Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (1)

1

Обут в новите си ботуши, Джо Бък беше висок метър и осемдесет и пет и животът му се струваше по-различен. На излизане от магазина в Хюстън усети някакъв прилив на сили в цялата долна половина на тялото си: до този момент не беше и подозирал, че притежава такава мъжка мощ и сега именно чрез нея възприемаше света. Бедрата и прасците му набъбнаха от нови мускули и Джо гледаше на тротоара по съвсем друг начин. Там, долу, беше светът, той самият беше ей тук, горе, над всичко останало, а пространството между него и долния свят беше под властта на едно красиво, непознато животно, на самия него, Джо Бък. Беше силен. Тържествуващ. Беше готов.

— Аз съм готов — каза си той и сам се зачуди какво е имал предвид.

Джо знаеше, че не е много по мисленето и че ако все пак му се наложи да мисли, трябва да има пред себе си огледало, затова се озърна наоколо да провери няма ли къде да види отражението си. Малко по-нагоре забеляза витрина на магазин. „Та-клик, та-клик, та-клик“ — казваха ботушите му на цимента или, с други думи, „мощ, мощ, мощ, мощ, мощ“; той вървеше към витрината, а срещу него идваше този нов и все пак познат човек, широкоплещест, наперен, хладнокръвен и красив. „Ех, да знаеш колко съм щастлив, че аз съм ти“ — каза той на образа си, само че не много високо; после: „Хей, а това пък, дето съм бил готов, какво значи? За какво съм готов?“

И тогава си спомни.

Когато влезе в своя „Х тел“, който не само че нямаше име, но си беше загубил и „о“-то, Джо изведнъж почувствува колко е глупаво един толкова богат, здрав и силен мъж като него да живее в такова никакво, безименно място. Изтича по стъпалата, като взимаше по две наведнъж, стигна до последната стая на втория етаж, пъхна глава в гардероба и измъкна от него голям пакет. Разви амбалажната хартия и постави на леглото черно-бял кожен куфар.

Скръсти ръце, отстъпи крачка назад и впери очи в куфара, като клатеше глава с благоговение. Не му омръзваше да му се възхищава. Черното беше толкова черно и бялото беше толкова бяло, а самият куфар толкова мек, като жив, че му се струваше като някаква скъпоценност. Погледна ръцете си дали не са изцапани, после избърса кожата, сякаш беше мръсна. Но тя, разбира се, не беше мръсна, той просто я изтриваше за всеки случай, да не би да се измърси за в бъдеще.

Джо се залови да измъква от скривалищата им и разни други съкровища, купени през последните месеци: шест нови-новенички каубойски ризи, нови панталони (черни габардинени и черни памучни), ново бельо, чорапи (половин дузина, все още в целофанената си опаковка), две копринени кърпички за врат, сребърен пръстен от Хуарес, осемтранзисторно портативно радио, което ловеше Мексико Сити без смущения, нова електрическа самобръсначка, четири пакета „Камел“ и няколко пакета дъвка „Джуси фрут“, тоалетни принадлежности, връзка стари писма и пр.

После се изкъпа и се върна в стаята си, за да се докара за път. Избръсна се с новата електрическа самобръсначка и я изчисти грижливо, преди да я сложи в куфара, наплиска с одеколон лицето, мишниците и слабините си, среса кестенявата си коса с толкова много брилянтин, че тя стана почти черна, освежи устата си с ново парче дъвка, след което го изплю, лъсна новите си ботуши с някаква специална смазка, облече си нова риза за седем долара (черна, украсена с бели кантове, плътно прилепнала към стройното му широкоплещесто тяло, сякаш беше собствената му кожа), завърза синя кърпичка около врата си, оправи маншетите на впитите в бедрата му габардинени панталони така, че те, наполовина пъхнати в лъскавите му черни ботуши, разкриваха с небрежна елегантност жълтите емблеми-слънца на глезените, и накрая сложи светлобежово кожено яке, меко и еластично като живо.

Чак тогава Джо се зае да прецени постигнатия резултат. В процеса на приготовлението той почти не се беше оглеждал целият. Насочвал бе вниманието си само към онова място от лицето си, което бръснеше в момента, или към онази част от главата си, през която минаваше гребенът, и тъй нататък. Защото не искаше да изхабява способността си да се възприеме като едно цяло. В известен смисъл той приличаше на майка, която приготвя детето си за среща с някаква важна персона, чието мнение щеше да предопредели съдбата на детето. Когато всичко беше готово и дойде време за преценка на цялостното впечатление, Джо Бък обърна гръб на огледалото и се отдалечи от него, разкърши рамене, за да оправи и последните гънки на дрехите си, на няколко пъти си пое дълбоко дъх, клекна веднъж-дваж и изпука с кокалчетата на пръстите си. После се попрегърби на една страна, защото му се струваше, че така изглежда по-привлекателен, а и това му беше обичайната стойка — прехвърли по-голямата част от тежестта си върху единия крак, — представи си някакъв образ, вероятно на някое хубаво, ококорено, боготворящо го момиче, усмихна му се философски-снизходително, запали цигара, тикна я в устата си и пъхна палци в ниско препасания си войнишки колан. И така, вече готов, за да се погледне отново, извъртя очи към огледалото, сякаш някакъв скрит зад стъклото натрапник изведнъж бе извикал името му: Джо Бък!

Този ден, деня на пътуването, Джо хареса особено много това, което видя: хареса симпатичния, тъмен, опасен дявол, когото изненада в мръсното огледало на хотелската стая. Зад отражението си виждаше великолепния куфар на леглото и усещаше в задния си джоб сгънатите банкноти, двеста двадесет и четири долара, толкова много досега не бе притежавал наведнъж. Но най-вече усещаше, че сам си е господар, че обут в собствените си ботуши владее всичко онова, което е вътре в кожата му, че сам ръководи мускулите и способностите си, че цялата тая хубост, сила, жизненост и младост са негови, че лично той държи ключа към блестящия, величествен връх на собственото си бъдеще, и това почти го зашеметяваше. По-рано, и то не много отдавна, от огледалата винаги го гледаше някакъв умислен, изплашен човек, който ни най-малко не беше доволен от себе си, но този човек вече го нямаше, завинаги беше изчезнал от пътя му и сега пред Джо стоеше тази нова личност. Ако трябваше да добави още някоя, макар и съвсем нищожна красива вещ, нейното великолепие сто на сто щеше да го смаже; той дори и така чувствуваше, че ако миг повече се наслаждава на невероятното щастие да бъде себе си в този момент и на това място, от което съвсем скоро щеше да се махне, току-виж, се разплакал и развалил всичко.

Затова си събра нещата и напусна този „Х тел“ завинаги.

Над вратата на снекбара „Съншайн“ висеше голяма жълта табела във формата на слънце. В нея имаше монтиран часовник (седем без двайсет), върху чийто циферблат пишеше: ВРЕМЕ ЗА ХРАНА.

На път за там Джо си представи следната сцена:

Той влиза в „Съншайн“. Работодателят му, червендалест човек в зацапан сив костюм, стои точно до вратата, държи джобен часовник в дясната си ръка и се заканва на Джо с показалеца на лявата. „Трябва да си тук в четири часа, от четири до полунощ, ясно ли е?“ — вика той. Клиентите спират да ядат и го поглеждат. Джо Бък хваща червендалестия човек за ухото, повежда го покрай изненаданите клиенти и го вкарва в кухнята. Готвачите, келнерките и миячките спират работата си и наблюдават как Джо блъсва червендалестия собственик към машината за миене на съдове. Без да бърза, Джо си запалва цигара и вдига крак, обут в лъснат до блясък ботуш, върху една количка за съдове. После изпуска дим и казва: „Отдавна се питам нещо, като я гледам тая машина. Много отдавна. Да, да. И знаеш ли какво се питам? Питам се дали задникът ти може да влезе в нея. Хайде, наведи се.“ — „Какво? Какво? Да се наведа ли? Ти да не си луд?“ — възмущава се червендалестият човек. Джо остава застрашително спокоен, поглежда го изпод тъмните си вежди и пита: „Луд ли ме нарече, а?“ — „Не, не, исках само…“ — „Наведи се“ — заповядва Джо. Човекът се навежда и Джо вижда, че от задния му джоб стърчи портфейл. Изважда парите и казва: „Взимам си надницата плюс една малка премия.“ Напъхва дебела пачка банкноти под колана си и излиза от заведението, всички го гледат с широко отворени, силно учудени очи. Но никой не посмява да го последва, нито пък по някакъв начин да му попречи да излезе. Всъщност, за по-сигурно, червендалестият човек остава така наведен още няколко дни, след като Джо си е отишъл.

Това си представи Джо. А ето какво се случи в действителност.

Потраквайки с токовете си, той прекоси улицата, бутна въртящата се врата и влезе в „Съншайн“, промуши новото си тяло покрай масите и се насочи към една врата, на която пишеше САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Тази врата слагаше край на вентилацията; зад нея беше горещо и задушно. Той мина през още една врата и влезе в кухнята. Негър на средна възраст нареждаше мръсни съдове върху един поднос. Джо го погледа как подрежда подноса и го поставя на конвейерната лента, която щеше да го отведе към машината за миене на съдове. После човекът се усмихна на Джо и кимна към планината от пълни със съдове телени кошници, стоварени на земята.

— Я виж к’во се е натрупало — каза той.

Джо застана до човека.

— Слушай, ъ-ъ, аз май ще потеглям на изток. — И си запали цигара.

Човекът погледна куфара на Джо.

— Не идваш ли на работа?

— Не. Дойдох да се сбогувам и да ти кажа, че потеглям на изток.

— На изток?

— Да. Да, по дяволите. Исках да се сбогувам и да хвърля последен поглед тук.

Една врата се отвори, на прага застана дебела жена с омацано лице и извика: „Чаши!“, колкото й глас държи. После затвори вратата и изчезна.

Негърът протегна ръка.

— Е, тогава довиждане.

Двамата си стиснаха ръцете и за момент на Джо му се дощя да не пуска ръката на другия. Необяснимо защо му се прииска да си завърже престилката и да започне да работи, но за това не можеше да става и дума.

— Е, няма какво повече да се мотая тука.

— Правилно — каза човекът и погледна надолу към ръката си, която Джо все още стискаше. — И с какво ще се занимаваш там, на изток?

— С жени — отвърна Джо. — С тамошните жени. Там, по Източното крайбрежие, има много жени и те ще ми плащат за тая работа.

— За какво ще ти плащат? — Човекът най-после освободи ръката си.

— Там повечето мъже са чисто и просто мухльовци, тъй че жените трябва да си купуват това, което им трябва. И те на драго сърце си плащат, защото само така могат да го получат.

Негърът поклати глава.

— Кой знае к’ва е бъркотия.

Взе друг поднос и се зае да подрежда на него чаши.

— Ами да, бъркотия е. И аз смятам да поспечеля туй-онуй от нея. Не съм ли прав?

— Не знам. Нищо не знам за там.

— Как така? Нали току-що ти разказах?

— Е, да, ама не знам.

— Както и да е, няма к’во повече да се мотая тука. Път ме чака. Нали така?

Изведнъж Джо Бък, целият докаран като каубой, разбра, че не е никакъв каубой. Той стоеше с отворена уста, големите му, леко изпъкнали зъби се белееха, сините му очи се взираха в лицето на по-възрастния мъж. „Татко — казваха очите му, — тръгнал съм да си търся късмета и дойдох да ти искам благословията.“ Но, разбира се, бедният негър не му беше баща. Нито пък Джо беше нечий син. Затова той просто си излезе от кухнята. Дължаха му надницата за един ден, но той нямаше желание да отиде да говори с червендалестия собственик на „Съншайн“. Освен това знаеше много добре, че никога няма да каже на собственика да пъхне задника си в машината за миене на съдове.

Прекоси снекбара и излезе на тротоара, където вече бе настъпила приятна, истински пролетна вечер. Запъти се към автогарата и потракването на токчетата му по паважа много скоро развесели душата му, той се почувства отлично и мислите му отлетяха на хиляди километри от него: на Парк Авеню в Ню Йорк. Богати дами гледаха от прозорците си, изгаряйки от желание да зърнат каубоя. Един прислужник го потупа по рамото, един асансьор го изкачи на горния етаж на някаква сграда, пред него се отвори златна врата и той влезе в голям апартамент, застлан от стена до стена с мека кафява кожа. Мадам беше по прозрачно бельо, покрито с тънък черен пеньоар. Като видя Джо Бък, тя изгуби дъх: шашна се. Тръпнеща от страст се хвърли на мекия под. Соковете на нейната женственост вече напираха, за да го посрещнат. Нямаше време за събличане. Той веднага я облада. Прислужникът му връчи чека, на който имаше само един артистичен подпис, а Джо трябваше да си попълни сумата.

На автогарата в Хюстън имаше грамофон-автомат. Като се качваше в автобуса, Джо чу чудесния, мощен глас на някаква жена от Западните щати, която пееше за това как „колелото на съдбата се върти, върти, върти“, и на него му се стори, че всъщност тая жена просто пращаше жребците на изток, за да печелят мангизи. Докато се придвижваше към мястото си в автобуса, Джо се усмихваше и изпъкналите му бели зъби блестяха, той знаеше и усещаше нещо за съдбата, което не можеше да изрази с думи: че по някакъв начин можеш да се намесиш вътре във времето и благодарение на това да завладееш света и всичко в него, тогава чуваш някакво щракване и от този момент нататък ти, да речем, слушаш по грамофона-автомат точно тази музика, от която се нуждаеш, и всичко, дори автобусите „Грейхаунд“, работи за твое удобство — пристигаш на автогарата и казваш: „В колко часа има автобус за Ню Йорк?“, а човекът отговаря: „Сега, веднага“, така че ти просто се качваш, и толкоз. Светът е музика, чийто ритъм определяш ти. Дори не трябва да щракаш с пръсти, самото ти същество тактува; щом се замислиш за жените от Източното крайбрежие, масивната мадама от грамофона-автомат изпява завършека на мисълта ти, копнеж, копнеж, копнеж, това изпитват жените там. (Спокойно, мадам, ето ме, качих се в автобуса, идвам!) Ти си имаш място, всъщност две, едно за задника и едно за краката, и нямаш нужда от предварително запазване, целият свят е запазен за теб. Щом метнеш куфара върху багажника над главата ти, шофьорът включва на скорост и тръгва по разписание. Може би не по разписанието от гледна точка на „Грейхаунд“, а от твоя. Защото ти си разписанието и автобусът се движи.