Метаданни
Данни
- Серия
- Габриел Алон (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Defector, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венера Атанасова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниъл Силва. Предателят
ИК „Хермес“, Пловдив, 2011
Американска. Първо издание
Художествено оформление на корицата: Георги Станков
Отговорен редактор: Тодор Пичуров
Компютърна обработка: Ана Цанкова
Коректор: Недялка Георгиева
ISBN: 978–954–26–0989–6
История
- — Добавяне
77. Сен Тропе, Франция
Напълно подходящо наречена „Беля“, яхтата — петдесет и четири метрова разкошна лодка, американска изработка, с бахамска регистрация — бе собственост и се управляваше от някой си Максим Симонов, по-известен като Лудия Максим, който бе цар на доходоносната руска никелова промишленост, приятел и другар от детинство на руския президент и бивш гост на Вила Солей — празния сега палат на Иван Харков край морето в Сен Тропе. Въпреки че притежаваше вила на стойност двайсет милиона долара на Коста дел Сол в Испания, Максим предпочиташе уединението и мобилността на своята яхта. Той бе обиколил Северноафриканското крайбрежие през юни, а юли бе прекарал в Гърция, придвижвайки се от остров на остров. На финалния етап от екскурзията Максим бе наредил на екипажа си да се отклони за кратко към турския бряг и там сутринта на девети август бе качил на борда още двама пътници: як мъж на име Алексей Буданов и неговата очарователна млада съпруга Зоя. Макар и без деца, двойката имаше огромно количество багаж — всъщност той бе толкова много, че поискаха втора каюта само за склад. Лудия Максим, изглежда, нямаше нищо против. Приятелите му бяха преживели ужасна година. И Максим — щедра душа, ако някога изобщо бе имал такава — се бе нагърбил да се погрижи поне да изкарат истинска лятна почивка.
Домакинът бе спечелил прозвището си не заради находчивостта си в бизнеса, а заради начина си да се забавлява. Неговите партита бяха пословично разюздани и рядко завършваха без насилие и арести. Всъщност преди няколко години Максим бе задържан за кратко заради — както се твърдеше — пълен самолет с руски проститутки, които бе докарал, за да забавляват гостите му в неговия замък край Париж. По-късно френската полиция се съгласи да свали всички обвинения, след като милиардерът успя да ги убеди, че девойките са част от трупа за модерен балет. Скандалният, но малко комичен случай не навреди по никакъв начин на неговата репутация в родината му. В действителност руските вестници го приветстваха като прекрасен пример за Новия руски човек. Лудия Максим имаше пари и не се притесняваше да парадира с тях — дори и това да означаваше да си има от време на време неприятности с френската полиция.
В морето темпото на неговите гуляи не намаля. Ако не друго, освободени от ограниченията на натрапчивите власти и оплакванията на съседите, те станаха още по-разюздани. Това лято вече бе имало много паметни пиянски вечери, но с идването на Алексей и Зоя бяха достигнати нови висоти. Обслужвана от тридесет души екипаж, компанията му бе прекарала плаването през Средиземно море в ядене, пиене и разврат, преди най-сетне да пристигне в легендарното Старо пристанище на Сен Тропе на двадесети август следобед. Макар и изтощени и още махмурлии от приключенията от предишната вечер, пасажерите веднага се качиха на лодките на „Беля“ и се отправиха към брега. Всичките, освен мъжа, познат като Алексей Буданов, който остана на кърмата, облегнал ръце на парапета, и се загледа в Сен Тропе, сякаш той бе забранен за него град. И макар че господин Буданов не го знаеше, той бе наблюдаван от един мъж, който стоеше в подножието на фара в края на кея Етиен д’Орв.
Мъжът носеше жълтеникавокафяви къси панталони, бял пуловер, шапка „идиотка“ и слънчеви очила. Няколко месеца по-рано в една брезова гора край Москва господин Буданов се бе опитал да убие неговата съпруга. Сега мъжът планираше да убие господин Буданов. Но за тази цел се нуждаеше от едно нещо: той да напусне яхтата. Мъжът бе убеден, че господин Буданов няма да остане дълго на нея. Руснакът бе пристрастен към парите, жените и Сен Тропе. Френският курорт бе сцената на неговото поражение и пак той щеше да бъде декорът за неговата смърт. Средният на ръст мъж бе сигурен в това. Той просто трябваше да бъде търпелив. Трябваше да остави господин Буданов да дойде при него. И тогава щеше да го застреля.
* * *
За щастие нямаше да чака сам. Имаше осмина сътрудници, които да му правят компания. Под различни имена и говорейки различни езици, те бяха прекарали по-голямата част от лятото на обиколка из Европа — обиколка, която не приличаше на никоя друга. Това щеше да бъде последната спирка по маршрута им. След това той щеше да приключи.
Те живееха под един покрив, във вила сред хълмовете над града. Тя имаше бледосини жалузи и голям плувен басейн с изглед към далечното море. Те прекарваха малко време в басейна, колкото да заблудят съседите. В действителност повечето време бяха по улиците на Сен Тропе, като наблюдаваха, следяха и слушаха. Един приятел от ЦРУ улесни задачата им, като им изпращаше записи на всички телефонни разговори, проведени от екипажа на яхтата или от нейните пасажери. Прихванатата информация ги предупреждаваше кога Лудия Максим или член от компанията му ще идва в града. Те знаеха предварително къде възнамеряват да обядват, къде планират да вечерят и кой нощен клуб смятат да разрушат по някое време след полунощ. Прихванатите разговори им позволиха също да чуят гласа на самия Алексей Буданов. Почти всичките му разговори бяха с Москва. Нито веднъж той не удостовери самоличността си, нито спомена името си.
Нито слезе от „Беля“. Дори когато другите вечеряха в „Гран Жозеф“ — любимото му място за обяд, той оставаше затворен на яхтата. А средният на ръст мъж прекарваше времето си недалече оттам, в подножието на фара. За да запълни празните часове, той мечтаеше, че се люби със своята жена. Реставрираше въображаеми картини. Припомняше си с пълни подробности кошмара в брезовата гора. През повечето време обаче не отделяше очи от яхтата. И чакаше. Винаги чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане Иван Харков най-сетне да се завърне в Сен Тропе.
Късно следобед на двадесет и девети, докато гледаше как лодките на „Беля“ се връщат към яхтата, Габриел получи обаждане по сигурния си мобилен телефон. Гласът, който чу, бе на Ели Лавон:
— Най-добре ела тук веднага.
* * *
В крайна сметка не американската технология, а израелската хитрост щеше да допринесе за гибелта на Иван. Докато вървеше по „Шмен де Конкет“ — улица в жилищния квартал, разположен южно от търговския център на Сен Тропе — Лавон забеляза нова табелка на вратата на ресторант „Вила Романа“. На нея пишеше на английски, френски и руски, че за съжаление, прочутото заведение ще бъде затворено две нощи подред заради частно парти. Представяйки се за папарак, който търси филмови звезди, Лавон пръсна малко пари сред сервитьорите, за да види дали ще успее да научи името на човека, който бе наел ресторанта. От един унил барман той разбра, че щяло да бъде изцяло руско парти. Един помощник-сервитьор му довери, че щяло да бъде гуляй, както се изрази той. И накрая, от очарователната салонна управителка Ели узна името на мъжа, който щеше да бъде домакин на партито и който щеше да плати сметката: Лудия Максим Симонов, никеловия крал на Русия. „Няма да има никакви филмови звезди — каза девойката. — Само пияни руснаци и техните приятелки. Всяка година те ознаменуват последната вечер на сезона. Ще бъде паметна нощ“. „Ще бъде — помисли си Лавон. — Наистина много паметна нощ“.
* * *
Габриел сключи бас — бас, който бе сигурен, че ще спечели. Той се обзаложи, че Иван Харков не би могъл да измине целия този път до Кот д’Азюр и да устои на гравитационното привличане на „Вила Романа“ — ресторанта, където някога бе имал постоянна маса. Той щеше да вземе разумни предпазни мерки, може би дори щеше да бъде с някаква нескопосана дегизировка, но щеше да дойде. И Алон щеше да го чака. Дали щеше да дръпне спусъка, щеше да зависи от два фактора. Той нямаше да пролее кръв на невинни хора, а само на въоръжени телохранители, и нямаше да падне до нивото на Иван, като го убие пред младата му съпруга. Лавон измисли плана за действие. Нарече го „телефонна шега“.
Наистина беше паметна нощ и точно както бе предвидил Габриел, Иван не устоя на изкушението да отиде на партито. Техно-поп музиката беше оглушителна, жените бяха полуголи, а шампанското се лееше като придошла река. Харков стоеше в сянка, макар че не носеше дегизировка, тъй като никой от поканените гости нямаше да посмее да съобщи за присъствието му. Колкото до възможността да е изложен на някаква физическа опасност, тя също като че ли бе отхвърлена. Двамата телохранители, които Лудия Максим бе довел за защита, стояха като портиери пред входа на „Вила Романа“. И ако някой от тях се осмелеше да помръдне, двамата щяха да умрат там в два часа след полунощ. В два след полунощ, защото тогава бдителността на Иван щеше да е отслабнала от умората и алкохола. В два след полунощ, защото това бе часът, в който улица „Шмен де Конкет“ най-сетне утихваше в топлата лятна нощ. В два след полунощ, защото тогава Харков щеше да получи телефонно обаждане, което щеше да го накара да излезе на улицата. Обаждането, което щеше да бъде знак, че краят най-после наближава.
За свой изходен пункт Габриел и Михаил избраха малка детска площадка в северния край на „Шмен де Конкет“. Направиха го, защото смятаха, че е подходящото място, и защото входът на „Вила Романа“ бе само на петдесет метра оттам. Те седяха, яхнали моторите си, в тъмния участък между уличните лампи и слушаха гласовете в миниатюрните си слушалки. Никой не им обръщаше внимание. Да седи лениво на мотоциклет в два през нощта бе точно това, което човек правеше в топла лятна нощ в Сен Тропе, особено когато до първите есенни гръмотевици оставаха броени дни.
Но не гръмотевица ги накара да запалят моторите, а тих глас. Той им каза, че току-що е позвънено по телефона на Иван. Съобщи им, че времето за действие наближава. Габриел докосна четиридесет и петкалибровия глок, мушнат отзад под колана на панталона му — пистолетът бе зареден с патрони с голямо разрушително действие и кух връх, — и леко го намести. После свали визьора на каската си и зачака сигнала.
* * *
Обаждаше се Олег Руденко от Москва — поне така бе накаран да мисли Иван. Той не беше съвсем сигурен. И никога нямаше да бъде. Връзката бе твърде слаба, музиката — твърде силна. Харков обаче знаеше три неща: човекът, който го търсеше, говореше на руски, имаше номера на мобилния му телефон и каза, че работата е изключително спешна. Това бе достатъчно да го накара да се изправи и да излезе на тихата улица, притиснал телефона до едното си ухо и покрил с ръка другото. Ако бе чул приближаващите мотори, Иван не показа никакви признаци за това. Всъщност, когато Габриел спря мотора си, той крещеше на руски, застанал с гръб към него. Бодигардовете пред входа веднага усетиха опасността и трескаво бръкнаха под саката си. Михаил ги застреля един след друг, преди да са успели да докоснат оръжията си. Като видя телохранителите да рухват на земята, Харков се обърна с ужасено изражение, само за да се окаже втренчен в заглушителя, завит на цевта на глока. Габриел вдигна визьора на каската си и се усмихна. После натисна спусъка и лицето на Иван изчезна. За Григорий — помисли си Алон, докато се отдалечаваше с мотора в тъмнината. — За Киара.