Пол Ливайн
Блондинка от Маями (1)

Фалшиви зарове

Седях в дъното на бара и отпивах малцово шотландско уиски — осемнайсетгодишно „Гленморанги“ по девет долара чашата, — когато зърнах високата руса жена с големи зелени очи и мъничък сив пистолет.

Не че знаех за пистолета. Не че изобщо я забелязах в началото, макар че беше висока около метър и седемдесет и осем на бос крак, а в момента носеше черни обувки с главозамайващи токчета. Според формуляра за обиск, попълнен по-късно от някаква отегчена полицайка, облеклото на високата руса жена се състоеше от три част и две от тях бяха обувките марка „Шарл Журдан“. Третата представляваше плътно прилепнала, късичка черна рокля с грамадно деколте. Нищо друго. Никакви пръстени, огърлици… или бельо. В ръката си носеше черна чанта „Версаче“, обшита с мъниста, а пистолетът несъмнено бе лежал вътре, докато го извади и…

Но да не избързвам. Когато тя влезе, аз полюшвах в чашата си глътка пиячка, възхищавах се на златистия цвят, мъчех се да доловя аромата на дим, по който се прехласват всички тузари, и в същото време се чудех защо ли не съм си останал у дома на бира, пица и телевизия, както правя обикновено. Кротък живот в дясното платно.

— Долавяш ли дъха на торф? — попита Ръсти Маклийн, разклащайки чашата си. — Пренася ли те в Шотландия мирисът на пирен и чер пипер?

В момента се намирахме на около метър и половина над морското равнище и на две пресечки от Саут Бийч, където палмите полюшваха тежки корони над океана, а край плажа група свирачи от Ямайка дънеха здравата по варели и консервни кутии, тъй че навярно ми беше простено да се чувствам там, където си бях — на откритите масички в клуб „Параноя“, а не сред непристъпните планини на гордите шотландски бойци.

— Търпение, Джейк, търпение. Изчисти ли си небцето от вкуса на „Роял Локнагар“?

— Небцето чисто, гърлото сухо. Може ли вече да пием?

— Оцени ли мощния дъбов вкус на „Локнагар“? Ами едва доловимия дъх на шери?

— Шери? Има ли нето общо с оная кикимора Шер?

Ръсти ме изгледа печално, сякаш искаше да рече: „Ама и аз защо ли съм се захванал?“

— Джейк, мъча се да те цивилизовам. От години се мъча.

Нейде преди около хиляда години двамата с Ръсти Маклийн играехме в отбора на „Делфините“. Той беше пъргав прехващач с буйна червена коса, стърчаща изпод шлема. Волна душа, както го наричаха спортните журналисти. Треньорите предпочитаха друга дума — недисциплиниран. Дон Шула направо се побъркваше от номерата му. Ръсти обичаше да се глези, при най-малката травма пропускаше тренировки. В професионалния футбол има едно просто правило: към средата на сезона всички са контузени. Лично аз съм играл — макар и не много добре — с навехнат палец на крака, счупен нос и изкълчено рамо, веднъж дори с всички тия неща едновременно. Ръсти, който си беше талант по рождение, пищеше от счупен нокът сякаш са му натрошили крака поне на три места.

Ръсти Маклийн вдигна чашата си и изрече нещо, което ми прозвуча като:

— Сланджех. За твое здраве, стари приятелю.

Аз вдигнах чаша на свой ред.

— А на теб попътен вятър в гайдите.

Той отпи малка глътка „Гленморанги“, а аз гаврътнах моята доза и усетих как топлината плъзва надолу. Адски хубаво уиски, но нямаше да го призная. Не исках да си провалям образа на безнадеждно пропаднал тип, дето вечно не е в час и бъкел не разбира от хубав живот. Толкова съм изостанал от модата, че понякога отново попадам в крак с нея, също като модернистичните сгради в квартала, където седяхме сега и си разменяхме опашати лъжи над чашките. Аз бях с избелели джинси, найлоново яке от Пенсилванския университет и тениска от един стриден бар в Кий Уест с голям надпис отпред: ЯЖ ГИ СУРОВИ. Малко се смущавах от това облекло, докато не видях някакъв мършав тип с копринени панталони и разкопчано кожено сако на голо, което не прикриваше халката на пъпа му. Нито пък другата, на едното зърно. Ръсти беше с черна тениска под двуреден костюм от „Армани“, а дългата му коса бе пристегната на опашка.

Той притвори очи, плъзна уискито по езика си и на лицето му цъфна блажена усмивка.

— Мммм… Чукал съм момичета, по-млади от това уиски.

— И човек като теб се мъчи да ме цивилизова?

Ръсти размаха ръка към бармана и посочи друго малцово питие. Явно се движехме по някакъв ритуален ред от шотландските низини към планините, а после към островите, защото дойде ред на „Гленливет“.

— Не просто „Гленливет“ — строго поясни Ръсти. — Казва се Великият „Гленливет“.

— Знам. Както казваме Александър Велики, Великата китайска стена и нашият велик треньор Дон Шула.

— Мощно и с траен финал — обяви Ръсти, докато барманът наливаше нови чаши от течното злато. — Истинско съчетание на могъщество и финес.

Край нас мина сервитьорка, предлагайки върху сребърен поднос миниатюрни сандвичи със сьомга, сирене крема и хайвер. Светът около мен нямаше нищо общо с очуканите фургони в Кий Ларго. Спомних си една кръчмарска песен, която баща ми си тананикаше, когато пийнеше няколко солидни чашки уиски, макар и не малцово, нито пък отлежало в дъбови бъчви:

Старо уиски, старо уиски,

аз за теб горя,

и без тебе, старо уиски,

жаден ще умра.

Странно, че точно в този момент помислих за баща си, който бе умрял на кръчмарския под с нож в сърцето.

Забелязах жената да се приближава към бара не защото някакво шесто чувство ми подсказваше идващите неприятности, макар че според личния ми опит високите блондинки наистина носят лош късмет. Погледнах я просто защото Ръсти Маклийн имаше отлично периферно зрение, което някога го предупреждаваше за дебнещите опасности на терена, а сега го накара да кимне към нея и да сравни коленете и с тези на Дан Марино. Според мен Дан губеше тотално.

Преди няколко минути бях попитал Ръсти защо заряза кариерата на спортен агент, за да открие модната си агенция „Мо Са Би“. Отговорът едва долетя до ушите ми през мрачния поетичен баритон на Ленард Коен: Фалшив е зарът, всички знаем, но хвърляме и хапем устни.

— Четирийсет процента — обясни Ръсти.

А боят беше нагласен и бедните отново губят.

Изгледах го въпросително и той продължи:

— Двайсет процента от фотомодела, още двайсет процента от наемащата компания. Сравни това с четирите процента на представянето на някакъв тъп и капризен футболист. Е, как да не предпочете човек мацките?

— Вече не им викаме мацки — поправих го аз. Бях успял да навляза в деветдесетте години малко преди смяната на хилядолетието.

Ръсти извърна глава настрани и докато аз проследявах поглед му, той каза:

— Ето ти и още една причина. Чии колене би предпочел да гледаш — на Дан Марино или на Криси Бърнхард?

Загледах се как Криси Бърнхард върви по пътеката — люшкаше кръшно бедра, слагаше прецизно крак пред крак и грациозно отмяташе ръце тъй далече назад, сякаш махаше на някого зад себе си. Тъй вървят манекенките по модните подиуми в Милано. Голите й рамене бяха силни и в същото време заоблени, признак за стотици часове в гимнастическия салон. При всяка крачка пепеляворусата коса се плъзгаше по тях. С високите токчета беше почти колкото мен, макар и петдесетина килограма по-лека.

Вече бе само на пет метра и вървеше право към нас. Стори ми се, че гледа Ръсти. Дамите винаги го заглеждат преди мен. Аз също не съм за изхвърляне, макар че носът ми проявява склонност да се разпростира хоризонтално, а не вертикално. Имам чорлава тъмноруса коса, сини очи, широки рамене и сравнително тънка талия, проявяваща първите признаци на натежаване поради хронична злоупотреба с бира „Гролш“. Ръсти е строен, с хищно излъчване и дамите много си падат по него. Сякаш непрестанно пръска наоколо радарни вълни, които се отразяват от привлекателните жени. Този път обаче усмивката му остана без отговор.

Сега видях, че тя гледа не Ръсти, а едрия дебелак на съседната табуретка. Около шейсетгодишен, с охранено розово лице, прекалено дребен нос и масивни загорели ръце под широката бяла риза с къси ръкави. Преди малко човекът на два пъти бе попитал бармана колко е часът. После ме погледна и се усмихна:

— Познавам те. Петдесет и осми номер от „Делфините“, нали?

— Отдавна беше.

— Помня как на един мач срещу „Джетовете“ нахълта в центъра на мелето, разблъска ги, грабна топката… — Той пак се усмихна, после продължи с дълбок, гъгнещ глас: — И хукна в обратната посока. Към вашата врата.

— Бях се объркал в суматохата — обясних аз, навярно за стотен път от години насам.

— Голям късмет, че един от вашите защитници те подкоси.

Да бе! Гаро Епремян не може да ме подкоси дори ако съм пиян и вързан. Просто сам се спънах, а той падна отгоре ми.

Войната свърши, всички знаят. Добрите хора губят пак.

Но това бе прели малко. Сега жената бръкна в малката черна чантичка. Едрият мъж до мен като че я позна и на устните му се появи колеблива усмивка. Когато усмивката изчезна, аз се озърнах към Криси Бърнхард, която вече държеше „Берета 950“ — смешен мъничък пистолет, стрелящ с куршуми двайсет и втори калибър. Общо взето калпаво оръжие за убийство, но пък тежи по-малко от триста грама и оставя в чантата място за цигари и грим.

По лицето й плъзна самотна сълза — стече се покрай изящните очертания на гранитните скули — сетне Криси Бърнхард стисна пистолета с две ръце и даде първия изстрел. Трясъкът не бе силен, напомняше гърмеж на бутилка шампанско и навярно повечето клиенти си помислиха, че управата е решила да почете с пенливия калифорнийски буламач своите гости от „Мо Са Би“ или някоя друга изчанчена тайфа.

Естествено, дебелият мъж с оредяла прошарена коса не помисли подобно нещо. Особено след като високо отдясно върху гърдите му изникна червено петно. За секунда той застина от смайване, гледайки как кръвта шурти по широката бяла риза. После безмълвно вдигна очи към високата млада жена.

Аз също.

По прекрасното лице плъзна втора сълза, искряща в лъчите на малките прожектори над открития бар. Наоколо палми в саксии шумоляха под ласките на мекия нощен вятър, понесъл соления океански дъх, смесен с аромат на жасмин и висококачествена марихуана местно производство.

В цялата сцена имаше нещо холивудско, само че ако това беше кино, аз щях да се метна с плонж от табуретката и да избия от ръката й пистолета, а после тя щеше да се влюби в мен.

Но не се метнах. И тя не се влюби. Всъщност знам ли…

Зяпнал досущ като ченгето от онази снимка, на която Джак Раби застрелва Лий Харви Осуалд, аз я гледах как стреля повторно, този път по-надолу. Куршумът закачи отстрани таза на жертвата и рикошира към пода, откъдето по-късно полицаите го прибраха в найлонова торбичка, както си им е навикът.

Всички знаят, корабът потъва. Всички знаят, капитанът лъже.

Залепнал за табуретката, аз видях как Криси Бърнхард свали пистолета още по-надолу и се прицели в слабините на мъжа.

Всеки има скапаното чувство, че баща му е на смъртен одър.

Мъжът се помъчи да прикрие слабините си с длани. Третият куршум мина между разперените му пръсти, закачи пениса, навлезе в бедрото и се заби в костта, без да я строши.

Всичко това стана за броени секунди. Ръсти дори не мръкна, само дето леко се приведе към мен, по-настрани от стрелбата. Някога на игрището станеше ли напечено, той вечно гледаше да духне към скамейката, а мен оставяше да търча с разбитите си колене срещу разни горили.

Когато тя се прицели отново, аз най-сетне скочих от табуретката, хвърлих се с плонж и избих пистолета. Криси Бърнхард припадна и аз я подхванах — просто стоях и я държах на ръце, а бузата и лежеше върху рамото ми и дългата руса коса ме гъделичкаше по врата. Точно така се появих на първата страница на „Маями Хералд“ — с припаднала хубавица в ръцете и глуповато отворена уста. Под снимката напечатаха: „Адвокат обезоръжава фотомодел… твърде късно“.

Открай време съм си такъв — вечно не ми достига една крачка.