Серия
Зовът на полярните ширини (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Семьдесят два градуса ниже нуля, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 17 гласа)
Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
varnam (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Владимир Санин. 72 градуса под нулата

Руска. Първо издание

ИК „Народна младеж“, София, 1977

Редактор: Ана Сталева

Художник: Димитър Донев

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Люба Манолова


На железните хора, участвували в похода в Антарктида

Встъпление

Колоната се движеше по Антарктида.

Шест впрегнати в шейни влекача начело с „Харковчанка“ бавно напредваха по коловоза, трамбован от предшествениците. Настъпващата нощ обгръщаше Антарктида със здрач. Снегът, до преди няколко часа ослепително бял, вече стана тъмносив. Тъмносиви бяха и влекачите, и пътят, и небето, и милионите квадратни километра чезнещ в нощта материк. Само искрите, които изхвърчаваха от ауспуха на влекачите, и звездите, чиято мъждива светлина проникваше сегиз-тогиз през надвисналите над ледения купол облаци, осветяваха бледооранжевите хълбоци на „Харковчанка“ и фантастично боядисаните стени на фургоните.

Беше най-обикновена колона влекачи с шейни. Такива колони браздят всяка година Антарктида, карат товари от Мирни във Восток и се връщат обратно. Хиляда и петстотин километра само в едната посока: четиридесет дни път натам, трийсет — насам. Това е всичко. Тежък, но отдавна утъпкан път, познат до последния метър.

Но никога досега колоната не се беше връщала от Восток през полярната есен.

Всяко нещо се върши веднъж за първи път. Все някому е отредено да бъде пръв. Така е било от памтивека; някой трябва да започне, да опита, да открие. И ето че десет души тръгнаха първи по Антарктида с „Харковчанка“ и пет влекача през полярната есен.

Един влекач трепна с цялото си тяло и спря, след него втори, после всички останали. Водачите им се насочиха към заглъхналата кола.

Те се движеха тежко и бавно, странно приведени. Но нищо необяснимо нямаше в походката им: по ледения купол не бива да се крачи бързо — в сухия като в африканска пустиня въздух има кислород, колкото на връх Елбрус. Що се отнася до стойката им, не можеше иначе: макар лицата им да бяха защитени до такава степен от плетените шапки ескимоски, че се виждаха само тесните пролуки на очите, вятърът пареше кожата като огън.

Мъжете спряха до влекача и заговориха тихо. Бавно прегледаха заглъхналия дизел, разбраха, че се е спукал дюритът — гумената тръбичка на маслопровода. Донесоха нов дюрит, смениха пукнатия. После се посъвещаваха и пристъпиха към необичайна операция. Отвинтиха капака на цистерната и започнаха да вадят гъста маса, подобна на пренаситена с нишесте каша. Като напълниха половин варел, накладоха огън от дървени капаци и закрепиха варела над него. След известно време масата започна да се топи и замириса на гориво; тогава потопиха в нея края на един маркуч, а другия му край пъхнаха в резервоара за гориво на влекача.

Двигателят още не беше съвсем изстинал и заработи бързо, само за един час. После се разотидоха по влекачите и отново потеглиха. Отпред „Харковчанка“, а след нея останалите коли.

От най-близкото обитавано място — станция Восток — ги деляха 450 километра снежна пустиня. От Мирни, където отиваше колоната — хиляда.

Десет души сами в света, откъснати, като на Луната. Никой не би могъл да им помогне; дотук хора няма да стигнат, самолети няма да долетят.

Живачният стълб на термометъра беше замръзнал на 72 градуса под нулата.