Владимир Санин
72 градуса под нулата (17)

Тошка

От една страна Тошка отдавна мечтаеше за самостоятелна работа и затова не тръгна, а хвръкна да заеме мястото на водач на Сомовата машина; от друга, не можеше да понася самотата и ужасно скучаеше. Миналия път, когато тате се разпореди Сомов да си почине, Тошка подмами в кабината и Петя и през целия път го развлича, а днес готвачът беше намислил да опече сладкиш и отказа да му прави компания.

— Все едно, сладкишът ти ще изгори! — възмущаваше се Тошка. — А аз да седя там сам като нощен пазач заради твоята купчина пепел!

Оскърбеният Петя го изгони от кухнята. Но малко след това се спука дюритът на Давидовия маслопровод, а след още един час Алексей спря колоната, за да прави инжекции на Гаврилов, Валера и Сомов. За едного неприятности, за другиго удоволствие: Тошка се възползува от принудителните паузи, почеса си езика и му олекна на душата. Както и по време на обеда, то се знае. Но после чак до сутринта колоната не спря — шестдесет и два километра изпердашиха! — и около пет часа подред Тошка мълча като риба. Истинско наказание за човек, за когото беше мъчително да поседи и пет минути със затворена уста.

— Поне някоя муха да беше влязла в кабината! — оплакваше се той на вечерята. — Такава история си спомних — мед, мед! Ама на кого да я разправиш?

— Е, давай твоята история за десерт! — измуча Игнат с натъпкана уста.

— За десерт имам нещо по-хубаво — Петя цял се разля в усмивка и вдигна кърпата от бухналия сладкиш с пълнеж от ягодов конфитюр. — Да ви е сладко!

И изчервен от похвалите, взе да реже сладкиша на парчета.

— По-хубаво… — ревниво изсумтя Тошка, но грабна порядъчно парче и впи в него зъби. — Духовната храна, скъпи другарю Задирако, е по-важна за интелигентния мъж от плюскането. Човек трябва да мисли, скъпи другарю готвач, да храни мозъка, а не търбуха си!

След като разбра по лицата на другарите си, че Тошка сигурно се шегува, Петя не се обиди този път.

— Стига, стига, дърдорко, разправяй сега твоята история.

— Спомняте ли си старшина Семенчук от трети батальон? — запита Тошка братята и Валера. — Един такъв здравеняк, мускулест, на свръхсрочна служба, половин минута ръмжеше: „Миррно!“

— Как да не го помним? — Игнат се ухили. — Той хвана Давид в отлъчване, когато правеше серенада на една хубавичка блондинка. Колко лежа в карцера тогава? Пет денонощия ли?

— Пет денонощия строг арест — потвърди Давид. — Та какво е направил моят приятел Семенчук?

— Идва жена му при генерала — зарадван от всеобщото внимание, припряно захвана Тошка — и казва: „Другарю генерал, тъй и тъй, женим сина, а парите са кът. Може ли да опростите на Семенчук оня танк?“ — „Какъв е тоя танк?“ — „Ами мъжовия, дето го унищожили в Германия.“ — Генералът ококорил очи — нищо не може да разбере, иска да му се доложи кратко и ясно. И съпругата доложила, че повече от двадесет години всеки месец удържат от мъжовата й заплата петнадесет рубли за оня танк, а сега тъй и тъй, парите са кът, женим сина си… „Веднага извикайте Семенчук да го питам аз него!“ — заповядал генералът. Семенчук се явява, командува си сам: „Миррно!“, поглъща с очи началството си и пожълтява при вида на скъпата си и любима другарка в живота. „Значи плащаш за танка?“ — „Тъй вярно, плащам, другарю генерал!“ Генералът обещал на неговата другарка в живота да изясни работата и когато излязла, го попитал тихо и приветливо: „Значи плащаш?… Я се изповядай мошенико!“ Старшината заплакал с глас: „Другарю генерал, виноват! Съпругата ми е много строга жена, що се отнася до наличните, а пък вечер, като си тръгна за в къщи от службата, не мога без чаша бира, та затова трябваше да съчинявам тая история за танка, дето, ако си спомняте, при Одер го взривиха… Виноват, другарю генерал!“ А след месец гражданката Семенчук видяла генерала в клуба и взела да му се кланя: „Благодаря ви, сега само по пет рубли му удържат, останало да плаща само за едната кула“.

Историята на Тошка има успех.

— Аз мислех да те накарам да поиграеш, ама хайде — от мен да мине, безплатно ти го давам. — Маслов му подаде радиограма.

— Карай, ти я прочети — безгрижно махна с ръка Тошка.

Борис Маслов я прочете с удоволствие, изразително:

— „За Антон Иванович Жмуркин живи-здрави и на теб желаем същото окачиха те на почетната дъска като герой на Антарктида Пеструха се отели купихме телевизор свалиха председателя изпратиха нов за посрещането ти гледаме прасе вече пет пуда Нюрка не те дочака омъжи се не съжалявай моми колкото щеш целуваме от сърце семейство Жмуркини.“

При все че в кухнята ставаше все по-студено, недояденият сладкиш и особено радиограмата удължиха вечерята. Поискаха от Тошка обяснения и той им разказа за несполучливия си роман с Нюрка.

— Аз й викам: защо да протакаме, хайде да се любим, а тя: имаш много здраве, най-напред в гражданското! — Какви ги говориш, казвам, не знаеш ли какви безобразия стават в гражданското? Докато мигнеш — и ти лепнали печата на документа! На тебе печат ли ти трябва, викам, или бъдещият покорител на суровия шести континент? — Не — върти глава, — най-напред печатът, а после покорителят и изобщо не съм сигурна дали ме обичаш. — Аз и тъй, и инак опитвам, мажа-гладя, разпалил съм се — клечка кибрит можеш да запалиш от мен, а тя изведнъж: — ах! — и хукна. Обръщам се — зад гърба ми стои дядо й Митрофан, по прякор Облигацията, и гледа на кръв. Подслушвал ни дъртакът му с дъртак! А пък му викат Облигацията, защото преди петнайсетина години получил облигации от заема и като се напил, взел, че ги налепил на вратата, а една стотарка спечелила пет хиляди. Тогава дядото изкъртил вратата и я помъкнал в спестовната каса, а там изрязал с трион парче с облигацията и го пратил да го проверяват. Та обръщам се значи, а дядото фъфле: я гледай, кучи сине, искаш да похабиш внучката ми, а? — И като ме цапардоса с тоягата по гръбнака, едва се дотътрих до дома. А на заранта Нюркината приятелка ми каза, че дядото я заключил в къщи и се заклел да я варди, докато замина за експедицията. И така, и инак въртях, звезди му свалях от небето, подмазвах му се — не и не, не ме пуска: махай се, вика, мръснико, че ще ти претроша краката. — А пък аз трябваше да замина след три дни…

— И какво? — нетърпеливо запита Льонка.

— Ами заминах — въздъхна Тошка.

— Благодарим ти, майко кърмилнице, дето ни поглези — мило рече Игнат на Петя и стана. — Да спим, братлета, да спим.

И участниците в похода се пръснаха „по спалните“.

С изключение на Сомов, който се отнасяше неодобрително към смешника, всички обичаха Тошка. Всички, дори и Льонка, който беше малко по-голям от Тошка, се отнасяха към него като към момче, довчерашен хлапак, защото, макар че по документи беше на двадесет и една година, Тошка изглеждаше най-много на осемнадесет: имаше необикновен за един походник ръст — метър и шестдесет, смехотворно тегло — малко повече от петдесет килограма и голобрадо лице с нежен мъх като на пиленце. А у походниците, хора съвсем не сантиментални, има стаена и неизразходвана нежност: не можеш да я излееш в радиограмите, а брадатите физиономии на другарите извикват друг род чувства и става така, че тази нежност няма къде да се дене. Затова полярниците толкова много обичат кучетата, които могат да галят без страх, че ще ги сметнат за сантиментални и мекотели; обичат и малките пингвинчета пухчета, и сребристите пиленца на буревестниците по островните скали край Мирни — изобщо обичат всичко живо, което не отблъсква ласките им и има нужда от защита. Затова може би обичаха и Тошка, защото на вид беше такова слабичко и малко пиленце, което си чурулика весело и безгрижно. По възраст за едни можеше да е син, за други по-малко братче, винаги готово да помогне, да услужи и при удобен случай да се посмее над всекиго, освен над тате, разбира се.

А всъщност това пиленце, въпреки трогателно младежкия си за походниците вид, отколе беше излетяло от гнездото и нямаше нужда от ничия защита. Приемаше ласкавото отношение и любовта и им се отплащаше стократно, но здраво стоеше на краката си и компенсираше липсата на жизнен и професионален опит с неизтощима работоспособност.

— Откъде се вземат у тебе толкова сили? — чудеше се Петя, когато веднъж Тошка смени, без да си почине, три болта на гъсеничната лента, изпомпа от цистерната гориво за два варела и веднага тръгна „да коли шопари“ за вода за кухнята. — Такъв слабичък, хилав, а пък работиш като вечния двигател от учебника по физика.

— Да ти кажа ли истината? — Тошка се озърна, повика го с пръст и изведнъж се заколеба. — Ама да не раздрънкаш?

— Никому нито дума! — тържествено обеща Петя.

— Хем внимавай! — заплаши го Тошка, отново се огледа и прошепна на ухото му: — Аз съм робот!

— Кво-о? — недоверчиво проточи Петя. — Все ги измисляш…

— Да, братле, робот — съкрушено, с издадена напред долна устна повтори Тошка. — Само Валера знае за това. Нощем ме зарежда от акумулатора и смазва ставите ми с кондензирано мляко. Ей сега го свършихме. Можеш ли да ми дадеш малко?

Поразен, Петя му подаде една кутия и Тошка си тръгна, като му даде знак да мълчи.

Ако посветеният в тайната на Тошка бе не Валера, а някой друг, Петя би сдържал обещанието си. Почти цяла седмица се тормози, а после под дълбок секрет сподели с Валера съмненията си. Тактичният Валера се престори, че се задавя от кашлица, изтри сълзите си и му даде да разбере, че Тошка се е пошегувал. Възмутеният Петя цял ден демонстративно не обръщаше внимание на Тошка и му прости, едва когато за извинение лъжероботът изми пода на кухнята.

Подобни шеги разкрасяваха живота на Тошка, но прибързано беше да се твърди, че го осмисляха. Той страшно обичаше да се смее и да разсмива другите, но с природно острия си ум разбираше, че ако веселият му нрав е достатъчен, за да привлече симпатията на другарите, то уважението им може да завоюва само с работа. Понякога, когато се обсъждаха важни въпроси, едва се сдържаше да не се намеси като равен, да даде уместно предложение, но — велика сила е инерцията! — всяка негова дума предизвикваше усмивка, защото всички бяха уверени, че няма да каже нищо сериозно. Ако не намираха хумор в думите му, търсеха го в жестовете, ако не го намираха в жестовете, откриваха го в мимиката или в общия му вид.

 

 

Днес Тошка не се беше наспал и се чувствуваше необикновено зле. След вечеря, докато във фургона беше още топло, бъбри с Льонка, разправи му врели-некипели за Нюрка и разни други момичета, а когато се пъхна в чувала, се засрами от брътвежите си: обичаше Нюрка, смяташе след завръщането си да се ожени за нея и прие болезнено нейната измяна. По-добре Борис да не беше прочел радиограмата! Добре все пак, че се овладя и го изби на шега… Спомни си една полярна песен: „Ако твойто момиче отиде при друг, не се знае кой има късмет“, опита се да си внуши, че именно той е късметлията, но не му се удаде твърде. Поспа два-три часа, като дрънна будилникът, стана трудно, едва запали печката. Като излезе в преддверието по нужда, главата му се въртеше, ръцете и краката не го слушаха, чак се изплаши дали не се е разболял. След закуска няколко часа загрява горивото и маслото, сипа го във влекача, а като се качи в кабината — нямаше вече сили да запали двигателя. Докато палеше, скърцаше със зъби, едва по пътя се посвести малко. Значи незабелязано се е натрупвала умора, силите му са изтичали като зрънцата на пясъчен часовник. На ти сега робот, вечен двигател.

За първи път Тошка се зарадва, че не трябва да развлича никого с веселото си дърдорене, а може просто да кара влекача по коловоза и да си мисли за живота, да си помечтае за най-съкровеното.

Мислеше си, че макар и да има късмет в живота, няма пълно щастие. И причината е една: цял живот, откакто се помни, никой и никога не се е отнасял с него сериозно! Никой не се е сещал да надникне в душата му, да разбере, че перченето му е престорено. Дори Валера Никитин, най-отзивчивият и човечен от всички, „гроб“ за чуждите тайни и чувства, Валера, с когото вече две хиляди километра седят в една кабина, и той не си даваше труд да го попита: „За какво си мислиш, момче, какво ти е на душата?“ Обърне се към него приветливо, погали го с поглед по косата и даде ухо: хайде, братле, измъквай от сандъка нова смешка, забавлявай ме.

Сам си е виновен — цял живот е разказвал масали и е разсмивал хората, приучвал ги е да гледат на него като на палячо, а сега как да ги убеди в противното? За двайсет години никой не е поискал от него съвет, а отвори ли уста — не го оставят да се изкаже: сиреч почакай, сега не ми е до шеги. А имало е какво да каже, и то неведнъж.

Преди да отиде в армията, работеше като тракторист, колхозът беше голям, земята хубава, а председателят хич го нямаше — с ум като врабче, само крещеше без причина и тракаше токове пред началството.

Над селото беше надвиснало отколешно проклятие — път нямаше. До шосето оставаха само три километра, а колко коли се съсипваха! Есен, когато се разкаля, возеха децата на училище с трактор, с гумени ботуши не можеше да се изгази — и сам дяволът ще си строши краката по тези три километра. А наоколо — пълно с морени, ледниците бяха ги оставили за спомен на хората и просто молеха да ги използват. „Пътстрой“ не искаше да чуе: не се предвиждал този път в плана им. И Тошка намисли: за две-три седмици да вземат под наем от „Пътстрой“ каменотрошачка и гредер, да съберат доброволци младежи и със свои сили да направят пътя до шосето. Подготви се, поиска думата на събранието, но председателят се опъна и не му я даде: няма нужда, казва, да правим цирк. Ядоса се Тошка и написа писмо в районния вестник. Дойде един кореспондент, но председателят му наприказва такива чудесии за Жмуркин младши, че гостът се възмути, взе интервю за трудовите успехи и си дигна чуковете.

Каквото и да предложеше Тошка, председателят го посрещаше на нож: не само че не искаше да поговори сериозно с него, ами не можеше и да гледа размирника.

Имаше си причини. Започна се с това, че когато веднъж шофьорът му се разболя, председателят заповяда на Тошка, който имаше шофьорска книжка, да предаде трактора и да поеме колата — не го помоли учтиво и човешки, а му заповяда! Тошка почна да отказва, председателят настояваше. Тогава пред очите на целия колхоз Тошка докара пред селсъвета оседлана крава. Председателят му лепна строго мъмрене на дъската за обявления, а Жмуркин нарисува до подписа мъж, яхнал козел. „За уронване на авторитета“ размирникът беше свален от трактора и необмислено пратен в свинарника — необмислено, защото тук Тошка научи една забулена в мрак тайна: между безименните колхозни прасета тихомълком се възпитаваше и угояваше прасето на председателя. Скоро към свинарника се юрна мало и голямо: всички искаха да видят кочината, в която самотно грухтеше, увенчано с венец от лайкучка, прасе. Там висеше шперплатова табелка с надпис: „Не съм каква да е свиня, а частна!“

За председателя беше празник, когато извикаха Тошка в армията. А младежите в селото помръкнаха, не можеха да намерят подходящ заместник на неизтощимия на всякакви весели хрумвания инициатор.

Тъй че в крайна сметка, тъжно размишляваше Тошка, нищо свястно не беше направил в колхоза. Само беше разтърсвал въздуха с весел смях и толкоз.

И в армията си проправяше път през несериозното отношение към себе си като през джунгла. Отначало всичко вървеше добре: както пожела, попадна в танковите войски, дори не се наложи да ги убеждава, защото все пак беше тракторист. А в службата му тръгна наопаки. Веднъж видяха, че след отбоя около Тошка се натрупали като на панаир — и ето ти допълнителен наряд. Друг път — три денонощия арест. Началството недоумяваше: наглед уж примерен войник, в службата — отличие след отличие, а на занятията, щом се извърнеш — остроумничи, а наоколо всички се смеят.

Решиха да го пратят в ансамбъл за песни и танци при Дома на офицера: нека там развлича народа в определеното за това време. „Мимиката ти цена няма! — не можеше да го нахвали художественият ръководител на ансамбъла. — Ще казваш хуморески!“ Тошка писна: сиреч, не мога да се шегувам по поръчка, ала късно — документът бе подписан. И трябваше да зубри монолози и да разучава сценки, да гримасничи пред залата и да ходи по прегледи на художествената самодейност. За негово удивление всеки път го приемаха все по-добре, смееха се и му аплодираха и дори получи премия на един конкурс — часовник с надпис. Под влияние на успеха у него се зароди смътната мисъл: дали да не опита, след като се демобилизира, да влезе в театрален институт и да стане артист?

И кой знае каква щеше да бъде съдбата му, ако не бяха дошли почетни гости, бивши танкисти от частта му — Никитин и братя Мазурови. Както на времето Гаврилов, и те говориха в клуба и разказаха за трансантарктическите походи с влекачи и шейни, а на главния, вълнуващ мнозина въпрос, как могат да попаднат там, отговориха откровено, че за обещаване не обещават, но най-добрият от добрите, когото препоръча командирът на частта, има шансове.

А после започна художествената самодейност и Тошка се провали с гръм.

Нищо не излезе, тази вечер не можеше да се прави на палячо! Бърбореше заучени шеги, гримасничеше, подражавайки на любимия си Юрий Никулин, но залата, винаги доброжелателна към него, не се смееше: за първи път Тошка не намери контакт с нея. А стана така, защото разказът на полярниците го удари сякаш с чук по главата: губя златно време! Ето работата, заради която си заслужава да се живее!

И веднага — рапорт: моля да ме върнете обратно в частта. Художественият ръководител чудо направи; какво не му обещаваше, какви ли звезди не сваляше от небето, ласкаеше го, припомняше му думите на Нерон: „Какъв велик артист загива!“, но Тошка не искаше и да чуе: „Моля да ме върнете обратно в частта!“

Когато художественият ръководител узна причината, обидно се разсмя: къде ти, две педи човек, а ще върви в Антарктида, че още първият вятър ще го отнесе от Южния полюс на Северния. Тошка очакваше такъв разговор. Без да каже нито дума, взе трийсеткилограмовата гира и я вдигна седем пъти с дясната, после пет пъти с лявата ръка.

— Е, дявол взел те, върви! — ядосано, но с уважение каза художественият ръководител.

И Тошка се завърна в частта си да наваксва пропуснатото. За цяла година ходи само два пъти на кино, отказваше се от градски отпуски, но изучи двигателя и ходовата част на танка и на тежкия артилерийски влекач не по-лошо от всеки останал на свръхсрочна служба. И постигна своето: командирът написа на Гаврилов писмо за най-добрия механик водач. А тате не го домързя и пристигна, отначало се усмихна при вида на чевръстото хлапе, с което го сватосват, а като се вгледа по-внимателно, разбра колко е запален и си даде благословията.

И този ден бе най-щастливият в живота на Тошка.

Никога и никому в света не би признал, че от детинство мечтае за подвиг! Отначало това бяха толкова наивни мечти, че просто му беше неудобно да си ги спомня, после — породени от книгите мечти, като, да речем, полет към мъглявината Андромеда, и едва през последните години започна да мечтае за неща, достъпни за човек с неговия характер, сили и способности. Слава богу, няма война и няма да може да получи орден за храброст, и космонавт не може да стане, но чудо би направил, ала би препречил пътя на някой бандит.

Много му беше необходим поне такъв, обикновен подвиг, за да се смаят неговите земляци, другари от полка и приятели и да кажат: „Мислехме си, че вятър го вее, а я виж какъв човек излезе Антон Жмуркин!“

Но около него все още нямаше пожари, наводнения, бандити и Тошка не можеше да се отличи. А какво друго можеше да направи? Искаше да помогне на колхоза — отрязаха му квитанцията, пожела да възстановява Ташкент след земетресението — председателят лично телефонира в райкома на комсомола, помогна на другарите да избягнат такава „грешка“. Да получи известност като актьор? Беше достатъчно умен, за да разбере, че неговите самодейни напъни са безкрайно далеч от изкуството на такива майстори като Ераст Гарин, Аркадий Райкин, Юрий Никулин.

И затова именно се възпламени от възможността да замине за Антарктида, да прекоси с колона от влекачи и шейни ледения й купол. И успя, макар че само войник може да разбере какви усилия и жертви му струваше това, какъв аскетичен живот води през втората година от службата си.

И какво? Окачиха го на почетната дъска в колхоза — знатен земляк, участник в поход в Антарктида! А той, знатният земляк, и тука е клоун. Какъвто си беше, такъв си и остана: „Наше момче, арабия, момче за всичко“. Когато пристигнаха в Мирни, транспортният отряд денем и нощем работеше на крайбрежния лед, разтоварваше с опасност за живота си кораби, а какво правеше Тошка в това време? Три пъти на ден миеше в кухнята съдове за сто и двадесет души. Нямаше кой друг да мие съдовете, само Жмуркин се оказа подходящ за тази отговорна работа! Да благодари поне, че тате го взе на Восток. Като нямаше самият той щастие, помогна му чуждото нещастие: оперираха Мишка Седов от апандисит и се освободи щатна длъжност. Че инак много весело щеше да презимува, а после цветисто и подробно щеше да разправи на колхозното събрание как „знатният земляк“ е мил геройски чинии и лъскал тенджери в кухнята на обсерватория „Мирни“.

Е, тате го взе със себе си, ама каква полза? Пак да е момче за всичко: „Потрай, Тошка, поумней през този поход, сине!“ Ще поумнееш тука… друг път! Когато минаваха през зоната на пукнатините и ледените преспи, Валера не го пускаше да припари до лостовете за управление: рано ти е, ти сега само гледай, работата е сериозна. Ако кажеш дума на някое обсъждане — „млък, хлапе такова, сега възрастните говорят“. „Малкото кученце и до старини все е пале“ — каза веднъж Сомов за него. Тогава не издържа и отговори: „Палето ще стане куче, ама скопената кранта няма да стане кон!“ Не може да му прости Сомов обидата… И ето че попадна в похода кажи-речи като пътник… Льонка и на половината не познава така влекача, ама е на почит и уважение — спаси тате от смърт! Не можеш да разбереш къде му се крепи на Сомов душата, ама и той герой — едва не хвърли топа, но измъкна Льонка от виелицата. И Петя, уж съвсем ангелче без крила, виеше от болка, но се изправи на измръзналите си крака, за да нахрани хората.

Изведнъж Тошка си спомни разказа на по-големия си брат как отишъл на фронта през пролетта на четирийсет и пета година още сополанко и колко горчиво съжалявал, че скоро войната свършила, а той не успял да извърши подвиг; спомни си го, защото се хвана в същата детска мисъл: обидно, походът преваля към последната си четвърт, а той, Тошка, с нищо не се е проявил!

Тежко въздъхна: всички си мислят, че няма по-весел и по-щастлив човек на тоя свят от Жмуркин, а той е просто неудачник. Малък на ръст, с нестабилен характер, измамен в любовта. Никой няма да го погледне с такива очи, както гледат тате, никой няма да му каже: помогни, Антон Иванич, ела още на един поход, в тебе ни е надеждата. Има ли го Тошка, няма ли го — все същото. На никого не е потрябвал…

С тези горчиви мисли се мъкнеше подир влекача на Валера неудачникът Тошка, глупав момчурляк, когото участниците в похода приеха като подарък на съдбата, като малко братче, само от усмивката на което се стопляха измръзналите им души, самоотвержен труженик, готов да се мушне не само в двигателя, ала и в рогата на дявола — „наше момче, арабия, най-надежден от надеждните“.

Естествено, донякъде сам си си виновен, но виновни са пред теб и тате, и Валера, и другите по-възрастни другари. Някой от тях можеше, трябваше не само да се посмее на веселите ти истории, но и да те извика да си поговорите, да разбере какво ти е на душата и като вникне, да ти каже: „Че какъв подвиг още ти е необходим, щом цял месец се движиш по купола при седемдесет градуса студ, мръзнеш, както не е мръзнало ни едно куче, работиш не по принуда, а по съвест и все още си жив и здрав? Ако си се размечтал за орден, няма го: дори тате не е получил нито един в Антарктида, затова пък всички полярници ще знаят какъв човек е Антон Жмуркин. Това да не ти е малко? Ако ти е малко, значи е вярно, че вятър те вее, и трябва да поумнееш след още един поход. Макар че и в този има още да ти пати главата — до Мирни остават осемстотин километра път и много ще ти се видят тежки тези километри, повярвай на патил човек, Тошка…“

„Харковчанка“ спря, а след нея удариха спирачките и следващите я влекачи. Тошка погледна часовника — господи, обяд! Погълнат от размисли и все пак самостоятелна работа, той беше забравил, че е закусил недостатъчно, и сега изведнъж почувствува такъв глад, че би изял сякаш и изпържен колянов вал. Дори и ескимоската не навлече и хукна в студа към кухнята.

— Рано е — избърбори Петя, който се суетеше край печката, — иди да поработиш, да ти се дояде… робот!

— Да се пазиш от сито куче и от гладен човек — изръмжа Тошка. — Дай поне едно сандвиче на умиращия!

Състрадателният Петя отстъпи, а Тошка, щом излапа парчето пушен салам, веднага се развесели, сякаш не се беше чувствувал съкрушен, като че ли не беше мислил за горчивата си съдба.

Момински сълзи, юношески горести…