Джеймс Хадли Чейс
С ухо на земята (8)

Осма глава

Ал Барни даде сигнал с повдигане на вежди и барманът Сам донесе още една халба бира, това беше седемнайсетата бира на Ал, откакто бяха седнали.

— И така, господине — поде отново той, след като се освежи с първата дълга глътка. Изтри уста с обратното на ръката си.

— За да разберете интрижката по-нататък, трябва да въведа на сцената още една личност — областният прокурор Феликс Уорън. Както ви казах, господине, аз винаги държа едно ухо на земята и от нещата, които съм подочул оттук-оттам за този Феликс Уорън, стигнах до заключението, че в целия град не бихте могли да намерите по-безмилостен и амбициозен кучи син от него. Но знаете ли какво ще ви кажа. Аз като гледам всички тия богати подлеци, които живеят тук, пръскат пари наляво и надясно, демонстрират разкош и се държат като че са богове, чудно ми е как Уорън ги водеше за носа, защото точно това правеше скапаното копеле, ще ме извините за израза.

Ал се отпусна на стола си и продължи:

— Джони извади много лош късмет, защото този Уорън беше един от малкото лични приятели на Лайза. А, не че я обичаше или нещо такова, и дума да не става. Но той гледаше да е гъст с тия, дето държат големите пари. Щом нейното убийство гръмна в заглавията на всички вестници, той даде пресконференция и каза на репортерите, които го мразеха и в червата, че нямало да остави необърнат камък, за да хване убиеца й. Точно така противно го казал — необърнат камък нямало да остави. Тоя въздух под налягане Уорън, естествено, направил толкова впечатление на репортерите, колкото ще направи буца тесто на тухлена стена. Той нямаше никаква репутация. Мандатът му беше към края си. Дотук не беше направил нищо, заради което да гласуват отново за него, така че видя в убийството на Лайза Луис безценен шанс да организира едно ефектно съдебно шоу и да спечели необходимите гласоподаватели.

Той — Феликс Уорън, капитан Таръл и помощник-областния адвокат бяха седнали около обширното бюро на Уорън.

Тази среща се осъществяваше три дни след арестуването на бандата. През това време хората на Таръл бяха работили упорито и сега той беше донесъл на Уорън стегнат и добре обоснован доклад по случая.

Уорън беше масивен оплешивяващ мъжага с воднисти светли очи. След като прочете доклада, той каза едно „м-м“, после го остави със замах на бюрото си и се облегна доволен на креслото.

— В ръцете ни е! — обяви той.

Таръл го погледна въпросително.

— Те са ни в ръцете, що се отнася до обирите на Лоуенстейн и Джаксън, но не и за убийството на г-жа Луис. Господин областен адвокат, винаги съм имал чувството, че тези случаи нямат връзка или поне не са дело на един и същ извършител.

Уорън подскочи като ужилен от пчела и погледна войнствено Таръл.

— Какво искате да кажете с това? Разбира се, че Робинс я е убил! Няма съмнение в това.

— На пръв поглед изглежда така — заобяснява търпеливо Таръл, — но не може да се докаже в съда. Нека погледнем фактите: Робинс е работил при „Райсън“. Той е агресивен, склонен към насилие. Има досие. Но има и алиби. Твърди, че е прекарал тази нощ, в която е убита г-жа Луис, с една жена. Ние я разпитахме. Била заговорила Робинс в ресторанта, за да му поиска огънче, както твърди тя. Каза, че си поговорили, после излезли заедно от ресторанта и според нейните думи, се разделили на паркинга. Но аз съм сигурен, че тя лъже. Налага й се да поддържа версията на Робинс до момента, в който излизат заедно, защото не е глупава и се досеща, че ще намерим поне двадесет свидетели, които са я видели да говори с Робинс в ресторанта. Но никой не я е видял как е потеглила с колата си, така че никой не може да каже дали Робинс е тръгнал с нея или не. Тази жена има лоша репутация. Щом възрастният й съпруг замине за Ню Йорк, което се случвало поне по веднъж всеки месец, тя се хвърляла в леглото с първия срещнат мъж.

Охраненото лице на Уорън стана бледомораво, преди да изригне в креслива тирада, навеждайки се напред през бюрото си.

— Да не сте посмели да говорите такива неща за мисис Хелън Буут! Трябва да ви кажа, че мисис Буут е моя лична приятелка и гадостите, които току-що изрекохте за нея, могат да се смятат за лична клевета, от което можете да изгубите поста си. Дължа да ви съобщя, че мисис Буут е прекрасна жена, и аз бях смаян и засрамен, когато разбрах, че сте пращали ваш човек да й задава такива въпроси. Това е позорен факт и аз съм просто изумен, как човек с вашия опит е могъл дори да допусне мисълта за такова цинично, отвратително алиби. Да, точно така — цинично и освен това недоказано алиби.

Таръл беше объркан. Той знаеше, че Хелън Буут е нимфоманка, но щом е приятелка на областния прокурор, на капитана щеше да му се наложи да изиграе картите си много внимателно.

— Предадох ви само каквото ми е докладвано — каза той, настоявайки кротко на своето.

— Значи това, което ви е докладвано, е гадна лъжа! — извика гърлено Уорън и удари с юмрук по бюрото си. — Погледни тоя тук що за човек е! Жесток и опасен! Излежавал е присъда за нападение над полицай. Женкар! Касоразбивач! Аз ще го осъдя за това убийство, дори и това да е последното, което ще направя.

— Но как? — попита Таръл. — Ако го бяхме хванали с Огърлицата на Есмалди, щяхме да имаме доказателство, но тя е изчезнала. Проверили сме всеки банков сейф в града, проверихме навсякъде — огърлицата я няма.

— Не ме интересува огърлицата — каза Уорън. — Може да я е пратил по пощата. Навсякъде може да е. Мисис Луис се е съпротивлявала. От какво друго може да са тези драскотини по ръцете му. Той се е опитал да изгори ризата, но вашите хора са намерили достатъчно остатъци, за да се докаже, че кръвната група съвпада с тази на мисис Луис.

— Но съвпада и с неговата собствена — отбеляза Таръл.

Уорън се облегна в креслото си и погледна накриво Таръл. Изкривеният му поглед беше изпитателен и враждебен.

— Ти да не би да се трудиш да оправдаеш тоя мръсник, Таръл? Като те слушам, така ми се струва.

Таръл беше твърде опитен, за да се притесни от такава забележка, но все пак си отправи наум предупреждение, че трябва да действа внимателно.

— Не. Но ви предупреждавам, господин Областен прокурор, че с доказателствата, които имаме против Робинс, няма да успеем да подкрепим пред съда едно обвинение в убийство.

Уорън погали брадичката си със своята месеста, розова ръка и се усмихна. Това беше една зловеща усмивка.

— Това е ваше мнение. Трябва да ви напомня, че аз отговарям за това дело. Аз ще го докажа. Искам да разпитам тази жена… Плюската. Още сега. Доведете я тук в кабинета ми.

След малко повече от половин час една полицайка с издължено и остро лице въведе Марта в импозантния кабинет на Уорън. Той щракна с пръсти на полицайката и я прати да изчака навън.

Когато тя излезе, Уорън се обърна към Марта, която стоеше пред него и се тресеше като огромно желе. Имаше червени кръгове около очите от продължителен плач и беше гладна като вълк. Трите дена, които беше прекарала в килията, карайки само на отвратителната затворническа храна, я бяха деморализирали повече от всичко друго.

Уорън я огледа внимателно. Той мразеше дебелите жени. Марта му се стори направо противна за гледане, но той си сложи великолепната усмивка, която ползваше в съдебната зала, и й посочи любезно стол.

— Госпожа Плюска? Седнете.

Той си взе една пура от кутия, направена от кедрово дърво и отряза края й със златен резец за пури.

Марта се строполи на стола. Малките й блестящи от сълзи очи шареха наоколо като очите на мишка, хваната в капан.

Като си запали пурата, Уорън каза:

— Разгледах вашето досие — той потупа лекичко някакви листове пред себе си само с един пръст, чийто нокът беше красиво оформен. — Пет години за обир на бижута. А сега и това… — Той се облегна назад и погледна изпитателно Марта. — Госпожо Плюска, трябва да ви кажа, че съдът ще бъде много повлиян от вашето досие. Аз мога да поискам за вас присъда от десет години.

Уорън издуха едно миризливо тютюнево облаче, което го обгърна като нежна пелена.

— Но аз мога да повлияя на съда да бъде по-снизходителен към вас. — Той посочи Марта със върха на пурата си. — Когато са ви арестували, вие сте казала, че Робинс е убил г-жа Луис. Честно казано, това е единственото, което ме интересува. Искам да осъдя този мъж за това убийство. Ако сте готова да свидетелствате против него, мога да ви обещая, че ще получите тригодишна присъда, вместо десетгодишна, която е реалната. Разбира се, решението ще си вземете сама. Готова ли сте да станете свидетел на обвинението?

Марта не се поколеба и миг.

— Да.

Стийв Хармас влезе в стаята на Пати Шоу, влачейки крака, и й се усмихна лъчезарно.

— Какво ще кажеш за тена ми, маце? Ако не бях този стабилен, женен мъж, който съм, щях да се хвърля и да те разцелувам.

— Радвам се, че би го направил — каза Пати, — но ако много ти се целува, влез в бърлогата и разцелувай мечката. — Тя извъртя красивите си очи по посока на кабинета.

Хармас повдигна вежди и рамене.

— Не си го слагай на сърцето, Пати, душице. Ще ми направиш ли една услуга? Хванахме се на бас с Макс миналата седмица, колко си висока. Стани за малко да видя.

Пати се изкикоти.

— О, знам го тоя номер! Ще стана и ще бъда ощипана по задника. Я влизай при Мадокс!

— Мис Шоу, както виждам, добила сте ценен жизнен опит напоследък! — каза Хармас, преструвайки се на изненадан. — Дори и не ми е хрумвала подобна мисъл.

— Влизай в кабинета и се хващай на работа.

Хармас направи тъжна гримаса и влезе в кабинета.

Погледът на Мадокс изведнъж го прониза като стрела.

— Намери ли огърлицата?

Хармас се сгъна на стола за посетители, доколкото му бе възможно за неговия ръст.

— Не.

— Какво, по дяволите, става? — запита Мадокс. — Получих вече иска. Нали ти казах…

Хармас го спря с ръка, извади един пощенски плик от джоба си и му го подаде през бюрото.

— Виж това първо, после ще говорим.

Мърморейки под носа си, Мадокс прочете доклада на Хармас, като през цялото време ровеше косата си с една ръка. После запали нова цигара от фаса на старата и се облегна назад.

— Изобщо не ми пука кой е убил Лайза Луис — каза той. — Интересува ме само Огърлицата на Есмалди. Трябва да я намерим. Луис е имал роман с някаква виетнамка. Вие с Таръл предполагате, че той е организирал убийството на жена си. Това не става. Смятате, че огърлицата е у Луис. И това не става. Връщай се веднага в Парадайз Сити. Вземи толкова хора, колкото са ти нужни. Няма да откъсвате очи от Луис и от неговата виетнамка също! Това е единственият ни шанс да намерим огърлицата. Ако ми се наложи да изплатя тази застраховка, много лошо ще пострадат задниците на всички тук, включително и твоя, ясен ли съм?

— Абсолютно — каза Хармас. — Разчитай на мене.

Като излезе от кабинета на Мадокс, Хармас хвана Пати точно в момента, когато се беше навела над някакво чекмедже с папки. Резкият й писък накара Мадокс да вдигне глава и да намръщи вежди.

Преди Пати да успее да намери нещо достатъчно тежко, за да го хвърли по него, Хармас беше на половината път до асансьора.

Три дни след срещата им във Виетнамския ресторант, Хари се обади на Таня и я попита може ли да се срещнат.

— Да — каза Таня, — в апартамента в три часа. — В гласа й прозвучаха метални нотки и това разтревожи Хари.

— Има ли нещо, което да не е наред? — попита той притеснено, но тя вече беше затворила.

Той почти не беше спал последните три нощи. Мислеше постоянно за нея и копнееше за допира на красивото й тяло.

Сестра Хелгар си беше отишла с обещанието, дадено от Хари, че щом се изпълни завещанието, ще й даде десет хиляди долара като отплата за службата й. Тя прие това обещание с едно мълчаливо кимване с глава, като гледаше Хари с неприкрита антипатия. Той се радваше да се отърве от нея. Беше направил постъпки за продаване на къщата. Предупреди Тото и останалите, че ще има промени. Подразни го безразличният начин, по който реагираха. Тото му съобщи на своя развален английски, че ще напусне в края на седмицата, защото е получил изгодно предложение. В неговия поглед също се четеше враждебност.

В пълно неведение за това, че е следен от Стийв Хармас, Хари пристигна в апартамента няколко минути след три часа. При всяко негово пристигане досега Таня отваряше широко вратата и се хвърляше на врата му, но този път никой не се отзова на позвъняването му. Той се намръщи и чудейки се дали тя въобще е там, отвори вратата със собствения си ключ.

— Таня?

Чу гласа й от спалнята.

— Тук съм.

Хари затвори външната врата, прекоси всекидневната, мина по късия коридор и отвори вратата на спалнята.

Таня седеше пред огледалото, облечена в бял халат и си пилеше ноктите.

Когато Хари влезе, тя го погледна с безизразно лице.

— Здравей, Хари.

О, Боже, помисли си той, тя все още е разстроена. А той така я желаеше. Искаше му се да я обладае и да почувства нейния пламенен отклик на неговото любене. Но от изражението на черните бадемови очи разбра, че това няма да му се случи. Едно конфузно раздразнение премина през съзнанието му.

— Нещо не е наред? — попита и затвори вратата.

Таня гледаше в друга посока.

— Искаш ли да се любим? — попита тя с тих, равен глас.

— Таня, какво има?

— Искаш ли да се любим? — повтори тя.

За миг се изкуши да я хвърли в леглото и да направи с нея това, което дни наред мечтаеше да направи, но успя да обуздае страстта си.

— Да не мислиш, че само това ме интересува? Таня, та аз те обичам! Какво има?

Той седна на рамката на леглото, като не откъсваше поглед от нея.

— Обичаш ме, така ли? ТИ обичаш МЕНЕ? — Тя остави пиличката за нокти, стана и отвори вратата. — Искам да поговоря с тебе. — Излезе от стаята и тръгна бавно към всекидневната. Ръцете й висяха отпуснати до тялото.

Сега пък какво ли има, помисли си Хари с раздразнение. Беше го яд, че е допуснал тя да излезе от спалнята. Успееше ли да я прегърне и легнеха ли веднъж в леглото, той беше сигурен, че можеше да я размекне. Но сега край, беше изпуснал шанса си.

Трябваше да я последва във всекидневната. Таня беше седнала в дълбок фотьойл и се загръщаше плътно в халата си.

— Моля те, седни. — Тя му посочи един стол на голямо разстояние от своя.

— За какво е всичко това, Таня? — каза Хари, но седна покорно. Вече не успяваше да прикрие нотката на раздразнение в гласа си.

— Искам да поговорим за нас двамата, Хари. Каза ми, че ако се ожениш за мене, ще изгубиш парите на жена си.

„Това ли било“ — помисли си Хари. — „Мислех, че съм преодолял вече тази досадна пречка“.

— Да, скъпа — каза той. — Няма никакъв изход. Но ще имам страшно много пари. Въпреки всичко ще бъдем щастливи. Мога да ти осигуря всичко, каквото, пожелаеш. Всяко твое желание ще бъде изпълнявано. — Хари опита да се усмихне.

— Но ти ми обеща, че ако си свободен, ще се ожениш за мене.

Прииска му се да й изкрещи в лицето: „Нима си мислиш, че ти или коя да е друга жена си заслужава такава жертва — двеста милиона долара! Толкова ли си глупава?“ Хари се овладя и не каза нищо.

Таня не откъсваше поглед от него. Две едри сълзи се търколиха по гладките й копринени страни.

— Тя ме предупреждаваше… Но аз не й повярвах.

— Гласът й звучеше несигурно.

Хари настръхна. Кръвта му се смрази за миг.

— Какво говориш? Тя? Кого имаш предвид?

Таня избърса леко сълзите си само с един пръст.

— Таня! Какво криеш? — Хари скочи на крака и застана до нея. — Престани, моля те! Аз те обичам. Имам нужда от теб. Желая те силно. Защо се държиш по този начин?

Тя вдигна черните си блестящи очи към него и Хари беше поразен от бездънното отчаяние в тези блестящи черни очи.

— Ти не знаеш какво е любов. Тя ми каза за това, предупреди ме.

Хари вдигна и разтърси ръце, изразявайки раздразнението си. После се върна и седна обратно на стола.

— Да не си се побъркала? — Гласът му беше станал рязък и ядосан. — Тя, тя! За кого, по дяволите, ми говориш?

— За твоята съпруга — каза спокойно Таня.

Кръвта нахлу буйно в главата на Хари.

— Но как така? — Той се облегна на стола си, с ръце на коленете и изкривено от гняв лице.

— Тя знаеше за нас, Хари. — Таня притискаше силно гърба си в облегалката и гледаше надолу към треперещите си ръце. — Тя беше наела човек да те следи. Всеки път, когато сме се срещали в ресторанта или тук, той я е информирал. Онази сутрин, преди да заминеш за Фриско, тя дойде при мене.

Хари се отпусна на стола си безкрайно заинтригуван.

— Лайза дойде при тебе?

— Да. Нейният шофьор, японецът, буташе количката й. Дойде в ресторанта и говорихме в уединеното салонче, където се срещаме двамата с тебе. Каза ми, че знаела за нашата връзка. Знаеше, че си излизал през нощта, за да се срещаш с мене. Знаеше всичко за нас. Толкова се разтревожих за тебе. Помислих си, че ще стана причина тя да се разведе с теб и ти ще загубиш всичките й пари. Не знаех какво да й кажа, но се оказа, че нямало причини да се страхувам за това! Тя ми каза, че никога няма да те притежавам истински. Седеше в своя инвалиден стол и ме гледаше втренчено. Тогава ми каза: „Ти не познаваш моя съпруг така добре, както аз. Той никога не ме е обичал. Той е неспособен да обича. Всъщност обича само парите“.

— Не вярвам и дума от това — каза Хари. Лицето му беше станало бяло като платно. — Измисляш си всичко това!

Таня изтри още една сълза от бузата си с обратното на ръката.

— Моля те, изслушай ме и ми вярвай. Жена ти седеше срещу мен, с онова нейно измъчено, грозно лице, и ме пронизваше с гневния си поглед. После ми каза, че смятала да се самоубие, защото не можела да издържа пламъка, който я изгарял отвътре. Точно така каза: пламък, който я изгарял отвътре. Щом не можела да прави секс с тебе, не искала да живее повече. Аз можех да я разбера и дори ми стана жал за нея, но тя не искаше съчувствие. Тя ме мразеше. „Никога няма да се ожениш за него, жълта курво“. Така ми каза. „Аз ще променя завещанието си така, че той няма да получи нищо, ако се ожени за тебе. И доколкото го познавам, той няма да го направи“.

Таня млъкна за няколко секунди, през които гледаше ръцете си.

— Тогава не знаех, че ме лъже. Чак когато ти ми каза, разбрах, че вече е била променила завещанието. Ако знаех, нямаше да го направя.

Хари почувства устата си напълно суха.

— Да го направиш ли? Какво да направиш?

Таня махна отчаяно с ръка.

— Разбери ме, Хари, аз взех да си мисля дали това, което тя ми каза за тебе, е вярно. След като тя си отиде, мислих много. Възможността да избираш между мен и парите и да избереш парите беше недопустима за мене. Не можех да повярвам. Толкова силно желаех да живея с теб като твоя съпруга.

— Боже мой, какво искаш да ми кажеш? — пресипнало прозвуча гласът на Хари.

— Беше ужасно лесно — продължи Таня. — Реших да спася нашето бъдеще. Тя ми беше казала, че ще се самоубие. Страдаше и не искаше да живее. Знаех къде е ключът за задната врата.

— Боже Господи! Нима искаш да ми кажеш, че ти си я убила? — Сърцето на Хари се блъскаше неистово в гърдите му.

Тя го погледна с очи като замъглено стъкло.

— Разбира се. Умря бързо. Въобще не се събуди.

Вече излизах от стаята, когато се сетих за огърлицата. Стори ми се толкова ужасно такава красива огърлица да стои в музей. Знаех как да отворя сейфа и го отворих без проблеми. Таня стана и мина през цялата стая, докато Хари я гледаше вцепенен. Отвори едно чекмедже и извади оттам Огърлицата на Есмалди. Занесе я и я пусна на пода до краката на Хари.

— Като си я сложа и се погледна в огледалото — заговори отново Таня, — не виждам себе си, а само нея, с гърбавия й нос и изпитото лице, как ме гледа и подигравателно ми се усмихва. Сгреших, като я взех. Сгреших и като я убих, защото тя беше права за тебе, Хари. Сега те моля да си отиваш. Вземи огърлицата. Надявам се да си щастлив с твоите пари.

Тя излезе от стаята, без да го погледне. Хари я чу как мина по коридора влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Беше изгубил представа от колко време седи неподвижен и неспособен да предприеме каквото и да е. Дали да каже на полицията? Знаеше, че някакъв мъж е арестуван по обвинение в убийството на Лайза. Или да остави нещата както са? Дали да не се качи на яхтата, да отплува далече и никога повече да не се завърне в Парадайз Сити? Това му се стори най-доброто разрешение. Имаше толкова много пари, можеше да направи каквото пожелае, да живее, където си поиска.

Хари си представи за миг как Таня се промъква в спалнята на Лайза и стоварва бронзовата статуетка върху беззащитното лице на спящата жена. От тази картина го побиха тръпки. Никога вече нямаше да може да докосне Таня. Но нямаше сили да я предаде на полицията. Не, най-добре беше да продължи да играе ролята на разбит от мъка съпруг, да се качи на яхтата и да отплува надалече от това място. Защо трябва да го е грижа за някакъв си престъпник, рецидивист.

Тъкмо се канеше да става, когато един слънчев лъч се промъкна през процепа на полуспуснатите завеси и се заби в пода, точно там, където беше Огърлицата на Есмалди. Диамантите трепнаха и оживяха като горещи звезди. Целите се обляха в ярка бяла светлина, която заслепи очите на Хари. Той се вгледа в огърлицата и се замисли. В музея ще я сложат под едно стъкло да я изяждат с очи и да зяпат с уста срещу й тълпите досадни туристи. Тя ще бъде страхотна атракция, като се знае, че е принадлежала на най-богатата жена в света, която при това е била жестоко убита. Това бижу беше застраховано за триста и петдесет хиляди долара. Хари се поколеба за момент какво да направи. Колко глупаво бе наистина да даде на музея тази невероятна огърлица. По-добре триста и петдесет хиляди долара. Таня няма да посмее да каже нищо. Най-добре щеше да е да се отърве от огърлицата. Да, разбира се. Щеше да е глупост от негова страна да не си прибере парите от застраховката. Ще хвърли огърлицата в морето и готово. Той се пресегна и я вдигна от пода с несигурна ръка. Не му и мина през ума, че сега притежава двеста милиона и може да купи колкото си иска огърлици, и хубави, и скъпи не по-малко от Огърлицата на Есмалди.

Единственото, за което мислеше в момента, беше това, че имаше възможност да вземе парите от застраховката и щеше да го направи.

Пусна огърлицата в джоба си и стана. Докато вървеше към вратата, внезапно чу изтрополяване. Това беше звук от нещо тежко, падащо на земята.

Изведнъж го обхвана паника. Да не би да е дошла полицията? Или някой се е промъкнал в апартамента? Не, не беше нищо такова. Звукът идваше от спалнята, където беше Таня. Какво ли правеше тя? Тогава Хари чу един немного силен звук, от който косата на тила му настръхна. Това беше странно гърлено изпъшкване.

Той се спусна презглава по коридора и отвори рязко вратата на спалнята. Спря за миг на прага. Таня лежеше до леглото, с лице към пода.

— Таня?

Тя направи едва забележимо движение. Хари се спусна към нея, хвана я за раменете и я обърна. Тя се просна отпуснато по гръб. От тялото й стърчеше дървената дръжка на един кухненски нож.

— Таня!

Клепачите й се повдигнаха и тя го погледна, после очите й се замъглиха и останаха неподвижни завинаги. Той хвана дръжката на ножа и го издърпа от тялото й. Веднага рукна силна струя кръв, която обля ръцете и обувките му. Хари се дръпна назад.

Тези замъглени, невиждащи очи му говореха, че тя е мъртва. Тресейки се цял, той пусна ножа на пода. Видя, че кръв има и по ръкавите, и по цялото му сако.

Единственото, което му идваше в главата, беше да се махне от това място, да избяга далече. Той избърса набързо ръце в носната си кърпа, хвърли я и напусна апартамента.

Стийв Хармас, който наблюдаваше изхода, видя излизащия Хари, целия в кървави петна, измъкна се бързо от колата си и тръгна към него.

— Ей, ти!

Хари го погледна с широко отворени очи, огледа се и побягна. Но в паниката си се насочи в най-лошата посока. Втурна се да пресече оживената магистрала. Една движеща се бързо кола нямаше никакъв шанс да го избегне и връхлетя върху му с над седемдесет мили в час. Хари излетя високо във въздуха и когато падна на платното, следващата кола го прегази.

Това беше краят на Хари Луис.

Ал Барни допи бирата, постави чашата върху масата и въздъхна доволно.

— И така, господине, това е всичко. Знаете ли, стана късно. Време е за вечерята ми.

— А какво стана с бандата? — попитах аз.

Той повдигна месестите си рамене.

— Още са на топло. Чух, че Марта била свалила шестдесет фунта.

— А Джони?

— Не можаха да му лепнат обвинението в убийство. Като намериха Огърлицата на Есмалди в джоба на Хари, предположиха, че Хари и Таня са убили Лайза и после са се скарали за огърлицата. Накрая решиха, че той е убил Таня и тъкмо се е измъквал с огърлицата, когато го блъсна колата. От цялата работа най-много спечели Мадокс. Беше много доволен. Джони го осъдиха на пет години затвор.

— А Джилда?

— Нея на две години. Сигурно всеки момент ще излезе.

— А Огърлицата на Есмалди?

— Взеха си я от Музея за ювелирни изкуства. Там много й се тълпели да я гледат.

Ние се погледнахме в очите и Ал каза усмихнат.

— Знам какво си мислиш, господине. Познавам по очите ти. Мислиш си, че ти разказвам куп лъжи. Ей така си ги редиш: „Откъде накъде тоя тлъст къркач ще знае разни работи, дето ченгетата не ги знаят? Как е разбрал, че Хари не е убил Таня?“ — Ал се оригна лекичко, без да престава да се усмихва.

— Както ви казах, аз съм винаги с едно ухо допряно до земята. Хората ми разказват разни неща, който не казват на ченгетата. Анна Уо е моя стара дружка. Тя подслушала всичко, което станало в любовното гнезденце на Хари, и ми го каза. Това да си остане между нас. Всичко вече е минало и заминало. Няма смисъл да се казва на полицията.

Той вдигна поглед към Сам и му направи специален знак с повдигане на вежди и намигване. Сам донесе сметката. Аз я платих, като му дадох и бакшиш.

Ал стана тежко от стола си.

— Радвам се, че се запознахме, господине. Сега всеки да си отива при своя казан за вечеря. Ако пак ви потрябва някаква информация за тоя град, знаете къде да ме намерите.

Аз плъзнах по масата една петдесетдоларова банкнота в посока към него и Ал я грабна, както гущер лапва муха с език.

— Тъжна история, а? — каза той.

— Да, тъжна история — отговорих и си тръгнах.