Катрин Каултър
Наследницата на Валкорт (18)

Осемнайсета глава

По пътя се отбиха в Абънбак и Стауър, две от градчетата на Гарън. За щастие Черният демон не беше стъпвал там, но и на двете места бяха чули за случилото се в Уеъръм. Хората посрещнаха новия си господар с радост… още повече, че купуваше стоката им. Мери приеха като съпруга на владетеля.

Пренощуваха близо до Стауър, Гарън изпрати трима мъже да закарат покупките в Уеъръм. Късно на другата сутрин всички пристигнаха в Уинторп — голям пазар при устието на къса лъкатушеща река, която се вливаше в Северно море. Уинторп беше владение на граф Норис, непочтен човек, с когото Гарън се беше запознал навремето. Всички го отбягваха, включително собствените му родители.

Пътят, който разполовяваше града, беше чист и сух. По небето се носеха перести облаци, въздухът беше топъл и наситен с миризми на тела, тор, риба и, кой знае защо, на жасмин. Градът жужеше като кошер. По протежението на пътя имаше много обори. Ехтяха гръмогласни пазарлъци, въздухът беше наелектризиран от спорове и ругатни.

Бързо стана ясно, че Мери умее да се пазари. Зарадван, Гарън я остави да се занимава с покупките, дори й даде на разположение четири мулета и трима мъже, а самият той тръгна да търси занаятчии — дърводелец, ковач, зидар… Намери хора и поиска да ги наеме до Архангеловден, предложи им да се заселят в Уеъръм. Двайсет приеха. Той доволно потри ръце и си помисли: „Дано след покупките останат пари за заплатите им.“ Зърна Мери при една сергия в края на пазара, заобиколена от натоварени с вързопи мулета. Сякаш усетила погледа му, тя вдигна глава, усмихна се и развълнувано му показа някаква книга.

— Какво е това?

— Билкарски алманах! Доста стар, над двестагодишен е. Майка ми го има. Нашият лечител ми е разказвал с часове за него. Вълшебна книга! Толкова съм си мечтала за нея… Рейбъл, продавачът на билки, ми каза, че е принадлежала на монах, който тайно я изнесъл от манастирската библиотека. Нищо, че е стара, настойките и отварите и сега действат добре, както и по времето на Уилям Завоевателя. Вижте какво пише в глава шейсет и трета: за лунатизъм да се накиснат девет вида треви в бира и да се пият девет сутрини подред, лунатикът да се моли усърдно и да даде курбан за излекуването си. — Мери го погледна и притисна книгата до гърдите си. Дълбоко си пое въздух и добави: — Мисля, че ще е разумно да купим и билките, и книгата.

— А защо направо не вземем Рейбъл с нас?

— Наистина, как не се сетих!

Но човекът не склони, беше прекалено възрастен. Лицето му беше набръчкано, оредялата му бяла коса светлееше като ореол около темето му. Уинторп беше неговият последен пристан, у дома го чакаха дъщеря, зет и три внучета.

— Милорд — каза на Гарън, — с тази забележителна книга дамата ще стане добра лечителка.

— Но книгата е съвсем тънка — рече Гарън, докато неохотно отброяваше малкото останали му монети. — Колко болести могат да се излекуват с написаното на тези стотина страници?

— Вижте, Гарън, копърът помагал при безсъние, лошо храносмилане и повръщане. Виж какви хубави илюстрации! — рече Мери, сочейки с пръст в книгата. — Всичко е ясно и подробно описано. Рейбъл е прав, с този учебник наистина ще стана добра лечителка.

— Но парите няма да стигнат, Мери. Трябват ни инструменти, трябва да постегнем помещенията за войниците!

— На мъртвите не им трябват инструменти, милорд. Кой ще работи, ако нашите болни и отпаднали люде предадат богу дух? Първата ни грижа е да ги излекуваме.

Гарън с голямо неудоволствие проследи как Рейбъл, който се стараеше да не издава радостта си, грижливо уви алманаха в парче бяло платно и благоговейно го предаде на новата му собственица.

— Пазете го, милейди. Радвам се, защото това безценно съкровище вече е в сигурни ръце. Толкова ме беше страх да не го открадне някой! Принадлежеше на баба ми, а тя беше прочута вещица!

— Кръгът се затваря — вметна хапливо Гарън. — От една вещица при друга.

— При дъщеря на вещица — поправи го Мери. Застана на пръсти и прошушна: — Пише, че ако на отровен се даде старо вино с маточина, отровата няма да подейства. В безопасност сте, милорд.

— Жалко само, че брат ми не е знаел рецептата.

Тя се смръщи.

— Според Мигинс всичко е станало съвсем бързо. Нищо не може да се направи в подобни случаи.

Гарън съобщи, че е наел двайсет души, които ще дойдат със семействата си в Уеъръм.

— Дано само имат дрехи и завивки. Но пак трябва да ги подслоним някъде. Колко работници не са женени?

— Шестима.

— Къде ще ги настаним?

— Можем да пристроим казармените помещения, да направим една обща спалня.

— Има ли възрастни сред тях?

— Да, най-добрите занаятчии. Трима са.

— Трябва да ги настаним отделно, не са длъжни да търпят дивотиите на по-младите.

Докато Гарън разглеждаше някакъв трион, сър Лайл каза нещо на един от своите. Той кимна и изчезна. Къде, защо? Мери се смръщи. Не хареса сър Лайл от пръв поглед — взираше се в нея с презрение.

Но скоро мислите й се пренесоха другаде: с Гарън трябваше да решат как и къде да настанят новите работници.

 

 

Спускаше се нощ, топла и ясна. Гарън чу шум на поток и даде знак да спрат. Пейли намери полянка, достатъчно голяма да побере ездачите, конете и мулетата. Хобс заведе конете на водопой и се върна, тананикайки, животните послушно го следваха. Гарън се усмихна, докато гледаше как Дамокъл, този иначе своенравен жребец, кротко хрупа ябълка от ръката на Хобс. Гилпин разтовари мулетата, нахрани ги и ги отведе при поточето.

Алерик уби два заека и Пейли се зае да ги пече на буйния огън, който бяха стъкнали. Мери понечи да помага, но разбра, че това е мъжка работа, седна със скръстени крака и запя. Вечеряха, после тя отново пя.

— Гласът ти сякаш кара звездите да блестят по-ярко… — замечтано промърмори Пейли.

— Ха! — настръхна от ревност Гарън.

— Я виж оная звезда ей там, над Пейли — посочи тя. — Тъй блести, че кървясалите му очи светят в тъмното.

Гарън се разсмя и я замери с оглозгана кост.

 

 

Следващият ден беше слънчев и топъл. Пътьом спряха в малка странноприемница в селцето Кърси он Дейл, имаха още два-три часа път до Уеъръм. Гарън разпита дали някой е чувал за Черния демон и Възмездието. Всички бяха чували. Но никой не знаеше кой е Демонът… или не казваше.

Гарън поръча бира за сър Лайл и го покани при себе си на пейката в странноприемницата.

— Виждам, че един от хората ти го няма, Солан май се казваше.

— Да, сви го стомахът. Като се оправи, ще се прибере в Уеъръм.

Гарън отпи от бирата и избърса уста с опакото на дланта си. Погледна през тясното прозорче и видя някаква възрастна жена да води нанякъде вързано с въже прасе.

Това за Солан май не беше истина…

Сър Лайл стоеше неподвижен, дори очите му не мърдаха. Бавно остави чашата си на нащърбената маса и спокойно каза:

— Вие май се съмнявате в мен. Аз съм ваш слуга, длъжен съм да ви бъда верен. Дойдох при вас със съгласието на краля и на канцлера.

И така си беше. Гарън кимна замислено.

— Ще ида да нагледам стоката — добави сър Лайл и измарширува навън.

Когато по-късно Гарън излезе от таверната, чу тих стон. Машинално се спря и прошепна:

— Мери?

— Кажи къде е сребърното съкровище! Бързо, докато не съм й прерязал гърлото!

Той бавно се обърна и видя някакъв мъж да стиска Мери с все сила, беше опрял нож до гърлото й.

„Владей се, сега това е най-важното!“ — помисли си Гарън и процеди:

— Ще ти кажа, но първо пусни момичето.

— Ти какво, май ме взе за глупак? Такива като теб не държат на думата си. Ърл, покажи на джентълмена какво можем да му направим.

Гарън усети как през дебелото наметало на гърба му премина острие на кама и се спря в кожата му.

Личеше, че човекът зад него не беше кой знае колко смел, дишаше накъсано.

— Не мърдай и Ърл няма да те намушка. Хайде, казвай къде брат ти е скрил съкровището.

Мери тихо изписка и главата й клюмна, беше загубила съзнание. Мъжът разхлаби хватката си и изкрещя:

— Тъпачка!

Тя се строполи на земята.

Когато мъжът се наведе да я вдигне, Мери най-неочаквано се съвзе, сви се като пружина и с все сила го изрита в слабините. Нападателят изпусна ножа, хвана се за чатала и се преви на две. Мери още веднъж го ритна, този път отстрани, мъжът падна на земята и заскимтя от болка. Тя грабна ножа му.

Камата, опряна в гърба на Гарън, несигурно потрепна. Гарън се изви като камшик и стовари огромния си юмрук върху Ърл. После изкрещя:

— Алерик!

— Гарън, пази се! Зад теб е!

Гарън светкавично се извърна, вдигна юмрук и с все сила удари третия нападател. Онзи се просна по гръб и повече не помръдна. Гарън се наведе и измъкна ножа от ръката му. Подритна разбойника, но той не даде признаци на живот. Изправи се и видя Алерик и сър Лайл да тичат с извадени шпаги към него. Междувременно падналият се окопити, изправи се и хукна към гората зад странноприемницата.

Алерик се спусна да го гони, но Гарън го спря:

— Остави го. Има още двама, с които да си разчистим сметките.

Алерик прибра шпагата си в ножницата и отбеляза:

— Добре се справихте, сър. Вие ли изритахте онзи негодник?

— Не, Мери го подреди. — В съзнанието му изведнъж изплува оръфаното момче, то по същия начин се беше изскубнало от похитителя си. Той се смръщи, но бързо пропъди мисълта. — Аз само цапардосах ей този тук. И другия, ама май не му е било достатъчно. Познавате ли някого?

Алерик и сър Лайл огледаха мъжете и поклатиха глави. Сър Лайл попита и своите хора, но никой не познаваше разбойниците.

Гарън приклекна до онзи, който го заплашваше с нож в гърба. Не беше мъж, а дрипаво момче. Очите му бяха отворени, дишаше на пресекулки. Изстена и притисна с ръка главата си.

— Кажи ми, Ърл, кой те нае? — попита Гарън.

Момчето беше уплашено до смърт и трепереше като лист.

— Не го познавам, кълна се, милорд.

Гарън взе ножа и заплашително поглади острието му.

— Ако ми кажеш, ще те пощадя. Кой те нае? Колко ти плати?

Момчето отново поклати глава, без да откъсва очи от ножа, и изстена от болка.

— Не знам, сър. Каза само, че ще ни плати, като ви убием и пипнем съкровището. Не познавам човека, не съм го виждал никога.

— Как изглежда?

— Не видях, държеше главата си наведена.

— И ти се съгласи да убиеш човек, без да си взел и пукната пара?

— Ха, защо не. Но мъжът даде по нещо, каза, че останалото ще получим, като свършим работата.

Алерик коленичи до Гарън и пребърка момчето, но намери само три пенса в джобовете му.

— Евтино са те купили.

Гарън отиде при другия, който още лежеше, стенеше и се превиваше.

— Кой те нае?

Мъжът беше по-възрастен, но също тъй окаян като момчето, в очите му се четеше низост и безчестие. Гледаше с дива омраза Мери. Плю на земята и просъска:

— Ще те убия, кучко, ще те удуша с голи ръце! Нищо че си жена!

Мери изръмжа, направи крачка към мъжа и вдигна крак. Мъжът изскимтя и се опита да се претърколи встрани.

Гарън се наведе и го фрасна в челюстта. Негодникът отхвръкна и се строполи в безсъзнание. Гарън погледна Мери, която още стоеше със заплашително вдигнат крак.

— Май сгреших, трябваше да го поразпитам първо. Но нищо, ще ги закараме в Уеъръм, там ще ги разпитаме. Трябва да разберем кой ги е пратил. Мисля, че този дръвник знае.

— Сигурно — каза Алерик и потри ръце. — Помните ли онзи френски бандит, който не искаше да каже кой го е наел да убие краля? Хубаво го подредихме! И тоя го чака същото.

Гарън видя, че Ърл слуша, и нарочно подхвърли:

— Оня беше страхливец. Докато му изтръгвахме ноктите, пищя. Мухльо, сякаш го колехме.

Забеляза как младежът пребледня като платно — пролича си дори под мръсотията. Гарън се изправи, отупа ръце в крачолите си и рече:

— Е, докато яздим, тия двамата ще имат време да поразсъждават за ноктите си.

Вече поуспокоен, той се обърна към Мери, все още бясна и наежена:

— Трябваше да стоиш при Алерик. Хайде, поеми дъх, успокой се. Преди време едно момче също като теб срита един подлец, ти сега се справи не по-зле. Имаш голям късмет — онзи дръвник можеше да ти пререже шията.

Не се беше замисляла за това. Какви превратности! Бяха я заловили, докато отиваше при Гарън, за да му съобщи някаква глупава рецепта против хълцане.

Тя като луда взе да опипва гърлото си.

— О, господи, какъв ужас! О, господи…

Кошмарният спомен за опряния нож блесна като мълния в съзнанието й. Притъмня й и се строполи на земята.

Докато Гарън я носеше към Дамокъл, Алерик тихо разпореди:

— Гилпин, Пейли, вържете тези негодяи, Гарън иска да ги разпита в Уеъръм. — После каза високо, за да го чуят пленниците: — Няма да си прибирам ножа, скоро ще ми потрябва пак. — Смигна на Гарън и му пошушна: — Браво, добре наплашихте малкия. Надявам се поне той да изплюе камъчето. Другият ми се вижда по инат. Гилпин, прибери коня на Мери. Сър Лайл, дръжте под око пленниците.

Сър Лайл кимна. Изглеждаше ядосан. Но от какво? Дали защото искаха да ги убият, или защото не успяха да ги убият? Гарън не можа да прецени.

Качи се на коня, като придържаше Мери до себе си. Изчака няколко минути и леко я пошляпна по бузата.

— Хайде, ела на себе си. Каква героиня беше преди малко, а сега?

— И сега съм героиня!

Той облекчено се усмихна и пришпори коня.

— Боже, наистина ли съм припаднала?

— И още как! — Той подсвирна.

— Не е честно. Ама аз… Изложих се.