Ребека Джеймс
Красиво зло (32)

Трийсет и първа глава

През следващите няколко дни, докато Мик работи, прекарвам по няколко часа всяка вечер в приготовления за преместването. Връщам се у Вивиан и опаковам вещите си. Вече не съм толкова уморена, колкото бях по-рано, и ми е приятно да подреждам нещата си, да мечтая за новия си живот с Мик. Фактът, че родителите ми толкова очевидно го харесват и че мама е изненадващо щастлива заради бебето, е разсеял повечето от съмненията ми. Постъпваме правилно. Обичаме се. Всичко ще е прекрасно.

Изпращам на Вивиан имейл, че се изнасям. Обещавам да вземам пощата й и да държа нещата под око, докато се завърне. Завършвам съобщението си с извинения, задето я предупреждавам толкова късно. Тя отговаря:

Не се извинявай! Знаех си, че има причина да изглеждаш толкова щастлива, и мисля, че е фантастично, задето си срещнала някого, който те кара да се чувстваш по този начин. Нямам търпение да те видя(ида се запозная с твоя Мик!), когато се върна у дома.

Пази се. Много целувки.

Леля Вив

Отговорът на Вивиан не би могъл да ме направи по-щастлива. Възприемам радостта й като още едно потвърждение, че с Мик постъпваме правилно. Не нараняваме никого, не правим нищо грешно и въпреки младостта си, въпреки неочакваността на ситуацията, всичко ще се нареди.

Прекарвам три вечери в работа, докато опаковам вещите си у Вивиан, и заличавам всички следи от себе си в апартамента й. Искам да го оставя блестящ от чистота, без нито едно петънце в знак на благодарност към нея, задето ми позволи да живея тук. Приключвам в десет и половина в петък вечерта и се чудя дали все още имам време да хвана края на програмата на Мик. Когато свърши, той ще ми се обади, ще дойде у Вивиан и ще ми помогне, ако все още работя. Но все още не се е обадил и предполагам, че има голяма публика, затова още свирят. Решавам да го взема, да го изненадам.

Навън вали и пътят е мокър и тъмен, затова карам бавно и пристигам чак в единайсет. Кръчмата е тиха, почти празна, сцената е разчистена.

Мик не е на бара, затова отивам зад сцената. Чувам гласа му и се отправям към осветената стая, но спирам и правя крачка назад, когато я виждам вътре. Алис. Облегнала се е на една маса и е кръстосала дългите си крака.

— О, за бога! — казва тя, гласът й е провлечен и бавен от изпития алкохол. — Какво лошо има? На кого ще навредим? Как изобщо ще разбере някой?

Мик е обърнат с гръб към нея и навива електрически кабели. Поклаща глава.

— Ти си луда. Отказвам да водя този разговор. Махай се!

— О, стига! — Тя се смее, отмята коса с предизвикателен, но безполезен жест. Мик дори не поглежда към нея. — Безплатен секс. Ето какво ти предлагам. Страхотен секс без никакви условия. Защо не искаш? Що за мъж си?

Мик се разсмива.

— Мисля, че въпросът по-скоро е що за човек си ти? Що за приятелка?

Обръща се, за да застане с лице към нея, и ме вижда. Спира.

— Катрин.

Алис се извръща към мен. За частица от секундата изглежда обезпокоена, но незабавно възвръща самообладанието си, усмихва се, протяга ръка.

— Катрин!

Застанала в рамката на вратата, се взирам в Алис.

— Какво правиш тук?

— О, видях една обява във вестника. И си помислих, че мога да проявя подкрепа, да дойда и да послушам как свири приятелят ми. — Протяга ръка към Мик и се усмихва. — Всъщност си мислех, че ще си тук, Катрин. Надявах се да си поговорим. Напоследък е много трудно да те намери човек.

За миг обмислям възможността да се изправя срещу нея, да я попитам защо е казала на родителите ми, че вземам наркотици, защо се опитва да прелъсти гаджето ми, защо е толкова решена да продължи да ме наранява, но бързо променям решението си. Няма смисъл. Не искам да чувам обяснението й — няма рационално или допустимо извинение за всичко, което е направила — и не желая да слушам поредното й неискрено извинение. Мисълта за подобен разговор е отблъскваща — отблъскващо е дори само да стоя до нея. Просто искам да се махна оттук.

— Готов ли си да тръгваме? — обръщам се към Мик.

— Да.

Той спира да навива кабелите и ги сритва в купчина. Знам, че това не е типично за него, виждала съм го по-рано как ги прибира — винаги е бил педантичен, но очевидно иска да се махне от Алис също толкова отчаяно, колкото и аз.

— Хубаво. — Тя плясва с ръце, изправя се и леко залита. — Къде отиваме?

— Не знам къде отиваш ти. — Гласът на Мик е леденостуден. Той обвива ръка около раменете ми. — Ние си отиваме у дома.

— Тогава ще дойда с вас. Може пък да е забавно. Само ние тримата.

Остава близо зад нас, докато излизаме от бара и вървим по улицата към мястото, където е паркирана колата.

— Трима е по-хубаво от двама. Не мислиш ли, Катрин? А?

Когато стигаме до колата, той ми отваря вратата до шофьора, но преди да се кача, се обръщам към Алис:

— Върви си у дома. Иди си вкъщи и си почини. И отсега нататък просто ме остави на мира. Излез от живота ми. Ти си болна. Съжалявам те. Наистина имаш нужда от помощ.

Тя поклаща глава, усмихва се подигравателно и горната й устна се свива отвратено.

— Аз ли съм болна? Аз ли? Странно. Аз пък си мислех, че ти си тази, която има проблем, Кейти. Мислех, че ти беше тази, която остави сестра си…

— Катрин! — Гласът на Мик е твърд. Вече е седнал зад волана и е включил двигателя. — Просто влез. Влез и затвори вратата.

Така и правя. Мик заключва вратите, включва фаровете, проверява огледалото за обратно виждане, за да види как трябва да потегли. Алис задържа очите си приковани в моите през предното стъкло и установявам, че е невъзможно да отклоня поглед от нейния, да го насоча настрана. И точно когато Мик отдръпва колата от бордюра, Алис се усмихва — студено и празно опъване на устните — и пристъпва напред, право пред гумите.

— Мик! — изкрещявам. — Спри! Чакай!

Но е прекалено късно. Чувам ужасен, противен звук, когато Алис пада на паважа.

— Мамка му! Исусе Христе! Мамка му! — Мик набива спирачките и само след миг е вън от колата.

Не мога да помръдна, не мога да погледна. Сърцето ми бие, бие и аз се взирам с празен поглед през предното стъкло към насрещния трафик. „Свърши се — мисля си. — Получи това, което искаше. Разруши всичко. Свърши се. Свърши се.“

— Алис! — чувам да крещи Мик и усещам паниката в гласа му. — Добре ли си? Наранена ли си? Алис!

И тогава го чувам: пронизителния истеричен звук на смеха й.