Мери Никсън
Венецианската къща (15)

15.

На следващата сутрин небето бе изпъстрено с облаци, сякаш природата още не бе решила в какво настроение ще бъде. И макар да нямаше и следа от блестящата синева на предишния ден, бурята, която заплашваше да връхлети предишната вечер, още не се бе разразила.

Когато Гай слезе долу, Джейк вече бе закусил.

— Може ли тази сутрин да излезем с лодката в морето? — попита момчето и бързо добави: — Защото снощи ми обеща.

— Определено не съм. Казах, че ще излезем, ако времето е хубаво, и ако се оправи, ще го направим. Плаването с лодка винаги е свързано с известни условия и ти отлично го знаеш — освен ако не си забравил всичко, на което миналото лято те учихме с баща ти.

Джейк го изгледа замислено. Усещаше поставения капан, но не искаше да си признае, че е забравил нещо.

— И кога ще знаеш?

— Когато си довърша закуската, което няма да е скоро, ако продължаваш да ми пречиш.

Гай си избра един портокал от купата и подлудяващо бавно си наля кафе, преди да разлисти вчерашния брой на вестника, който Еванти получаваше.

Джейк се замисли над възможностите си. От една страна, знаеше, че Гай не може да понася детски капризи, а той отчаяно искаше да му се хареса. От друга страна, за него не бе тайна, че след смъртта на баща му възрастните рядко се противопоставяха на желанията му и това му даваше допълнителни възможности да постига всичко, което иска.

— Да, знам… — започна той с трагичен глас и с нещастна физиономия, — но ще ми стане много тъжно, ако не можем да отидем…

Гай му хвърли развеселен поглед над ръба на чашата с кафе.

— Никакви „но“! Не ми пробутвай тези патетични глупости, Джейк — сряза го той по начин, който Джейк определи като напълно безчувствен, — защото няма да минат.

— Може ли да отидем с лодката на татко?

— Не, това определено не можем да направим. „Афродита“ е прибрана за зимата. През лятото ще излезем с нея. Ще трябва да се задоволим със старата лодка на Нона, ако на Янис не му трябва.

Гай и Ричард имаха обща лодка, но през зимните месеци я държаха в Гувия — старото, укрепено, сигурно пристанище на острова, скътано в тихия залив, което някога е било толкова стратегически важно за венецианците. Старата лодка на Врахос беше практичен плавателен съд с малка кабина, с избелял навес, за да пази от слънцето, с извънбордов мотор — истинска антика — и без никакви претенции за елегантност.

— Как е майка ти тази сутрин? — нехайно попита Гай, макар вътрешно да се чувстваше като на тръни.

— Не знам — отвърна Джейк. — Дора каза да не я будя, защото щяла да й занесе закуската в леглото. И аз не я събудих — додаде с подчертано послушание.

— Правилно. Дай ми двадесет минути и ще проверим как е времето. Иди и намери Ангелос, а аз ще ви извикам, когато съм готов.

Той все още не беше сигурен каква част от разговора с баба му бе чула Виктория, защото Еванти, без да се колебае нито за миг, бе възкликнала:

— О, Виктория, идваш точно навреме! Гай тъкмо ми казваше такава чудесна новина — която по някакъв начин успял да опази в тайна от теб през целия ден, защото искал аз първа да науча. Франсин ще има бебе! Не е ли прекрасно?

Гай си каза, че каквито и поражения да бе нанесла възрастта върху тялото на баба му, със сигурност не бе засегнала ума й.

— Изглежда напоследък Гай се е специализирал в укриването на новини от мен — сковано отвърна Виктория. Изгледа свирепо братовчед си. — Първо за сватбата си… а сега това. Е, приеми искрените ми поздравления, Гай. — И с тези думи тя се обърна и излезе от стаята.

Гай понечи да я последва, но Еванти го възпря.

— Остави я. Тя е твърде разстроена. Дай й време. А сега, ще ми помогнеш ли да се кача горе? Трябва да си почина малко, ако искам да ви правя компания за вечеря.

Всички се срещнаха за леката вечеря, която Дора им бе приготвила. На масата цареше напрежение, никой не се шегуваше — нямаше ги дори разпалените спорове, които обикновено огласяха трапезарията на Врахос, когато семейството се събираше за пореден път: обикновено всички говореха и се смееха едновременно. Сега от Виктория се излъчваше ледена дистанцираност, и неловко мълчание от Гай, което бе твърде необичайно за двамата. Сковаността бе изместила обичайната радост и лекота, която изпитваха от взаимната си компания. Еванти, която внезапно бе заприличала на стара и уморена жена, направи няколко безуспешни опита да поведе разговор, след което също потъна в мълчание. Веднага щом се нахраниха, тя отиде да си легне, а Виктория се качи с нея.

— Може ли да дойда да ти пожелая лека нощ, когато се кача, Вики? — попита Гай, надявайки се да пробие стената, която тя бе изградила около себе си, но братовчедка му го изгледа с явна неприязън, придружена с едно студено „благодаря, не“ — просто искала да остане сама и да се наспи. След като остана сам в библиотеката, Гай се обади на жена си и изпи повече уиски от запасите на баба си, отколкото възнамеряваше под злия поглед на препарирания орел, който толкова много го плашеше като малко момче.

Когато се озова в бялата спалня от детството си, по-отчаяна и объркана от всякога, с мисли, които се лутаха в главата й, Виктория изобщо не мигна през цялата нощ.

 

 

Надигащият се вятър брулеше клоните на маслиновите дръвчета, когато Гай излезе на терасата. Това нямаше да го спре, ако смяташе да плава сам, ала трябваше да помисли два пъти, преди да изведе двете малки момчета навътре в морето. Бурите можеха да се надигнат със застрашителна скорост и освен грижата му за сигурността, никак не му се искаше да се озове насред морето с две деца, страдащи от морска болест. Той смяташе да се отправят надолу по брега, отвъд Агия София^[1], и да се доберат до един малък и необитаем скалист остров на около километър и половина от брега — обект на безброй експедиции, когато той, Ричард и Виктория бяха деца, едно място, изпълнено със стотици щастливи спомени. Изведнъж бе обхванат от страстен копнеж да отиде отново там — да се изправи срещу собствените си демони, да се опита да реши какво ще прави в бъдеще и да остави призраците да спят спокойно в миналото, — но навярно природата нямаше да му направи тази услуга. А и конкретно за тази цел трябваше да бъде сам. Островът беше безлюден от години, с изключение на прелетните лястовици, които си свиваха гнезда или подновяваха старите сред каменните руини, които някога са били стара къща — гостоприемно и изключително приятно убежище след дългото им пътуване от Африка. Миналото лято Гай, Ричард и Виктория заведоха Джейк там и прекараха един идиличен ден, плуваха, излежаваха се на слънце. После запалиха огън на плажа и си изпекоха шишчета. Натъкнаха се на останките от груба дървена детска къщичка, която Сократис, съпругът на Нафсика, им бе построил преди години. Тогава се бяха запалили по къмпингите. Джейк беше очарован и прекара безкрайно щастлив ден в къщичката. Оттогава все си мечтаеше да посетят отново този рай. Гай беше благодарен, че не го бе споменал миналата вечер.

— Вятърът е твърде силен, за да излезем навътре в морето — каза той. — Какво ще кажете да отидем до пристанището в Криовриси и да хапнем сладолед?

— Върховно! — засия Джейк насреща му. За него всяко пътуване с лодка бе удоволствие.

— Можем да се опитаме да хванем някоя и друга риба на вълнолома, така че вземи малко хляб за стръв и си облечи якето. Аз ще взема въдиците и кукичките и ще попитам Дора дали няма някакви поръчки. — Помисли си, че ако вятърът се засили, може да се обади на Янис да дойде да прибере момчетата с колата, а той да се върне с лодката.

Дора беше в кухнята и тъкмо се канеше да се качи горе да занесе закуската на Виктория. Нафсика седеше край дървената кухненска маса, изтъркана почти до бяло през годините, и дъвчеше с беззъбата си уста попара от хляб и мляко. Имаше идеален комплект изкуствени зъби, изработени от зъболекаря в Керкира и заплатени от Еванти, но се отнасяше към тях също както към най-хубавата си рокля — слагаше си ги само при специални случаи. Беше облечена в обичайните си черни дрехи, а лицето й бе кафяво и сбръчкано като орехова черупка. Нафсика беше няколко години по-млада от Еванти, но палещото средиземноморско слънце бе безмилостно към жените, ако не се предпазваха от него и не полагаха специални грижи за кожата си. Когато беше на четиридесет, Нафсика изглеждаше на шестдесет, докато преди да навърши седемдесет, Еванти винаги бе изглеждала по-млада за годините си. Нафсика поздрави Гай с искреното обожание, което Виктория смяташе за влудяващо покорство, което тя проявяваше към мъжкия пол. Виктория винаги бе твърдяла, че Нафсика е развалила Гай още когато бяха деца, поощрявайки и най-скандалното му и арогантно поведение. Еванти вече бе съобщила на Дора новината за бременността на Франсин, когато я бе извикала, за да й занесе билковия чай. Явно Гай щеше да закъснее за предстоящото пътуване с лодка, тъй като Нафсика настоя не само да отпразнуват събитието с пълна чаша „Метакса“ — далеч не от предпочитаните му сутрешни напитки, — но и да го осветли относно всяко възможно усложнение, което би могло да съпътства едно раждане.

Тъкмо изливаше в гърлото си последните капки от силния гръцки коняк, когато Дора се върна с таблата със закуската.

— Доста бързо се оправи — отбеляза той, после видя, че закуската си стои недокосната. — Тя не е хапнала нищо, не е ли добре?

— Нямаше я в стаята й — отвърна Дора. — Не знам къде е. Не е с кирия, защото проверих.

— Вероятно е излязла да се поразходи — безгрижно предположи Гай. — Навярно е горе на скалата — знаеш колко обича това място. Сигурно ще я срещнем, когато слизаме към брега. Хайде, да тръгваме, момчета.

— Аз ще дойда с вас, за да донеса резервната туба бензин — каза Янис, появил се на прага на кухнята. — Мисля, че резервоарът е почти празен. Ще налеем, за да има за всеки случай, а после ще заредите допълнително в Криовриси.

Обаче докато слизаха, не срещнаха Виктория. Момчетата крещяха и се смееха, бутаха се едно друго и се търкаляха надолу по хълма като две палета, а Гай и Янис крачеха бързо по пътеката, оглеждайки се внимателно за нея. Когато слязоха на брега, морето беше малко развълнувано, вятърът определено се засилваше, а на пристана не се виждаше никаква лодка.

— Къде, по дяволите… — започна Гай, после възкликна: — О, боже!

Двамата с Янис се спогледаха.

— Виктория… не би могла да излезе сама, нали? При това време?

— Изглежда го е направила. Къде другаде би могла да бъде лодката, а и тя самата? Колко бензин имаше? — попита Гай.

— Достатъчно да стигне до Криовриси. Но не и за по-нататък. — Обикновено веселото лице на Янис се бе сгърчило от тревога.

Черните облаци над главите им се сгъстяваха и паднаха няколко капки дъжд.

Въпреки че Виктория умееше да управлява лодка, плаването не беше нейна страст, както бе при момчетата, и общо взето, беше доста нервен моряк; наслаждаваше се на морските им експедиции, но когато някой друг стоеше зад руля. Можеше да отиде на пазар с лодката до Криовриси или да заведе Джейк до близкия залив при хубаво и слънчево време, но определено нямаше навик да предприема самотни пътувания за развлечение. При нормални обстоятелства Гай не би се разтревожил особено, обаче в момента обстоятелствата бяха всичко друго, но не и нормални. Миналата вечер бе споделил с баба си, че се страхува да не би разкритията му да я тласнат в пропастта. Спомни си как бе застанала на ръба на скалата в Ангелокастро и внезапно го обзе вледеняващ ужас.

Извади клетъчния телефон от джоба си.

— Какъв е номерът на Петрос? — бързо попита той. — Мамка му! Мамка му! Забравих, че тук няма обхват за сигналите. Ще се върна, за да се обадя по телефона от къщата. Има ли някой друг, който би могъл да ни даде назаем лодка, ако не мога да се свържа с Петрос?

. Янис поклати глава.

— Петрос е най-добрият.

Петрос Калудис беше предприемач от Криовриси. Баща му беше местен рибар и отначало Петрос бе започнал с наемането на лодки за туристическия сезон, после бизнесът му бързо се бе превърнал в процъфтяващо предприятие. Сега той и съпругата му, англичанка, притежаваха популярния бар „Пристанищни светлини“ и почти не бяха останали местни пристанища, където да нямаха недвижима собственост. Гай и Виктория го познаваха, откакто се помнеха, а Петрос и Гай често излизаха заедно в морето.

— Какво е станало с лодката? Къде е мама? — Гласът на Джейк несигурно затрепери.

Гай се наведе и го прегърна през раменете. Костите на Джейк бяха толкова фини и крехки. Все едно държеше птичка.

— Виж, изглежда мама ни е изпреварила, старче, и е взела лодката. Когато се върне, ще й дадем да се разбере — така да ни провали екскурзията! Но сега трябва да й занеса бензин и искам двамата да се държите като големи и да не се плашите. Ти и Ангелос ще останете с Янис, а аз ще отида да я намеря.

— Тя няма да бъде застреляна, нали? — прошепна Джейк.

— Разбира се, че не. — Гърлото на Гай се сви. — Но при този вятър тя ще има нужда от помощ за лодката, а най-добрият начин да й помогнеш, е да останеш с Янис и Ангелос, за да мога аз да я доведа. Разбра ли? — Джейк кимна. — Добро момче.

Гай заговори бързо на гръцки на Янис, който се съгласи да остане на пристана и да гледа за Виктория, докато Гай телефонира на Петрос от къщата, за да наеме лодка. Щеше да изпрати Дора да прибере момчетата.

Добре че се поддържаше в добра форма. Затича се нагоре по стръмната пътека.

 

 

Когато Гай позвъни, Петрос тъкмо влизаше в бара.

— О Thee mou! Къде е отишла?

— Само един Бог знае. Но може да се е отправила надолу към Агия София. — Гай имаше силно предчувствие, че Виктория, също като него, може да е искала да отиде на острова.

Петрос каза, че тръгва веднага към Врахос с бързоходната си лодка и ще вземе Гай.

— По-бързо е така, отколкото с кола, и ако е някъде между Криовриси и Врахос ще я видя, преди да стигна до теб. Ще изпратя Спиро и Никос с колата.

През летния сезон Петрос всяка вечер патрулираше с моторницата си покрай брега, за да се увери, че никой от клиентите му не е изпаднал в беда и че всички наети лодки, — повечето от летовниците навярно и понятие си нямаха от лодки — са налице и грижливо закотвени. Ако времето беше лошо, изпращаше братята си да приберат лодките на сигурно място в пристанището на Криовриси, докато вятърът стихне.

— Аз ще бъда на пристана — рече Гай и затвори.

Само след десетина минути моторницата на Петрос пристигна с рев и двамата с Гай се отправиха на юг. Оглеждаха тревожно морето и всеки малък залив по крайбрежната ивица. Минаха покрай Спилия, известен с дълбоката си пещера, покрай малкото пристанище на Агия София с двете конкурентни таверни — доскоро там можеше да се стигне само по море, но сега мястото се свързваше с главното шосе със стръмна пътека. Никъде нямаше и следа от Виктория и лодката. Гай нямаше представа от колко време я няма, нито какви са били намеренията й, но докато се насочваха към острова, известен на местните като Хелидония — острова на лястовиците, — отчаяно се надяваше предчувствието му да не го е подвело.

 

 

Към пет часа сутринта Виктория се бе отказала от всякаква надежда, че може да заспи — или по-скоро реши, че няма да може да понесе вероятността след осем часа безсъние да се унесе внезапно в неспокоен сън, само за да се събуди след два часа и отново да се изправи пред мъчителната действителност. Разтвори капаците на прозореца и се наведе навън. Чувстваше се ужасно. По небето вече се виждаха първите отблясъци на зората и всичко изглеждаше необичайно застинало — сякаш целият остров бе затаил дъх в очакване нещо да се случи. Отчаяно се нуждаеше да сложи в ред мислите си, преди да се срещне с когото и да било: Гай, Еванти, дори Джейк, но най-вече Гай. Нямаше представа как ще успее да се справи с всичките объркани чувства, които изпитваше към него. Морето винаги беше за нея източник на подкрепа и изцеление — ще излезе от къщата, ще се изкачи на високата скала, за да наблюдава как слънцето бавно се издига над планините, ще гледа морето и ще мисли.

Влезе на пръсти в стаята на Джейк. През нощта бе оставила свързващата врата открехната, а една нощна лампа светеше. Видя, че синът й спи спокойно — едната му ръка бе преметната върху възглавницата, а другата стискаше старото плюшено зайче, неговото постоянно нощно другарче. Остана така, загледана в него, изпълнена с тревога за настоящето му и със страх и несигурност за бъдещето.

Виктория потръпна, затвори тихо вратата и се върна в спалнята си. Облече се бързо, нахлузи чорапите, взе маратонките си в една ръка и се спусна безшумно на пръсти надолу по стълбите; докато прекосяваше салона с издайническия проскърцващ под, за миг се изплаши, че ще събуди цялата къща, но наоколо продължаваше да цари тишина. Вдъхна познатите аромати на стаята; острият мирис на запалените опушени маслинови клонки се смесваше с по-тежкото ухание на лилиите; в миризмата на старите книги в тежки кожени подвързии се усещаше лекият дъх от парфюма на Еванти. Обикновено всички тези миризми й действаха успокояващо, ала тази сутрин за разстроения й ум те бяха останки от един свят, който изглежда се рушеше около нея.

Отварянето на високите и двойни врати беше доста шумна операция и след като успя да се справи с тежкото желязно резе, особено с превъртането на големия ключ в ключалката, тя с облекчение се измъкна на терасата, обу маратонките си, прекоси безшумно каменните плочи и се спусна по външните стъпала. Петлите кукуригаха, а магарето се обаждаше дрезгаво откъм маслиновата гора, всички звуци събуждаха спомени от детството й — макар че магаретата вече не се използваха като работен добитък, а онези, които просто бяха изоставени, отдавна бяха подивели и се бяха превърнали в сериозен проблем за острова. Мисълта да се натъкне на някое подивяло магаре я изпълни с ужас.

Когато стигна до издадената скала, вятърът откъм морето духаше сред клоните на маслиновите дървета, преобръщайки листата им и превръщайки ги от зелени в сребристи и обратно в сивото начало на новия ден. Албания не се виждаше, обвита в облаци, а морето приличаше на разтопено олово — гледката далеч не можеше да се определи като красива. Виктория реши да отиде по-близо до морето и заслиза към залива. Стотици спомени нахлуха в съзнанието й — припомни си многобройните експедиции с Ричард и Гай, как се промъкваха по неравната пътека, виеща се между шубраците и зелените дъбове.

Когато видя лодката, изобщо не се спря, за да помисли, а импулсивно разви въжето, изтегли я и се прехвърли на борда. Пусна мотора във водата и дръпна шнура.

В началото нямаше наум някое конкретно място. Просто се бе отдала на освобождаващото усещане за бягство, докато пореше вълните и се наслаждаваше на соления вкус на водните пръски върху устните си, на вятъра, рошещ косите й. Едва след като мина покрай пристанището на Спилия, й хрумна идеята да стигне до другия край на острова. Изведнъж й се стори страшно важно да се добере дотам — сякаш именно там щеше да открие магическото разрешение на проблемите си, сякаш щеше да върне миналото и да го промени. Една част на съзнанието й регистрираше, че времето се разваля и морето става все по-бурно — вълните се удряха в лодката с нарастваща ярост — и че никога досега не е била сама в морето при толкова лошо време. Ала в същото време се чувстваше някак откъсната от всичко, сякаш нищо вече нямаше значение. Все едно бе изолирана от действителността и когато островът изникна пред взора й, тя се изпълни с чувство на безкраен триумф.

Вълните се разбиваха високо в скалите, разпръсквайки големи фонтани водна пяна. Виктория си помисли, че може би ще й бъде трудно да акостира. Още по-лошо — ако успееше да акостира, дали щеше да има достатъчно сили да върже лодката здраво? Сякаш през нея премина електрически ток, който я разтърси толкова силно, че тя буквално подскочи — и дойде на себе си.

Ала с разума дойде и страхът. Как може да е такава глупачка! Какво, за бога, я бе прихванало? Изобщо не биваше и да помисля да идва на острова днес и колкото по-бързо обърне лодката и се върне у дома, толкова по-добре. Може би щеше да успее да се прибере, преди да открият, че с помрачения си от нещастието мозък бе предприела тази безсмислена и опасна експедиция. Знаеше, че с насрещния вятър ще й бъде много по-трудно и по-бавно да се върне обратно, а и всеки момент от небето щеше да рукне дъжд. Опита се да обърне лодката срещу вълните и си помисли, че ако Джейк се е събудил, сигурно ще се промъкне в стаята й, ще се пъхне в леглото й, както често правеше, когато се събудеше рано — и ще открие, че я няма. Джейк! „Да не би напълно да съм откачила? — с ужас си помисли младата жена. — Как можах да направя нещо толкова безразсъдно?“ Обзе я паника.

В същия момент осъзна, че моторът ту засилва своя грохот, ту го забавя, но нямаше представа какво може да означава това. „Мили боже! — започна горещо да се моли тя. — Не позволявай да се развали! Помогни ми! Спаси ме! Спаси ме… заради Джейк…“ И Виктория се впусна в трескав пазарлък с непознатата божествена сила, в чието съществувание напоследък бе започнала да се съмнява. Спомни си за иконата на Врахос и се усети, че бъбри несвързано молитвите от детството, на които Еванти я бе научила преди толкова години. Отчаяно призоваваше двамата светци, изобразени върху иконата — и двамата творци на безброй чудеса, — и мълвеше имената им отново и отново. Вече бе мокра до кости, а сълзите, които се стичаха по лицето й, се смесваха с дъжда и водните пръски.

Точно в този момент моторът се задави и окончателно замлъкна.