Мери Никсън
Венецианската къща (33)

34.

Двамата мълчаливо се взираха един в друг няколко секунди. Трудно беше да се каже кой е по-изненадан.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита накрая Патрик.

— Здравей, Патрик, реших да те изненадам — спокойно отвърна Бронуин, бързо възвръщайки самообладанието си. — Не ме посрещаш особено приятелски.

— И нямам никакво намерение да го правя. Как, по дяволите, влезе?

Бронуин го изгледа предизвикателно. Облегна се на бюрото с безгрижно изражение на лицето, което би й спечелило „Оскар“, ако беше сцена от филм. Ала на Патрик не му убягна как ръката, която бе зад гърба й, скришом се опитваше да затвори едно от чекмеджетата на бюрото.

— Ако обичаш, дръпни се от бюрото ми или ще се обадя в полицията. — По лицето й пробягна сянка на тревога, бързо заменена от обичайната й арогантност. — Повтарям въпроса си — как влезе тук?

— О, аз не бих се обадила в полицията — може да се заинтересуват от някои от последните занимания на съпругата ти. — Гласът на Бронуин беше сладък като мед, но тя се отдръпна от бюрото, оставяйки горното чекмедже леко отворено. — Не можеш да ме обвиниш, че съм нахлула в дома ти, защото използвах ключа, който самата Рейчъл ми даде преди цяла вечност — не го правя за пръв път. Ако се чудиш — знам и кода на алармата ти.

— Ясно е! — Патрик се питаше колко ли още пъти тази жена е душила наоколо, какво може да е видяла и взела. — Предполагам, че едва ли мога да очаквам да върнеш парите, за които си при лъгала Рейчъл да ти даде?

— Не съм я прилъгала. Рейчъл сама поиска да ми ги даде назаем. Но разбрах, че искаш да ти ги върна. Казах й, че ми трябва седмица, за да си ги получи обратно. — Отново го стрелна предизвикателно. — Ще се наложи да проявиш малко търпение, Патрик.

— Нямам подобно намерение. Още утре ще сменя бравите и кода на алармата. А сега би ли ми върнала ключа, ако обичаш?

Тя се изсмя подигравателно, едновременно предизвикателно и подканващо.

— Ще се опиташ ли да си го вземеш със сила? — измърка.

— Не, Бронуин, няма да го сторя. Ще оставя това на полицията.

— И ще сгрешиш. Бих могла да им разкажа доста неща, в които напоследък се е замесила жена ти, и не мисля, че това ще ти хареса, Патрик.

— Едва ли нещо, в което си замесена ти, би могло да ми хареса — сряза я той — и заради Рейчъл се надявам да не се налага да ги викам, но не си прави илюзии: ако се наложи, ще го направя. Ще ми достави огромно удоволствие да видя как те арестуват. Дай ми ключа и си върви.

— А ако не го направя?

Вместо отговор, Патрик приближи до бюрото, вдигна слушалката и започна да набира.

Бронуин извади ключа от джоба си и му го хвърли. Той го настъпи с обувката си и преди да затвори, задържа слушалката, за да може тя да чуе сигнала свободно.

— Много разумно от твоя страна — кимна той и пъхна ключа в джоба си. — И не забравяй, че няма да се поколебая да им се обадя отново, само че следващия път няма да затворя дори и заради Рейчъл. Тя може и да е откъснала няколко обяви и да се е подписала под глупави петиции, свързани с фалшивата ти протестна група, но аз я познавам достатъчно добре и знам, че не би се замесила в нещо наистина сериозно. В каквото и да си я въвлякла, ще е много по-уличаващо за теб, отколкото за нея.

Двамата стояха в двата края на стаята, кръстосали погледи. Патрик се изкуши да й каже, че знае за досието й в полицията, ала си спомни молбата на Филип да не й позволява да разбере за намеренията на полицаите.

— Бихме могли да се разбираме много по-добре, Патрик. Винаги съм го мислила. — Бронуин бавно приближи към него. — Трябва да призная, че не очаквах да си тук. Рейчъл ми каза, че ще бъдеш в Лондон, но сега, след като си тук, би било жалко да не се възползваме. — Спря пред него и подканващо започна да си играе с горното копче на ризата си. Беше прекалено близо и това го изнервяше. — Можем да си прекараме страхотно. Ти си ми много по-интересен, отколкото съпругата ти — винаги е било така.

— Давам ти една минута да се махнеш от тук — ледено процеди Патрик — и повече не се връщай.

Задържа вратата отворена. Тя го изгледа дълго и замислено, ала погледът му, прикован в нея, не трепна. Нямаше намерение нито да се отдръпва, нито да й отвръща по какъвто и да било начин. Накрая тя сви рамене.

— Е, добре, ти губиш.

Той я последва по коридора и мълчаливо я придружи до незаключената предна врата. Изпрати я с поглед, докато се качи в червената си кола и потегли прекалено бързо по главната алея.

Чак когато светлините на задните стопове на колата й изчезнаха от погледа му, той осъзна, че не бе разбрал защо е дошла, дали е намерила или не онова, което е търсела, и дали е успяла да го отмъкне под носа му. Още усещаше във въздуха миризмата на тежкия й парфюм. Имаше нещо зловещо и противно в случилото се, което го караше да се безпокои за жена си. Вече може и да не изпитваше някогашните чувства към Рейчъл, но все още се чувстваше длъжен да я закриля. Освен това се чувстваше омърсен от срещата с Бронуин.

Огледа внимателно цялото бюро — особено чекмеджето, в което тършуваше Бронуин, — ала всичко изглеждаше на мястото си. Никога не държеше пари там, макар че в сейфа в мазето имаше известна сума; провери дали липсва ключът от сейфа, но той лежеше в средата на чекмеджето. Какво би могла да търси? Огледа къщата, опитвайки се да открие следи от тършуване, но всичко изглеждаше непобутнато. Капакът на бюрото на Рейчъл в малката дневна бе затворен, както и всички чекмеджета. Всичко си беше точно както го бе оставила Рейчъл — разбухнати възглавнички, спретнато подредени украшения и затворени шкафове. При все това веднага щом се върне, щеше да я накара да провери дали нещо липсва.

Червената лампичка на секретаря мигаше и когато натисна бутона за прослушване, чу гласа на жена си:

„Патрик, аз съм. Знам, че тази вечер ще си в Лондон, но се обаждам, за да ти съобщя, че реших да се върна в петък. Ще оставя тук Ивон и Поси още известно време и те ще се върнат с влака. На мама й се иска да поостанат още малко, а ти отдавна ми повтаряш, че имаме нужда да останем известно време само ние двамата, така че се надявам да си доволен. Лека нощ, ще се видим в петък.“

Но сърцето на Патрик се сви. Установи, че никак не се радва на завръщането на жена си.

 

 

В Съри, в кокетната къща на родителите й близо до Чоубам, Рейчъл се натъкна на неочакван критицизъм от един източник, който дотогава бе готов да откликне на всяко нейно оплакване. Родителите й харесваха своя зет; всъщност — макар че никога нямаше да го признаят — и двамата изпитаха голямо облекчение, когато той пое от ръцете им отговорността за Рейчъл, чийто нелек характер винаги им бе създавал доста главоболия. Отначало те останаха разочаровани, че след като се омъжи — тяхната умна дъщеря не показа никакво желание да се развива в професията си, чието начало бе положено в Оксфорд, нито пък да използва мозъка и качествата, с които бе надарена. Естествено, за тях трудно щеше да се намери някой достоен за единственото им дете, но с годините достигнаха до извода, че Патрик е много близо до тази чест. Напоследък обаче не им бе убягнало напрежението в брака им и се надяваха манията на Рейчъл по третото й дете да намалее с порастването на Поси. Също като Патрик и те отначало смятаха, че новата терапевтка, от която Рейчъл бе станала толкова зависима, беше сътворила истинско чудо в отношението й към наближаващото майчинство. Ала тази благодарност постепенно бе започнала да се стопява, след като видяха как емоционалното махало на дъщеря им се озова от едната крайност в другата. Сега се бояха какво ще стане, ако се залюлее в обратната посока. Възхищаваха се от предаността на Патрик към вечно недоволната му съпруга, но се опасяваха, че търпението му вече е на изчерпване.

Освен това се безпокояха как ще се отразят върху по-големите й деца нейните постоянни заяждания и натяквания. Смятаха, че прекаленото внимание към Поси ще я разглези и ще я превърне в непоносимо бреме за останалите. Ала се въздържаха да говорят с дъщеря си, тъй като се бояха да я подлагат на излишно напрежение — страх, който се коренеше в тревогата за нея от деня, когато се бе появила толкова неочаквано в късните години на брака им, след като се бяха отказали от всякаква надежда да имат деца.

След няколко нервни съвещания насаме те все пак се решиха за пръв път да изкажат мнението си. Както се очакваше, Рейчъл се обиди и разсърди. В действителност тя обърна много по-голямо внимание на предупрежденията им, отколкото бе склонна да си признае. Въпреки честите предложения на Бронуин да се откаже от брака си, тя не бе сигурна, че иска да се раздели със съпруга си. Ето и сега пътуваше на север, изпълнена с убеждението, че е достатъчно да му покаже колко много все още се нуждае от него и той тутакси ще я посрещне с отворени обятия. Не беше напълно сигурна дали все още желае да бъде в неговите обятия, ала определено искаше те да са готови да я посрещнат.

На път за вкъщи Рейчъл реши да се обади на Бронуин, за да провери каква ще е реакцията й на това евентуално помиряване със съпруга й. Ако й обясни, че би било във финансов интерес на Бронуин да прикотка отново Патрик, дали тя щеше да се съгласи? Мисълта, че Бронуин може да не одобри действията й, я хвърляше в паника. А и без стабилизиращото влияние на Патрик или Ивон не можеше лесно да се справя с капризите на малката си дъщеря.

Червената кола не беше пред къщата и Рейчъл предположи, че Бронуин е отишла да посети някой от клиентите си. Тъй като вече минаваше един часът, а тя знаеше, че терапевтката рядко насрочва часове след дванадесет в петък, реши да я почака. Пусна съобщение на мобилния на Бронуин, пусна радиото и се настани удобно да слуша новините. След половин час все още нямаше и следа от Бронуин и на Рейчъл й хрумна, че приятелката й може да е паркирала колата си отзад, без да я забележи. Затова излезе от колата и заобиколи къщата. Погледна към прозорците на голямата стая, докато минаваше покрай тях, сетне надзърна през стъклото.

Това, което видя — или по-скоро не видя — я вцепени. Стаята беше напълно празна. Нямаше никакви мебели, нито картини по стените. Рейчъл не можеше да повярва на очите си. Спусна се отново към предната врата, надзърна през всички прозорци, потропа на вратата. Нищо. Отиде отново отзад, оглеждайки за някой отворен прозорец, но всички бяха затворени. Къщата изглеждаше напълно безлюдна. Задната врата бе заключена и тя се надигна на пръсти, за да погледне през кухненския прозорец.

Едва не припадна от страх, когато нещо меко се отърка отзад в крака й. Беше козата на Бронуин. Вратата на бараката й беше отворена и животното се бе отвързало. Рейчъл надникна любопитно в бараката, ала вътре нямаше никакви следи. „Но тя не може да си тръгне просто така — отчаяно си помисли Рейчъл, — без да ми каже нито дума.“ Сърцето й заби ускорено. Може би къщата е била ограбена, но не се виждаха никакви следи от насилствено влизане. Дали Бронуин беше добре? Дали не лежеше някъде вътре сред локва кръв, след като е била нападната? Рейчъл не се чувстваше достатъчно силна, за да разбие вратата и да влезе вътре. Краката й се разтрепериха и тя приседна на едно от предните стъпала: „Не мога да продължа живота си без Бронуин — помисли си тя. — Нуждая се от нея.“

Вдигна глава и видя най-близката съседка на Бронуин, беззъбата госпожа Бутроуд, която живееше в една от къщите на хълма, да стои пред нея.

— Сигурно търсите онази жена Бронуин — каза госпожа Бутроуд. Беше обута с домашни чехли и три четвърти чорапи, навити до глезените, които разкриваха краката й, покрити с огромни изпъкнали вени, които приличаха на съвкупяващи се змии.

— Къде е тя? — Рейчъл погледна жената с надежда, отвръщайки поглед от неприятната гледка, ала все пак благодарна, че някой се бе появил на сцената, дори и това да беше само госпожа Бутроуд.

— Е, няма да я намерите — със задоволство отвърна госпожа Бутроуд. — Тя драсна.

— Искате да кажете, че се е преместила?

— Точно както казах — драсна.

— Каза ли къде отива?

— Не рече нищо. — Госпожа Бутроуд, която очевидно се наслаждаваше на ситуацията, пренебрежително изсумтя. — Но пък аз и не съм я питала — информира тя Рейчъл и самодоволно добави: — Аз съм от тия, дет винаги си гле’ат само тяхната работа.

— Кога си е тръгнала? — попита Рейчъл, без да обръща внимание на очевидната лъжа.

— В сряда вечерта — знам, че беше сряда, защото тогава моят Артър ходи в кръчмата да играе дартс. Аз бях излязла да видя дали си идва по пътя, когато я видях да се качва в раздрънканата си кола. Потегли сякаш Ииуй^[1] от Библията се спускаше по Найтън Хил Клайм — заобяснява госпожа Бутроуд, давайки пълна воля на въображението си. — После онзи неин баровски приятел — Майлоу или както там му беше името — довтаса снощи с още двама приятели с голям бял микробус под наем и натовари всичката й мебел. Това беше най-готината част от вечерта. Чувахме ги как трополят вътре, но не си подадоха носовете навън, нито пък рекоха нещо.

Госпожа Бутроуд явно бе доста ядосана от липсата на внимание от страна на любовника на Бронуин и неговата свита.

— После, като започнаха да товарят микробуса — върна се тя към основното повествование, — моят Артър погледна от прозореца на спалнята и ми вика: „Фащам се на бас, че няма да качат кой знае к’во на този микробус“, ама те качиха. — Госпожа Бутроуд спря, за да си поеме дъх. — Тогава този Майлоу и останалите отпрашиха в малките часове. Така че сега ги няма — заключиха, натовариха и дим да ги няма — едва ли някога ще има вест или кост от тях. Моят Артър винаги казваше, че тя е много съмнителна личност и някой ден ще духне без предупреждение. И ето че така и стана. — Госпожа Бутроуд доби тържествуващ вид.

— Не знаете ли дали не е оставила адрес, на който да й препращат пощата или нещо подобно?

— Не и на мен.

— Кой би могъл да има ключ за къщата? — попита Рейчъл, осъзнавайки, че няма никаква представа дали къщата е собственост на Бронуин, а ако не е — кой е собственикът.

— Нямам понятие.

След като си изприказва приказката, госпожа Бутроуд явно изгуби интерес към Рейчъл като към слушател и се затътри нагоре по хълма с домашните си чехли.

Рейчъл обезумя. Извади мобилния си телефон и набра първо номера в Уитъртън Хаус, където се включи телефонният секретар, а след това избра номера на телефона в кабинета на Патрик. За нейно огромно облекчение той отговори.

— Патрик? Аз съм. О, слава богу, че си там! Аз съм в къщата на Бронуин. Случи се нещо ужасно.

— Пострадала ли си? Успокой се и ми кажи какво става.

— Тя си е отишла. Бронуин си е отишла.

— Но ти добре ли си? Наранена ли си? Какво се е случило?

— Да… Не. Не, разбира се, че не съм наранена… но не съм добре. — Рейчъл звучеше истерично. — За мен беше ужасен шок. Къщата е напълно празна. Госпожа Бутроуд каза, че ги е видяла да заминават. О, Патрик, не бих могла да се справя без Бронуин — какво ще правя сега?

— Качи се в колата и ела направо у дома. Скоро ще се видим — без да се трогне, троснато изрече Патрик и веднага затвори.

 

 

Патрик стоеше до бюрото си, когато телефонът иззвъня.

Той се бе свързал с охранителната фирма и бе уредил да се сменят бравите и кода на алармата. Никак не му се нравеше мисълта за предстоящата конфронтация с Рейчъл. Дали тя знаеше какво бе търсила Бронуин в дома му? Отново и отново си припомняше всеки детайл от разигралата се сцена. Тогава внезапно го осени една мисъл. Ами ако не се е опитвала да вземе нещо от чекмеджето, а да го върне обратно? Ами ако вече е била взела ключа от сейфа и тъкмо се е канела да го върне, когато той я е изненадал? Отиде в кабинета си, взе ключа и в този момент му се обади Рейчъл. След като установи, че жена му не е пострадала, първата му реакция беше да й съобщи, че никак не е изненадан от внезапното заминаване на Бронуин, но хленчещият глас на Рейчъл го ядоса. Знаеше, че тя очаква от него да се държи сякаш току-що е преживяла най-голямата трагедия в живота си. Не можеше да не сравнява фалшивата й безпомощност със спомена за истинската трагедия, сполетяла Виктория. Чу колата на жена си, пъхна ключа в джоба си и излезе да я посрещне.

Изражението й, когато излезе от колата, му бе до болка познато — никой не можеше да изглежда по-тъжно и патетично от Рейчъл, когато търсеше симпатия, ала Патрик не беше в настроение да й съчувства.

Целуна я бегло по бузата, а тя политна към него.

— Толкова съм разстроена — простена. — Изживях ужасен шок.

— Да, вече ми каза. Е, не е зле да се вземеш в ръце, защото може да изживееш още един. — Патрик я изправи. — Ела с мен. Ще направим малко пътешествие до мазето.

— До мазето — сега? Защо? Имам нужда да си легна.

— Няма да отнеме много време. Първо трябва да проверим нещо, след това можеш да лежиш колкото си искаш.

Нямаше намерение да й казва за посещението на Бронуин преди първо да проверят съдържанието на сейфа — не вярваше, че ще му каже истината, ако сметнеше, че Бронуин е заподозряна. Тя го последва по стълбите към мазето, без да спира да се оплаква.

Големият старомоден сейф бе скрит зад вратата в дъното на стълбите. Патрик пъхна ключа. Веднага забеляза, че пачката банкноти, която държеше там за спешни случаи, липсва — около триста лири, ако не го лъжеше паметта. В предната преграда имаше няколко стари кожени касетки, които съдържаха бижута, принадлежали някога на бабата на Патрик, които Рейчъл си слагаше при изключителни случаи, но иначе бяха наречени за Софи и Поси.

— Сега ще проверим всичко заедно — рече Патрик.

— О, за бога! — възкликна Рейчъл, ала нещо в изражението му я накара да млъкне.

В първите две касетки, които отвориха, не липсваше нищо. Третата беше празна.

— Какво имаше в тази? — попита Патрик, макар че отлично знаеше.

— Брошката с диаманти и изумруди на баба ти, онази, която се отвинтва и става на медальон и обеци. Никога не си я слагам, защото е прекалено тежка. Странно, че не е тук — знам, че доскоро беше в тази кутия, защото когато показвах бижутата на… — Рейчъл млъкна.

— Когато си ги показвала на кого? — остро попита Патрик.

Рейчъл се смути.

— Виж, какво означава всичко това? Да не би да смяташ, че сме били ограбени?

— Да, точно така смятам. На кого си показала бижутата, Рейчъл, и защо?

— Е, със сигурност не и на някой крадец! — саркастично отвърна тя.

— Тогава — на кого? Чакам.

— Всъщност ги показах на Бронуин, щом толкова искаш да знаеш. — Рейчъл имаше предизвикателен вид, но Патрик знаеше, че е уплашена и объркана. Заговори с неубедителна смелост: — Тя ми показа някои от нейните келтски украшения: сребърни гривни, кръстове и такива неща. Бронуин винаги се е интересувала от бижутериен дизайн, а аз споменах, че имаш няколко красиви семейни бижута, и предложих да й ги покажа. Това е всичко.

— Доведе ли я тук да й ги покажеш?

Рейчъл сви рамене.

— Може и да съм я довела.

— Доведе ли я или не?

— О, Патрик! Не се дръж грубиянски с мен! Не мога да си спомня… ами да, май я доведох. И какво от това?

— Е, в такъв случай може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че заварих приятелката ти до бюрото си в моя кабинет в сряда вечерта, когато се върнах от Лондон. Помислих, че съм я хванал, когато се е опитвала да вземе нещо от чекмеджето, но сега разбирам, че всъщност е връщала ключа от сейфа, след като го е използвала. Странно, че парите и най-ценният предмет са изчезнали от сейфа, а изглежда и Бронуин е офейкала. Знаеше ли, че има досие в полицията?

— Не ставай смешен! Измисляш си всичко това само за да ме дразниш и измъчваш. — Рейчъл изстрелваше думите с изкривено от яд лице.

— Боя се, че не. Фил го е открил. — Патрик погледна жена си със смесица от съжаление и раздразнение. — Помолих го да я провери. Смятам още сега да се обадя в полицията. Трябваше да го направя още когато я залових да тършува из бюрото ми, но заради теб се въздържах.

Рейчъл го хвана за ръката.

— Не, Патрик, не! Не бива! Това ще ме поболее! Трябва да има някакво разумно обяснение!

Той се освободи внимателно от нея и се запъти към кабинета, за да се обади по телефона.

— Съжалявам, Рейчъл, вече съм решил. Може би съм закъснял, след като явно е избягала, голям глупак съм.

Рейчъл изтича след него.

— Ако се обадиш в полицията, никога повече няма да ти проговоря — истерично изкрещя тя. — Аз ще… аз ще те напусна, Патрик. Наистина ще го направя.

Очакваше той тутакси да се разкае и да се опита да поиска прошка от нея, да я умолява и успокоява. Ала нищо подобно не се случи. Невероятно, но той изглежда изобщо не й обърна внимание — този път, след като се свърза с полицията, не затвори слушалката.

След като говори с полицията, Патрик позвъни на Филип Маршъл, който веднага му предложи да присъства, когато полицаите дойдат, за да снемат показанията от Рейчъл — ако случайно възникнат някои „неудобства“, както той ги нарече. Патрик прие с благодарност. Не можеше да не изпитва съжаление към жена си, ала в същото време тъжно осъзна, че чувството му на жал повече не включва любов, а и тя очевидно отдавна бе спряла да се интересува от него.

Филип пристигна малко преди полицията.

Отначало Рейчъл заяви, че няма да говори пред местните полицаи, но Филип успя да я убеди, че това би било изключително неразумно поведение. За щастие те изглежда не се интересуваха от дейността на протестната група, за която — за огромно изумление на Рейчъл — бяха отлично осведомени от някой местен човек. Те изглежда смятаха, че Бронуин я бе образувала повече с цел да манипулира Рейчъл и останалите участници, а не заради някаква кауза — ала другите й дейности, като кражбата на брошки, пари и вероятна търговия с наркотици, бяха съвсем различно нещо.

Рейчъл остана изумена колко много знаеха в полицията за Бронуин, ала в отговор на учтивите, но настоятелни запитвания твърдеше, че няма никаква представа къде може да е отишла. И Патрик, и Филип останаха с убеждението, че от полицията не й повярваха. Самият Патрик не бе особено убеден в искреността й, но беше благодарен, че властите явно възприемаха съпругата му по-скоро като глупава и лековерна жена, отколкото като съучастничка. Те дадоха ясно да се разбере, че се интересуват от по-големи риби и заявиха, че Рейчъл далеч не е първата ограбена клиентка на Бронуин — и преди била вършила подобни неща, но под друго име. Била лишена от правото да практикува и било незаконно да лекува Рейчъл или когото и да било друг. Накрая увериха Патрик, че ще се свържат с него, ако узнаят нещо за брошката или се наложи да зададат допълнителни въпроси на Рейчъл.

— Ще ни уведомите, ако тази жена се свърже със съпругата ви, нали, сър? — каза на тръгване сержантът и се качи в колата си.

След като полицаите си заминаха, Филип каза, че също трябва да се връща в кантората.

— Не мисля, че има за какво да се тревожиш заради протестната група — успокои той Патрик, който излезе да го изпрати до колата, — но не се колебай да ми позвъниш, ако изникне някакво затруднение. Опитай се да я убедиш, че за нейно добро е повече да няма никакъв контакт с Бронуин Ричардс.

— Със сигурност ще го направя! Не мога да ти кажа колко съм ти благодарен, че дойде, Фил. Двамата с Маги сте истински приятели. Както знаете, в момента животът у дома е малко сложен, а вие се държахте фантастично със Софи.

— Софи е прекрасно момиче. Между другото, Маги предлага да дойдете на гости през уикенда, когато момичетата ще се върнат у дома. Какво ще кажеш? Може би ти или Рейчъл ще ни позвъните, за да се разберем кой да отиде да ги вземе утре? — Филип си помисли, че би било истинско чудо, ако Рейчъл отиде да вземе момичетата.

— Разбира се. Ще ти се обадя довечера, когато прахолякът малко се поуталожи — обеща Патрик и лицето му придоби тъжно изражение. — Довиждане, Фил, и още веднъж благодаря.

Когато се върна в къщата, завари Рейчъл да хвърля бясно дрехите си в колата.

— Какво правиш, за бога? Дойдох да видя дали не искаш да ти помогна да си разтовариш багажа, но май товариш още.

— Казах ти, Патрик, че ако се обадиш в полицията, ще те напусна! — драматично заяви тя.

— И къде възнамеряваш да отидеш?

— Връщам се при родителите си, където изглежда съм много по-желана и уважавана, отколкото тук. Дойде ми до гуша и ти не можеш да ме спреш.

— Не съм и помислял да те спирам — студено я осведоми Патрик. — На мен също ми дойде до гуша. Помисли ли за миг какво ще кажа на Софи и Сам? Софи си идва утре сутринта и ще се чуди къде си. Забравила ли си, че сега е голямата й ваканция от колежа или дори и това няма никакво значение за теб? Утре следобед ще позира на Хю, но предполагам, че и това едва ли те интересува.

— Кажи им каквото искаш. Кажи им истината — кажи им, че без помощта на Бронуин аз повече не мога да се справям със семейния живот. — Сякаш го замеряше с думите.

— О, не бъди толкова драматична! И недей да си въобразяваш, че ще отведеш завинаги Поси, тъй като няма да го позволя. За бога, върви и подреди мислите си, Рейчъл. След няколко седмици, когато и двамата се поуспокоим, ще обмислим отново положението и ще решим какво ще правим в бъдеще.

Патрик се завъртя на пети и влезе обратно в къщата. Знаеше, че Рейчъл очаква да остане на стълбите и да я гледа как потегля, ала нямаше никакво намерение да й достави това удоволствие.

В същото време бе достатъчно загрижен за нея, за да позвъни на тъща си и да я осведоми за завръщането на дъщеря й. Помоли я да му се обади, когато Рейчъл пристигне. Изпитваше истинска жал към Норма и Хауърд Ингфийлд. Помисли си, че за тях ще бъде тежко сега, когато наближаваха осемдесетте, да бъдат натоварвани и с проблемите на дъщеря си.

Когато отиде в кухнята да си направи чаша кафе, с тъга установи, че не изпитва нищо, освен облекчение от перспективата за дълготрайното отсъствие на жена си.