Ребека Джеймс
Красиво зло (34)

Трийсет и трета глава

Чуваш зад себе си стъпки — високото почукване на токчета по бетон, — но не се замисляш. Стъпките се чуват по-ясно, приближават се и двамата с него отстъпвате настрана, за да направите на жената място да мине. Но тя спира, слага ръце на хълбоците си и се обръща с лице към теб. Стъмнява се, затова ти трябва един миг, преди да осъзнаеш коя е. Алис.

Тя накланя глава на една страна, усмихва се.

— Катрин — казва. И от бавния й внимателен говор разбираш — пияна е. Накланя се напред. — Знаех, че ще те намеря тук. Знаех, че ако изчакам достатъчно дълго, накрая ще попадна на теб и стария Мики.

Той те дръпва настрана, стиска здраво ръката ти. Ти продължаваш да вървиш.

— Такава прекрасна дива нощ, че да излезеш и да се поразходиш, нали? — Тя върви плътно зад вас и говори с изкуствено приятелски тон. — Толкова се радвам да те срещна. Е, всъщност и двама ви. Имаме да си говорим за толкова много неща.

Започваш да вървиш по-бързо, не се обръщаш. Не отговаряш.

— Стига де! Спрете и двамата. Не искате ли да си побъбрим?

Той стиска ръката ти. Продължаваш да вървиш.

— Добре тогава. Може би не искате да говорите. Мога да ви разбера. Но аз искам да говоря. Всъщност изпитвам нужда да говоря. Има много неща, които останаха неизказани, Катрин, много неща, които не знаеш за онази нощ. — Разсмива се злобно. — Знам, че знаеш за коя нощ говоря. Онази нощ.

Спираш да вървиш.

Тя се смее зад гърба ти.

— О, това привлече вниманието ти, нали? Хмм? Не можеш винаги да бягаш, нали, Кейти? Понякога се налага да се изправиш лице в лице с истината.

Обръщаш се с лице към нея.

— За какво говориш? Какво си наумила сега?

Тя слага ръце на хълбоците си и те оглежда от горе до долу.

— Какво е да имаш съвършения живот, Катрин? Идеалното семейство? Сигурно е приятно да си разглезена, да не забелязваш страданието на другите?

— Идеалното семейство ли? Да не забелязваш страданието? — питаш, без да вярваш на ушите си. — Да не се шегуваш, Алис? Малката ми сестричка беше убита. Семейството ми съвсем не е щастливо, съвсем не е идеално.

— Но родителите ти те обичат, нали? — присмива се тя. — Знам, че е така. Виждала съм ги. Обожават въздуха, който дишаш. Затова си толкова самодоволна. Затова не ти пука.

— Затова не ми пука за какво? Ти си луда, Алис. Говориш с гатанки.

— Не ти пука за хора като нас. Като мен и брат ми.

Клатиш глава объркана.

— Какво, за бога…

— За хората като теб всичко е лесно, Катрин. Родителите ти те обичат. Целият свят те обича. Никога не се е налагало да доказваш нищо на никого. А ако убият сестра ти, разбира се, че всички застават на твоя страна, всички просто те приемат за невинна, не е станало по твоя вина.

— Наистина не беше по моя вина. — Въпреки надигащата се у теб истерия, въпреки гнева, който те подтиква да се разкрещиш и да се нахвърлиш върху нея, гласът ти звучи спокойно, почти нормално. — Как смееш дори да го кажеш! А освен това грешиш. Хората бяха ужасни, когато убиха Рейчъл. Беше ужасно. Казвала съм ти го.

— Ужасно ли? Каква жалка думичка. Не мисля, че може да е било толкова ужасно, колкото казваш. Не са те хвърлили в затвора, нали? Не са те обвинили в убийство, нали?

Мик те дръпва за ръката и ти казва да спреш, да се отдалечиш, но ти си прекалено ядосана, прекалено възбудена, за да си тръгнеш. Отблъскваш ръката му и оставаш на мястото си.

— Разбира се, че не! — Сега гневът в гласа ти е съвсем очевиден. — Не съм направила нищо!

— О! Но всъщност си направила, не е ли така? — Алис се усмихва и в гласа й звучи престорена интимност. — Предполагам, на повърхността може да изглежда, че си невинна. За някого, който не знае истината. Но ти и аз я знаем, не е ли така?

— Не, Алис. Не.

Дълбоко в себе си разбираш, че този разговор е безсмислен, но се чувстваш принудена да се защитиш, да се отбраняваш срещу нечестността на думите й.

— Грешиш. Това, което казваш, е отвратително. Нечестно. Невярно. Просто се уплаших. Видях светлина и побягнах за помощ. Ужасих се. Нямах друг избор.

— О, но всъщност си имала избор, Катрин. Имала си много избори онази нощ. И всеки път си правила погрешния. Всеки… път.

— Не. — Поклащаш глава, опитваш да не се разплачеш. — Не. Грешиш.

Тя се навежда към теб. Заговаря тихо:

— Не е трябвало да бягаш, Катрин.

— Трябваше. Нямах друг избор.

— Не. — Тя се изправя, скръства ръце на гърдите си и заговаря авторитетно: — Не си оставила на тях никакъв избор, когато си избягала. Принудила си ги да направят нещо, което не са искали.

— Защо го казваш? — Сега вече крещиш, побесняла от гняв, сграбчваш я за ръката и я стискаш здраво. — Защо? Защо казваш, че всички избори са били в мои ръце? Те ни отвлякоха против волята ни. Те бяха онези, които имаха избор. Не аз. Не сестра ми. Ние бяхме жертви. Защо искаш да защитаваш такива животни?

— Животни ли? — поклаща глава тя. — Виждаш ли как ги наричаш, Катрин? Не е много мило, нали? Не е много честно.

— Те наистина са животни. — Почти изплюваш думите. — Те убиха сестра ми. Надявам се, че ще горят в ада.

— Брат ми не е животно. — Лицето й се разкривява в изражение на такава горчивина, че за миг изглежда грозна. — Той не е животно.

— Брат ти ли? — Поклащаш глава. — За какво говориш.

Лицето й отново се променя, тя изведнъж се разплаква и заговаря с висок и треперещ глас:

— Никой не го е обичал. Никой. Нито истинската ни майка. Нито кучките, които ни разделиха. Никой. Не мислиш ли, че го е боляло от това? Не мислиш ли, че ако собствената ти майка не те иска, това може да те накара да откачиш? Не мислиш ли, че можеха да го извинят, задето е оплескал нещата, задето се е объркал?

— Алис. — Продължаваш да я стискаш за ръката. Искаш да те погледне, да се успокои, да престане да говори глупости. Държанието й е плашещо, ирационално, налудничаво. Питаш се дали не трябва да я заведеш на лекар. — Не знам за какво говориш. Това са безсмислици.

Тя се дръпва и те поглежда. Изражението й е изпълнено с презрение.

— Ти превърна малкото ми братче в убиец. Прати го в затвора.

— О, за бога!

— Прати го в затвора. — Тя произнася всяка дума бавно и отчетливо. После се усмихва — студена и отмъстителна усмивка, от която сърцето ти се смразява. — Как да го обясня по-ясно? Шон. Малкото ми братче. Ти го прати в затвора.

— Не познавам малкото ти братче. Откъде…

— Шон — прекъсва ме тя. — Шон Ънрайт.

— Но това е… той не е…

— Да. Той е.

И изведнъж разбираш. Разбираш всичко. Приятелството й с теб. Злобата й. Това е била причината през цялото време. Нейният брат. Твоята сестра. Това.

Шон Ънрайт. Момчето от задната седалка на колата. Дебелото момче с хубавото лице. Беше толкова нервен… изглеждаше толкова уплашен…

И все пак той нарани сестра ти. Преднамерено, без милост. Направи избора си.

Продължаваш да стоиш, неподвижна и няма като статуя, и да се взираш в нея. Изпитваш необходимост едновременно да я удариш и да й се извиниш. Тя отвръща на погледа ти с триумфална усмивка на злорадство. Тъкмо се каниш да протегнеш ръка и да я зашлевиш през лицето, когато той те дръпва, подканва те да тръгваш.

— Катрин. Хайде. Да вървим.

Обгръща раменете ти с ръка и те принуждава да се извърнеш, да продължиш, да тръгнеш към къщи. Започнало е да вали и водата се стича по лицето и косата ти. Когато пристигнеш, ще си цялата мокра.

Тя тръгва след вас.

— Хубава идея, Мик. Става много мокро, нали? Всички трябва да отидем у вас. Да поговорим още малко за това.

Той спира. Усещаш яростта му в начина, по който стиска рамото ти, чуваш я в тона на гласа му.

— Махай се, Алис. Махни се от нас, да те вземат дяволите! Остави ни на мира или ще позвъня в полицията. Говоря сериозно. Махай се. Веднага!

— В полицията ли? И какво могат да направят те? Във всеки случай не направиха нищо за малкото ми братче. — Извръща глава на една страна и се нацупва. — О, но те обичат хора като вас, нали? Привилегировани шибаняци като вас двамата. Винаги са на ваша страна, нали?

Не спира да дърдори за полицията, докато вие двамата се обръщате и продължавате напред. Тогава гласът й изведнъж се променя.

— Ауу, нека не се караме. Хей! Знам какво да направим. Защо всички не се съблечем и не отидем да се гмурнем във водата? Да се опознаем малко по-… интимно.

А после хуква пред теб, надолу по тревистия склон, а след това по брега. Навежда се, изхлузва обувките си и ги захвърля на пясъка. Оставя жилетката си да падне, вдига роклята над главата си с едно–единствено бързо движение.

— Хайде, Катрин! — изкрещява. Косата се развява диво над лицето й. — Не се дръж като страхлива пуйка през целия си живот. Сега можеш да покажеш, че имаш поне малко кураж. Хайде!

Влиза тичешком право във водата. Тича през бушуващите вълни, докато водата стига до бедрата й, а после се гмурва и изчезва.

Той поглежда към теб. На лицето му е изписан страх.

— Мамка му! — изругава. А после и той изчезва — хуква надолу по склона към плажа. Ти го следваш.

Заедно заставате на брега и крещите името й:

— Алис! Алис!

— Алис! Къде си? Алис! — Той е влязъл във водата, както си е с обувки, и крещи с всичка сила, свил ръце на фуния около устата си. — Майната му, ще се удави! Алис!

И тогава я чуваш.

— Помощ!

Викът е толкова слаб, идва от много, много далеч. Край водата е толкова ветровито, толкова студено и мокро, а вълните ви блъскат така безмилостно. Но отново я чуваш.

— Помощ!

Той се втурва по пясъчната ивица.

— Насам. Алис! Алис! Мисля, че я виждам.

А после поглежда към теб, втурва се към теб, целува те по бузата.

— Не — казваш. — Не.

Само това. Но вече е прекалено късно. Той побягва към водата с обувки и по дрехи и преди да успееш да му напомниш дори да си свали дънките, е изчезнал.

Стоиш там. Изкрещяваш името му. Отново го крещиш. Ридаеш. Тичаш нагоре-надолу по брега. Не чуваш нищо, не виждаш нищо — само черна, черна вода.

Но този път няма да си страхливка. Няма да избягаш. Този път ще проявиш кураж.

Навлизаш във водата. Вървиш бавно и крещиш името му отново и отново, защото не знаеш къде е, не знаеш как да го намериш. Вървиш, докато водата започва да се блъска около бедрата ти. Течението е толкова силно, че усещаш как те дърпа, как иска да те събори. Тъкмо се каниш да се гмурнеш, да се предадеш, да се откажеш, когато го чуваш. Викове. Мъже и жени. Крясъци.

А после някой те сграбчва и ти падаш под водата. Някой ти причинява болка, дърпа те за косата. Дърпа те, влачи те, водата се плиска в лицето ти, навлиза в устата ти, в очите ти. Последно силно дръпване, и си навън, просната по гръб на пясъка.

 

 

Слагаш ръка на бузата му и незабавно я отдръпваш.

Кожата на мъртвите на пипане вече не е като кожа. Не е като нищо човешко — прекалено е студена, корава и безжизнена. Той си е отишъл — тази скована неподвижна сива форма на леглото е просто празен контейнер, черупка — и ти не изпитваш никакво желание да целунеш тези морави устни, да докоснеш ледената буза. В тази мрачна болнична стая няма нищо за теб — само студена и мрачна празнота, която няма отговори, не може да донесе мир, не може да дари утеха на живите.