Даниъл Силва
Предателят (15)

15. Уестминстър, Лондон

На площада пред Парламента беше ужасно студено, но не и достатъчно студено, за да задържи протестиращите настрана. Провеждаше се неизбежната демонстрация срещу престъпленията на Израел, друга призоваваше американците да напуснат Ирак, а трета предсказваше, че Южна Англия скоро ще се превърне в пустиня заради глобалното затопляне. Габриел отиде до другия край на площада и седна на една празна пейка срещу северната кула на Уестминстърското абатство. Беше същата пейка, на която преди време бе чакал дъщерята на американския посланик да бъде докарана до абатството от двама джихадисти самоубийци. Запита се дали Греъм Сиймор умишлено бе избрал мястото, или просто бе забравил онази неприятна сутрин.

Малко след три часа карана от шофьор лимузина „Ягуар“ спря бавно в края на площада. Сиймор, облечен в дълго тайорно палто, слезе от задната врата. Греъм изчака, докато колата се отдалечи по Виктория Стрийт, преди да отиде до пейката. Този път той беше закъснял.

— Съжалявам, Габриел, срещата ми с министър-председателя продължи повече от очакваното.

— Как е той?

— Предвид факта, че е най-непопулярният британски премиер за последните трийсет години, се държи доста добре. И за разнообразие успяхме да му съобщим малко добри новини.

— За какво?

— Познай.

— Хайде, Греъм. — Габриел погледна към фасадата на абатството. — Ние двамата имаме общи спомени.

За момент Сиймор не каза нищо.

— Ужасен кървав ден, нали? Не съм сигурен дали някога ще мога да изтрия от ума си картината, когато ти…

— Спомням си я, Греъм. Бях там.

Сиймор подпъхна краищата на вълнения си шал под ревера на палтото си.

— Докато говорим, служители от лондонската полиция провеждат акции в Източен Лондон.

— В Източен Лондон? Предполагам, че не арестуват руснаци.

— Група на Ал Кайда, която наблюдаваме от известно време. Те са реалното нещо. Бяха на последния етап от планираните атентати над няколко финансови и туристически цели. Човешките жертви щяха да бъдат значителни.

— Кога ще оповестите арестите?

— Министър-председателят има намерение да направи публично изявление по-късно тази вечер, точно в „Новини в десет“. Съветниците му се надяват на така необходимия по-висок рейтинг в проучванията на общественото мнение. — Сиймор се надигна. — Трябва да се връщам в Темс Хаус. Повърви с мен.

Двамата мъже се изправиха едновременно и тръгнаха през площада към сградата на Парламента. Бяха контрастна двойка. Габриел бе облечен с джинси и кожено яке, Сиймор — с шит по поръчка костюм и палто.

— Моите почитания, Габриел. По твоя препоръка се поровихме малко повече и открихме някои нови записи от системата за видеонаблюдение на околните улици. Двойката, която прекоси моста на Уестборн Теръс Роуд в шест часа и три минути, се е качила в кола, чакаща в една тиха улица. Автомобилът ги е откарал до Еджуеър Роуд, където е слязла само жената. По пътя тя е сменила палтото си. — Сиймор хвърли изпълнен с възхищение поглед към Алон. — Може ли да попитам какво те накара да я заподозреш?

— Чадърът й.

— Но тя няма такъв.

— Именно. Тогава валеше слаб дъжд, но жената не носеше чадър. Нужно е било ръцете й да са свободни. — Габриел изгледа косо събеседника си. — Хора като мен не носят чадър, Греъм.

— Имаш предвид — убийците?

Алон не му отговори директно.

— Ако Григорий не се бе качил в колата по собствено желание, жената вероятно е щяла да го убие на място. Предполагам, че той е решил да поеме риска. По-добре да си липсващ, отколкото мъртъв дезертьор.

— Какво друго забеляза в нея?

— Не си е направила труда да смени обувките си. Предполагам, че не е имала време.

— Какво ли не бих направил да имам очите ти.

— Това е професионална деформация.

— На чия професия?

Габриел само се усмихна. Бяха стигнали до южния край на Парламента и сега вървяха край парка Виктория Тауър. Пред тях се извисяваше мрачната сива фасада на Темс Хаус. Сиймор като че ли внезапно загуби интерес да се върне бързо в своя офис.

— Твоето откритие ме изправя пред очевидна дилема. Ако го направя достояние на моя генерален директор, това ще предизвика война в Службата за сигурност. Мен пък ще ме обявят за еретик. А ти знаеш как се постъпва с еретиците.

— Не искам да казваш нищо, Греъм. — Габриел замълча за миг, после добави: — Не и преди да съм говорил с Олга.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Генералният директор ще набучи главата ми на кол, ако узнае колко голям достъп вече съм ти дал. Твоето участие в тази история приключи. Всъщност, ако побързаш, можеш да си опаковаш багажа и да хванеш последния „Евростар“ за Париж. Той тръгва точно в 19,39 часа.

— Трябва да говоря с нея, Греъм. Само за няколко минути.

Сиймор спря да върви и се загледа в светещите прозорци на последния етаж на Темс Хаус.

— Защо ли съм сигурен, че ще съжалявам за това? — Той се обърна към Алон: — Разполагаш с двайсет и четири часа. После искам да напуснеш страната.

Габриел направи с пръст кръстен знак над сърцето си.

— Тя се крие в Оксфорд, от другата страна на моста Магдален. На Ректъри Роуд № 24. Представя се с името Марина Чесникова. Намерихме й работа като преподавател по руски език на студентите в университета.

— Каква е сигурността й?

— Като на Григорий. Ползваше охрана през първите няколко месеца, после ни помоли да я махнем. Има надзорник и ежедневна проверка по телефона. Подслушваме телефонните й разговори и от време на време я следим, за да се уверим, че не е под нечие наблюдение и че се държи естествено.

— Ще съм ти благодарен, ако утре не я следите. Нито мен.

— Ти дори не си тук. Колкото до госпожица Чесникова, ще й кажа да те очаква. Не ме разочаровай. — Той потупа напомнящо Габриел по рамото и тръгна сам по Хорсфери Роуд.

— Каква е била колата?

Сиймор се обърна.

— Коя кола?

— Която е откарала жената от Мейда Вейл до Еджуеър Роуд.

— „Воксхол Инсигния“.

— Цвят?

— Мисля, че го наричат тъмносин металик.

— Хечбек?

— Всъщност е седан. И не забравяй. Искам утре вечер да се качиш на последния влак за Париж.

— В седем часа и тридесет и девет минути. Нито минута по-късно.