда също обичаше. Все се занимаваше с Интернет и други мрежи. — Пръстите му спряха върху клавиатурата. — Лумин я примами чрез Интернет. Вероятно не знаеш това.

— Не.

— Престори се на тринайсетгодишно момче, което споделя интересите й. Тя скри цялата си електронна поща в обезопасен файл, но аз разбрах паролата и когато проникнах там, намерих дълъг списък с писма, които онзи изверг бе написал, за да спечели доверието й, както и пространните й, невинни отговори. Тя съвсем не подозираше, че общува с възрастен, още по-малко с чудовище.

— Писмата… любовни ли бяха?

— Не. Приятелски. Общи интереси. Онзи звяр се бе научил невероятно добре да имитира момче на нейната възраст.

— Това беше преди да отхвърлят обвиненията, така ли?

Той кимна и продължи да търси, изписвайки странна поредица от букви и цифри.

— Какво е това име?

— Компютърното му прозвище. WWWebster 43. Такъв беше и адресът му по електронната поща и полицията лесно го проследи по една от сметките му.

Компютърът предприе дълга процедура на издирване и накрая повтори същото съобщение: „Няма файлове, съответстващи на критериите ви“.

Кен се наведе напред и пак огледа небето, после се вторачи в списъка с файловете.

— В случай че Бостич е истински идиот по отношение на файловете, ще използвам рутинната процедура „ВЪЗСТАНОВИ“. Тази команда възстановява файловете, които лековерните мислят, че са изтрили напълно.

След поредица удари по клавишите на екрана се появи дълъг списък от файлове.

— Бостич наистина е невеж по отношение на компютрите — отбеляза Кен.

— Какви са тези файлове?

Той посочи трите букви след интервала на всяко име на файл.

— Това ми дава информация какъв вид са файловете. Чакай малко.

Улф отново натисна няколко клавиша. На екрана се появяваха страница след страница допълнителни файлове със същите три букви накрая — „TIF“.

— Какво е това, Кен?

— Файловете, завършващи на „TIF“, са снимки или графики. Тук има много такива и са защитени с парола. Бостич се е опитал да ги изтрие всички до един. Питам се защо?

— Как се е сдобил с тях?

— Ако ги е донесъл на дискета, вероятно няма да мога да разбера. Но ако са дошли по Интернет… Сега ще проверя.

Улф извика на екрана още файлове и програми, после се облегна назад и въздъхна.

— Какво има? — попита Кет.

— Файловете със снимки са дошли по Интернет. Незаконни са. Лични. Всъщност Бостич е работил много усилено, за да изтрие адреса, откъдето ги е получил, което е много интересно.

— Не следя мисълта ти, Кен.

— В мрежата има някои адреси, които… Никой почтен човек не би искал някой да разбере, че ги е посещавал.

— Имаш предвид порнографията?

Той кимна, върна се на файловете със снимките и изписа серия от команди.

— Ако разбера паролата, която използва…

Тя го наблюдаваше мълчаливо. Накрая Улф поклати глава.

— Да ме вземат дяволите!

— Какво има?

— Мислех, че хората са по-умни и не записват паролата там, където някой може да я намери. Бостич не само я е записал, но и я е обозначил.

— Къде е?

— В един специален текстообработващ файл.

Кен взе писалка и записа поредицата от числа и букви, 97883PSY, после я вкара като парола.

— Първо ще проверя дали ще отвори файловете със снимките. Искам да се уверя, че това наистина е кодът му.

Той отново се залови с клавиатурата.

— Негова е. Под нея има записана и юридическа информация.

Улф пусна графичната програма и подаде команда да отвори един от възстановените файлове със снимки, използвайки паролата 97883PSY.

След няколко минути на цветния екран започна да се появява снимка. Отначало представляваше мъгляви очертания, сетне се показа по-ясно изображение.

— Прилича на… — рече Кет. — Снимка на жена. Легнала.

Появиха се още подробности.

— Тя е на… нещо като диван… — продължи Кет. — Ръката й е обвила някаква друга фигура… около главата на… мъж.

Екранът примига и добави още детайли.

— Това е порнография, нали? — попита Кет. — Жената е гола.

Кен кимна.

— Да, Кет, само че това не е ръка, а крак. Просто мъжът е малко едричък.

Образът се изясни напълно и Кет ахна и потрепери от погнуса.

— Господи! — възкликна тя. — Та това е дете! Погледни телцето й. Не може да е на повече от девет-десет години.