Джеймс Хадли Чейс
С ухо на земята (5)

Пета глава

Марта, Хенри, Джилда и Джони седяха около масата на терасата и разглеждаха бижутата на мисис Лоуенстейн. Джилда поиска да премери един пръстен, а после и една от великолепните гривни — златна с диаманти. Но Марта загреба набързо бижутата и ги пусна обратно в кесийката.

— Прибери ги, Хенри — каза тя и ги подаде през масата на Хенри, който ги пусна в джоба си.

Марта се облегна назад и огледа другите трима.

— А сега следващият. Мисис Уорън Крейл. Плячката е за шестстотин и петдесет хиляди. Тя е на риболов до другата седмица. Ще изиграем същия номер с почистването на килими. Трябва да разберем кой е останал в къщата.

Два дни по-късно Джилда, с черната си престилка, строгата рокля и тъмните очила, позвъни в разкошната резиденция на семейство Крейл.

Вратата бе отворена от прислужницата — слаба жена със сурово лице, която изгледа Джилда с подозрение.

Джилда си каза урока, като предишния път, но усети, че с тази жена няма да е толкова лесно.

— Мисис Крейл нищо не ми е казала за това — натъртено каза прислужницата. — За да ви пусна, трябва да имам черно на бяло писмено поръчение от самата мисис Крейл — и тръшна вратата току под носа на Джилда.

Тя от своя страна разбра, че става опасно. Прислужницата трябваше само да погледне в телефонния указател и да установи, че фирма „Ефикасно почистване на килими“ просто не съществува. Джилда се качи в колата и по най-бързия начин се върна във вилата.

Марта изслуша доклада й с мрачна физиономия. Обърна се към Хенри.

— Какво ще кажеш?

— Струва си риска — каза Хенри, подръпвайки края на мустаците си. — Ние знаем къде е сейфа. Джилда и Джони се справят много добре с промъкването вътре. Да, мисля, че трябва да го направим тази вечер. Цената си струва риска.

— Но кой поема риска? — запита Джони, сядайки отсреща. — Не ти във всеки случай. Аз не влизам в къща, за която не знам нищо. Не. Трябва да се откажем от това и да опитаме някъде другаде. Дайте ми да погледна списъка.

Хенри му подаде листа и си размениха по един поглед с Марта.

Джони се загледа в списъка.

— Какво ще кажете за тези Луис, с диамантената огърлица? Защо не свием нея? — попита той.

— Това е изключено — отсече Марта.

Джони я погледна.

— Защо не? Триста и петдесет хиляди. Това са сума пари!

Марта нямаше намерение да му казва, че огърлицата бе застрахована в Нешънъл Фиделити и Мадокс от тамошния Изпълнителен отдел, който я бил насадил за пет години в затвора. Тя пазеше в тайна затворническото си минало, само Хенри знаеше.

— Казах ти, че е изключено, и край!

Джони вдигна рамене.

— Добре де. Не се впрягай. Ами мисис Алек Джаксън? Според информацията тя е на яхта някъде около Маями. Нейните дрънкулки са за около четиристотин хиляди долара. Защо да не поогледаме нейното гнезденце.

— Но не разбирам защо ще се отказваме от акцията у Крейл — промърмори Марта.

— Ако ти се наемеш да я изпълниш, защо не. Аз съм аут. А за тия Джаксън какво ще кажете?

— Добре, тогава да ударим там.

Този път Джилда с лекота влезе в къщата. Тя описа ключалките на прозорците, Джони кимна с глава, разгледа схемата от „Райсън“ и се ухили.

— Лесна работа. Ще я свършим тази нощ. — Той се изправи. Беше с бански костюм и лека памучна риза.

— Отивам да поплувам.

Той слезе от терасата и се запъти към плажа.

Джилда стана бързо и отиде в стаята си. След няколко секунди се появи отново в бански костюм. Марта се обади:

— Джилда, един момент!

Джилда се спря намръщена и нетърпеливо попита:

— Какво?

— Не е необходимо да му бъдеш сянка, а също и да го гледаш така, като че ли всеки момент ще го схрускаш. Предупреждавам те. Той не е стока. Избий си го от главата.

Джилда се изчерви като домат.

— Я млъквай, дърта глупачка!

— Предупреждавам те! — каза Марта, като не пропусна да се подкрепи с един бонбон. — Той не е стока.

— Я върви по дяволите!

Джилда притича през терасата и се спусна към плажа.

— Просто я предупреждавам.

— И много тактично при това — каза Хенри сухо.

— Ще подремна. — И той се запъти към стаята си, провлачвайки лениво крака.

Джони видя как Джилда се гмурка в морето и се усмихна на себе си. Обърна се по гръб и я остави да го настигне.

— Как мислиш, дали всичко ще е наред тази нощ? — попита Джилда, плувайки изправена във водата.

— Разбира се.

— Нещо съм неспокойна.

Джони направи някаква крива физиономия, обърна се и заплува към брега.

Джилда се поколеба дали да не го последва, но като се сети, че Марта гледа от терасата, продължи да плува навътре в морето.

„Аз съм влюбена в Джони — призна си наум Джилда. — Но това не значи, че може да ме разиграва, както си поиска. Той е безцеремонен. Ако легнем заедно, после ще ме изостави и толкова. Не… Трябва хубавичко да помисля как точно да стигнем до леглото, защото на всяка цена трябва да го направим! Дали знае, че съм влюбена в него? Освен ако Марта е изплескала нещо…“

Тя почувства как мощен прилив на кръв нахлу в лицето й.

Вторият голям удар мина така успешно, както и първият. Цялата операция им отне не повече от четиринадесет минути и отнесоха бижута за не по-малко от четиристотин хиляди долара.

На връщане към вилата Джилда каза:

— Не мога да повярвам. Всичко беше толкова лесно, че чак се плаша.

— И какво страшно има? — В гласа на Джони се усещаше досада. — Тази дърта кучка хич не е глупава. Планът й е страхотен. Трябва да й го призная. За по-малко от седмица прибрахме стока за петстотин хиляди долара с много малко усилия и без никакви неприятности. Собствениците дори не знаят, че им няма дрънкулките. Ченгетата не са и чували за нашето съществуване. Чиста работа.

— Но още не сме видели парите — отбеляза Джилда. — Това е, което ме притеснява. Не бихме могли сами да продадем стоката. А в този вид не струва за нас и пукнат грош.

Джони се намръщи и очите му се смалиха. Не беше мислил за това.

— Имаш право. Трябва да задвижим нещата. Време е да получим нещо в брой. Ще говоря с Полковника.

Намериха Марта и Хенри отново в тревожно очакване. След като скъпоценностите бяха прегледани и върнати обратно в кесийката, Джони каза:

— Полковник, хайде утре да отидем до Аби и да обърнем в пари тази и предишната стока.

Хенри като че ли се стресна от това предложение.

— Не беше такава уговорката. Като вземем и колекцията на Крейл, тогава отиваме при Аби. Марта и аз ще се срещнем с него, а не ти и аз, Джони.

Джони му се усмихна, пресегна се през масата и грабна торбичката с бижутата. Стискайки я в здравия си юмрук, впери в Хенри мил поглед и продължи.

— Ти и аз, Полковник — каза тихо той. — Утре.

— Виж какво, — започна Марта и лицето й се оцвети в пурпурночервено.

— Тихо! — отсече Джони. — Говоря с Полковника. — Той продължаваше да гледа Хенри. — Искам някакви пари, а не тези дрънкулки. Не мога да чакам. Или двамата ще отидем при Аби утре, или ще отида сам.

Хенри разбираше добре кога са го притиснали до стената. Беше му пределно ясно, че този атлетичен младеж може да го смаже като муха, ако пожелае. Джони можеше да отиде в стаята му, да намери другите скъпоценности и да офейка. Никой от тях не беше в състояние да го спре.

— Добре, Джони — каза меко Хенри. — Ще отидем двамата при Аби утре.

Джони остави торбичката с бижутата обратно на масата, кимна с глава и се оттегли в стаята си.

Марта изчака да чуе затварянето на вратата, обърна се към Джилда и изсъска злобно.

— Май ще е най-добре да започнеш да се чукаш с това копеле. Някой трябва да го озапти.

Джилда я погледна студено и си тръгна.

— Значи мислиш, че ще се справиш с него, така ли? — Марта се обърна към Хенри. — Щом Аби плати, тоя смръдльо ще си вземе дела и край на нашите планове. Няма да можем да му го свием.

Хенри подръпна мустака си.

— Трябва да помисля.

Марта изсумтя и се понесе тежко към леглото. Беше толкова бясна, че забрави да се отбие до хладилника, и се сети чак когато си беше легнала в леглото.

— По дяволите, мама му стара! — каза си тя и изгаси лампата.

На следващата сутрин Аби Шулман седеше зад бюрото си и си драскаше някакви фигурки на лист хартия.

Последната седмица беше извънредно неползотворна за него. Въпреки че курортният сезон беше в разгара си, абсолютно нищо не му беше минало през ръцете. Полицията беше затегнала драстично мерките за сигурност и момчетата се бяха поуплашили. През цялата седмица нямаше нито една прилична кражба на бижута.

Искрено се изненада, когато Хенри и Джони влязоха в кабинета му.

— О, Полковник, Джони, здравейте! Какво ви води насам?

— Пари — каза Джони и сложи едно куфарче върху бюрото. Аби се усмихна накриво.

— На кого ли не са нужни пари? — Малките му очички се бяха залепили върху куфарчето. — Имате ли нещо за мене?

— Да.

— Почакайте. — Аби стана и заключи вратата на кабинета.

Джони отвори куфарчето и извади три малки кожени торбички и пакет, обвит в хартия. Той разви връвчиците на торбичките и изсипа съдържанието им на три отделни купчинки върху бюрото на Аби. При вида на диамантите, смарагдите, рубините и четирите великолепни перлени наниза, дъхът на Аби секна. От години не беше виждал толкова богат улов, а той беше стар рибар.

— Златните, сребърните и платинените неща са в пакета, Аби — каза Хенри.

Те изчакаха Аби да провери различните бижута и после Джони каза:

— Застрахователната цена на всичко това е петстотин и осемдесет хиляди.

Аби си сложи безизразната физиономия и повдигна тлъстите си рамене.

— Никога не вярвай на застрахователната цена, момчето ми. Голяма грешка е. Бижутата винаги се презастраховат. Това е номер.

Той разпръсна диамантите и започна да дъха в тях. Цели десет минути проверяваше различните скъпоценни камъни, разглеждаше перлените огърлици, от време на време слагаше на едното си око часовникарско стъкло, за да разгледа по-внимателно някой диамант. През това време Джони и Хенри го наблюдаваха.

Най-накрая махна стъклото от окото си и започна да прави някакви изчисления върху лист хартия. После пусна молива и погледна Хенри.

— Добра стока, Полковник. Дума да няма, много добра. Но при сегашните пазарни условия не мога да взема за нея повече от сто и петдесет хиляди. Искаш една трета, нали? Ние се договорихме за това. То си е пладнешки обир, но такава е уговорката и няма как, аз си държа на думата. Така че ще ти платя петдесет хиляди долара. — Той се усмихна на Хенри. — Нали така?

— Ти можеш да вземеш много повече за тези неща, Аби. Хайде, стига си ме будалкал — каза Хенри, клатейки глава. — Ние очакваме поне двеста хиляди.

— Не — каза тихо Джони. — Ние или ще ти продадем тази стока за триста и петдесет хиляди, или ти няма да я купиш.

Аби се облегна на стола си с изражение на болезнено учудване.

— Вие да не сте луди! Триста и петдесет? Няма и двеста хиляди. Познавам добре пазара.

— Аз също — каза Джони. — Говорих с Барни Баум.

Лицето на Аби стана червеникавокафяво.

— Този крадец! Не ме разсмивай! Виж какво, Джони, аз знам какво говоря. Аз…

— Млъкни — изръмжа Джони и стана. Наведе се над бюрото и се втренчи в Аби. — Или ще ни дадеш сто и двадесет хиляди като наш дял от цялата работа, или няма да ти продаваме нищо. Това е последната ни цена!

Аби се отпусна в стола си.

— Невъзможно, Джони. Но знаеш ли какво ще направя. Ще съм съвсем на загуба. Стоката си я бива, не го отричам, но пазарът е претъпкан. Ще ви дам осемдесет хиляди. Става ли?

Джони започна да загребва с ръка диамантите и да ги изсипва в една от торбичките. Когато започна да събира и смарагдите, Аби каза:

— Почакай малко! Осемдесет хиляди! Та това е цяло състояние. Кълна ти се, Джони, че никой няма да ти даде повече от петдесет. Кълна се.

Джони пусна смарагдите в торбичката.

— Какво правиш? — попита Аби. Потта беше избила по челото му.

— Ще занеса стоката на Баум — каза Джони и пусна перлените огърлици в третата торбичка.

— Чакай, Джони, помисли малко. Барни няма да ти даде петдесет за това. Познавам го добре. Той е обирджия. — После като видя, че Джони вече завързва кесийките. Аби продължи неохотно. — Добре де. Ще ви дам сто хиляди. Това ще ме разори, но не искам да попадате в мръсните ръчички на Барни. Сто хиляди.

Джони спря заниманието си и го погледна:

— В брой обаче?

— Разбира се.

— Още сега?

Аби вдигна ръце.

— За Бога, Джони, ти имаш ли ум в главата. Как мога да държа сто хиляди тук в офиса? Ще получите парите в брой другата седмица.

— Ако не получа парите на момента, отивам при Баум — каза Джони и пусна кесийките в куфарчето.

— Но аз нямам толкова пари тук! — извика Аби и удари китки върху бюрото. — Виж какво, копеле такова…

Това вече беше грешка.

Джони протегна ръка и сграбчи ризата на гърдите на Аби. Разтърси го леко, при което главата му климна назад.

— Как ме нарече?

Аби не беше сигурен дали вратът му не е счупен. Пълното му лице пожълтя, а очите му се ококориха.

— Вземам си думите назад. — Той дишаше тежко. — Извинявай.

Джони го пусна, но със силен тласък, който едва не катурна стола назад.

— Искаме да ни се плати в брой. Ще те чакаме, докато ги събереш. Приятелчетата ще ти заемат. Хайде, тръгвай!

— Никой няма да ми заеме сто хиляди — изпъшка Аби. — Ти си луд. Аз няма да мога…

— Ясно, няма да можеш. Добре. Писна ми от тебе — каза Джони. Отивам при Баум.

Наблюдавайки всичко това, Хенри разбираше, че Джони прави пазарлъка така, както той самият никога не би могъл да го направи. Знаеше също, че ако преговаряше с него. Аби щеше да успее да го убеди за петдесет хиляди.

За следващия си ход Аби щеше да съжалява горчиво. Той натисна с крак един бутон под бюрото си и така даде сигнал на двамата въоръжени мъже, които винаги държеше на долния етаж. С всички тези доста разнообразни клиенти той никога не беше сигурен и не знаеше кога ще му се наложи да бъде защитен. Стори му се, че този момент е точно такъв.

— Почакай, Джони. Ти направо ме ограбваш, но ще се опитам да направя нещо. Трябва ми поне малко време. Защо не дойдете пак? Можете да оставите стоката в моя сейф. Не мога да събера сто хиляди за пет минути.

— Давам ти три часа, Аби — каза тихо Джони. — Ще те почакаме тук.

Аби се поколеба за миг, но помръдна рамене в знак на съгласие, стана и си взе шапката.

— Добре. Ще опитам.

Докато той отключваше вратата, Джони се обади:

— Аби!

— Сега пък какво?

— Без номера.

Двамата се спогледаха и Аби се насили да се усмихне.

— Разбира се, Джони, не бъди толкова подозрителен. Ще се върна колкото е възможно по-бързо.

Аби излезе и те чуха заглъхващите му стъпки по коридора в посока към асансьора.

— Хубава работа свърши, Джони — каза Хенри. — Аз не бих се справил така добре сам.

Джони го гледаше с безразличие.

— Повече от ясно е, че не би се справил.

Внезапно вратата на кабинета се отвори и двете горили на Аби нахълтаха вътре. По-едрият беше един огромен негър, над шест фута висок и с рамене като врата на хамбар. Обръснатата му глава блестеше от пот, а плоските черти на лицето му бяха груби и недодялани. Казваха му Джъмбо и това име всяваше страх в крайния квартал, където живееше. Другият беше Ханк Борг, около двадесетгодишен пияница, бял, слаб и с лице като на плъх, цялото нашарено от акне. Той държеше един тридесет и осем калибров автоматичен пистолет и в змийските му очи просветваше налудничав блясък.

Хенри почувства страха като леден душ, който го облива от глава до пети. Видът на негъра великан го ужасяваше.

За част от секундата Джони грабна куфарчето и стана. Хенри го погледна и видя тънката бяла линийка, която обграждаше устата му. Джони се отдръпваше гърбом и наблюдаваше Ханк.

— Хайде, стреляй, нищожество! — каза меко Джони. — На Аби ще му хареса.

Ханк дрезгаво изръмжа през зъби:

— Ще ти счупя гадния крак, ако не оставиш куфарчето на масата.

Джони продължаваше да се отдръпва на заден ход. Вече се беше отдалечил от бюрото и имаше простор за действие.

— Спокойно, Полковник — каза той. — Тоя тъпак няма да посмее да стреля. Само блъфира.

Ханк погледна притеснено негъра.

— Свършвай с него. Губим време.

Огромният негър разтегна ужасното си лице в подигравателна усмивка.

— Хайде, малкия, прави каквото ти казват!

Джони пусна куфарчето на пода.

— Ела и си го вземи! — каза той. Лицето му беше безизразно, ръцете му висяха до тялото.

За да стигне до Джони, негърът трябваше да мине покрай Хенри и да заобиколи бюрото. Движенията му бяха доста бързи. С туптящо до пръсване сърце, Хенри протегна крака си, когато негърът се промъкваше покрай него. Мексиканският му ботуш удари в глезена на черния. Оня се спъна и точно когато се опитваше да запази равновесие, Джони се хвърли върху гърба му, заби пръсти в лицето му и го събори на колене. После скочи и ритна негъра право в лицето. Кожата му се разцепи като люспа на презрял домат и кръвта опръска обувката на Джони. Негърът изпъшка, разклати глава и започна опити да се изправя, докато кръвта обливаше лицето му. Джони изчака зашеметеният великан да се изправи на коленете си и му нанесе мощен каратистки удар във врата. Очите на негъра се обърнаха и той се строполи върху вехтия килим на Аби.

Джони се обърна към Ханк, който се оттегляше боязливо назад.

— Махай се! — спокойно каза Джони.

Ханк се обърна и избяга.

Джони погледна кървящия негър, после погледна към Хенри.

— Добре ли си?

Хенри притискаше ръка към сърцето си. Дишаше трудно. Тази кратка, но жестока схватка го беше поразтърсила, но той кимна утвърдително.

— Сигурен ли си?

— Да, добре съм.

Джони се усмихна под мустак.

— Още те бива, Полковник. Казах го преди и пак го казвам. За тоя номер с крака трябваше доста кураж. Ти ми го сервира на чинийка тоя орангутан.

Той хвана десния глезен на Джъмбо и го извлече от офиса, влачи го по целия коридор до стълбите. После с мощен ритник изтласка огромното тяло надолу по дългия ред стълби чак до долната площадка, където се приземи с грохот.

Скритият зад чупката на коридора Аби наблюдаваше всичко това и очите му без малко да изхвърчат от орбитите. Когато беше напълно сигурен, че Джони се е върнал обратно в офиса, той отиде до Джъмбо, плесна го няколко пъти по лицето и го издърпа така, че да се облегне на стената.

Джъмбо изстена и тръсна глава.

— Върви по дяволите! Безполезна купчина месо! — изсъска му Аби и взе асансьора до най-долния етаж, защото сега единственото, което му оставаше да направи, бе да изнамери отнякъде сто хиляди долара кредит.

Точно след три часа и пет минути той влезе в офиса с мазна усмивка върху пълното лице. Постави едно куфарче върху бюрото.

— Всичко е уредено, Джони. Доста се поизпотих, но намерих парите — каза той. — Преброй ги!

Джони отвори куфарчето, извади парите и ги раздели на две, като даде половината на Хенри. Преброиха ги. Бяха сто хиляди в петдесетдоларови банкноти.

— Добре — каза Джони и плъзна две от кожените торбички към Аби. Отвори третата, извади троен наниз перли и го пусна в джоба си. След което плъзна и тази торбичка към Аби.

— Ей, какво правиш? — възкликна Аби. — Аз току-що купих тези перли!

— Тези не си купил. Това ти е глобата. Предупредих те — без никакви номера — каза Джони, приближавайки се до Аби, който снишаваше глава с намаляването на разстоянието. — Ако още веднъж ми изиграеш такова театро, ще ти счупя врата.

Отиде до вратата и кимна на Хенри:

— Да тръгваме, Полковник!

Без да поглежда към Аби, Полковника стана и тръгна заедно с Джони към асансьора.

През това време Лайза и Хари се бяха върнали вкъщи. Макар и да изглеждаше по-добре след екскурзията, Лайза все още имаше болки. Новите лекарства нямаха особен ефект. Беше все така раздразнителна и постоянно ковеше на Хари, че не е продал тексаския парцел. Но този път Хари не се разстройваше много от критиките на Лайза. Беше прекарал три незабравими дни и три незабравими нощи с Таня, които си заслужаваха абсолютно всичко, което му се налагаше да понася от Лайза.

Освен това знаеше, че след два дни предстои ежегодното общо събрание на корпорацията „Магазини на самообслужване Коен“ в Сан Франциско. Лайза винаги присъстваше на тези събрания и Хари се надяваше да се измъкне с извинението, че достатъчно дълго е отсъствал от офиса. Но надеждите му бяха напразни. В пристъп на оптимизъм той дори беше предупредил Таня, че ще бъде свободен две поредни нощи. Така, когато Лайза съобщи, че не се чувства достатъчно добре, за да присъства на събранието, и че Хари трябва да отиде като неин представител, той едва не припадна. Нямаше никакъв начин за излизане от положението и му се налагаше да замине.

Същата нощ се измъкна и отиде с Таня в апартамента, за да й съобщи неприятната новина.

Таня поклати глава с погребално изражение:

— Това е съдба, Хари. Вярваш ли в съдбата?

— Да — отговори Хари, който твърде малко се интересуваше от съдбата точно в този момент. — Ужасно гаден късмет. Но какво да се прави! Трябва да замина.

— Тя ще остане сама, така ли? Само със сестрата?

— И другата прислуга. Няма нужда де се тревожиш за нея.

— И ще си легне в десет и половина, както ти ми каза? Със сънотворно, нали? — каза Таня, гледайки встрани от Хари. — Колко жалко за нея, нали?

— О, я остави това. — Хари я прегърна. — Знаеш ли какво? Нещо много наоблечена ми се виждаш.

Таня се усмихна.

— Това може да се поправи много бързо… И няма ли да й идват гости, докато те няма?

— Не. Тя прави партита само когато аз съм тук. Хайде, стига, Таня. Съблечи тези дрехи!

Хари се върна вкъщи около два сутринта. Влезе и безшумно се придвижи до стаята си. Там го чакаше изненада, от която вълна студена пот изби по гърба му. В далечния край на коридора спалнята на Лайза беше отворена и лампата й светеше.

— Хари? — строгият, обвинителен глас смрази в ужас сърцето му.

Успя някак да се овладее и бавно се придвижи по коридора, като спря пред отворената врата на Лайза.

Тя беше седнала в леглото. Един том от „Война и мир“ лежеше отворен от едната й страна. Изпитото и измъчено от болките лице беше бледо и големите очи блестяха върху него.

— Къде беше?

На Хари му стана съвсем ясно, че ако не успее да се измъкне някак от това положение, щеше лошо да загази. Той влезе в стаята, затвори вратата и запита.

— Защо не спиш, Лайза? Болки ли имаш?

— Къде беше?

— Не можах да заспя. Отидох да се поразходя. Той се приближи до леглото и седна до нея.

— Да се поразходиш? По това време. Минава два. Не ти вярвам!

— Лайза, моля те… — Хари успя да направи нещо като усмивка на лицето си, докато потта се стичаше по гърба му. — Имам си достатъчно проблеми. Не исках да те занимавам със себе си. Напоследък спя много лошо. И аз имам своите проблеми. Разбрах, че най-доброто, когато не мога да заспя, е да стана, да се облека и да се поразходя. Като се върна, почти веднага заспивам.

Подозрение присветкваше в очите й.

— Някоя курва ли си си намерил? — цинизмът в гласа й смрази кръвта на Хари.

„Господи! Става опасно!“ — помисли си той.

— Лайза, как можеш да говориш такива неща? — Той трябваше да бъде безкрайно убедителен, и макар да му се повдигаше от собственото му лицемерие, Хари се протегна напред, поглеждайки я право в очите. — Ти и аз изживяваме заедно този кошмар. Да, това е кошмар, а не брак, какъвто трябваше да имаме, но аз приех това положение заради тебе. Няма друга жена в живота ми, освен тебе. Ако не ми вярваш, значи не държиш на мене. Защото аз съм ти казвал преди, а ти го казвам и сега, че първия път, когато се любихме двамата, беше най-хубавият момент в живота ми. Беше толкова изключителна, мила. Мога да живея с този спомен завинаги.

Като чу да казва тези думи, Хари се засрами от себе си. Но толкова го беше страх, че лъжите сами си излизаха от устата му. Докато Лайза го гледаше мълчаливо, мина една дълга и напрегната минута. После трепна с рамене и каза:

— Добре, Хари. Разбирам. Сега иди да поспиш. Предстоят ти два дни, изпълнени с доста работа.

Хари бавно се изправи. Още не му се вярваше, че тя е приела версията му, и така му се искаше да престане да го гледа с тези подозрителни очи.

— Да. Надявам се, че сега ще засия.

Когато той стигна до вратата и най-сетне почувства, че е спасил положението, тя го извика:

— Хари!

— Да, мила?

— Моля те, не излизай повече на разходка. Така се притесних. Телефонирах в твоята стая и никой не ми отговори. Изплаших се за тебе. Ако не можеш да заспиш, моля те, ела и поговори с мене. Нали ще го направиш?

Хари разбра в какъв капан е попаднал и сърцето му се сви.

— Разбира се, мила. Няма да се повтори повече!

Хенри прекоси бавно белите и сини плочки на терасата, за да отиде до Марта и Джилда.

— Е, какво стана? — нетърпеливо запита Марта. — Взехте ли парите?

Хари се отпусна в един стол. Още се чувстваше леко разтреперан.

— Джилда, мила, би ли ми донесла едно силно уиски?

Като видя посивялото му от бледност лице, Джилда бързо прекоси всекидневната и отиде до барчето.

— Взехте ли парите? — Марта удари с длан бамбуковата маса.

— Джони ги взе.

— Джони? — Гласът на Марта се повиши. — Къде е той?

— В стаята си.

— Значи Джони ги взе! — Марта разтресе туловището си, от което столът изскърца продължително. — Не можа да се справиш с него, така ли? Направо ще получа удар!

— Успокой се. Аз никога не бих успял да ги взема сам. Добре че не останахме съвсем без нищо — каза Хенри и след кратко колебание продължи: — Знаеш ли какво си мисля… Ние май сме вече стари за тази работа.

— Искаш да кажеш, че ти си вече стар. Аз не съм — злобно му отвърна Марта.

Джилда донесе уискито с вода.

— Благодаря ти, мила моя — каза й Хенри и пое чашата. Изгълта половината от съдържанието й, остави я на масата и докосна устни с носната си кърпичка.

— Престани да се държиш като някое чучело, Хенри! — извика нетърпеливо Марта. — Кажи какво стана.

Хенри й разказа какво стана.

— Истината, Марта, е тази, че щяхме да останем и без грош, ако не беше Джони. Аби щеше да ни изиграе. Ония двама главорези щяха да отмъкнат всичките ни скъпоценности, а после Аби щеше да се направи, че нищичко не знае за това.

Тази новина потресе Марта. Огромната й плът се разтрепера.

— Смятах, че можем да се доверим на Аби.

— Можем ли въобще да се доверим на когото и да било.

Джони излезе на терасата. Подхвърли пачка с петдесетдоларови банкноти върху масата.

— Заповядайте, моля, шестдесет и шест хиляди, шестстотин шестдесет и седем долара. Разделете ги помежду си. Аз си взех моя дял.

— А онази перлена огърлица? — каза нападателно Марта.

Джони се усмихна иронично.

— Остава за мене. Полагат ми се вредни.

Той отиде до един стол и седна.

— Това, което и тримата не можете да разберете, е, че вие сте се захванали с голяма операция, която нямате достатъчно сили да доведете докрай. Тая игра се играе жестоко и грубо. Аз я изнесох на гърба си, така че взимам най-големия дял.

Марта беше на път да избухне, но един поглед отправен от Хенри я възпря. Той заговори със спокоен и тих глас.

— Разбирам мотивите ти, Джони, но ако трябва да бъдем честни, не можеш да не признаеш, че това си беше план на Марта. Наистина реализацията без тебе беше невъзможна, но все пак тя беше измислила ходовете и разработила всичко до детайл. Струва ми се, ще е най-правилно, ако разпределим стойността на перлената огърлица помежду си.

Джони се засмя шумно с отметната назад глава.

— Какви смешки ми разказваш? Кой се спазари с Аби? Кой отстрани черната маймуна? В края на краищата кой взе бижутата? Е, да, нейна била идеята. Всеки може да си има идеи, но това съвсем не значи, че може да ги реализира. Никой от вас не би могъл да вземе сто хиляди от Аби, ако аз не се бях справил с него. Така че мълчете си по-добре!

Той се обърна към Джилда.

— Яде ли ти се някъде навън. Искам малко да променя обстановката. Знам едно хубаво ресторантче край морето. Искаш ли да дойдеш?

Джилда бързо преодоля изненадата и объркването си от тази внезапна покана. Стана и каза бързо:

— Да. И аз бих желала нещо такова.

— О’кей. Облечи се и да тръгваме.

Лицето й леко се изчерви и тя забърза към стаята си.

„Той май е на път да лапне въдицата“, помисли си щастливо тя, сваляйки банския костюм. „Само умната, бебче, и ще го имаш завинаги“.

А на терасата Джони си запали цигара и заговори:

— Вдругиден смятам да хвърлим едно око на къщата на семейство Крейл. Мисля, че ще мога да вляза, ако облека електричарския костюм. Нищо не разсейва подозрението така добре, както една униформа. После ще свършим работата. Бижутата там са за шестстотин и петдесет долара. Ще ги продам на Барни Баум. С Аби нямаме работа повече. Ще ги дадем на Барни за триста. Това значи, че вашият дял, на тримата, ще бъде двеста долара.

— Ти за какъв се мислиш, бе? — Марта беше побесняла. — Аз планирам тук нещата, Хенри определя цените! Ясно ли ти е?

— О-о, я млъкни, дебелано — рече Джони. — Този удар е мой. Никой от вас не би могъл да се оправи с Баум. Доста старички сте.

Хенри забеляза, че Марта ще избухне, и тихо каза:

— Прав е, Марта. Добре, Джони, оставяме това на тебе.

Марта беше толкова ядосана, че не можеше да говори. Само тлъстините й се тресяха.

Джилда излезе на терасата, облечена в семпла синя рокля. Изглеждаше скромна и красива. Когато Джони й хвърли кратък поглед, стори й се, че в очите му се появиха проблясъци на интерес.

Двамата се качиха в кадилака и потеглиха.

— Получи ли си парите вече? — попита Джони, докато прелетяваха скоростно по крайбрежното шосе.

— Хенри ми ги пази.

— Да не се минеш?

— Аз имам доверие на Хенри.

— Радвам се за тебе.

Последва дълга пауза, след което Джилда каза:

— Трябва да внимаваш с Марта. Тя те мрази.

Джони се изсмя.

Ресторантът, в който отидоха имаше широк кей навътре в морето, върху който бяха масите и дансингът. Светеха разноцветни лампички и оркестърът свиреше суинг. Беше пълно с хора.

Докато се придвижваха до тяхната маса, Джилда усети, че представителите на мъжкия пол в заведението я проследяват с явен интерес. Тя вирна брадичката си и леко позавъртя бедра. Харесваше й да я гледат и така нескрито да й се възхищават.

Обслужиха ги бързо и изрядно. Храната беше отлична. Докато похапваха коктейл от стриди, Джилда забеляза една жена от другия край на платформата, която седеше сама на маса и втренчено гледаше Джони. Беше на около тридесет и шест или тридесет и седем години. Слаба, руса, облечена в скъпа, но семпла бяла рокля. Имаше класически черти на лицето, студени и чувствени. Стъклените й сини очи не изпускаха Джони.

А той, отпуснат и в прекрасно разположение на духа, беше в пълно неведение, че някой го изучава подробно.

— Последния удар ще направим вдругиден през нощта — рече той, привършвайки с коктейла. — М-м, беше много вкусен!

— Направо чудесен. Имаш предвид къщата на семейство Крейл?

— Точно така. След това се омитам.

Болезнена тръпка премина през тялото на Джилда.

— Тръгваш си, така ли?

Той вдигна очи с намръщен поглед.

— Разбира се. Да не мислиш, че ще остана в тоя напудрен приют повече от необходимото.

Джилда притисна ръце до гърдите си.

— Къде ще отидеш?

— О, Боже. Нали ти казах, в Кармел.

Сервираха им писията в сос от стриди с трюфели, но Джилда усети, че е изгубила апетита си.

— Джони…

Той беше започнал своята порция.

— М-м-хъ?

— Трябва ли да бързаш толкова. Разполагаме с вилата за още две седмици. Защо не останеш? — Джилда побутваше с вилицата храната в своята чиния. — Бихме могли да се опознаем по-добре.

Джони се ухили и напъха с помощта на вилицата парче стрида в устата си.

— Не виждам причина да не се опознаем по-добре още тази вечер? Какво ще кажеш?

Джилда цялата настръхна. Лицето й се изчерви. Продължаваше да го гледа втренчено.

Виждайки нейното изражение на шок и възмущение, Джони направи отегчена гримаса, вдигна рамене и рече:

— Добре де, все едно нищо не съм казал.

Довършиха храненето си в пълно мълчание. Джилда имаше чувството, че всеки момент ще се задави. Като привърши с вечерята си, Джони най-после забеляза втренчения поглед на онази жена. И преди това имаше смътното чувство, че някой го наблюдава. Той обърна бавно глава и срещна погледа на жената, която гледаше право в него, докато въртеше между пръстите си чашата с вино. Откровеният прелъстителен поглед изразяваше недвусмислена покана. Продължаваха да се гледат един друг още две-три секунди. Джилда, която наблюдаваше размяната на погледи, каза рязко:

— Да не би да си се размечтал нещо, Джони?

Той откъсна очи от жената и се усмихна накриво.

— Една дама ей там здраво я е чукнал хормонът. Май че търси мъж.

— Да. Ужасна жена. Курва. — Джилда с усилие успя да не издаде паниката в гласа си.

Джони се усмихна цинично.

— Така ли мислиш? Аз не мисля така. Тя поне е откровена. Направо ми казва, че ме желае. Точно такива жени харесвам. Тя пести времето на мъжа. Тези женски увъртания: не, да, може би, по-късно, ме отегчават ужасно.

Джилда изтласка встрани чинията си. Леко й се гадеше.

— Разбрах. Извинявай, че те отегчих.

Джони вдигна рамене, изразявайки безразличие.

— Какво да се прави. Всеки е такъв, какъвто е.

Нощта, луната, морето, цветните светлини, музиката — всичко опротивя на Джилда.

— Така ли? — гласът й трепереше. — А няма ли такова нещо като любов?

Джони се облегна на стола и повдигна вежди.

— О, хайде, коте, нали си голямо момиче! Какво е любовта, ако не секс?

Той се наведе над масата и впи в нея горещ, подканящ поглед. — Хайде да се махаме оттук. Да отидем долу на брега. Аз те желая, ти също ме желаеш. Виждам го в очите ти. Хайде да се изчукаме, коте! Да подпалим един пожар тая нощ.

Джилда грабна чантичката си. Ноктите й се впиха дълбоко в меката материя.

— Как можеш да ми говориш така? Джони! Аз те обичам! — Лицето й беше бледо и устните й трепереха.

— О, Боже! Какви ми ги говориш, коте? Виж какво, аз…

Джилда стана от стола си. Говореше тихо, така че никой друг, освен Джони да не може да я чуе. Гласът й беше несигурен.

— Приятно прекарване. Забавлявай се с оная курва, ей там. Можеш да се прибереш пеша. Марта беше права. Ти не си стока.

Тя бързо се измъкна покрай масата и напусна кейчето.

Джони стоеше неподвижно. Обхвана го ярост. Едва възпря силното си желание да измете всичко от масата на пода.

Любов, брак — тези неща не го интересуваха! Една жена не можеше да има постоянно място в живота му. Той желаеше силно да има своя гараж, бързите коли около себе си и мъже, с които да си говори за коли.

Вечно някакви усложнения, мислеше той в яда си. В момента, в който видя Джилда, той я пожела физически, но не за постоянно. Той знаеше, че няма да я желае вече, когато започне да боядисва прошарените си коси. Той я желаеше сега, в този момент. Мисълта да живее постоянно с нея, дори след като физическото привличане угасне, тя да се грижи за дома му, да го смъмря за мръсните обувки, да му готви ужасните гозби за закуска, обяд, вечеря и обратно, и това ден след ден… Да му мърмори, че е закъснял, когато е работил по някоя кола до късно… Ужас! Не! За нищо на света! Това не беше по неговите сили.

Нисък, мелодичен глас прекъсна мислите му:

— Изостави ли те?

Джони се стресна и видя, че русата жена е прекосила платформата и сега седеше срещу него, на мястото на Джилда.

Щом я поогледа, видя тежкия бюст под бялата рокля, студената, изтънчена красота на лицето, Джони усети сексуална тръпка.

— Да, така май стана — рече той. — Малко тип девственица си пада.

Жената се изсмя шумно. Смехът й беше възбуждащ, като всичко друго в нея. Отметна назад глава и откри една красива шия, както и ред великолепни зъби.

— И на мен така ми се стори. Но аз определено не съм от този тип. Как се казваш?

— Джони.

— Джони… Харесва ми. Аз съм Хелън. — Студените сини очи направо го пронизваха. — Защо да губим време, Джони? Знам какво ти се иска. Аз искам същото. Да тръгваме ли?

Джони щракна с пръсти към един преминаващ наблизо сервитьор и поиска сметката!

— О-о, остави това! — каза тя нетърпеливо и стана. — Тук ме познават добре. Ще се погрижат за сметката ти.

Значи така, помисли си Джони. Тази мръсница плаща, а аз трябва да предоставя стоката.

Докато крачеха заедно с русата към изхода, погледите на всички присъстващи в ресторанта бяха вперени в Джони.

Джилда се изкачи по стълбите към терасата. Марта току-що бе привършила с вечерята си. Хенри, който в момента си наливаше бренди, погледна с изненада.

— Къде е Джони? — попита Марта, като видя, че Джилда е сама.

Джилда въобще не се спря. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя повдигна рязко рамене и каза:

— Не знам и не ме интересува!

Чуха я как затръшна вратата на спалнята си.

Марта тъкмо си изваждаше един шоколадов бонбон от голямата кутия, която Хенри й беше донесъл. Спря, като чу трясък, и погледна Хенри.

— Сега пък какво става?

Хенри поклати глава с малко тъжно изражение:

— Млади хора… Солта на живота им е да се карат. Не помниш ли ти, като беше млада?

— Той не е стока! — изръмжа Марта злобно. — Разбрах го, щом го видях. Проклет негодник.

— Не бих употребил чак такива думи — рече Хенри и отпи от брендито си. — Изкара ни доста пари.

Докато Джилда лежеше на леглото си с лицето забито във възглавницата и плачеше, Джони седеше отдясно на русокосата, която шофираше своя „Мъркюри Хедър“ по крайбрежното шосе. От време на време тя слагаше ръката си на бедрото му, високо над коляното и стискаше мускула.

— Навсякъде ли си така твърд, Джони? — попита.

— Почакай и ще видиш — засмя се той.

Тя го погали с поглед. Очите й блестяха, устата й се изви в чувствена усмивка.

— Ти няма да бъдеш разочарован. Чудя се аз дали няма да съм?

— Почакай и ще видиш. Къде отиваме?

— Вкъщи. Скъпият ми съпруг — стар и импотентен — е в Ню Йорк. Пръстите й се впиха дълбоко в мускулите на Джони. Той отмахна ръката й с нетърпелив жест. Минаха през висока градинска порта и спряха пред импозантна къща, цялата потънала в тъмнина.

— Робите ми спят — каза Хелън, докато излизаха от колата. — Не вдигай шум.

След няколко секунди бяха в обширна, луксозно обзаведена спалня. Хелън отиде до леглото, после се обърна с лице към Джони, който се приближаваше към нея. Дишането й беше учестено. Имаше нещо странно, почти налудничаво в стоманеносините й очи. Изведнъж замахна с дамската си чантичка и удари жестоко Джони през лицето. Металната катарама поряза дълбоко носа му от едната страна. Той се дръпна рязко назад, едновременно изненадан и разгневен. Кръвта се стичаше по лицето му и капеше върху ризата. Тя замахна отново, но Джони улови китката й и измъкна чантичката. И двамата бяха оплескани с кръв. Джони скъса стремително бялата рокля и хвърли Хелън върху леглото.

Около четири часа на следващата сутрин Марта се събуди от усещането за глад. Тя лежеше в тъмното, колебаейки се дали да се опита да заспи отново или да отиде до хладилника. Както винаги, хладилникът надделя. Тя светна лампата, сложи си халата и се затътри към кухнята. Изборът й падна върху едни спагети с лук, домати, а също и кълцано телешко. Тъкмо посягаше за купата с ястието, когато чу да се отваря врата и после внимателно да се затваря. Тя се насочи към коридора с намръщено лице и видя как Джони безшумно се придвижва към спалнята си. Като забеляза тъмния й силует на фона на кухненската врата, той се спря и каза:

— Здрасти! На червото ли си угаждаш? Подкрепяш се, а?

— Няма значение какво правя аз! — отсече тя. — Ти какво правиш?

— Какво мислиш, че правя? Лягам си.

Марта светна лампите в коридора. Вторачи се в Джони и замръзна от ужас.

Засъхнала кръв украсяваше лицето му. Имаше дълбока прорезна рана от едната страна на носа. Бялата му риза беше нашарена от големи кървави петна.

— Какво си правил, за Бога? — попита Марта с треперещ глас.

— Чуках се с дива котка — каза Джони и се ухили. — Лека нощ! — Влезе в спалнята си и затвори вратата.

Марта усети, че е изгубила апетита си. Изгаси лампите и се върна в леглото. Чукал се с дива котка. Какво може да значи това? Имаше лошо предчувствие, че Джони е на път да вкара всички тях в ужасна беля. Толкова кръв! Какво ли е правил?

Докато се случваше всичко това в Парадайз Сити, Хари Луис лежеше буден в стаята си в хотел „Хилтън“, Сан Франциско. Ежегодното общо събрание мина гладко без проблеми. Акционерите бяха доволни, но не и Хари. Той съзнаваше ясно, че директорите на „Магазини за самообслужване Коен“ го смятаха за един обикновен жиголо. Членовете на управителния съвет не намираха за нужно да разговарят с него. Въпреки че Хари беше събрал всички книжа, изпратени на Лайза във връзка със събранието, беше направил бележки, задавал въпроси, той все пак знаеше, че тези мъже с продълговати лица го смятат за един обикновен смешник.

„Копелета!“ — помисли Хари и се хвърли в леглото. „Ех, Боже! Дано да имам късмет, ще им го върна някой ден!“

После, за да успокои кипящия си мозък, обърна мислите си към Таня. Мислеше за нея с дълбока обич. Но как щеше да намери начин да се вижда с нея в бъдеще? Повече няма да посмее да се измъква нощем от стаята си. Това ще е прекалено голям риск. Беше попаднал в дяволски капан. Неделните сутрини ще са единственото възможно време за срещи, но Лайза може да спре и игрите му на голф. Тревожен и търсещ разрешение на трудния си проблем, Хари най-после заспа.

Малко след осем часа на следващата сутрин той беше разбуден от дискретното жужене на телефонния апарат. Прозявайки се, той вдигна слушалката.

— Да?

— Мистър Луис? Доктор Горли е, от Парадайз Сити.

Хари се събуди напълно за миг и седна в леглото.

— Да? Какво има?

Докато слушаше спокойния тих глас на доктора, студена пот обля лицето и тялото му.

— Какво казвате? — Гласът на Хари беше станал напълно беззвучен. — Лайза е мъртва! Убита ли? Да не сте полудели? Какво казвате?

Той отхвърли завивките и седна на ръба на леглото.

Тихият спокоен глас продължаваше да говори. Хари затвори очи. Не можеше да повярва на това, което докторът му казваше.

— Да, разбира се. Идвам. Да… още с първия самолет. Какво, какво?

— Огърлицата на Есмалди е открадната — каза Горли. — Това изглежда е мотивът за убийството, мистър Луис. Полицията е тук. Искат да поговорят с вас.

Хари затвори телефона и остана неподвижен на мястото си.

Лайза е мъртва! Убита!

Той мислеше за нея, за всичко, което бе направила за него, за яростните й настроения, за сакатото й болезнено тяло, за жалкия й гърбав нос.

Убита!

Той си пое дълбоко въздух на кратки пресекулки. Продължаваше да седи на ръба на леглото, опитвайки се да овладее емоциите си.

Лайза мъртва! Това не можеше да бъде възможно! После в главата му постепенно просветна мисълта, че най-сетне е свободен. Сега той притежаваше всичко, което беше нейно. Сега вече нямаше нужда да се промъква като крадец и да измисля лъжи…

Той стъпи малко неуверено на краката си и започна да си събира багажа.

Фло влезе с масичката на колелца в стаята на Марта. Тя сервира закуската и се усмихна дружелюбно, показвайки огромните си бели зъби.

— Има малка изненада тази сутрин, мис Марта.

Марта седна в леглото и протегна напред шията си, доколкото й беше възможно, за да надникне, когато Фло отмести сребърния капак. Шест рохки яйца на очи в гнезда от черен дроб на тънки препечени филийки и четири резенчета пушена сьомга, навити на фунийки. Очите на Марта се разшириха от удоволствие.

— Това е истински шедьовър, Фло — каза тя. — Чудесна идея!

Фло грейна от щастие. Тя винаги измисляше някакви изненади за закуска и беше щастлива, като видеше, че дебелата й господарка е възхитена.

Марта започна да се храни и понеже видя, че наближава девет часът, пусна транзистора, който беше винаги настроен на радиостанцията в Парадайз Сити. Марта обичаше да слуша всички Местни новини.

Тъкмо беше изяла първото яйце и започваше второто, когато чу сигнала за девет часа.

Три минути по-късно тя беше забравила закуската и беше станала от леглото. Лицето й беше пребледняло и добило цвят на лой, а по челото й избиха капчици пот. Тя намъкна с усилие халата си, докато вървеше припряно по коридора към терасата.

Хенри и Джилда пиеха сутрешното си кафе под лъчите на ранното слънце. Като видяха Марта, задъхана и тревожна, и двамата скочиха на крака.

Бяха й нужни няколко секунди, за да си възвърне способността да говори нормално. Тогава тя им каза това, което чу по радиото преди минути. Лайза Луис, най-богатата жена в Парадайз Сити и четвъртата по богатство в света, е била пребита до смърт тази нощ и известната Огърлица на Есмалди е била открадната.

— Оня мръсник е! Оня кучи син, Джони! — изкряска истерично Марта. — Той знаеше за огърлицата! Нали искаше да я открадне! Аз му казах да не го прави! Но той го е направил и я е убил. Гадното копеле. Аз го сгащих, като се прибираше снощи. Целият беше в кръв! Господи! Хенри, загубени сме. Тази проклета огърлица е застрахована при Мадокс. Чу ли? Загубени сме. — Тя се строполи в един стол и продължи да стене.

Хенри изведнъж се почувства много стар и немощен. Сърцето му започна де бие неравно. Беше изгубил способността си да мисли. Заговори, като се запъваше пред всяка дума.

— Аз не мога да повярвам. Джони не може да направи такова нещо.

— Казах ти, че го видях как се промъква тайно снощи в четири часа. Целият беше оплескан с кръв. — Марта крещеше и повдигаше нагоре огромния си бюст, опитвайки се да събере дъха си. — Кой друг би могъл да отвори сейф „Райсън“? Той знаеше разположението! Копелето се е опитало да ни измами. Влязъл е, тя го е хванала и той я е убил. После е взел огърлицата. Хенри! Край с нас!

— Млъкни! — изкрещя грубо Джилда. — Откъде знаеш, че той го е направил.

Тя се затича през терасата по коридора към стаята на Джони. Отвори вратата със замах и спря с ръка на устата.

Джони спеше. На лицето си имаше прорезна рана и много засъхнала кръв. На пода се валяше риза, и тя цялата на кървави петна. По голите му ръце имаше драскотини. Драскотини от нокти.

Джилда изтръпна в ужас. Тя отиде до него, хвана го за раменете и го разтърси силно.