Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (39)

Трийсет и девета глава

Очите му различиха птици, накацали по таванските греди. Изглеждаха сънени, притискаха се една до друга: дълги редици гарвани. В следващия миг той се вцепени. Крайната греда беше почерняла от прилепи, гроздове от прилепи, които не спяха, разперените им криле тревожно шумоляха. Един полетя право към лицето му. Той замахна и го пропъди, последва друг, втори, трети, после цял рояк. Гарън с два скока се озова в коридора, чу блъскането на прилепите по затръшнатата врата и пискливите крясъци на разбудените гарвани. Стоеше неподвижно, беше се задъхал. Изчака да се успокои, после се упрекна: какво чакаше? Гарваните да пробият с клюнове вратата и прилепите да го нападнат пак? Не, вратата беше здрава. Какво търсеха тези птици там?

Мина време и в кулата отново се възцари тишина. Той предпазливо закрачи по коридора, с всяка стъпка наоколо ставаше все по-тъмно. В дъното на коридора видя тясна вита стълба. Той се спря, мракът беше като катран. Опипа стената и потърси път. Бавно, стъпало по стъпало, се заизкачва към втория етаж. Стълбите бяха тесни и хлъзгави. В един момент свършиха. Защо? Отвън беше видял три прозореца, значи кулата имаше и трети етаж. Коварните клопки на една вещица! Все едно.

Вторият етаж беше като първия: дълъг тъмен коридор с две стаи. Гарън пристъпи, заслуша се, не чу нищо и открехна лявата врата. Стаята беше без прозорец, затова мракът беше непрогледен. Очите му успяха да различат голямо легло със син копринен балдахин. В огнището гореше буен огън, който излъчваше топлина, но не светеше. Нямаше комин, ала нямаше и дим. Дявол го взел!

Коприненият балдахин се раздвижи и той зърна постелята. Там като че ли нещо помръдна.

— Мери? — Той с котешки стъпки се придвижи метър-два напред. Чу сподавен стон, последван от едва доловимо ридание. Спусна се към леглото, но сенките се сгъстиха и движенията му се затрудниха, с усилие се добра до леглото, сякаш стъпваше в лепкав мед. Със свито сърце дръпна копринената завеса и… не видя нищо. Леглото беше празно. Той се вцепени, сърцето му заби до пръсване. Как беше възможно? Можеше да се закълне, че видя нещо да мърда… и чу някакъв звук! Докосна усуканите завивки — бяха топли. Някой току-що беше станал от леглото. Отново чу стон, този път съвсем слаб. Сякаш идваше отзад. Той рязко се извърна. Не, нямаше никой. Звукът идваше от горния етаж. Как се стигаше дотам? Сигурно по стълби, но къде бяха те? Той бавно се върна при вратата. Прииска му се да я удари с юмрук, да вдигне шум и да излее гнева, който кипеше в него. Все едно, вещицата щеше да го чуе, така поне щеше да сложи край на дългата и мъчителна игра на криеница. Не виждаше нищо. Беше потопен в лепкав, подвижен мрак. Отново чу стон, дали не и глас? Женски глас? Стенанията сякаш не идваха отгоре, а от отсрещната врата. Излезе и прекоси коридора. Ослуша се за миг и рязко отвори другата врата. Слава богу, тук не беше тъмно, от тесния прозорец струеше слаба водниста светлина. Влезе и се огледа. Личеше, че стаята е обитаема. Подът беше застлан с дебел яркосин килим с неразбираеми черни символи. Гарън потръпна.

До един стол с висока облегалка бяха натрупани навити на рула пергаменти, на масичка до стола бяха подредени незапалени свещи. В огнището беше стъкнат огън, който вече догаряше. И тук нямаше комин. Гръм и мълнии! Вещицата се надсмиваше над здравия му разум.

Той стисна дръжката на меча и се озърна. Стаята беше празна като останалите. Но стените бяха напоени с тревога. Нечие невидимо присъствие витаеше във въздуха. Някой го дебнеше. Кой? Много въпроси и нито един отговор. Побиха го тръпки. Той се опита да се отърси от страха. В стаята беше хладно, макар че с влизането му огънят сякаш се поразгоря. Някой — сигурно вещицата — дърпаше невидими нишки в мрака, но къде ли беше? Почувства се като в капан. Събра смелост и извика:

— Хайде, криеницата ми омръзна! Покажи се! Веднага!

— Криеница? Защо да се крия, тук съм. — Думите прошумоляха като копринен шал в безформената безтегловност на сумрака. — Точно зад гърба ви, лорд Гарън.

Той бавно се обърна и видя ослепителна жена. Беше висока колкото него, с гъвкаво младо тяло, с млечнобяла кожа, също като туниката й.

„Боже мой — удиви се Гарън, — точно както я описа старицата!“ Как се беше промъкнала зад него? Е, вече бяха лице в лице. Трябваше да предприеме нещо.

— Търсих те — заплашително процеди той, заговаряйки на ти. — Нали ти си вещицата?

В гърдите му напираше мъст. Заплашително вдигна ножа пред очите й.

Тя се усмихна:

— Очаквах ви. Мариана ми проглуши ушите, все за вас говореше. Как стигнахте до убежището ми?

Гарън приближи ножа и огледа лицето й.

— Не може да си й майка!

— Защо, не намирате ли прилика?

Той поклати глава.

— Очите на годеницата ми са сини като планински езера, а твоите са сиви като лед. Кажи коя си! Не си приличате! Мери не ти е дъщеря!

Тя заяви все така усмихнато:

— Чувала бях, че сте красив, и е вярно. Че сте честен… Май бях чувала, че сте и смел. Макар „смел“ да е от онези празни думи, с които мъжете обичат да се кичат. Всеки се изкарва герой… Вие герой ли сте, Гарън?

— Да — отсече той. — Както и Мери. Тя също е герой.

— Странни думи от устата на един мъж. В какъв смисъл е герой?

— И да ти обяснявам — все едно. Къде е годеницата ми?

— Някъде да я видяхте? Проверихте навсякъде.

— Не и на третия етаж. Нямаше как да се кача. — Вещицата се разсмя, а той заплашително процеди:

— Казвай или ще те убия!

Тя вдигна глава. Лицето й не трепваше.

— Вие сте смел воин Гарън, и сигурно се радвате на уважение от страна на по-слабите. Виждам, че сте човек на честта, макар и да не споделям тесногръдите ви възгледи. Но виждам и друго — че простодушното ви сърце е свито от страх пред необятната бездна на свръхестественото. Кажете ми, Гарън Кърси, как открихте кулата ми?

Той допря ножа до шията й.

— Щракнах с пръсти и се озовах тук. Какво бедно въображение: черна кула със странен знак — сърп, пресечен от криви линии. И децата ще разберат, че тук живее вещица. — Той натисна ножа. По ръба на острието се стече малка капка кръв. — Кажи къде е Мери или ще ти прережа гърлото!

Хелън вдигна бялата си ръка и го погали по бузата.

— Наистина сте красив, Гарън, но нямам време да ви се радвам. Късно е.

Пръстите й бяха меки и нежни. Той отметна глава.

Стори му се, че усети някаква странна сладникава миризма. Погледна я в очите и просъска:

— Не ме докосвай! Къде е Мери? Наистина ли съм закъснял?

Още една капка кръв се стече по острието и изписа къса червена линия върху туниката й.

Тя не помръдна. Усмивката беше като нарисувана на лицето й. Опита се да го погали, но ножът се впи по-дълбоко и тя дръпна ръката си.

— Нещата не вървят по план… Но пък са не по-малко забавни. Е, Гарън Кърси, тръгвайте си.

— Няма да мръдна, докато не разбера къде криеш Мери. Говори, иначе ще ти прережа гърлото.

— Мери? Как глупаво звучи. — Тя отново докосна с ръка бузата му. Очите му се срещнаха с нейните — бездънни и неразгадаеми. Гарън изпита желание да забие докрай ножа в шията й. Но не можа — тя бавно, сякаш насън, го отмести с дланите си.

Гарън почувства пръстите си изтръпнали, сякаш чужди, ръката му се отвори и ножът падна. Уж беше тук, а сякаш другаде — някъде високо… някъде далеч… Далеч от тази проклета кула.

Чу тупването на ножа върху дебелия син килим, осеян със странни символи. Някъде встрани върху голия каменен под издрънча и мечът му. Но защо чак там, толкова далеч? Друго оръжие ли беше или неговото? Чу вещицата да се смее, но вече не я виждаше. Беше сам, празен като черупка, безчувствен, безтегловен, увиснал в нищото. Изкрещя като обезумял:

— Къде си, вещице-е-е?

Отговор не последва. Беше като ослепял и оглушал. Почувства, че се отдалечава, носеше се все по-бързо и по-бързо. Стори му се, че зърна неясно огнено кълбо, по-скоро смътни златистоалени отблясъци. От огненото зарево лъхна студ — плашещ лепкав студ, който го прониза до костите. Някъде зад хоризонта чу смях, смехът на вещицата. Светът загуби очертанията си.