Франсис Скот Фицджералд
Последният магнат (2)

Втора глава

Беше девет часът през една юлска вечер и в дръгстора срещу студията все още имаше няколко статисти — докато паркирах, ги видях приведени над масата за билярд. „Някогашният“ Джони Суонсън стоеше при единия й ъгъл, облечен в полукаубойски дрехи, и гледаше мрачно покрай луната. Едно време в киното е бил знаменит колкото Том Микс и Бил Харт — сега беше тъжно да говориш с него, затова прекосих бързо улицата и се пъхнах през главния вход.

В една студия никога не цари пълна тишина. Дори нощем в лабораториите и в дублажа кипи работа, а в столовата току се отбиват хора от техническия персонал. Звуците обаче са по-различни — приглушен шепот на автомобилни гуми, спокойно бръмчене на ненатоварен мотор, самотен зов на сопрано, записван от нощен микрофон. Заобикаляйки един ъгъл, попаднах на човек с гумени ботуши, който миеше някаква кола под сноп от чудна бяла светлина — истински фонтан сред мъртвите индустриални сенки. Поспрях за момент, като видях, че пред административното здание помагат на мистър Маркъс да се покатери в колата си — той говори толкова бавно, ако ще да каже дори само „лека нощ“, — и докато чаках, долових, че сопраното пееше „Ела, ела, обичам само теб“, непрекъснато повтаряйки единствено това; спомням си го, защото тя продължи да пее тази фраза и по време на земетресението. Но от него ни деляха още пет минути.

Кабинетът на татко беше в старото здание с дългите балкони и железните парапети, които създаваха впечатление за едно безконечно, яко опънато въже. Татко се намираше на втория етаж; от едната му страна беше Стар, а от другата — мистър Маркъс. Тази вечер целият етаж светеше. Стомахът леко ме присви при мисълта за близостта на Стар, но вече умеех да се владея — бях го виждала само веднъж за месеца, прекаран у дома.

Татковият кабинет беше доста странно място, но аз ще го опиша накратко. Откак се помнех, в приемната седяха три секретарки с каменни лица, като три вещици — Бърди Питърс, Мод не знам си коя и Розмари Шмийл. Не знам дали това бе истинското й име, но Розмари беше, така да се каже, доайен на триото — под нейното бюро се намираше копчето, което отваряше дверите на татковата тронна зала. И трите секретарки бяха пламенни привърженички на капитализма, а Бърди бе измислила следното правило: ако машинописките бъдат видени да обядват заедно повече от един път в седмицата, ще трябва да отговарят за това. По онова време в студиите имаха страх от тълпите.

Влязох в кабинета. Днес всички холивудски босове разполагат с огромни кабинети, но този на баща ми беше първият. Той беше и първият с еднопосочна видимост на прозорците. Бях чувала да разправят, че на пода имало подвижен капак, през който неприятните посетители пропадали надолу в някаква тайна тъмница, но това сигурно са били измислици. На умишлено видно място на стената висеше голям портрет на Уил Роджърс^[1], струва ми се, за да подскаже родството на татко с холивудския свети Франциск; имаше също снимка с автограф на Мина Дейвис, покойната съпруга на Стар, фотоси на други филмови знаменитости и пастели, изобразяващи мама и мен. Тази вечер прозорците бяха отворени и в рамката на единия безпомощно се беше вклинила огромната, розовозлатиста луна, около която имаше светъл кръг. Татко, Жак Лаборуиц и Розмари Шмийл седяха около голямо елипсовидно писалище в единия край на стаята.

Как изглеждаше татко? Мога да го опиша само такъв, какъвто го видях веднъж в Ню Йорк, когато го срещнах, без да очаквам. Забелязах някакъв едър мъж на средна възраст, който, изглежда, се притесняваше от вида си, и на мен никак не ми се искаше да го задминавам — и изведнъж осъзнах, че това е татко. Впоследствие бях поразена от това свое впечатление. Татко можеше да бъде много очарователен — имаше силна челюст и ирландска усмивка.

Колкото до Жак Лаборуиц обаче, ще ви спестя описанието. Ще кажа само, че беше организатор, което е нещо като надзирател, и повече няма нужда. Откъде ги намираше Стар тия умствени трупове, а може би просто позволяваше да му ги натрапват; и най-важното, каква полза имаше от тях, това винаги ме е изумявало, както изумяваше всеки новопристигнал от Източното крайбрежие при сблъсъка му с тях. Без съмнение Жак Лаборуиц си имаше качества, но същото важи и за свръхмикроскопичните протозои, както и за кучето, което си търси кучка или кокал. Жак Ла… О, господи!

По израженията на лицата им разбрах, че говорят за Стар. Стар е поръчал или е забранил нещо, или е предизвикал татко, или е отхвърлил някой от филмите на Лаборуиц, или нещо също толкова катастрофално и ето ги сега тук, събрани в знак на протест, обединени от възмущението и безпомощността си. Розмари Шмийл седеше с бележник в ръка, сякаш готова да протоколира тяхното униние.

— Жив или мъртъв ще те откарам вкъщи — казах на татко. — Подаръците за рождения ти ден ще изгният в опаковките си!

— Рожден ден ли! — извика Жак с извинителен тон. — На колко ставаш? Не знаех.

— Четиридесет и три — отчетливо произнесе татко.

Беше по-възрастен — с четири години — и Жак го знаеше; видях, че си записа датата в тефтера, та друг път да не пропусне. Тук имат обичай да разнасят тефтерите си отворени. Човек може да прочете какво отбелязват в тях, без да се мъчи да следи думите буква по буква, и Розмари Шмийл, следвайки примера на Лаборуиц, беше принудена също да впише нещо в бележника си. Точно в този момент земята под нас се разтресе.

Трусът беше по-слаб, отколкото в Лонг Бийч, където горните етажи на магазините се срутили върху улиците, а малките хотели били отнесени от морските вълни, но в продължение на една цяла минута нашите вътрешности се преобръщаха в такт със земните недра, като в някакъв кошмарен опит да бъдем вързани отново с пъпна връв и запратени обратно в утробата на сътворението.

Портретът на мама падна от стената и разкри малък сейф. Двете с Розмари се вкопчихме отчаяно една в друга и затанцувахме из стаята под съпровода на собствените си писъци. Жак припадна или поне изчезна от полезрението ни, а татко се държеше за бюрото си и викаше: „Добре ли сте?“ През прозореца долетя гласът на певицата, която стигна до кулминацията „обичам само теб“, за момент задържа последния тон и, честна дума, започна пак отначало. А може би й пускаха записа, за да го изслуша.

Стаята престана да се клати, само леко потреперваше. Упътихме се към вратата, включително и Жак, който изведнъж се беше появил, и се потътрихме замаяно през приемната към балкона с железните перила. Постояхме така за миг, в очакване на втори трус, след което като по даден знак влязохме в приемната на Стар и оттам — в неговия кабинет.

Кабинетът беше голям, но не колкото татковият. Стар седеше на ръба на кушетката си и търкаше очи. Когато се затресла земята, спял и сега все още не беше сигурен дали не е сънувал. След като го убедихме, че е истина, на него всичко това му се видя доста смешно, но тъкмо в този момент зазвъняха телефоните. Наблюдавах го колкото може по-незабелязано. Отначало лицето му беше сиво от умора, но когато започнаха да му изреждат произшествията, погледът му се съживи.

— Спукали са се няколко водопроводни тръби — съобщи той на татко. — Водата шурти към снимачното градче.

— Грей снима във „френското село“ — каза татко.

— Около „гарата“ също е наводнено, както и в „джунглата“, и в „градския център“. Ама че работа. Изглежда, че няма пострадали хора. — На минаване покрай мен ми стисна тържествено ръката. — Къде се губиш, Сесилия?

— Там ли отиваш, Мънро? — попита татко.

— След като получа всички новини; една от електрическите линии е прекъсната — изпратих да повикат Робинсън.

Той ме накара да седна до него на кушетката и да му разкажа отново за земетресението.

— Изглеждаш изморен — казах мило, с майчинска загриженост.

— Да — съгласи се Стар. — Тъй като нямам къде да ходя вечер, просто работя.

— Тогава ще взема да ти организирам някое и друго вечерно развлечение.

— По-рано играех покер с едни типове — продължи той замислено, — преди да се оженя. Но те всички измряха от алкохолизъм.

Влезе мис Дулън, неговата секретарка, и донесе още лоши новини.

— Роби ще се погрижи за всичко, щом дойде — увери Стар татко. После се обърна към мен: — Голяма работа е тоя Робинсън. По-рано е бил авариен монтьор, в Минесота, оправял е телефонните жици, повредени от снежните бури — нищо не му се опира. След минутка ще бъде тук. Ще ти хареса.

Каза го така, сякаш цял живот е мислил само за това как да ни запознае, и сега тъкмо с тази цел е уредил земетресението.

— Да, Роби ще ти хареса — повтори той. — Кога се връщаш в колежа?

— Та аз едва съм дошла.

— Цялото лято ли ще останеш тук?

— Извинявай — обидих се аз, — ще се върна при първа възможност.

Чувствувах се като в мъгла. Минавало ми беше през ум, че той може да има някакви намерения спрямо мен, но в такъв случай всичко беше все още в непоносимо ранен стадий — аз просто бях „добър реквизит“. А и в този момент перспективата не ми се виждаше толкова привлекателна — все едно да се омъжиш за лекар. Той рядко си тръгваше от студията преди единадесет.

— Колко й остава, докато завърши колежа? — попита той баща ми. — Всъщност това исках да попитам.

За малко да извикам ентусиазирано, че въобще няма за какво да се връщам, че вече съм напълно образована, но в този миг пристигна така забележителният Робинсън. Той беше червенокос кривокрак младеж, винаги готов за действие.

— Това е Роби, Сесилия — представи го Стар. — Хайде, Роби.

Така се запознах с Роби. Не мислех, че запознанството ни е съдбоносно, но то се оказа точно такова. Защото именно Роби ми разказа по-късно как през тази нощ Стар намерил своята любов.

Осветено от луната, тридесетакровото снимачно градче беше като някаква страна от приказките — не защото отделните площадки действително приличаха на африканска джунгла, на френски замък, на пристанище със закотвени шхуни или на нощния Бродуей, а защото напомняха за изпокъсани детски книжки с картинки, за фрагменти от приказки, танцуващи около запален насред полето огън. Никога не съм живяла в къща с таван, но си мисля, че снимачната площадка е нещо именно такова, а нощем, разбира се, по един вълшебен, изопачен начин всичко става като истинско.

Когато Стар и Роби пристигнаха там, прожекторите вече бяха осветили застрашените от наводнението места.

— Ще изпомпаме водата и ще я отведем към блатото на „Тридесет и шеста улица“ — заяви Роби след секунда. — Вярно, че то е градска собственост, но пък това тук е природно бедствие! Я! Гледайте там!

Яхнали огромната глава на бог Шива, две жени плаваха по течението на импровизираната река. Идолът се бе откъснал от един бирмански декор и сега лъкатушеше тържествено, като от време на време запираше в плитчините и се разклащаше като паток наред с другите предмети, носени от водата. Двете бежанки бяха намерили убежище сред къдриците над гладкото му чело и на пръв поглед приличаха на туристки, тръгнали по някакъв много странен начин да обикалят местата на наводнението.

— Мънро, виж там! — извика Роби. — Погледни ги тия жени!

Двамата прецапаха през новообразувалите се локви и се насочиха към брега на потока. Сега виждаха жените по-ясно — те изглеждаха уплашени, но очевидно перспективата за спасение ги бе поободрила.

— Ако идущата седмица главата нямаше да трябва на Де Мил, можеше да ги оставим да отплуват към канала — каза галантният Роби.

Всъщност той и на мравката правеше път и само след миг нагази до хълбоците във водата, като се опитваше да измъкне главата с един прът, но само успяваше да я завърти. Пристигна помощ и сред събралата се наоколо тълпа се понесе мълва, че едната от жените е много хубава и че те двете са някакви важни персони. Но в момента не бяха нищо повече от кой знае как попаднали тук пришълки и Роби, възмутен до дън душа, почака само да хванат и изкарат на брега главата, за да им се накара.

— Отнесете главата обратно на мястото й! — извика им той. — Какво си мислите, това да не е някакъв сувенир!

Едната от жените се плъзна леко по бузата на идола, Роби я пое и й помогна да стъпи на твърда земя; другата се поколеба, после стори същото. Роби се обърна към Стар за присъдата.

— Какво да ги правим, шефе?

Стар не отговори. На не повече от метър и половина пред него се усмихваше лицето на покойната му съпруга, дори изражението беше същото. През метър и половина лунна светлина го гледаха познатите очи, една къдрица потрепваше върху познатото чело; усмивката не изчезна, само леко се видоизмени, отново привично; устните се разтвориха — същите. Обзе го ужасен страх, искаше му се да изкрещи. Смълчаната задушна зала, приглушеното шествие след катафалката, гробът, скрит под купищата цветя — всичко това сякаш бе останало в миналото, тя се бе върнала от мрака и сега стоеше тук пред него — топла и лъчезарна. Водата шуртеше покрай него, огромните прожектори шареха по повърхността й — и изведнъж той чу един глас, който не беше гласът на Мина.

— Много съжаляваме. Поведохме се по един камион и влязохме през някаква врата.

Беше се насъбрала малка тълпа — осветители, работници от ателиетата, шофьори на камиони — и Роби се разджафка насреща им като овчарско куче.

— … насочете големите помпи към водоемите в четвърти павилион… завържете едно въже около главата… издърпайте я върху няколко дъски… за бога, най-напред изпомпайте водата от джунглата… оная голямата тръба, извитата, положете я на земята… внимателно, всичко е от пластмаса…

Стар стоеше и гледаше след двете жени, които си проправяха път към изхода, водени от един полицай. После се опита да пристъпи, за да провери дали е преминала слабостта в коленете му. Някакъв влекач се затресе с рев по калта, покрай него се заточиха хора всеки втори човек го поглеждаше, усмихваше му се, говореше: „Здравей, Мънро… Здравейте, мистър Стар… мокра нощ, мистър Стар… Мънро… Мънро… Стар… Стар… Стар.“

Той отвръщаше по нещо или махаше в отговор на хората, които продължиха да се нижат в мрака — предполагам, че е приличал на Императора, приветствуван от Старата му гвардия. Всеки свят си има своите герои и тук, в света на киното, Стар бе герой. Повечето от тези хора работеха в Холивуд от дълго време — бяха свидетели на началото, на големите вълнения с идването на звука, на трите години на Кризата — и той се бе погрижил никой от тях да не пострада. Лоялността към босовете вече бе разколебана, хората се поддаваха лесно на увлечения, но той си оставаше техният човек, последният от династията. И сега, като го поздравяваха пътьом, те сякаш изразяваха почитта си към него.