Нийл Геймън
Книга за гробището (3)

Първа глава
Как Никой отиде на гробището

От мрака изплува ръка с нож. Дръжката му бе от полирана черна кост, а острието — по-фино и остро от бръснач, толкова тънко, че ако ви среже, може и да не разберете — е, поне не веднага.

Ножът вече бе свършил работата си в тази къща и по острието и дръжката се сцеждаха капчици влага.

Входната врата все още бе леко отворена. През процепа, откъдето се бяха плъзнали ножът и мъжът, сега се процеждаха струйки нощна мъгла и се виеха из къщата.

Някойси Джак спря пред стълбите, които водеха към горния етаж. С лявата ръка измъкна от джоба на черното си палто голяма бяла носна кърпа, избърса ножа и ръкавицата на дясната ръка, а после върна кърпата на мястото й.

Ловът бе почти свършил. Жената остана да лежи в леглото си, мъжът — на пода в спалнята, а по-голямото дете — в ярко боядисаната си стая, заобиколено от играчки и недовършени строежи с конструктори. Сега оставаше да се погрижи само за едва проходилото бебе. Тогава задачата щеше да е изпълнена.

Някойси Джак изпъна пръсти. Той бе професионалист и професионализмът не му позволяваше да се усмихне, преди да свърши работата докрай.

Косата и очите му бяха тъмни, а ръцете му бяха скрити в черни ръкавици от най-фина агнешка кожа.

Стаята на бебето бе на най-горния етаж. Някойси Джак заизкачва стъпалата, килимът поглъщаше стъпките му. Бутна вратата на стаята и влезе. Обувките му от черна кожа, лъснати до блясък, приличаха на тъмни огледала, в които се отразяваше луната — мъничка и наполовина пълна.

Истинската луна надничаше през прозореца. Мъглата размиваше светлината й, но Някойси Джак нямаше нужда от много светлина.

Различи силуета на детето в креватчето — главата, ръцете, краката, тялото.

Креватчето имаше висока дървена решетка, за да не излиза детето. Джак се надвеси над него, вдигна ръката с ножа, прицели се в гърдите и… Отпусна ръка.

В креватчето лежеше плюшено мече.

Детето го нямаше.

Очите на Някойси Джак бяха привикнали към мъждивата лунна светлина, затова не запали лампата. Всъщност светлината нямаше значение. Той притежаваше други умения.

Някойси Джак подуши въздуха. Не обърна внимание на миризмите, които нахлуха в стаята със самия него, отся уханията на къщата и се съсредоточи върху миризмата на това, което търсеше. Помирисваше дете — мирис на мляко, на бисквитки с шоколадови парченца и киселата нотка на влажна нощна пелена за еднократна употреба. Помирисваше бебешки шампоан и нещо малко и гумено — играчка, помисли, не, по-скоро нещо за смучене.

Доскоро детето е било в стаята. Воден от обонянието си, Някойси Джак слезе по стълбите насред високата, тясна къща. Провери банята, кухнята, сушилнята и дори надникна под стълбите, където откри семейните велосипеди, купчина празни пазарски торби, една мръсна пелена и стопяващите се тънки езици мъгла, които се бяха промъкнали през отворената входна врата.

Някойси Джак изсумтя — кратък звук, в който се долавяше едновременно раздразнение и задоволство. Плъзна ножа в калъфа във вътрешния джоб на дългото палто и излезе на улицата.

Навън луната и уличните лампи светеха, но мъглата задушаваше всичко — убиваше светлината и заглушаваше звуците. Нощта беше сенчеста и опасна. Джак погледна надолу по улицата към светлините от затворените магазини, после обърна поглед нагоре, където последните високи къщи се редяха по хълма на път към тъмното старо гробище.

Някойси Джак подуши въздуха. После, без да бърза, се заизкачва по хълма.

 

 

Откакто проходи, детето се превърна в радост и грижа за своите родители. Без всякакъв страх то се навираше навсякъде, катереше се, мушкаше се и се промъкваше къде ли не. Тази вечер то се събуди от звука на нещо, което падна и се разби. Скоро му доскуча и затърси начин да излезе от леглото.

Леглото бе с високи дървени решетки, същите като на кошарката на долния етаж, но детето бе сигурно, че може да се измъкне. Само трябваше да стъпи някъде…

Примъкна в ъгъла голямото плюшено мече, после се хвана за решетката, стъпи с единия крак върху корема на мечето, с другия — върху главата му и се изправи. С малко усилия успя да се претъркули от другата страна на решетката.

С глухо тупване детето се приземи върху купчина плюшени играчки — някои му бяха подарени за първия рожден ден преди шест месеца, а други наследи от по-голямата си сестра. Ударът в пода го изненада, но не се разплака. Знаеше, че ако се разплаче, някой ще дойде и ще го върне обратно в леглото.

После изпълзя от стаята.

Катеренето нагоре по стълбите е сложна работа и още не го бе овладял напълно. Обаче знаеше, че спускането надолу е много по-лесно. Спусна се по стъпалата, друсайки се върху пухкавото си дупе.

Засмука биберона, гуменият миротворец, за който майка му постоянно повтаряше, че вече е твърде голям.

От спускането по стълбите пелената му се разхлаби и когато преодоля последното стъпало и се изправи, тя падна. Детето я прекрачи, без да й обръща внимание и продължи само по нощница. Стълбите, които водеха към стаята му и семейството му, бяха стръмни, но вратата към улицата бе отворена и сякаш го канеше да мине през нея…

Детето пристъпи леко колебливо през прага. Мъглата го прегърна като отдавна изгубен приятел. В началото малко несигурно, а после с нарастваща увереност и скорост, момчето се заклатушка нагоре по хълма.

 

 

Към върха на хълма мъглата изтъняваше. Луната бе наполовина и светеше мъждиво, но лъчите й разпръскваха мрака достатъчно, за да се види гробището.

Огледайте се!

Ако го направите, бихте видели изоставения параклис, ръждясалите катинари на железните му врати, бръшляна, плъзнал по заострената куличка, и малкото уродливо дърво, израсло от улука на покрива.

Бихте видели и покрити с мъх надгробни камъни, гробове, гробници и паметни плочи, сред които понякога притичва заек, стрелва се мишка или се промъква невестулка, внезапно изникнала сякаш изпод земята.

Ако можехте да сте там онази вечер, бихте видели всичко това под светлината на мъждукащата избеляла луна.

Но никога не бихте видели бледата, пълничка жена, която вървеше по пътеката край входа на гробището. Дори за миг да я бяхте зърнали и да се бяхте взрели в нея с невярващи очи, щяхте да откриете само лунна светлина, мъгла и сенки.

Но пълничката, бледа жена наистина беше там. Тя вървеше по пътеката, която се виеше покрай няколко полусрутени надгробни камъка и водеше към портата на гробището.

Портата беше заключена. През зимата винаги я заключваха в четири следобед, а през лятото — в осем вечерта. Част от гробището имаше ограда с остри шипове, която плавно се преливаше в здрава тухлена стена. Решетките на металната порта бяха нагъсто — възрастен мъж не би могъл да се промъкне, дори десетгодишно дете би се затруднило.

— Оуенс! — извика бледата жена с глас, който напомняше шумолене на вятър във висока трева. — Оуенс! Ела и виж!

Жената се наведе и се взря в земята. От сенките в лунната светлина изплува мъж с прошарена коса, попрехвърлил четирийсетте. Той погледна жената, после насочи очите си към мястото, в което се беше взряла тя и се почеса по главата.

— Госпожо Оуенс — проговори мъжът с церемониалността, характерна за неговата епоха, — дали това е онова, за което си мисля?

В този момент нещото, което двамата разглеждаха, явно забеляза госпожа Оуенс, отвори уста, биберонът му се търкулна на земята, а то протегна пухкаво юмруче, сякаш се опитваше с всички сили да се вкопчи в бледия пръст на госпожа Оуенс.

— Гръм да ме удари, ако това не е бебе! — промърмори слисано господин Оуенс.

— Разбира се, че е бебе! — отвърна жена му. — Въпросът е какво ще правим с него?

— Смея да твърдя, че това е добър въпрос, госпожо Оуенс — отбеляза съпругът й, — но не ни засяга. Това бебе безспорно е живо, а щом е такова, няма нищо общо с нас и не е част от нашия свят.

— Вижте го само как се усмихва! — продължи разнежено госпожа Оуенс. — Това е най-сладката усмивка, която съм виждала.

Тя протегна безплътна ръка и погали детето по рядката руса косица. Момченцето се разсмя от удоволствие и радостно забърбори нещо.

През гробището премина хладен полъх и разкъса мъглата в по-ниската му част. Гробището заемаше горната част на хълма, пътеките му се виеха и пресичаха нагоре-надолу в безредна мрежа.

Чу се дрънчене. Някой дърпаше и разтърсваше портата, а тя му отвръщаше с метално дрънчене на ръждясали решетки, тежки катинари и вериги.

— Ето! — каза господин Оуенс. — Семейството на бебето е дошло да го прибере в любящото си лоно. Оставете малчугана най-сетне! — добави той, защото госпожа Оуенс прегръщаше бебето с безплътните си ръце, като не преставаше да го гали и милва.

— Не ми прилича на ничие семейство — отвърна госпожа Оуенс, като се взря към входа на гробището.

Мъжът с тъмното палто се беше отказал да разтърсва заключената порта и сега съсредоточено разглеждаше една малка странична врата. Тя също бе здраво заключена. Преди време вандали бяха вилнели из гробището и градският съвет беше предприел мерки.

— Хайде, госпожо Оуенс, оставете детето. Точно така, скъпа… — започна господин Оуенс и замръзна по средата на изречението. Долната му челюст увисна безпомощно при вида на един призрак.

Може да си помислите — и с пълно право — че господин Оуенс не би трябвало да се стъписва от призраци, при положение, че самият той, както и госпожа Оуенс, бяха мъртви, и то от няколкостотин години и при положение, че целият им социален живот — или почти целият — минаваше сред мъртъвци. Но имаше голяма разлика между обитателите на гробището и този призрак. Той бе някаква сурова, мъждукаща, тревожна форма, блещукаща като екран на повреден телевизор. От фигурата се излъчваше паника — остра и оголена емоция, която заля Оуенсови сякаш бе тяхна собствена. В този момент Оуенсови видяха, че фигурите бяха три. Двете бяха по-големи, а третата — по-малка, но само едната беше ясна. Именно тази фигура изхлипа:

— Бебето ми! Той иска да убие бебето ми!

Тряс! Мъжът пред портата влачеше тежка метална кофа за боклук към високата тухлена стена, която ограждаше гробището.

— Защитете сина ми! — проплака отново призракът и госпожа Оуенс реши, че това е жена. Разбира се, това е майката на бебето!

— Какво ви стори той? — попита госпожа Оуенс, но изглежда жената призрак не я чу.

Горкичката, умряла е съвсем скоро, помисли госпожа Оуенс. Много по-лесно е да умреш спокойно, да се събудиш в подходящото време там, където са те погребали, да привикнеш към смъртта и да се запознаеш с другите обитатели. Това същество бе изтъкано от тревога и страх за детето си, а паниката й, която Оуенсови почувстваха като нискочестотен писък, сега привличаше вниманието и на други бледи фигури, които се стичаха от цялото гробище.

— Коя сте вие? — попита Кай Помпей. Надгробният му камък се бе превърнал в обветрен къс скала, но преди две хиляди години той бе поискал да почива на могилата до мраморната гробница, вместо тялото му да бъде върнато обратно в Рим. Като един от най-старите обитатели на гробището, той подхождаше към отговорностите си крайно сериозно.

— Тук ли сте погребана? — строго попита Кай Помпей.

— Разбира се, че не е! Веднага си личи, че е умряла наскоро — госпожа Оуенс обви ръка около формата на жената и й заговори тихичко със спокоен и мил глас.

Откъм високата стена край алеята се чу ужасен трясък. Кофата за боклук беше паднала. Мъжът с мъка се катереше по стената, тъмен силует — очертан от забулените в мъгла улични лампи. Той спря за момент, после се прехвърли от другата страна, увисна, хванат за горната част на стената, с люлеещи се в празното крака, после се пусна и тупна в гробището.

— Но, скъпа — обърна се госпожа Оуенс към жената призрак, единствена останала от трите фигури, които се бяха появили в гробището, — той е жив, а ние не сме. Представяш ли си…

Детето гледаше озадачено двете жени. Първо се протегна към едната, после към другата, но докосна само въздух. Жената призрак бързо избледняваше.

— Да — отвърна госпожа Оуенс на нещо, което никой друг не чу. — Ако можем, ще го направим!

После се обърна към мъжа си:

— А ти, Оуенс? Съгласен ли си да бъдеш баща на този момък?

— Какво да бъда? — изуми се Оуенс и веждите му политнаха нагоре.

— Нямахме деца — продължи жена му, — а майка му иска ние да се погрижим за него и да го защитим. Съгласен ли си?

Мъжът в черно се препъна в плетеницата от бръшлян и полуразрушени надгробни камъни и се свлече на земята. Бързо се изправи и продължи напред, като се стараеше да стъпва по-внимателно. Над главата му една сова се подплаши и изчезна с безшумен полет. В този момент мъжът съзря бебето и очите му блеснаха триумфално.

Оуенс знаеше, че когато използва този тон, жена му говори сериозно. Ненапразно бяха женени, в живота и в смъртта, вече над двеста години.

— Сигурна ли си? — попита той. — Съвсем сигурна!?

— Като никога досега! — потвърди госпожа Оуенс.

— Добре тогава. Ако ти ще си негова майка, аз ще съм негов баща.

— Чу ли? — госпожа Оуенс се обърна към трепкащата фигура, която сега бе по-скоро очертание, далечен летен отблясък във формата на жена. Фигурата отвърна нещо, което другите не чуха, и изчезна.

— Няма да се върне вече… — промълви госпожа Оуенс. — Следващия път, когато се събуди, ще бъде в собственото си гробище или там, накъдето е тръгнала.

Госпожа Оуенс се наведе към бебето и протегна ръце.

— Ела — прошепна му нежно. — Ела при мама!

 

 

Някойси Джак вървеше през гробището към тях и вече бе приготвил ножа. В този момент му се стори, че незнайно откъде появил се облак обви детето и то изчезна. Остана само влажна мъгла, лунна светлина и полюшвана от вятъра трева.

Някойси Джак примигна и подуши въздуха. Нещо се случи, но нямаше представа какво. В гърлото му се надигна ръмжене, като на ядосан и разочарован хищник.

— Ехо? — подвикна Някойси Джак, като се чудеше дали детето не се е скрило някъде. Гласът му беше мрачен и груб. Звучеше някак странно, сякаш самият Джак беше изненадан, че го чува.

Но гробището мълчеше. Не издаде тайната си.

— Ехо? — отново подвикна Някойси Джак. Ослуша се да чуе плач, бебешко дърдорене или някакво движение.

Вместо това чу кадифен глас, който попита:

— Мога ли да ви помогна?

Някойси Джак беше висок. Мъжът с кадифения глас беше още по-висок. Дрехите на Някойси Джак бяха тъмни. Дрехите на мъжа бяха още по-тъмни. Хората, случайно спрели поглед върху Някойси Джак, когато отиваше по работа — а той гледаше да не го забелязват — се смущаваха, ставаше им неудобно или ги обземаше необясним страх. Някойси Джак погледна непознатия и този път той се смути.

— Търсех някого — промърмори, докато плъзгаше дясната си ръка в джоба, за да скрие ножа, но без да го изпуска от стиснатите си пръсти.

— В заключено гробище, посред нощ? — учуди се непознатият.

— Едно бебе — обясни Джак. — Минавах край гробището, когато чух плач, погледнах през портата и го видях. Какво друго да направя?

— Приветствам гражданското ви съзнание — отвърна непознатият. — Но след като намерите детето, как смятате да излезете оттук с него? Няма как да се катерите по стената с бебе на ръце.

— Щях да повикам някой да ми отключи — каза Джак.

Чу се тежко дрънчене на ключове.

— Е, това щях да бъда аз — обясни непознатият. — Щеше да се наложи аз да ви отключа. — Той избра един голям ключ от връзката и се обърна към Джак: — Последвайте ме!

Джак тръгна след непознатия. Извади незабелязано ножа и попита:

— Значи вие сте пазачът?

— Аз ли? Ами да, може да се каже — отвърна непознатият.

Вървяха към портата и, както бе убеден Джак, се отдалечаваха от бебето. Ключовете бяха у пазача. Нужен бе само един удар с нож в тъмнината и после можеше да търси детето цяла нощ, ако е необходимо.

Вдигна ножа.

— Ако изобщо имаше бебе — заговори непознатият без да се обръща, — нямаше да е в гробището. Сигурно сте се объркал. Не ми се вярва дете да дойде насам. По-скоро сте чул птица, видял сте котка или лисица. Обявиха това място за природен резерват преди трийсет години, когато беше последното погребение. Помислете добре и ми кажете сигурен ли сте, че видяхте дете?

Джак се замисли.

Непознатият отключи страничната врата.

— Била е лисица. Те издават необичайни шумове, понякога подобни на човешки плач. Идването ви в гробището е било напразно. Детето, което търсите, ви чака някъде, но не тук. — Пазачът остави тази мисъл да се повърти из главата на Джак и после отвори вратата със замах. — Приятно ми беше да се запознаем. Сигурен съм, че навън ще намерите всичко, което ви е необходимо.

Някойси Джак се спря пред вратата на гробището. Непознатият остана зад нея, отново я заключи и прибра ключа.

— Къде отивате? — попита Някойси Джак.

— Освен тази има и други врати — отвърна непознатият. — Колата ми е от другата страна на хълма. Не мислете за мен. Дори не е нужно да помните този разговор.

— Не — потвърди Някойси Джак, — не е нужно.

Но помнеше, че вървя по хълма, че онова, което сметна за дете, се оказа лисица, че услужлив пазач го съпроводи до улицата. Плъзна ножа в калъфа.

— Е, лека нощ — сбогува се Джак.

— Лека нощ и на вас — отвърна непознатият, когото Някойси Джак взе за пазач.

Някойси Джак се спусна по хълма, за да продължи търсенето на детето.

Скрит в сенките, непознатият гледаше след него, докато Джак се изгуби от погледа му. После се заизкачва в тъмното към равно място, току под върха на хълма, където се извисяваше величествен обелиск, а от земята се подаваше плоча в памет на Джосая Уортингтън — местен пивовар, политик и баронет. Преди почти триста години той бе купил старото гробище и земята край него и го бе дарил на града за вечни времена. Запазил си бе най-хубавото място на хълма — естествен амфитеатър с гледка към целия град и околностите — и се бе погрижил гробището да си остане такова. Обитателите му бяха благодарни за това, ала не чак толкова, колкото баронет Джосая Уортингтън смяташе, че трябва.

В гробището почиваха около десет хиляди души, но повечето спяха дълбоко или изобщо не се интересуваха от еженощните дела. Сега в амфитеатъра, под лунната светлина се бяха събрали по-малко от триста души.

Непознатият се приближи тихо също като мъглата, която ги обграждаше, спотаи се в сенките и мълчаливо загледа случващото се.

Говореше Джосая Уортингтън. Той каза:

— Скъпа госпожо, упорството ви е доста… доста… не виждате ли колко е нелепо това?

— Не — каза госпожа Оуенс. — Не виждам!

Тя седеше на земята с кръстосани крака, а живото дете спеше в скута й. Главата му лежеше на бледите й ръце.

— С ваше позволение, сър, госпожа Оуенс иска да каже — намеси се изправения до нея господин Оуенс, — че тя не вижда нещата по този начин. Тя смята, че изпълнява дълга си.

Господин Оуенс познаваше Джосая Уортингтън още от времето, когато и двамата бяха живи. Той бе правил някои от мебелите в имението на Уортингтън край Ингълшам и все още благоговееше пред баронета.

— Дълг!? — баронет Джосая Уортингтън тръсна глава, сякаш да отметне паднала паяжина. — Дългът ви, мадам, е към гробището, към общността на тези, които съставляват населението му от безплътни духове, привидения и прочее създания! Дългът ви е да върнете това същество възможно най-бързо в нормалния му дом, който очевидно не е тук!

— Майката повери момчето на мен — натърти госпожа Оуенс, сякаш това слагаше край на въпроса.

— Скъпа госпожо…

— Не съм ви скъпа госпожа! — тросна се госпожа Оуенс и се изправи. — Честно казано, дори не знам защо стоя тук и говоря с вас, стари празноглави глупаци, когато това малко юначе скоро ще се събуди гладно. А къде, бих искала да знам, да му намеря храна в това гробище?

— Точно в това е въпросът — произнесе хладно Кай Помпей.

— С какво ще го храниш? Как ще се грижиш за него?

Очите на госпожа Оуенс пламнаха гневно.

— Мога да се грижа за него като родна майка. Тя и без друго вече ми го даде. Вижте! Държа го, нали? Докосвам го!

— Бетси, бъди благоразумна — намеси се Мама Слотър, дребна старица с огромно боне и пелерина, които бе носила през целия си живот и с които бе погребана. — Къде ще живее това дете?

— Тук — отвърна госпожа Оуенс. — Можем да му дадем Свободата на гробището.

Устните на мама Слотър оформиха мъничко „О“.

— Но… — започна тя, — аз никога…

— Че защо не? Не за пръв път даваме Свободата на гробището на външен човек.

— Вярно е — потвърди Кай Помпей. — Но той не е жив.

При тези думи непознатият разбра, че иска или не, е въвлечен в разговора. Той неохотно излезе от сенките. Откъсна се от тях като парче мрак.

— Така е — съгласи се той, — не съм жив, но съм съгласен с госпожа Оуенс.

Джосая Уортингтън се обърна към него:

— Така ли, Сайлъс?

— Да. За добро или за зло — а аз твърдо вярвам, че е за добро — госпожа Оуенс и съпругът й взеха детето под своя закрила. За да се отгледа това дете, са нужни повече от няколко добри души. Нужно е цяло гробище.

— Ами храната и други такива?

— Аз мога да излизам и да се връщам в гробището и ще му нося храна — каза Сайлъс.

— Хубаво е това, което казваш — намеси се мама Слотър, — но ти идваш и си отиваш, когато ти скимне. Ако изчезнеш за седмица, момчето ще умре.

— Ти си мъдра жена и сега разбирам защо говорят с толкова уважение за теб — отвърна Сайлъс.

Той не можеше да побутва умовете на мъртвите така, както на живите, но с лекота използваше всички инструменти на ласкателството и убеждението, с които разполагаше, защото и мъртвите не са безразлични към тях.

— Много добре — решително продължи той. — Ако господин и госпожа Оуенс ще са негови родители, аз ще съм негов наставник. Ще остана тук и ако се наложи да замина, ще се погрижа някой да ме замества, за да носи храна на детето и да се грижи за него. Можем да използваме криптата на параклиса — добави той.

— Но това е човешко дете! — възрази Джосая Уортингтън — Живо дете! Имам предвид, че… че… че… Ние сме гробище, а не ясла, да му се не види!

— Точно така — кимна Сайлъс. — Прав сте, сър Джосая. Не бих могъл да го кажа по-добре. И затова, ако не друго, е жизненоважно детето да бъде отгледано с възможно най-малко сътресение за, простете за израза, живота в гробището.

При тези думи той се доближи до госпожа Оуенс и погледна спящото в ръцете й дете. Повдигна вежда.

— Как се казва детето, госпожо Оуенс?

— Майка му не каза.

— Добре тогава. И без друго старото му име няма да е от голяма полза. Някой му желае злото. Предлагам да му изберем ново име?

Кай Помпей пристъпи и огледа детето.

— Прилича на моя проконсул Марк. Може да го наречем Марк.

Джосая Уортингтън каза:

— Прилича повече на главния ми градинар Стебинс. Не че предлагам името Стебинс, защото той пиеше като смок…

— Прилича на племенника ми Хари — рече мама Слотър.

Сякаш цялото гробище се бе струпало там и всеки сравняваше детето с някой отдавна забравен човек. Накрая госпожа Оуенс не издържа и се намеси:

— Не прилича на никой друг, освен на себе си — каза твърдо тя. — Не прилича на никой.

— Тогава ще се казва Никой — заяви Сайлъс. — Никой Оуенс.

В този момент, сякаш за да откликне на името си, детето широко отвори очи. Огледа се, взря се в лицата на мъртвите, в мъглата и в луната. После погледна Сайлъс и погледът му не трепна. Гледаше сериозно.

— Що за име е Никой? — възмути се Мама Слотър.

— Неговото име. Хубаво е — отвърна й Сайлъс. — Ще ни помогне да го защитим.

— Не искам неприятности — заяви Джосая Уортингтън. Детето го погледна и тогава, гладно, уморено или просто жадуващо своя дом, своето семейство, своя свят, то сбръчка личице и заплака.

— Вървете — каза Кай Помпей на госпожа Оуенс. — Ще продължим обсъжданията без вас.

Госпожа Оуенс чакаше пред параклиса. Преди четирийсет години тази малка църквица с островърха камбанария бе сред историческите забележителности на града. Но градският съвет реши, че ремонтът й струва твърде скъпо, а и за какво им е този малък параклис в занемарено гробище, което вече не се използва. Затова я заключиха в очакване сама да се срути. Бръшлянът изцяло я бе покрил, но тя бе строена здраво и поне този век нямаше да падне.

Детето спеше в ръцете на госпожа Оуенс. Тя лекичко го залюля и запя стара песен, която майка й бе пяла, когато тя самата бе още бебе, далеч в онези времена, когато мъжете тепърва започваха да носят напудрени перуки.

Спи, мъниче мое, спи, чак до сутринта.

Ще пребродиш ти света, ако не греша.

Ще целуваш хубавици, ще танцуваш до зори, ще намериш своя път и съкровище дори…

Госпожа Оуенс откри, че е забравила края песента. Май че последният ред бе нещо от сорта на „и малко сланина“.

Но може и да я бърка с друга песен. Затова тя спря и запя песента за човека от Луната, който слязъл на Земята. После поде с топлия си глас по-нова песен за момчето, което си миело лицето. Накрая започна дълга балада за млад момък, чиято приятелка, без определена причина, го отровила с чиния петнисти змиорки. В този момент иззад параклиса се зададе Сайлъс. Носеше картонена кутия.

— Заповядайте, госпожо Оуенс — каза той. — Все хубави неща за момчето. Да ги оставим в криптата, какво ще кажете?

Катинарът падна в ръката му и той отвори желязната врата. Госпожа Оуенс влезе, огледа критично полиците и дървените пейки, струпани край стената. В единия ъгъл имаше плесенясали кашони със стари бумаги от енорията, през една отворена врата се виждаше викторианска тоалетна с казанче, а през друга — умивалник с кран за студена вода.

Детето отвори очи и се огледа.

— Може да оставим храната тук — каза Сайлъс. — Студено е и така ще се запази по-дълго.

После бръкна и извади един банан от кутията.

— Какво пък е това? — попита г-жа Оуенс, оглеждайки подозрително жълто-кафявия предмет.

— Банан. Тропически плод. Мисля, че обвивката се бели — каза Сайлъс. — Ето така.

Детето — Никой — се заизвива в ръцете на госпожа Оуенс и тя го пусна на пода. То бързо защапука към Сайлъс, сграбчи крачола му и го задърпа.

Сайлъс му подаде банана.

Госпожа Оуенс гледаше момчето как се храни.

— Ба-нан — произнесе недоверчиво тя. — Никога не съм чувала. Никога. Какъв вкус има?

— Нямам никаква идея — каза Сайлъс, който приемаше само един вид храна и тя определено не беше банани. — Тук можеш да сложиш легло за момчето.

— Нищо подобно няма да правя. С господин Оуенс си имаме прекрасен малък гроб край лехата с нарцисите. Има достатъчно място за малчугана. Освен това — добави тя, притеснена Сайлъс да не помисли, че отхвърля гостоприемството му, — не искам хлапето да те притеснява.

— Няма да ме притеснява.

Момчето бе приключило с банана. Това, което не беше изяло, бе размазало по себе си. Цялото сияеше, изцапано и с румени бузи.

— Нан! — заяви доволно.

— Какъв ми е умник! — умили се госпожа Оуенс. — И колко се изцапа! Чакай, немирнико… — и тя почисти парченцата банан от косата и дрехите му. После продължи:

— Какво мислиш, че ще решат?

— Не знам.

— Не мога да го върна. Не и след като обещах на майка му.

— Въпреки че по мое време съм бил страшно много неща — каза Сайлъс, — никога не съм бил майка. И не смятам сега да започвам. Но мога да си тръгна оттук…

Госпожа Оуенс отвърна просто:

— Аз не мога. Костите ми са тук, както и тези на Оуенс. Никога няма да си тръгнем оттук.

— Сигурно е хубаво — каза Сайлъс, — да принадлежиш на някое място, да имаш свой дом.

В гласа му нямаше копнеж. Звучеше по-сухо и от пустиня, сякаш просто констатираше безспорен факт.

Госпожа Оуенс нямаше никакво намерение да спори.

— Мислиш ли, че ще чакаме дълго?

— Едва ли — отвърна Сайлъс.

Но сгреши.

Горе, в амфитеатъра от другата страна на хълма, споровете продължаваха. Това, че именно Оуенсови се бяха забъркали в този абсурд, а не някои лекомислени новодошли, беше от голямо значение, тъй като Оуенсови бяха почтени и уважавани обитатели на гробището. А това, че Сайлъс доброволно бе станал наставник на момчето, придаваше още по-голяма тежест на случващото се. Обитателите на гробището гледаха на Сайлъс с предпазливо страхопочитание — той съществуваше на границата между техния свят и този, който бяха напуснали. Но все пак, все пак…

Едно гробище обикновено не се управлява демократично. Но тъй като въпреки всичко смъртта е върховната демокрация, всеки от мъртъвците имаше право на глас и мнение дали живото дете да остане. Тази нощ всички искаха да се изкажат.

Беше късна есен и нямаше да се съмне скоро. Въпреки че небето все още бе тъмно, в подножието на хълма вече се чуваха коли — живите тръгваха за работа в мъгливата тъмна утрин. А хората от гробището говореха за детето, което бе дошло при тях и за това, което трябва да се стори. Триста гласа. Триста мнения.

Неемия Трот, поетът от порутената северозападна част на гробището, започна да рецитира мислите си по въпроса, при все че никой от слушателите не ги разбираше. Тогава се случи нещо, от което замлъкна всеки упорит език, нещо небивало досега в историята на гробището.

Огромен бял кон от тези, които познавачите биха нарекли „сив“, бавно се изкачваше по хълма. Още преди да се появи, се чу тропот от копитата му, и шумът от прекършени клонки, докато животното напредваше сред храстите, ниските калини, бръшляна и прещипа, с които бе обрасъл целият хълм. Беше шайърски кон^[1], висок близо два метра.

Можеше да носи рицар в пълно бойно снаряжение, но сега на неоседлания му гръб седеше само една жена, облечена в сиво от глава до пети. Дългата й пола и шалът й сякаш бяха изтъкани от стара паяжина.

Лицето й беше ведро и спокойно.

Всички я познаха, защото в края на дните си всеки среща Сивата дама и не може да я забрави.

Конят спря до обелиска. На изток небето леко просветляваше — процеждаше се перлено сияние, предхождащо зората. Това караше обитателите на гробището да се чувстват неспокойни и да се замислят за прибиране в удобните си домове. Въпреки това никой не помръдваше. Гледаха Сивата дама със смесица от въодушевление и страх. Мъртвите като цяло не са суеверни, но сега я гледаха така, както римските авгури са гледали полета на свещените гарвани, в търсене на мъдрост и поличба.

И тя проговори.

С глас като звън на стотици сребърни камбанки, тя каза:

— Мъртвите трябва да са великодушни.

И се усмихна.

Конят, който доволно скубеше и дъвчеше тревата от една туфа, застина. Дамата докосна леко врата му и той се обърна. Направи няколко огромни, кънтящи стъпки, после се оттласна от хълма и препусна в лек галоп в небето. Гръмовните му копита се чуваха като далечен буреносен тътен. След миг конят и жената изчезнаха от погледите на всички.

Поне обитателите на гробището, които онази нощ бяха на хълма, твърдяха, че именно това се е случило.

Споровете приключиха и всичко бе решено без гласуване. Детето, наречено Никой Оуенс, получаваше Свободата на гробището.

Мама Слотър и баронет Джосая Уортингтън, придружиха господин Оуенс до криптата на стария параклис и съобщиха новината на госпожа Оуенс.

Тя не се изненада от чудото.

— Точно така — каза тя. — На мнозина не им е останала и капка здрав разум, но не и на нея. Разбира се, не и на нея.

Преди слънцето да изгрее в сивото утро, детето вече беше заспало в хубавия малък гроб на Оуенсови. (Господин Оуенс бе починал като преуспяващ глава на местната мебелна гилдия и колегите му се бяха погрижили той и съпругата му да почиват достойно.)

Сайлъс излезе за последно преди изгрев. Откри високата къща на хълма, огледа трите тела вътре и внимателно разгледа прободните рани. Когато приключи, излезе в утринния сумрак, а в главата му кръжаха неприятни предположения. Върна се в гробището, в кулата на параклиса, където спеше през деня.

 

 

В малкия град в подножието на хълма Някойси Джак се ядосваше все повече и повече. Колко отдавна чакаше тази нощ — кулминацията на месеци, на години работа. Вечерта започна толкова обещаващо — уби трима души, без да успеят дори да гъкнат. А после…

После всичко се обърка. Защо, по дяволите, се качи на хълма, след като детето явно бе слязло надолу? Докато стигне подножието, следата бе изстинала. Сигурно някой е намерил детето, взел го е и го е скрил. Няма друго обяснение.

Чу се гръм, силен и внезапен като изстрел и заваля пороен дъжд. Някойси Джак действаше методично, затова започна да планира следващия си ход — посещения у някои от местните хора, които да са негови очи и уши в града.

Не беше нужно да казва на Съвета, че се е провалил.

Все пак, каза си той, прислонил се под козирката на един магазин, докато дъждът падаше като сълзи, не се е провалил. Още не. Не и с толкова години пред себе си. Имаше много време. Време да довърши недовършената работа. Време да среже последната нишка.

Чуха се полицейски сирени. В посока към хълма край него профучаха една полицейска кола, една линейка и накрая цивилна кола, но с полицейска лампа. Едва тогава Някойси Джак неохотно вдигна яката на палтото си, сведе глава и пое в утрото. Ножът бе в джоба му, на сигурно и сухо в калъфа, защитен от яростта на стихиите.