Франсис Скот Фицджералд
Последният магнат (1)

Първа глава

Макар че никога не съм се появявала на екрана, аз израснах в света на киното. Рудолф Валентино беше сред гостите за петия ми рожден ден — или поне така са ми казвали. Отбелязвам този факт само за да изясня, че още преди да навляза във възрастта на разума, вече имах свои наблюдения за това кое как става в сферата на филмите.

По едно време възнамерявах да напиша мемоарите си — „Дъщерята на продуцента“, но все пак това е нещо, с което човек трудно може да се залови на осемнадесет години. И добре, че не се залових — мемоарите ми щяха да бъдат скучни като някогашната вестникарска колонка на Лоли Парсънс^[1]. За баща ми киното беше бизнес — така както биха могли да бъдат памукът или стоманата — и за мен нямаше нищо необичайно в това. В най-лошия случай приемах Холивуд с примиреността на призрак, комуто е отредено да обитава нечий дом. Знаех какво трябва да си мисли човек за него, но това никак не ме ужасяваше, и толкоз.

Лесно е да го кажеш, трудното е да накараш хората да ти повярват. Когато учех в Бенингтън, някои от учителите ни англичани уж се преструваха на безразлични към Холивуд и неговата продукция, но всъщност ги ненавиждаха. Ненавиждаха ги дълбоко — като нещо, което заплашва самото им съществование. Та дори и преди това, в католическото училище, една симпатична дребничка монахиня ме помоли веднъж да й занеса някакъв сценарий, за да може да обясни на класа „какво представлява киносценарият“ — така както ни бе обяснявала за есето и разказа. Занесох й един сценарий и тя вероятно се бе чудила над него, чудила, но в класа така и не спомена нищо, а после ми го върна с вид на изненадана и обидена, без да направи какъвто и да е коментар. Ето горе-долу какво очаквам, че ще се случи и с този мой разказ.

Холивуд може да се приеме като нещо дадено — така както го приемах аз, или да се отхвърли с презрението, с което се отнасяме към непонятното. Но някой може и да го разбере — макар и само смътно, отчасти. Има-няма пет-шест души — мъже, са успели да разгадаят формулата за правене на филми. И най-многото, което би могла да стори една жена, за да вникне в структурата на киноиндустрията, е да се опита да разбере някой от тези мъже.

Светът от самолетен поглед ми беше познат. Баща ми винаги ни караше да пътуваме със самолет до училището или колежа и обратно. След като сестра ми почина, когато бях в предпоследния курс, летях сама и пътуването винаги ме навеждаше на мисли за нея, чувствувах се някак сериозна и тъжна. Понякога, но не често, тъй като вече беше времето на Голямата криза, в самолета имаше познати кинаджии или някой симпатичен студент. Рядко заспивах — мислех си за Елинор или за рязката разлика между двете крайбрежия; поне не заспивах, докато не отминем малките безлюдни летища в Тенеси.

Този път самолетът така друсаше, че пътниците още отрано се разделиха на такива, които се предадоха и легнаха, и такива, които въобще не желаеха да се предадат. На моя ред, но оттатък пътеката, седяха двама от втората група и съдейки по не особено свързания им разговор, аз бях сигурна, че са от Холивуд; единият, защото имаше такъв вид — евреин на средна възраст, който или говореше с нервно възбуден глас, или мълчеше с измъчено изражение на лицето, целият свит на две, сякаш готов за скок; другият — блед, грозноват, набит тридесетгодишен мъж, когото с положителност бях виждала преди. Идвал беше у нас или нещо подобно. Но тогава сигурно съм била малка, затова не се обидих, че не ме позна.

Стюардесата — висока тъмнокоса красавица, от онзи тип жени, подир които тичат мъжете — ме попита дали да ми приготви мястото за спане.

— … и, мила, ако искате да ви дам аспирин? — Тя приседна на страничната ми облегалка и се залюшка от юнския ураган. — Или може би нембутал?

— Не.

— Толкова бях заета с другите, че нямах време да ви попитам досега. — Настани се на съседното място и затегна коланите около мен и около себе си. — Искате ли дъвка?

Това ми напомни, че трябва да се отърва от парчето дъвка, което ми бе омръзнало вече от часове. Завих го в парче вестник и го напъхах в автоматичния пепелник.

— Веднага си личи възпитанието, щом си завиваш дъвката в хартия, преди да я пуснеш в пепелника — одобри стюардесата.

Двете поседяхме така в полумрака на клатушкащия се самолет. Интериорът донякъде ми напомняше за луксозен ресторант в сумрачните часове между обеда и вечерята. На никой не му се правеше нищо. Дори стюардесата, струва ми се, трябваше все да си напомня сама за какво е тук.

После поприказвахме за една млада актриса, която познавах и с която тя бе летяла към Западния бряг преди две години. Било е през най-тежкия период на Кризата и младата актриса непрекъснато гледала така съсредоточено през прозореца, че стюардесата се бояла да не би да възнамерява да скочи. Оказало се обаче, че се страхувала не от бедността, а от евентуална революция.

— Тогава знаете ли какво ще направим двете с майка ми? — попитала тя стюардесата. — Ще отидем в Йелоустоун^[2] и ще си живуркаме там, докато премине бурята. После ще се върнем. Нали разбирате, те не убиват актьорите.

Идеята ми хареса. Представих си как добрите мечки-консерватори хранят красивата актриса и нейната майка с мед и как нежните елени им носят мляко от сърните, но след това не си отиват, защото през нощта им се подлагат вместо възглавници. Аз пък на свой ред разказах на стюардесата за адвоката и режисьора, които една вечер в онези дни на храброст разкриха плановете си пред татко. Ако армията на безработните влезела във Вашингтон, адвокатът, който си бил скрил лодка някъде край река Сакраменто, щял да отплува с нея, а после, след няколко месеца, щял да се върне обратно, „защото винаги след една революция има нужда от адвокати, които да сложат в ред законодателството“.

Режисьорът беше по-пораженчески настроен. Бил си приготвил един стар костюм, риза и обувки — не обясни дали са негови, или ги е взел от реквизита — и щял да се смеси с тълпата. Спомням си, че баща ми му каза: „Но те ще ти видят ръцете! Ще познаят, че от години не си се занимавал с физически труд. И ще ти поискат профсъюзната карта.“ Спомням си как лицето на режисьора помръкна, колко потиснат си изяде десерта и въобще колко смешни и нищожни ми се видяха и тримата.

— Баща ви актьор ли е, мис Брейди? — попита стюардесата. — С положителност съм чувала това име.

При споменаването на името Брейди двамата мъже от другата страна на пътеката погледнаха към мен. Косо — с типичния холивудски поглед, метнат сякаш през рамо. После младият, блед, набит мъж разкопча предпазния си колан и се изправи на пътеката до нас.

— Вие сте Сесилия Брейди, нали? — запита укорително, сякаш бях укривала този факт от него. — Още в самото начало ми се стори, че ви познах. Аз съм Уайли Уайт.

Можеше да си спести последните думи, тъй като в същия миг един друг глас извика: „Уайли, пази се!“ — и някакъв човек профуча покрай него към кабината на пилота. Уайли Уайт се сепна и със закъснение ревна предизвикателно:

— Приемам заповеди само от пилота.

Познати ми бяха този род шеги, разменяни между холивудските властелини и техните сателити.

Стюардесата го смъмри:

— Моля ви, не толкова силно — някои от пътниците спят.

Сега забелязах, че и другият мъж оттатък пътеката, евреинът на средна възраст, също се бе изправил на крака и най-безсрамно и открито гледаше след онзи, който току-що бе минал. Или по-точно гледаше гърба на човека, който, преди да изчезне от полезрението ни, без да се обърне, махна с ръка — все едно за довиждане.

Попитах стюардесата:

— Това вторият пилот ли е?

Тя разкопчаваше колана си, готвейки се да ме остави на услугите на Уайли Уайт.

— Не. Това е мистър Смит. Той пътува в специалното отделение, „младоженското“ — само че е сам. Вторият пилот винаги е в униформа. — Тя стана. — Искам да разбера дали ще кацнем в Нашвил.

— Защо? — ужаси се Уайли Уайт.

— В долината на Мисисипи има буря.

— Това значи ли, че ще останем тук цяла нощ?

— Ако се наложи!

Едно внезапно „хлътване“ на самолета показа, че може и да се наложи. То тръшна Уайли Уайт върху мястото срещу мен, тласна стремително стюардесата напред, към кабината на пилота, и прекатури евреина до седнало положение. След няколко деликатни, умерени възклицания на възмущение, каквито подхождат на едни любители на авиацията, ние се настанихме по-удобно. Последва запознанството.

— Мис Брейди, това е мистър Шуорц — каза Уайли Уайт. — И той като мен е голям приятел на баща ви.

Мистър Шуорц закима така ожесточено, че едва ли не го чух да казва: „Така е. Бога ми, така е!“

Може би някога, по-рано, той би изрекъл всичко това на глас, но сега правеше впечатление на човек, комуто са се случили неприятности. Все едно, че виждаш насреща си приятел, участвувал в юмручен бой и нокаутиран. Взираш се в приятеля си и го питаш: „Какво е станало с теб?“ А той ти отговаря нещо неразбираемо през счупените си зъби и подутите устни. Не може дори да ти разкаже какво е станало.

Във външността на мистър Шуорц нямаше нищо забележително — големият персийски нос и черните кръгове под очите бяха присъщи на неговия род, така както ирландският чип нос със зачервени ноздри — на рода на баща ми.

— Нашвил! — провикна се Уайли Уайт. — Това значи, че ще трябва да отидем на хотел. И че ще пристигнем в Калифорния чак утре вечер — и то в най-добрия случай. Боже мой! Нашвил е моят роден град.

— Няма ли да ви е приятно да го видите?

— Ни най-малко. От петнадесет години се пазя да не попадам в него. Надявам се, че никога повече няма да го видя.

Но щеше да го види — защото самолетът без съмнение слизаше надолу, надолу, надолу, като Алиса в заешката дупка. Заслоних очите си с длан и погледнах през прозореца — далеч вляво видях града, който представляваше едно размазано петно. Зеленият надпис: „Затегнете предпазните колани — преустановете пушенето“, не беше угасвал, откак ни застигна бурята.

— Чу ли го какво е казал? — попита Шуорц от отсрещната страна на пътеката, нарушавайки поредното си гневно мълчание.

— Какво да чуя? — учуди се Уайли.

— Чу ли го какво име си е измислил. Мистър Смит!

— А защо не?

— Както и да е — отвърна бързо Шуорц. — Просто си помислих, че е смешно. Смит. — Никога не бях чувала по-невесел смях. — Смит!

Мисля, че по своята усамотеност, по своята тържествена безмълвност летищата приличат единствено на някогашните пощенски станции за дилижансите. Червените тухлени сгради на старите гари се строели в самите градове и хората слизали на тях само ако живеели там, докато летищата те навеждат на мисли за отминали времена — както оазисите или спирките по големите търговски пътища. Самолетните пътници, които се разхождат по един, по двама из среднощните летища, са интересно зрелище и неизменно привличат, до среднощ малки тълпи от хора. Младежите оглеждат самолетите, докато по-възрастните наблюдават пътниците внимателно и някак невярващо. Ние, пасажерите от големите трансконтинентални самолети, бяхме богаташите от крайбрежията, напуснали за момент своя облак и кацнали насред Америка. При нас, дегизирано като филмова звезда, би могло да бъде чудното приключение. Но в повечето случаи го нямаше. И на мен винаги така горещо ми се искаше да изглеждаме по-интересни, отколкото бяхме в действителност — по същия начин се чувствувах и на филмовите премиери, когато тълпата почитатели те гледа с презрение и укор, задето не си звезда.

Щом стъпихме на твърда земя, изведнъж станахме приятели с Уайли, който ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза от самолета. Оттук нататък той се лепна неотлъчно за мен, но това не ми беше неприятно. Още в момента, в който влязохме в сградата на летището, стана ясно, че ако съдбата ни е захвърлила тук, то ни е захвърлила двамата заедно. Всичко беше съвсем различно от онзи път, когато скъсах с приятеля си — приятелят ми и едно момиче на име Рийна свиреха на пиано в някаква фермерска къща в Ню Ингланд, близо до Бенингтън, и аз изведнъж осъзнах, че съм излишна там. Гай Ломбардо изпълняваше по радиото „Цилиндър“ и „Буза до буза“ и тя го учеше да свири тези мелодии. Клавишите падаха като есенни листа и разперените й пръсти покриха неговите, за да му покаже един особено труден акорд. Тогава бях първокурсничка.

Мистър Шуорц слезе на летището заедно с нас, но вървеше като насън. През цялото време, докато се опитвахме да получим точна информация от гишето, той не откъсваше очи от вратата, която водеше към пистата, сякаш се боеше, че самолетът ще излети без него. После аз отидох за няколко минути до тоалетната и тогава явно бе станало нещо — какво, не знам, но когато се върнах, те двамата с Уайли стояха плътно един до друг, Уайт му говореше, а Шуорц още повече приличаше на човек, прегазен от огромен камион. Вече не гледаше към вратата за пистата. Дочух забележката на Уайли Уайт:

— Предупредих те да мълчиш. Така ти се пада.

— Аз само казах, че…

Като ме видя, че приближавам, млъкна, а после попита дали има нещо ново. Часът беше два и половина през нощта.

— Има — каза Уайли Уайт. — Според тях можем да тръгнем най-рано след три часа, тъй че някои от по-кекавите ще отидат на хотел. Аз обаче бих искал да ви заведа в Убежището, в дома на Андрю Джаксън^[3].

— Нищо няма да видим в тъмното — обади се Шуорц.

— Глупости, след два часа ще се зазори.

— Вървете само двамата — предложи Шуорц.

— Добре, а ти вземи автобуса за хотела. Ето го, още чака, и той е вътре. — В гласа на Уайли се долавяше насмешлива нотка. — Може пък и да ти провърви.

— Не, ще дойда с вас — побърза да каже Шуорц.

Навън, в провинциалния мрак, в който изведнъж потънахме, намерихме такси и той като че ли се развесели. Потупа насърчително коляното ми.

— Трябва да дойда с вас — рече, — трябва да ви пазя от него. Някога, когато бях богат, имах дъщеря — красива дъщеря.

Каза го така, сякаш я е продал на кредиторите си като някаква вещ.

— Друга ще имаш — увери го Уайли. — Всичко ще си възвърнеш. Само да се завърти колелото, и ще се озовеш там, където се намира таткото на Сесилия. Нали, Сесилия?

— Къде е това Убежище? — попита след малко Шуорц. — Да не е на края на света? Ще изпуснем самолета!

— Хайде стига де! — сопна му се Уайли. — Трябваше да вземем и стюардесата, та да си имаш компания. Ти май я хареса? И наистина си я биваше.

Пътувахме дълго през осветена от луната равнинна местност — просто едно шосе и тук-там по някое дърво или къщичка, а после изведнъж пътят тръгна покрай лъкатушеща горска ивица. Дори в тъмнината можех да доловя, че дърветата са зелени, че техните багри нямат нищо общо с прашната маслиненозелена окраска на горите в Калифорния. По едно време подминахме негър, който буташе пред себе си три крави, и те замучаха, когато той ги скупчи отстрани до пътя. Кравите си бяха съвсем истински, с топли, лъскави като коприна хълбоци; самият негър, който изникна постепенно от мрака, също беше истински, а когато Уайли му даде четвърт долар, впери в нас големите си кафяви очи. Каза „благодаря, благодаря“, без да мръдне от мястото си, ние потеглихме и кравите измучаха отново в нощта.

Спомних си кога за първи път в живота си видях овце — стотици овце, и как колата ни изведнъж се вряза в стадото. Беше в задната част на студията на стария Лемъл^[4]. На тях не им харесваше да ги снимат на кино, но мъжете, които бяха в нашата кола, все повтаряха:

— Чудесно!

— Така ли го искаше, Дик?

— Направо чудесно!

Мъжът на име Дик стоеше прав в колата, сякаш беше Кортес^[5] или Балбоа^[6], и наблюдаваше сивата, вълнеста, накъдрена повърхност. Отдавна съм забравила кой филм са снимали, ако въобще съм знаела.

Возихме се дял час. С грохот прекосихме малка рекичка по железен, обкован с дъски мост. На минаване покрай селските къщи вече чувахме да пеят петли, а из дворовете зървахме синьо-зелени сенки.

— Нали ти казах, че скоро ще се развидели — рече Уайли. — Роден съм тук наблизо — в семейството на обеднели до немай-къде сиромаси от Юга. Нашата фамилна къща сега се използува за клозет. Имахме четирима слуги — баща ми, майка ми и двете ми сестри. Аз отказах да се включа в групата и затова отидох в Мемфис да започна кариерата си, която стигна до задънена улица. — Той ме прегърна с една ръка и ме попита: — Сесилия, ще се омъжиш ли за мен, та да получа и аз дял от богатството на Брейди?

Каза го така обезоръжаващо, че аз отпуснах глава на рамото му.

— А ти с какво се занимаваш, Сесилия? На училище ли ходиш?

— Уча в Бенингтън. Предпоследна година.

— О, извинявай. Трябваше сам да се досетя, но никога не съм имал щастието да посещавам колеж. И все пак предпоследна година — четох в „Ескуайър“, че студентите от предпоследния курс нямат какво повече да научат. Така ли е, Сесилия?

— Защо всички смятат, че студентките…

— Не се оправдавай. Знанието е сила.

— Като те слуша човек какво говориш, веднага разбира, че си от Холивуд — казах аз. — Всичко там така безнадеждно изостава от времето.

Той се престори на изумен.

— Как, нима момичетата от Източното крайбрежие нямат личен живот?

— Работата е точно там, че имат личен живот. Не ми е удобно така, пусни ме.

— Не мога. Ще събудя Шуорц, а той заспа за първи път от няколко седмици. Слушай, Сесилия. Веднъж имах връзка с жената на един продуцент. Съвсем краткотрайна връзка. Когато всичко свърши, тя ми заяви най-недвусмислено: „И да не си посмял да кажеш някому за нас, че веднага ще наредя да те изхвърлят от Холивуд. Моят съпруг е много по-важна клечка от тебе!“

След това признание започна пак да ми харесва. Подир малко таксито свърна към дълга алея, облъхана от аромата на орлови нокти и нарциси, и спря пред огромния сив корпус на Андрю-Джаксъновата къща. Шофьорът се опита да ни каже нещо във връзка с къщата, но Уайли му изшътка да мълчи, сочейки към Шуорц, и ние се измъкнахме на пръсти от колата.

— Сега няма да можете да влезете вътре — учтиво ни обясни шофьорът.

Двамата с Уайли седнахме на стълбите и се облегнахме на големите колони.

— А мистър Шуорц? — попитах. — Той пък кой е?

— По дяволите Шуорц. Някога е бил шеф на една от компаниите. „Фърст Нашънъл“ ли? „Парамаунт“? Или пък „Юнайтед Артистс“? Сега е вън от играта. Но ще изплува пак. Не могат току-така да те изритат от киното, освен ако не си наркоман или пияница.

— Ти май не, обичаш Холивуд.

— Не, обичам го. Разбира се, че го обичам. Слушай, що за разговор водим на стълбите пред Андрю-Джаксъновата къща — и то в ранни зори!

— А аз обичам Холивуд — настоях все пак.

— Добре, добре. Той е златна мина в Страната на приказките. Кой е казал това? Аз го казах. Холивуд е чудесно място, ако си врял и кипял в такива неща, но аз отидох там направо от Савана, щата Джорджия. Още първия ден посетих едно градинско увеселение. Домакинът се ръкува с мен и ме остави. Всичко си беше както му е редът — басейн, зелена морава, долар за квадратен сантиметър, красиви котенца, които пиеха и се забавляваха… И никой, не ме заговори. Абсолютно никой. Аз се опитах да подхвана разговор с пет-шест души, но никой не ми отвръщаше. Това продължи час-два, накрая станах от мястото си и в ситен тръс побягнах като луд навън. Чувствувах се така, сякаш нямам собствена самоличност, и това чувство не ме напусна, докато не се прибрах в хотела и администраторът не ми връчи писмо, адресирано до мен, на мое име.

Естествено самата аз никога не бях имала такова изживяване, но като се замислих за увеселенията, на които бях присъствувала, осъзнах, че подобно нещо може да се случи. Ние в Холивуд не си падаме по пришълците, освен ако не се знае, че те са наострили брадвата си другаде и тя няма да се стовари върху нашите глави — тоест ако вече не са знаменитости. Но дори и тогава е по-добре да си отварят очите на четири.

— Защо не се опита да бъдеш над тези неща? — дълбокомислено отбелязах аз. — Не си виновен ти, ако другите се държат невъзпитано. Виновни са хората, с които те са се срещали преди тебе.

— Такова красиво момиче, и да говори такива мъдри приказки!

Небето на изток бързо се проясняваше и Уайли можеше да ме види добре — стройна, с хубави черти на лицето, изтънчена и с ум, който се бунтуваше както плодът в майчината утроба. Чудя се как ли съм изглеждала през онази утрин, преди пет години. Предполагам, поизмачкана и бледа, но на тази възраст, когато човек храни младежката илюзия, че повечето приключения са за добро, аз имах нужда само да се изкъпя и преоблека, за да изкарам още дълги часове.

В погледа на Уайли прочетох възхищение, което ме ласкаеше, но изведнъж и двамата осъзнахме, че вече не сме сами. Мистър Шуорц се вмести с блуждаещо-виновен вид в красивата сцена.

— Ударих се в една метална дръжка — каза той, потърквайки слепоочието си.

Уайли скочи на крака.

— Тъкмо навреме, мистър Шуорц — извика той. — Започваме обиколката. Домът на Стария Дъб — десетият^[7] президент на САЩ, героят от Ню Орлийнс, противникът на Нашънъл Банк, изобретателят на системата „Подялба на плячката“^[8].

Шуорц ме погледна така, сякаш бях жури.

— Това се казва сценарист — заяви той. — Знае всичко и същевременно нищо.

— Как така! — възмути се Уайли.

Едва сега разбрах, че бил сценарист. И макар че, от една страна, харесвам сценаристите, писателите — защото за каквото и да ги попиташ, все ще получиш отговор, — това донякъде го омаловажи в очите ми. Те не са като другите хора. В най-добрия случай сценаристът, представлява цяла група хора, които се мъчат да изглеждат като един човек. Те са като актьорите, които така трогателно се стремят да не се съзерцават в огледалата, но само гледат как да зърнат лика си, отразен в полилеите.

— Кажи, Сесилия, не са ли такива сценаристите? — попита Шуорц. — Не знам с какви думи да ги определя, но са такива.

Уайли го погледна с бавно растящо възмущение.

— Това вече съм го чувал. Слушай, Мани, при всички случаи аз съм по-земен човек от теб. Случвало ми се е да седя в стаята си и с часове да слушам откачените брътвежи на някой мистик, когото навсякъде другаде, освен в Калифорния, биха изпратили в лудницата — пък после той бил земният, а аз фантазьорът, та ще бъда ли така любезен от всичко това да скалъпя една смислена история.

Лицето на мистър Шуорц отново придоби отсъствуващ израз. Той погледна косо нагоре, към върховете на високите борове. После вдигна ръка и най-невъзмутимо загриза кожичките около нокътя на показалеца си. Над комина на къщата се изви някаква птица и погледът му проследи нейния полет. Тя кацна на гърнето на комина, подобно на гарван, и мистър Шуорц каза, без да отделя очи от нея:

— Няма да ни пуснат да влезем, а за вас двамата вече е време да се връщате в самолета.

Все още не се беше развиделило напълно. Убежището приличаше на красива голяма бяла кутия, малко самотна и сякаш наскоро изоставена от обитателите си, макар и оттогава да са минали сто години. Тръгнахме обратно към колата. Едва след като влязохме в нея и мистър Шуорц, за наша изненада, затръшна вратата отвън, осъзнахме, че той не възнамерява да продължи с нас.

— Няма да дойда в Калифорния — реших го, щом се събудих. Ще остана тук, а шофьорът после може да дойде да ме вземе.

— На Изток ли се връщаш? — изненада се Уайли. — Само защото…

— Така реших — каза Шуорц, леко усмихнат. — Някога бях решителен човек, колкото и да те учудва това. — Порови из джоба си, докато шофьорът запалваше колата. — Би ли дал тази бележка на мистър Смит?

— След колко да дойда? След два часа? — попита шофьорът.

— Да… разбира се. Ще ми бъде интересно да се поразходя из околностите.

Докато пътувахме към летището, не престанах да мисля за него — опитвах се да вместя образа му в този ранен час и в този пейзаж. Дълъг път е изминал, за да стигне от някое гето до това скромно светилище. Мани Шуорц и Андрю Джаксън — трудно могат да се свържат тези две имена в едно изречение. Съмнявам се дали, скитайки наоколо, е знаел кой е бил Андрю Джаксън, но вероятно си е мислел, че щом хората са запазили къщата му, трябва да е бил човек с широка и състрадателна душа, способен да те разбере. Всеки от нас, в двата края на живота си, има нужда от нещо, до което да се прислони — майчина гръд и светилище. Нещо, до което да легне, когато никой повече не го иска, за да си тегли куршума.

Разбира се, през следващите двадесет часа ние не знаехме това. Когато пристигнахме на летището, казахме на чиновника, който проверяваше бордовите карти, че мистър Шуорц няма да пътува по-нататък, и повече не си и помислихме за него. Бурята беше отминала, затихвайки в планините на Източен Тенеси, и след по-малко от час трябваше да отлетим. Пътници със сънени очи запристигаха откъм хотела, а аз дремнах няколко минути на един от уредите за изтезание, наричани кресла. Полека-лека, насред това наше окаяно състояние, се възроди идеята за продължаване на опасното пътешествие: новата стюардеса, висока хубавица, ослепително тъмнокоса, копие на предишната, само дето роклята й беше от тънка ленена материя на райета, вместо във френската комбинация от червено и синьо, мина енергично покрай нас с куфарчето си. Докато чакахме, Уайли седна до мен.

— Даде ли бележката на мистър Смит? — попитах сънено аз.

— Да.

— А кой е мистър Смит? Май че той провали пътуването на мистър Шуорц.

— Шуорц си беше виновен.

— Не ги обичам много тия, дето мачкат безмилостно всичко по пътя си, като танкове. Баща ми се мъчи да бъде такъв танк вкъщи, ама аз му казвам да си пази силите за студията.

Запитах се дали съм справедлива: в ранните утринни часове думите имат по-различен смисъл.

— И въпреки това ми издиктува да отида в Бенингтън, само че за това съм му благодарна.

— Чудна катастрофа ще се получи, ако танкът Брейди се сблъска с танка Смит — каза Уайли.

— Мистър Смит и татко съперници ли са?

— Не съвсем. Бих казал не. Но ако бяха съперници, знам на чия страна щях да застана.

— На татковата ли?

— Боя се, че не.

Прекалено рано сутринта беше, за да проявявам семеен патриотизъм. Пилотът седеше зад гишето на дежурния и клатеше глава. Двамата наблюдаваха един бъдещ пътник, който беше пъхнал две монети в грамофона автомат и сега лежеше в алкохолен унес върху една пейка, борейки се със съня. Първата избрана от него мелодия — „Изгубен“, прогърмя в залата, последвана подир кратък интервал от не по-малко безапелационната и категорична „Изчезнал“. Пилотът тръсна решително глава и тръгна към пътника.

— Страхувам се, че тоя път няма да можем да те вземем, друже.

— Кво?

Пияният успя да седне, изглеждаше ужасно и въпреки това в него имаше нещо определено привлекателно. Стана ми мъчно за човека въпреки безумно зле избраната му музика.

— Върни се в хотела и се наспи. Довечера ще има друг самолет.

— Искам само да ллитна във въздуха…

— Тоя път няма да може, друже.

В своето разочарование пияният се свлече от пейката, а високоговорителят, надвиквайки грамофона, призова нас, благопристойните люде, към изхода. В междинната пътека на самолета се сблъсках с Мънро Стар, просто се хвърлих в обятията му, или поне така ми се искаше. Всяко момиче би хлътнало по такъв мъж, дори и без насърчение от негова страна. Аз определено не получавах насърчение, но му бях симпатична и той седна срещу мен, докато излети самолетът.

— Трябва да си поискаме обратно парите — каза Стар.

Тъмните му очи ме пронизваха цялата и аз се запитах как ли биха изглеждали, ако той се влюбеше. Бяха добри, но някак отчуждени и макар че обикновено спореха кротко със събеседника, излъчваха превъзходство. Виновни ли бяха, че виждат толкова много. Стар умело влизаше в ролята на „наше момче“ и после умело излизаше от нея — но, общо взето, бих казала, че беше „ничие момче“. Само че знаеше как да замълчи, как да се оттегли на заден план, как да слуша. От мястото, където стоеше (макар да не беше висок, то бе сякаш някъде из висините), наблюдаваше многообразното ежедневие на своя свят като някакъв горд млад пастир, за когото няма нощ и ден. Беше роден да бодърствува, без способността или желанието да си почива.

Седяхме и мълчахме, но от това не се чувствувахме неудобно. Познавах го отпреди дванадесетина години, когато той стана съдружник на татко — тогава аз бях на седем, а Стар на двадесет и две. Уайли седеше от другата страна на пътеката и аз се чудех дали да ги запозная, но Стар през цялото време така разсеяно въртеше пръстена си, че ме караше да се чувствувам млада и невидима, ала това не ме притесняваше. В негово присъствие беше винаги така — не смеех нито да не го гледам, нито да го гледам, освен ако нямах да му кажа нещо важно, и знаех, че въздействува по същия начин и върху много други хора.

— Ще ти подаря пръстена си, Сесилия.

— Извинявай, не се усетих, че…

— Имам още пет-шест такива.

И ми го подаде — пръстен от самородно злато, върху който бе инкрустирана със замах буквата С. Като го гледах, си мислех колко необичайно контрастира неговата масивност с пръстите на Стар, изящни и тънки като тялото му и като изящното му лице с извитите вежди и тъмната къдрава коса. Понякога у него имаше нещо безплътно, възвишено, но всъщност той умееше да се бие — един негов стар познат, от времето, когато Стар бил член на момчешка шайка в Бронкс, ми разказа, че той въпреки крехкия си вид винаги стоял начело на шайката, като от време на време процеждал през зъби по някоя заповед към другарите си отзад.

Стар сви пръстите ми около пръстена, изправи се и се обърна към Уайли.

— Ела при мен — каза той. — До скоро, Сесилия.

Преди да се отдалечат дотолкова, че да не мога да ги чувам, долових въпроса на Уайли:

— Прочете ли бележката на Шуорц?

А Стар:

— Още не.

Трябва да съм много тъпа, защото едва тогава осъзнах, че Стар е мистър Смит.

По-късно Уайли ми каза какво пишело в бележката. Надрасканите под светлината от фаровете на таксито думи били почти нечетливи.

Драги Мънро,

Ти си най-свестният от всички, винаги съм се възхищавал на твоя ум и затова, щом и ти си срещу мен, значи всичко е загубено! Явно за нищо не ме бива, няма защо да пътувам по-нататък. Искам обаче да те предупредя още веднъж: внимавай! Знам защо ти го казвам.

Твоят приятел

Мани

Стар я прочете два пъти и потърка с ръка необръснатата си тази сутрин брадичка.

— Ама че невротик — каза той. — Нищо не можем да направим, абсолютно нищо. Съжалявам, дето бях рязък с него, но не обичам да ми казват, че правят нещо за мое добро.

— А може да е било така — обади се Уайли.

— Не по този начин.

— Пък аз бих се хванал на въдицата — рече Уайли. — Суетен съм като жена. Щом някой ми покаже съчувствие, търся още. Обичам да получавам съвети.

Стар тръсна възмутено глава. Уайли продължи да го дразни — той беше от хората, на които това бе позволено.

— Ти също обичаш да те ласкаят. Обичаш да те изкарват Наполеон.

— От такова нещо ми се повръща — възрази Стар, — но все пак то е по-добро, отколкото да се опитват да ти помогнат.

— Щом не обичаш съветите, защо ми плащаш?

— Въпрос на търговия. Аз съм търговец. Искам да купувам мислите ти.

— Не си никакъв търговец — отсече Уайли. — Като работех в рекламата, се запознах с много търговци и съм съгласен с Чарлс Франсис Адамс.^[9]

— И какво казва той?

— Той ги е познавал всичките — Гулд, Вандербилт, Карнеги, Астор — и е казал, че не би желал да се срещне с нито един от тях в отвъдния свят. А тия хора и до ден-днешен са си същите, затова ти казвам, че не си търговец.

— Адамс вероятно е бил един вечен недоволник — рече Стар. — Сам е искал да бъде най-главният, но е нямал нито нужния здрав разум, нито нужния характер.

— Да, но е имал ум в главата си — възрази Уайли.

— Умът не е достатъчен. Вие, сценаристите и актьорите, само дрънкате наляво и надясно и забърквате разни каши, които после друг трябва да оправя. — Той сви рамене. — Прекалено лично приемате нещата. Този мразите, онзи боготворите… все си мислите, че най-важното това са хората, особено вие самите. Просто си търсите белята. Аз обичам хората, обичам и те да ме обичат, но сърцето ми си седи там, където го е поставил дядо господ — вътре в мен.

Изведнъж смени темата.

— Какво казах на Шуорц на летището? Спомняш ли си — ама точно?

— Каза му: „Каквото и да искаш, моят отговор ще бъде винаги НЕ!“

Стар мълчеше.

— Той се чувствуваше страшно потиснат — продължи Уайли, — но аз успях да го поразсея. Поканихме дъщерята на Пат Брейди и се разходихме с кола.

Стар позвъни на стюардесата.

— Пилотът ще има ли нещо против да седна за малко отпред при него?

— Забранено е, мистър Смит.

— Помолете го да дойде за момент при мен, щом се освободи.

Стар седя отпред при пилота през целия следобед. За това време ние оставихме зад себе си безкрайната пустиня и полетяхме над платата, обагрени в много цветове подобно на белия пясък, който оцветявахме като деца. Късно следобед под перките на самолета пропълзяха върховете на планината Фроузън Со — вече наближавахме дома.

Когато не дремех, аз си мислех как искам да се омъжа за Стар, да го накарам да ме обича. Ама че самочувствие! Та какво можех да му предложа аз! Тогава обаче не мислех по този начин. Бях самонадеяна като всяка млада жена, която черпи сили от такива високомерни мисли като „да не съм по-долу от нея“. Самата аз се смятах за не по-малко красива от големите красавици, които вероятно му се хвърляха на врата. А с будните си интелектуални интереси несъмнено можех да бъда блестящо украшение на всеки салон.

Сега знам, че всичко това е било нелепо. Макар че образованието на Стар се градеше върху един вечерен курс по стенография, ни повече, ни по-малко, той отдавна вече бе навлязъл в сфери, където малцина биха могли да го последват, след като бе пребродил непроходими мисловни пущинаци. В своето безразсъдно самомнение обаче аз си представях, че моите сиви очи са по-хитри от неговите кафяви, че моето младежко, калено в голфа и тениса сърце ще покори неговото, което вероятно биеше по-бавно след толкова години напрегната работа. И тъй, кроях планове, лавирах, нагласях нещата — тия работи ги знае всяка жена, — само че, както ще видите по-нататък, не стигнах доникъде. Все още обичам да си мисля, че ако той беше беден и по-млад, щях да успея, но всъщност истината бе, че не можех да му предложа нищо ново. Своите романтични представи бях заела от филмите — например „42-ра улица“ бе оказал много силно въздействие върху мен. Твърде възможно е тъкмо филмите на Стар да са ме оформили като човек.

Така че работата беше доста безнадеждна. Пасивната любов не е достатъчна.

По онова време обаче мислех по-инак: татко можеше да ми помогне, стюардесата можеше да ми помогне. Тя можеше да отиде в кабината на пилота и да каже на Стар: „Никога не съм виждала такава любов, както в очите на онова момиче“.

Пилотът можеше да ми помогне: „Човече, ти да не си сляп? Бързо върви отзад, при нея!“

Уайли Уайт можеше да ми помогне — вместо да стои на пътеката и да ме гледа колебливо, чудейки се дали спя, или съм будна.

— Седни — казах му аз. — Какво става, къде сме?

— Във въздуха.

— Аа, така ли? Седни де. — Опитах се да проявя интерес и попитах бодро: — Какво пишеш сега?

— Пиша за един бойскаут — за Бойскаута с главна буква. Бог да ми е на помощ!

— Чия е идеята, на Стар ли?

— Не знам, но той ми предложи да се заема с нея. Може преди или след това да е накарал още десетина сценаристи да пишат на същата тема, такава му е системата. И тъй, значи ти си влюбена в него?

— Не бих казала — възмутих се аз. — Познавам го, откакто се помня.

— Безнадеждно, а? Ще го уредя, ако използуваш цялото си влияние, за да ме лансираш. Искам да имам своя група сценаристи, които да ръководя.

Затворих очи и се унесох в сън. Когато се събудих, стюардесата ме завиваше с одеяло.

— Почти пристигнахме — каза тя.

През прозореца видях равнинни зелени площи, озарени от залеза.

— Току-що чух нещо много смешно — продължи тя, — там, в кабината. Този мистър Смит, или мистър Стар, не си спомням да съм виждала името му…

— Просто не го пишат в титрите — обясних аз.

— Аха. Както и да е, той надълго и нашироко разпитваше пилотите за летенето със самолет, искам да кажа, явно му е интересно. Нали разбирате?

— Разбирам.

— Единият от пилотите ми каза, че за десет минути щял да научи мистър Стар да лети — на бас можел да се хване дори. Голям ум бил, така ми каза.

Взе да ми омръзва.

— Е, и кое му е смешното?

— Ами накрая един от пилотите попита мистър Стар дали си харесва работата и мистър Стар каза: „Естествено. Естествено, че я харесвам. Приятно е да чувствуваш, че от всички единствено на тебе не ти е изпила чавка ума.“

Стюардесата се преви от смях — а на мен ми се дощя да се изплюя отгоре й.

— Представяте ли си? Изпила им била чавка ума! — Изведнъж смехът й секна и тя се изправи със сериозно изражение на лицето. — Е, а сега трябва да си довърша работата.

— Довиждане.

И тъй, значи Стар бе позволил на пилотите да се изкачат до неговия трон и да се почувствуват поне за момент като владетели. Години по-късно пътувах с един от същите тези пилоти и той си припомни нещо, което бил казал Стар.

— Представи си, че си железопътен инженер — рекъл и погледнал надолу към планините. — И че трябва да прокараш път за влака през тези планини. От топографските изследвания установяваш, че има три, четири или половин дузина пролома и че не може да се каже кой от тях е най-подходящ за целта. Трябва сам да решиш кой да избереш, но въз основа на какво? Единствено след като прокараш пътя, можеш да разбереш дали изборът ти е бил правилен. И затова вземаш и го прокарваш.

Пилотът помислил, че нещо не е дочул.

— Тоест как така?

— Избираш някой от пътищата ей тъй, без видима причина, да речем, защото скалите на тази планина са с розов оттенък или защото синият цвят на онова хелиографско копие е по-хубав. Нали разбираш?

Пилотът решил, че това е един много ценен съвет. Но се съмнявал, че някога ще му се отдаде възможността да го приложи.

— Всъщност на мен ми се искаше само едно — продължи унило. — Да разбера как бе успял той да стане мистър Стар.

Едва ли Стар би могъл да му отговори на този въпрос — зародишът не притежава памет. Затова пък аз бих могла да обясня някои неща. Още като младеж той е литнал нависоко, много нависоко със силните си криле и оттам е огледал всички царства на земята. Видял ги е с очи, които могат да се взрат право в слънцето. Пляскайки с криле здраво и накрая дори неистово, пляскайки, без да спира, той е останал там горе по-дълго от повечето други хора и след като е запомнил всичко, постепенно се е приземил.

Изгасиха двигателите и нашите пет сетива започнаха да се нагаждат за кацането. Пред нас и вляво блещукаха светлините на военноморската база Лонг Бийч, а вдясно се виждаше Санта Моника във вид на мигащо размазано петно. Над Тихия океан грееше калифорнийската луна — огромна и оранжева. Каквито и чувства да будеха у мен всичките тези неща — а те в края на краищата представляваха моето родно място, — знаех, че за Стар значат много повече. Тях съм видяла най-напред, щом съм отворила очи на този свят, така както за първи път зърнах овце в студията на стария Лемъл. Докато Стар именно тук се е приземил след своя необикновен полет, когато е видял накъде и как вървим и кое от това, което правим, има смисъл. Някой може да каже, че ветровете са го довяли насам, но аз не мисля така. Според мен той по-скоро е видял — като в кадър, заснет в общ план — един нов начин за изразяване на нашите дръзки надежди, ловки шмекерии и нелогични скърби и е дошъл тук по свой избор, за да остане при нас завинаги. Подобно на самолета, който сега, в топлия мрак, се спускаше към летище Глендейл.