Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (17)

17

По пътя за вкъщи Бош си мислеше за многото различни пипала, които следствието увиваше около тялото на Ребека Верлорън. Знаеше, че не бива да откъсва очи от целта. Най-важни бяха уликите. Политиката на управлението, проявите на вероятна корупция и укриване на незаконни действия можеха да бъдат опасни и отвличаха вниманието от крайната цел. Трябваше да ги избягва и в същото време да се пази от тях.

Накрая успя да прогони мислите за сянката на Ървинг върху следствието и да се съсредоточи върху случая. Разсъжденията му някак си го отведоха до спалнята на Ребека и факта, че майка й я беше запазила непокътната от времето. Зачуди се дали това се дължи на самата загуба на дъщерята, или на обстоятелствата на загубата. Ами ако човек изгубеше детето си поради естествена смърт, злополука или развод? Бош имаше дъщеря, която рядко виждаше. Това му тежеше. Знаеше, че близо или далеч, дъщеря му го оставя напълно уязвим, че накрая може да стане като майката, която пазеше спалнята на дъщеря си като музей, или като бащата, който отдавна беше изгубен за света.

И все пак нещо в спалнята го смущаваше. Не можеше да го определи точно, ала знаеше, че го има, и това го гризеше. Погледна наляво към Холивуд. Небето все още светлееше, но нощта скоро щеше да се спусне. Мракът бе чакал достатъчно дълго. На хоризонта се пресичаха прожекторни лъчи, чиито източници можеха да се проследят до ъгъла на Холивуд и Вайн. Изглеждаше му красиво. Родно.

Когато стигна до къщата си на склона, провери пощата и телефона за съобщения, после съблече костюма, който беше купил за завръщането си на работа, и грижливо го окачи в гардероба: реши, че може да го облече поне още веднъж, преди да го занесе на химическо чистене. Обу си джинси и черни маратонки и нахлузи черен блузон. Облече спортно яке с разръфано дясно рамо. После си взе пистолета, детективската значка и портфейла, качи се в мерцедеса и потегли към Квартала на играчките.

Остави колата на паркинга на музея в японския квартал, за да не я откраднат или потрошат. Оттам отиде пеш до Пета улица. Срещаше все повече бездомници. Главните скитнически свърталища в града и мисиите, които се грижеха за скитниците, обхващаха пет преки на Пета улица, южно от Лос Анджелис Стрийт. Тротоарите пред мисиите и евтините хотели бяха осеяни с кашони и пазарски колички, пълни с мръсни и мизерни вещи на изгубени хора. Като че ли беше избухнала някаква бомба на обществен разпад и навсякъде се въргаляха шрапнели от разбити животи. По улицата крещяха мъже и жени, надаваха нечленоразделни или просто зловещи викове в нощта. Приличаше на град със свои закони и логика, болен град с толкова дълбока рана, че превръзките, които се опитваха да слагат мисиите не можеха да спрат кръвта.

Докато вървеше, забеляза, че нито веднъж не му искат пари, цигари и каквито и да било подаяния. Тази ирония не убягна на вниманието му. Явно мястото с най-голяма концентрация на бездомници в града беше и най-безопасно от тяхната просия, ако не друго.

Лосанджелиската мисия и Армията на спасението имаха най-големите приюти. Бош реши да започне с тях. Носеше снимка на Робърт Верлорън отпреди дванайсет години, взета от шофьорската му книжка, и още по-стара фотография от погребението на дъщеря му. Показваше ги на служителите в приютите и кухненските работници, които ежедневно сипваха безплатна храна в стотици чинии. Не получи почти никаква реакция. Накрая един кухненски работник си спомни Верлорън като „клиент“, който преди няколко години редовно се редял на опашките.

— Оттогава мина доста време — каза човекът. — Не съм го виждал пак.

След като прекара по един час в двата приюта, Бош продължи по улицата, проверяваше по-малките мисии и хотели. Тук-там разпознаваха Верлорън, ала нямаше нови следи, нищо, което да го отведе при мъжа, окончателно изчезнал от човешкия радар преди много години. Към десет и половина реши да дойде пак на другия ден, за да покрие и останалата част от улицата. На връщане към японския квартал осъзна колко го е потиснал светът, в който се беше потопил. Надеждите му да открие Робърт Верлорън почти бяха угаснали. Вървеше с наведена глава и ръце в джобовете, затова видя двамата мъже едва когато вече го бяха издебнали. Появиха се от входовете на два съседни магазина за играчки. Единият му препречи пътя. Другият застана зад него. Бош спря.

— Ей, ти, мисионерът — каза онзи отпред.

На слабата светлина на една улична лампа на половин пряка от тях Бош зърна проблясък на нож в ръката му и леко изви глава, за да види човека зад себе си. Беше по-дребен. Хари не бе сигурен, ала му се стори, че държи парче бетон. Къс от разбит тротоар. Двамата бяха с извадени изпод елеците ризи, често срещана гледка в тази част на града. Единият беше чернокож, другият — бял.

— Всички кухни са затворени, а ние още сме гладни — заяви мъжът с ножа. — Имаш ли някоя кинта? Нали загряваш, да ни дадеш назаем.

Бош поклати глава.

— Не, всъщност нямам.

— Всъщност, а? Не си ли сигурен, малкият? Приличаш ми на човек, дето има хубав дебел портфейл. Не го крий от нас.

Черна ярост обзе Бош. В миг на ясна съсредоточеност той осъзна какво ще направи. Щеше да извади оръжието си и да застреля тези хора. В същия момент си помисли, че това ще му се размине след повърхностно вътрешно следствие. Блясъкът на ножа беше неговият билет и той го знаеше. Мъжете от двете му страни си нямаха и представа на какво са попаднали. Също като в тунелите преди много години. Всичко се свеждаше до съвсем тясно пространство. Нищо друго, освен да убиваш или да бъдеш убит. В това имаше нещо абсолютно чисто, без сиви зони и без място за нищо друго.

После изведнъж мигът отмина. Бош видя, че онзи с ножа го зяпа напрегнато, прочел нещо в очите му, един хищник, който измерва с поглед друг. Мъжът сякаш почти незабележимо се смали и отстъпи, без да го прави физически.

Хари знаеше, че някои хора се смятат за телепати. Всъщност те четяха по изражението. Умението им се криеше в тълкуване на безброй мускулни движения около очите, устата, веждите. По тях съдеха за намеренията. Самият той донякъде владееше това изкуство. Бившата му жена си изкарваше прехраната от покер, защото я биваше още повече. Мъжът с ножа също притежаваше известни способности. Това определено му спаси живота.

— Добре де, зарежи — каза той.

И заотстъпва към входа на магазина.

— Лека вечер, приятел — докато потъваше в мрака, рече мъжът.

Бош се обърна и впери очи в другия. Той безмълвно се вмъкна в скривалището си и зачака следващата си жертва.

Хари се огледа. Улицата изглеждаше пуста. Той продължи към колата си. В движение извади мобилния си телефон и се обади в патрулното отделение на Централния участък. Съобщи на дежурния сержант за двамата мъже и го помоли да прати кола.

— Такива неща се случват на всяка пряка в оная дупка — отвърна сержантът. — Какво искате да направя?

— Искам да пратите кола и да ги приберете. Следващия път хубаво ще си помислят, преди да нападнат някого.

— Защо не го направите сам?

— Защото работя по случай, сержант, и нямам време да върша вашата работа.

— Виж, приятел, не ме учи как да си върша работата. Всички детективи сте еднакви. Мислите си…

— Виж, сержант, утре заран ще проверя криминалната сводка. Ако прочета, че някой е пострадал тук и заподозрените са чернокож и бял, ще се озовеш сред адски много детективи. Гарантирам ти го.

И затвори телефона, като прекъсна поредния протест на дежурния. Ускори крачка, стигна при колата си и потегли обратно към магистрала 101. После зави на север към Долината.