Джефри Арчър
Времето ще покаже (54)

52.

Събуди се от четири удара на камбана. Скочи от койката, удари си главата в тавана, навлече дрехите си, промуши се в коридора, излетя нагоре по стълбата, изтича по палубата и бързо изкачи стъпалата към мостика.

— Съжалявам, че закъснях, сър, май се успах.

— Не е нужно да ме наричаш „сър“, когато сме сами — каза Брадшоу. — Казвам се Том. И между другото, идваш един час по-рано. Шкиперът забрави да ти каже, че четирите удара оповестяват сутрешната вахта от шест, а за вахтата за закуска ударите са седем. Но така и така си тук, я поеми управлението, докато пусна една вода.

Хари с ужас осъзна, че Брадшоу не се шегува.

— Просто гледай стрелката на компаса винаги да сочи юг-югоизток и няма какво толкова да сгрешиш — добави третият офицер, този път с по-силно изразен американски акцент.

Хари хвана щурвала с две ръце и напрегнато се съсредоточи върху малката черна стрелка, като се мъчеше да държи цепещия вълните кораб по права линия. Погледна назад и видя, че спретнатата права следа, постигната с такава лекота от Брадшоу, се е сменила с криви, които по-скоро напомняха за формите на актрисата Мей Уест. Макар Брадшоу да го нямаше само няколко минути, Хари изпита огромно облекчение, когато се върна.

Брадшоу пое управлението и правата линия отново се възстанови, макар третият офицер да държеше руля само с една ръка.

— Нежно и бавно — каза Брадшоу. — Все едно галиш жена. И няма да имаш проблеми. Хайде сега опитай пак, докато нанеса положението ни на картата.

Когато след двайсет и пет минути камбаната удари един път и капитанът се появи на мостика да смени Брадшоу, следата на Хари в океана може и да не беше съвсем права, но поне вече не изглеждаше така, сякаш корабът се управлява от пиян моряк.

На закуска Хари бе представен на човек, който можеше да е единствено главният машинист.

Бледата като на призрак кожа на Джим Патерсън оставяше човек с впечатлението, че е прекарал по-голямата част от живота си под палубата, а шкембето — че прекарва останалото си време в ядене. За разлика от Брадшоу, той не спря да говори нито за миг и Хари бързо се досети, че двамата с шкипера са стари приятели.

Появи се китаецът с три чинии, които определено можеха да бъдат и по-чисти. Хари се въздържа от мазния бекон и пържените домати и предпочете една прекалено препечена филийка и ябълка.

— Мистър Клифтън, няма да е зле да обиколите кораба и да го опознаете по-добре — каза капитанът, след като чиниите бяха опразнени. — Можете дори да слезете при мистър Патерсън в машинното отделение и да видите колко минути ще издържите в оня ад.

Патерсън избухна в смях, грабна последните две прегорели филийки и каза:

— Ако мислиш, че тия са станали на въглен, чакай да прекараш няколко минути с мен.

Хари тръгна да обиколи палубата. Вървеше предпазливо като котка, оставена сама в нова къща.

Знаеше, че корабът е дълъг 145 метра, с максимална ширина 17 метра и развива скорост до петнайсет възела, но изобщо не бе подозирал, че ще има толкова много неясни кътчета, които несъмнено имаха някакво предназначение; с времето щеше да разбере за какво са. Забеляза също, че на палубата няма нито едно място, което да не се намира под зоркото око на капитана от мостика, така че моряците нямаха шанс да се скатаят.

Слезе на средната палуба. На кърмата се намираха офицерските каюти, в средата беше камбузът, а при носа имаше голямо общо помещение с хамаци. Хари изобщо не можеше да проумее как е възможно да се спи в подобно нещо, въпреки че неколцина моряци, явно били нощна смяна, се полюшваха леко в такт с люлеенето на кораба и похъркваха доволно.

Тясно стоманено стълбище го отведе до долната палуба с дървените сандъци, в които се намираха 144-рите велосипеда, хиляда памучни рокли и два тона картофи; всички бяха здраво закрепени и щяха да бъдат отворени чак когато корабът пристигне в Куба.

Накрая се спусна по съвсем тясна стълба, водеща към машинното отделение и царството на мистър Патерсън. Отвори тежкия метален люк и подобно на библейските Седрах, Мисах и Авденаго от книгата на пророк Даниил, храбро влезе в огнената пещ. Спря и загледа как шестима мускулести мъже, целите изпоцапани със сажди и мокри от пот, хвърлят въглища в зейналите пасти на двете пещи, които се нуждаеха от повече от четири хранения на ден.

Както беше предсказал капитан Хейвънс, минаха само няколко минути, преди Хари да излезе със залитане в коридора, плувнал в пот и задъхан. Трябваше му известно време да се възстанови и да се върне горе на палубата, където падна на колене и жадно загълта свежия въздух. Изглеждаше му невъзможно онези мъже да оцелеят при подобни условия, при това да работят на три смени от по два часа седем дни в седмицата.

След като дойде на себе си, се върна на мостика с хиляди въпроси — кои звезди от Голямата мечка сочат към Полярната звезда, колко морски мили средно може да измине корабът за един ден, колко тона въглища са нужни за… Капитанът с радост отговори на всички, без нито веднъж да покаже досада от неутолимата жажда за знания на младия четвърти офицер. А когато Хари отиде в каютата си, капитан Хейвънс сподели с мистър Брадшоу, че най-много го е впечатлило това, че момчето е задало въпросите си само веднъж, без да ги повтаря.

През следващите няколко дни Хари се научи как да сверява компаса с пунктираната линия на картата, как да преценява посоката на вятъра по полета на чайките и как да прекарва кораба между вълните, като запази прав курс. В края на първата седмица му позволяваха да поема щурвала, докато дежурният офицер слизаше да хапне. Вечер капитанът го учеше на имената на звездите и съзвездията, които според него бяха не по-малко надеждни от компаса. Хейвънс обаче сподели, че познанията му са ограничени до северното полукълбо, тъй като през всичките си двайсет и шест години плаване „Девониън“ нито веднъж не бе прекосявал екватора.

След десет дни в открито море капитанът едва ли не се молеше да ги връхлети буря — не само за да се отърве от безкрайните въпроси, но и за да види дали има нещо, което може да изкара младежа от релси. Джим Патерсън вече го беше предупредил, че мистър Клифтън е оцелял цял час в машинното отделение и е твърдо решен да изкара пълна смяна, преди да стигнат до Куба.

— Поне са ти спестени въпросите му там долу — отбеляза капитанът.

— Тази седмица — отговори главният машинист.

Капитан Хейвънс се запита дали няма да дойде време, когато той ще научи нещо от четвъртия си офицер. И това се случи на дванайсетия ден от плаването, точно след като Хари завърши първата си двучасова смяна в машинното отделение.

— Знаете ли, че мистър Патерсън събира марки, сър? — попита той.

— Да, зная — уверено отвърна капитанът.

— А че колекцията му е вече над четири хиляди бройки, сред които неперфорирано „Черно пени“ и триъгълната южноафриканска марка с нос Добра надежда?

— Да, зная — повтори капитанът.

— А че колекцията му сега струва повече, отколкото домът му в Мейбълторп?

— Това е само една колиба, по дяволите — отвърна капитанът, опитвайки се да запази самообладание. И преди Хари да успее да зададе следващия въпрос, добави: — Ще ми е по-интересно, ако успееш да изровиш за Том Брадшоу толкова неща, колкото явно си изровил за главния ми машинист. Защото, ако трябва да сме честни, Хари, за дванайсет дни научих за теб повече, отколкото за третия си офицер за три години. Никога не съм мислил, че американците са толкова затворени.

Колкото повече си мислеше за думите на капитана, толкова повече Хари си даваше сметка, че не знае почти нищо за Том, макар че беше прекарал много часове с него на мостика. Нямаше представа дали третият офицер има братя или сестри, с какво е изкарвал хляба си баща му, къде живеят родителите му, има ли приятелка. Единствено акцентът му издаваше, че е американец — Хари не знаеше от кой град и дори от кой щат е дошъл.

Камбаната удари няколко пъти.

— Мистър Клифтън, ще поемете ли управлението, докато вечерям с мистър Патерсън и мистър Брадшоу? — попита капитанът. — И не се колебайте да ме известите, ако забележите нещо… особено ако е по-голямо от нас.

— Слушам, сър — отвърна Хари. Беше доволен, че го оставят да управлява, пък било то и само за четирийсет минути, макар тези минути да се увеличаваха с всеки ден.

Когато Хари попита още колко дни път им остават до Куба, капитан Хейвънс си даде сметка, че будният младеж вече е отегчен. Започваше да изпитва известно съчувствие към капитана на „Резолюшън“. Горкият човек нямаше представа какво ще му се стовари на главата.

Неотдавна Хари беше започнал да поема управлението след вечеря, така че другите офицери да се насладят на няколко раздавания руми, преди да се върнат на мостика. И всеки път, когато китаецът носеше на Хари чай, чаят беше врял и винаги с бучка захар.

Една вечер мистър Патерсън сподели с капитана, че ако мистър Клифтън реши да превземе кораба, преди да се върнат в Бристол, не е сигурен на чия страна ще застане.

— Да не мислиш да вдигаш бунт, Джим? — попита Хейвънс, докато му наливаше още една чашка ром.

— Не, но трябва да те предупредя, шкипер, че младото петле вече реорганизира смените в машинното отделение. Така че вече знам на чия страна ще са моите момчета.

— В такъв случай най-малкото, което можем да направим — рече Хейвънс, докато сипваше и на себе си, — е да наредим на свързочния офицер да изпрати съобщение до „Резолюшън“ и да ги предупреди какво ги очаква.

— Но ние нямаме свързочен офицер — отговори Патерсън.

— Значи трябва да оковем младежа — предложи капитанът.

— Добра идея, шкипер. Жалко само, че и окови нямаме.

— Наистина жалко. Напомни ми да намерим окови веднага щом се върнем в Бристол.

— Май забравяш, че веднага щом влезем в пристанището, Клифтън ще ни напусне, за да постъпи на „Резолюшън“ — каза Патерсън.

Капитанът гаврътна рома си и повтори:

— Наистина жалко.