Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (7)

7

Решиха, че най-добрият начин да понесат лошата новина е да я обсъдят на обяд. Пък и Бош от нищо не огладняваше така, както от цяла сутрин висене в офиса и четене на следствени материали. Отидоха в „Чайниз Френдс“, ресторантче на Бродуей в края на китайския квартал. Още бе рано и знаеха, че ще си намерят маса. Там човек можеше да се нахрани добре и до насита само за пет долара и нещо, обаче заведението бързо се пълнеше, главно с щабари от пожарната, Детективи от Паркър Сентър и бюрократи от общината. След Дванайсет можеха само да си поръчат храна за навън и трябваше да я ядат на някоя автобусна пейка отпред.

Оставиха папката със следствените материали в колата, за да не смущават другите клиенти в ресторанта, където масите бяха нагъсто като чинове в общинско училище. Обаче си взеха бележките и обсъдиха случая на импровизиран таен език. Когато казала, че пистолетът и дневникът са изчезнали от СВД, обясни Райдър, всъщност имала предвид, че двама служители цял час търсили кашона с веществени доказателства и не успели да го намерят. Това не изненада Бош. Както ги беше предупредил Прат, управлението десетилетия наред не бе полагало особено големи грижи за веществените доказателства. Кашоните се регистрираха и складираха по лавиците в хронологически ред и без никакво разделение според типа престъпление. В резултат веществени доказателства от убийство и обир можеха да бъдат оставени едни до други. И когато служителите периодично разчистваха доказателствата от дела, при които имаше давност, се случваше да изхвърлят друг кашон. Освен това охраната на СВД дълги години не беше смятана за приоритет. Всеки, който представеше полицейска значка от ЛАПУ, лесно можеше да получи достъп до всяко веществено доказателство в склада. Така че кашоните бяха обект на кражби. Не бе необичайно да липсват оръжия или други улики от прочути дела.

В делото Верлорън нямаше данни за кражба. Сигурно по-скоро се дължеше на безотговорност, на невъзможност да открият кашон, складиран преди седемнайсет години в помещение с площ половин хектар, пълно с еднакви кашони.

— Ще го намерят — каза Бош. — Може даже да помолиш приятелчето ти на шестия етаж да им прочете едно конско. Тогава със сигурност ще го намерят.

— Дано. ДНК съответствието не ни върши работа без пистолета.

— Не съм сигурен.

— Такава е логиката на веществените доказателства, Хари. Не можеш да повдигнеш обвинение заради ДНК съответствието, ако не си в състояние да покажеш на съдебните заседатели оръжието, откъдето е пробата. Без колта не можем да отидем и в окръжната прокуратура. Ще ни изхвърлят като мокри котета.

— Виж, просто казвам, че в момента само ние знаем, че оръжието не е у нас. Можем да го фалшифициране.

— Какви ги говориш?

— Не смяташ ли, че всичко ще се сведе до разговора ни с Маки в една тясна стаичка? Искам да кажа, даже пистолетът да беше у нас, не можем категорично да докажем, че той е оставил кръвта си в него по време на убийството на Беки Верлорън. Можем да докажем само, че кръвта е негова. Та затова, ако питаш мен, имаме нужда от признание. Ще го затворим в стаята, ще му шибнем ДНК пробата и ще видим как ще го понесе. И толкова. Просто предлагам да си приготвим реквизит за разпита. Ще отидем в оръжейната, ще вземем един колт четирийсет и пети калибър и когато влезем в стаята при него, ще го извадим от кашона. Ще го убедим, че разполагаме с всички улики, и той или ще го понесе, или няма.

— Не си падам по фокуси.

— Фокусите са част от занаята. В това няма нищо незаконно. Даже съдиите го признават.

— Смятам, че и без това ДНК съответствието няма да е достатъчно, за да го пречупим.

— Съгласен съм. Мислех си, че…

Бош млъкна и изчака сервитьорката да остави двете вдигащи пара чинии на масата. Беше си поръчал пържен ориз със скариди, а Райдър — свински късчета. Без да каже нищо, той вдигна чинията си и изсипа половината съдържание в нейната, после си взе три от шестте парченца свинско. Докато го правеше, едва не се усмихна. По-малко от Ден работеха заедно и вече се бяха върнали в спокойния Ритъм на някогашното си партньорство. Това го изпълваше с Щастие.

— Ей, как е Джери Едгар? — попита Бош.

— Не знам. От известно време не съм го чувала. Така и не успяхме да преживеем оная история.

Хари кимна. Когато с Райдър бяха работили в Холивудския участък, детективите от отдел „Убийства“ бяха разделени на тричленни екипи. Джери Едгар беше третият им партньор. После Бош се бе пенсионирал и скоро след това Райдър я бяха повишили и преместили в Паркър Сентър. Едгар още си бе в Холивуд и се чувстваше изолиран и пренебрегнат.

— Какво искаше да кажеш одеве, Хари?

— Само това, че си права. Ще имаме нужда от още. Мислех си например, че след единайсети септември и законодателните промени ще ни е по-лесно да получим разрешение за подслушване.

Тя лапна една скарида, после каза:

— Да, така е. Това беше сред нещата, които следях за началника. Нашите предложения се увеличиха с около три хиляди процента. Както и одобренията. Като че ли се наложи мнението, че можем да използваме масово това средство. Как ще го приложим в случая?

— Мислех си да започнем да подслушваме Маки и после да подхвърлим материал във вестниците. Нали разбираш-че пак работим по следствието. Ще споменем за оръжието, може би и за ДНК пробата — нали разбираш, нещо ново. Не че имаме съответствие, а че бихме могли да получим такова. После ще го наблюдаваме и подслушваме и ще видим какво ще се случи. Може да му отидем на гости и да видим дали това ще ускори нещата.

Райдър се замисли и си взе парченце свинско с пръсти. Нещо явно я смущаваше — и едва ли бе храната.

— Какво има? — попита Бош.

— На кого може да се обади той?

— Не знам. На оня, с когото или за когото го е извършил.

Тя замислено кимна.

— Не знам, Хари. Върнали сме се на работа от по-малко от един ден, след като три години сме се шматкали, и ти вече откриваш в делото неща, които аз не забелязвам. Май все още си учителят.

— Просто си ръждясала от седене зад голямото бюро на шестия етаж.

— Говоря сериозно.

— И аз. Горе-долу. Чаках тоя момент толкова дълго, че съм като навита пружинка.

— Само ми обясни как виждаш нещата, Хари. Няма нужда да се оправдаваш за инстинкта си.

— Всъщност още не ги виждам никак и отчасти това е проблемът. Името на Роланд Маки го няма в делото и това ме смущава. Знаем, че е бил наблизо, обаче нищо не го свързва с жертвата.

— Какви ги говориш? Имаме оръжието с неговата ДНК.

— Кръвта го свързва с оръжието, не с момичето. Чела си материалите. Не можем да докажем, че неговата ДНК е останала в колта по време на убийството. Даже само тоя доклад може да провали всичко. Това е голяма дупка, Киз. Толкова голяма, че съдебните заседатели могат да минат накуп. Маки само трябва да се изтъпани на процеса и да каже: „Да, откраднах колта по време на обир на Уинетка. После се качих на хълмовете, гръмнах няколко пъти като Мел Гибсън и тая проклетия ме прищипа, откъсна парче от ръката ми. Не бях виждал с Мел да става така. И толкова се ядосах, че хвърлих гадния патлак в храстите и си отидох вкъщи да си залепя лейкопласт“.

Райдър не се усмихваше. Бош виждаше, че започва да го разбира.

— Маки трябва да каже само това, Киз, за да внуши основателно съмнение, и ние не можем да го опровергаем. Нямаме пръстови отпечатъци от местопрестъплението, нямаме косми и нишки, нямаме нищо. Обаче имаме неговия психопортрет. И ако бяхме погледнали досието му, преди да се заемем със следствието и да имаме ДНК съответствието, никога нямаше да го обявим за убиец. Може да е импулсивен и спонтанен. Обаче не и убиец, не и нещо планирано, и категорично не на осемнайсетгодишна възраст.

Райдър поклати глава почти със съжаление.

— Преди няколко часа ни поднесоха това дело като подарък за добре дошли. Трябваше да е лесна работа…

— ДНК съответствието е накарало всички да прибързат със заключението. Хората си мислят, че техниката гарантира сигурен успех. Явно прекаляват с гледането на телевизия.

— Това значи ли, че не го смяташ за извършителя?

— Още не знам какво смятам.

— Тогава ще му пуснем опашка, ще подслушваме телефона му, някак ще го подплашим и ще видим на кого ще се обади и как ще се държи.

Бош кимна.

— И аз така мисля.

— Първо трябва да получим разрешение от Ейбъл.

— Ще изпълняваме правилника. Точно както днес ми каза началникът.

— Мама му стара — новият Хари Бош.

— Самият той.

— Преди да започнем да го подслушваме, трябва да се уверим, че не е познат на никой от играчите. Ако се окаже, че е така, ще отидем при Прат.

— Съгласен. Какво друго ти направи впечатление в делото?

Искаше да разбере дали и Райдър е забелязала расовия аспект, преди да повдигне въпроса.

— Само каквото пишеше — отвърна партньорката му. — Пропуснала ли съм нещо?

— Не знам — нищо очевидно.

— Тогава какво?

— Ами… момичето е от смесен брак. Даже през осемдесет и осма тая идея не би допаднала на някои хора. Освен това имай предвид и обира, откъдето идва оръжието. Жертвата е бил евреин. Той заявил, че е бил подложен на тормоз. Затова купил пистолета.

— Струва си да се поразровим в това — рече тя. — Обаче за момента не виждам достатъчно основания да му обръщаме прекалено голямо внимание.

Няколко минути се храниха мълчаливо. Бош винаги беше смятал, че в „Чайниз Френдс“ дават най-меките и вкусни скариди с пържен ориз. Нарязано на толкова тънко, колкото пластмасовите чинии, от които ядяха, свинското също беше идеално. И Киз имаше право — най-вкусно бе да го ядеш с ръце.

— Ами Грийн и Гарсия? — накрая попита Райдър.

— Какво по-точно?

— Как би ги оценил?

— Не знам. Може би с четворка, от мен да мине. Допуснали са грешки, забавили са се. След това на пръв поглед са си свършили работата. Ами ти?

— И аз. Постарали са се за делото, обаче сякаш са знаели, че няма да разкрият убиеца, и само са искали да изглежда, че са обърнали всеки камък.

Бош кимна и погледна бележника си, оставен на свободния стол отстрани. Най-отгоре бяха хората, които искаше да разпита.

— Трябва да приказваме с родителите и с Гарсия и Грийн. Нужна ни е и снимка на Маки. От осемнайсетгодишната му възраст.

— Предлагам да отложим родителите, докато не разговаряме с всички останали. Те може да са най-важни, но трябва да ги оставим за накрая. Искам да знам колкото може повече, преди да им се натрапим пак след седемнайсет години.

— Добре. Може би трябва да започнем с инспектора от службата за условно освобождаване. Освободили са Маки само преди година. Сигурно са го разпределили във Ван Найс.

— Да. Можем да идем там и после да продължим с Арт.

— Откри ли го? Още ли е в управлението?

— Нямаше нужда да го търся. Той е комисар на бюрото в Долината.

Бош кимна. Не се изненадваше. Гарсия се бе справил добре. Положението му го поставяше точно след заместник-началник в полицейската йерархия. Бюрото обхващаше пет участъка, включително Девъншир, където преди години Гарсия беше работил по делото Верлорън.

— Освен обичайната ни работа в кабинета на началника, всеки от асистентите му изпълняваше ролята на свръзка с едно от четирите бюра — продължи Райдър. — Аз отговарях за Долината, затова с Гарсия се чувахме от време на време. Най-често имах работа с неговите хора или със заместник-началник Вартан, такива неща.

— Знам какво искаш да кажеш — че имам партньорка с големи връзки. Сигурно си обяснявала на Вартан и Гарсия как да ръководят работата в Долината.

Тя поклати глава с престорена досада.

— Не ми се прави на много важен. Работата на шестия етаж ми даде представа как действа управлението.

— Или как не действа. Като стана дума за това, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Когато слязох за кафе, се натъкнах на Ървинг. Веднага след като ти излезе.

На лицето на Райдър се изписа безпокойство.

— И какво стана? Какво ти каза?

— Почти нищо. Само ме нарече регенерат и заяви, че ще се проваля с гръм и трясък и че ще повлека началника със себе си, задето ме е назначил. И че когато прахът се слегне, той, Ървинг де, ще е готов да заеме полагащото му се място.

— Господи, Хари. Още ти е първият ден на работа и Ървинг вече те е подгонил, а?

Бош широко разпери ръце и едва не удари мъжа на съседната маса по рамото.

— Отидох за кафе. Той беше там. И ме заговори, Киз. Аз просто си гледах работата. Кълна се.

Тя се наведе над чинията си и мълчаливо продължи да яде. Остави последното парче свинско недоядено.

— Не мога повече, Хари. Да ставаме.

— Готов съм.

Бош остави на масата повече от достатъчно пари и Райдър каза, че ще плати следващия път. Качиха се в колата на Хари, черен мерцедес, и потеглиха обратно през китайския квартал към магистрала 101. Едва когато се включиха в движението на север, Райдър отново заговори за Ървинг.

— Не го приемай толкова лекомислено, Хари. Много внимавай.

— Винаги внимавам, Киз, и никога не съм приемал този човек лекомислено.

— Само ти казвам, че на два пъти се е провалял в опитите си да стане началник. Може да започва да се отчайва.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? Защо твоят човек не се е избавил от него, когато е дошъл в управлението. За да започне на чисто, нали загряваш? Преместването на Ървинг оттатък улицата не слага край на опасността.

— Не можеше да го изхвърли. Ървинг е в управлението повече от четирийсет години. Има много връзки, включително в общината. И знае много мръсни тайни. Началникът няма да му направи нищо, ако не е сигурен, че няма да има последствия.

Отново се умълчаха. Толкова рано следобед нямаше много движение. Бяха пуснали радиото на КФУБ, канал, по който предаваха само новини и информация за движението по пътищата, и не се съобщаваше за задръствания. Бош хвърли поглед към таблото и видя, че има половин резервоар бензин. Щеше да му стигне.

Бяха решили да се редуват да използват личните си коли. Бяха им разрешили да получат служебен автомобил, но и Двамата бяха наясно, че най-вероятно ще минат седмици, Докато им го предоставят. Управлението не разполагаше нито със свободни коли, нито с пари за нови. Разрешението просто им даваше основание да осребряват сметките си за бензин, изразходван с личните им коли. Сигурно щяха да навъртят толкова много километри с мерцедеса, помисли Бош, че в крайна сметка бензинът щеше да излезе на управлението повече от одобрения служебен автомобил.

— Виж, знам какво си мислиш и без да го казваш — накрая наруши мълчанието той. — Ти не се тревожиш само за мен. Напъха си главата в торбата и убеди началника да ме вземе пак на работа. Повярвай ми, Киз, разбирам, че не става въпрос само за мен. Излишно е да се измъчваш и можеш да кажеш на началника, че няма нужда да се безпокои. Няма да се издъня.

— Добре, Хари, радвам се да го чуя.

Той се опита да измисли още нещо, за да я убеди. Знаеше, че думите са само думи.

— Знаеш ли, не си спомням дали съм ти го казвал, обаче след като напуснах, отначало наистина ми хареса. Нали разбираш, да не ходя на работа и да правя каквото ми скимне. После започна да ми липсва и накрая пак започнах да разследвам престъпления. Сам. Така или иначе, една от последиците беше, че започнах да накуцвам.

— Да накуцваш ли?

— Само малко. Все едно, че единият ми ток е по-нисък от другия. Или че краката ми са с различна дължина.

— И провери ли си обувките?

— Нямаше нужда. Не бяха виновни те. Беше заради пистолета.

Бош я погледна. Райдър се взираше право пред себе си, свила вежди, както често правеше в негово присъствие. Той отново насочи вниманието си към пътя.

— Толкова дълго бях носил пистолет, че липсата му нарушаваше равновесието ми.

— Странна история, Хари.

Минаваха през прохода Кауенга. Бош погледна през страничния прозорец и потърси с очи къщата си, сгушена сред другите в гънките на планината. Стори му се, че зърва задната веранда да се подава над кафявите храсталаци.

— Ще се обадиш ли на Гарсия да видиш дали може да се отбием при него, след като свършим с инспектора? — попита той.

— Да, веднага щом стигнеш до извода от странната си история.

— Изводът е, че имам нужда от оръжието си. Имам нужда от детективската си значка. Иначе се нарушава равновесието ми. Имам нужда от всичко това. Разбираш ли?

Бош пак се обърна към нея. Тя отвърна на погледа му, ала не отговори.

— Знам какво означава тоя шанс. Майната му на Ървинг и на това, дето ме нарече регенерат. Няма да се издъня.