Джон Колдуел
Отчаяно пътешествие (8)

Зад борда

Най-голямата опасност за моряк, плаващ сам на ветроходен съд, както сам установих това, е, че ако се катурне във водата, няма кой да обърне яхтата и да го вземе обратно на борда. Мисълта за такава възможност винаги ме преследваше и бях предпазлив до крайност.

На следния ден след битката с акулата спуснах зад кърмата спасително въже с дължина около 60 фута, за да има за какво да се хвана, ако падна зад борда. Понякога привързвах към края му кукичка с бял парцал за примамка и по този начин ловях прясна риба за мен и екипажа ми. Друг път връзвах за въжето чифт мръсни гащи или риза, за да се изперат във водната струя зад кърмата. Освен това използувах въжето като лаглин за определяне скоростта на яхтата. Главната му задача обаче беше да спаси живота ми, ако падна зад борда.

И все пак в едно прекрасно утро въпреки спасителното въже за малко не останах в океана.

Слънцето току-що бе изгряло и от югозапад отгоре ми налетя шквал. Морето заклокочи и яхтата се заклатушка сред белите зъби на вълните. Гротът и стакселът бяха зарифени. Заколебах се дали да прибера кливера, тъй като се надявах, че вятърът скоро ще стихне.

Това, че бушпритът силно се навеждаше и дори се заравяше във водата, вече не ме тревожеше. Той беше доста дълъг — около седем фута — и бе много тънък.

Прибирането на кливера в бурно време е нещо, което никога не съумях да разбера как трябва точно да се върши. Нито един път не го направих, както трябва, въпреки многобройните принудителни упражнения. Обикновено постъпвах по следния начин: Първо пропълзявах напред и разхлабвах талрепа. После изпълзявах обратно и отпусках фала на един-два фута, спускайки платното. Отново бягах напред, за да развържа две намотани въжета, изтеглях шкотовия ъгъл на платното и го прикрепвах на перилата на форпика. После отново отпусках фала, изтеглях платното, по-голямата част от което се къпеше във вода, и го просвах на палубата.

Неизменно оставях кливера до последната минута. Тъй като не умеех да боравя с него, все едно ми беше кога ще го прибера — при слаб или силен вятър.

И в това ветровито утро аз се приготвих за борба с кливера, като предварително го ругаех и кълнях. Когато се добрах до бушприта, открих, че талрепът на щага почти се е развинтил. Завъртях го с ръка, за да го пристегна, но сигурно съм въртял в обратна посока, тъй като внезапно той изскочи. Вкопчих се за края на издуваното от вятъра платно и увиснах на него.

В следния миг излетях във въздуха, повлечен от развяващото се платно. Озовах се на височина петнадесет фута и на същото разстояние встрани от яхтата. Вкопчен здраво в платното, съобразявах мога ли да доплавам до яхтата, ако скоча във водата. Реших да не рискувам и продължих да вися на кливера.

Внезапно платното се обезветри и аз се търколих на палубата, като се тряснах в мачтата. Преди още да успея да разтворя ръцете си, отново полетях във въздуха. Вятърът шибаше платното и ме раздрусваше насам-натам, тъй както териерът раздрусва уловен плъх. Но ето кливерът се откъсна от леера, изгуби вятъра си, клюмна и заедно с мен падна във водата.

Възелът в края на фала попадна в блока и аз бях повлечен към кърмата. Вчепках се във вкоравеното платно и полагах отчаяни усилия да го сгъна накуп с надежда да го спася, като заедно с него се добера до палубата. То обаче упорито не се поддаваше. Изведнъж фалът се изплъзна от блока и аз заплувах по волята на вълните. Сега можех да се държа само за платното. „Езичник“ започна да се отдалечава. Улових здраво платното и заплувах към спасителното въже зад кърмата. Но то бе облепено със слуз и лепкави водорасли и съвсем не беше лесна работа да вися на него, като при това придържам и платното.

Исках, каквото и да става, да спася кливера. Запасният ми кливер бе отнесен от бурята край Сан Жозе. Оставаше само този. Той ми беше страшно необходим. Без него щеше да ми бъде много трудно да плавам при попътен вятър.

Скоро обаче разбрах, че заедно с платното бе невъзможно да се добера до борда по хлъзгавото въже. Придвижих се с труд няколко фута напред, но бях незабавно отхвърлен обратно от една голяма вълна.

С трепет си спомних за стоманената риболовна кука, привързана за края на въжето. Когато се спрях да си отдъхна, открих, че въжето непрекъснато се изплъзва от ръцете ми. Колкото и да стисках пръстите, беше ми невъзможно да го удържа. Куката вече беше близо до краката ми и всеки миг можеше да се забие в тях. Водата изтласкваше платното и заедно с него безнадеждно увличаше и мен назад.

Кливерът се събра накуп под корема ми. Пуснах го и оставих водата да го погълне. Никак не ми се искаше да го загубя, но не ми оставаше нищо друго.

„Езичник“ с два реда рифове и силно накланяйки се под вятъра, имаше доста храбър вид със своя издран корпус, изпочупен рангоут и провиснали във водата прокъсани въжета. Гирлянди от пяна го обкичваха от всички страни. Чувах как носът му разсича прииждащите вълни.

Започнах бавно да се притеглям по хлъзгавото въже, като се борех с вълните и с гълголещата струя зад кърмата.

Най-после изпълзях на палубата, проснах се на нея и дълго гледах белите гребени на вълните, които бягаха към хоризонта с бучене, подобно на отминаващ локомотив.

Със страх мислех за това, което можеше да се случи с мен. Изведнъж, както гледах вълните зад кърмата, забелязах някакъв предмет. Вгледах се по-внимателно и познах своя кливер, който се бе закачил за риболовната кука в края на въжето и сега се влачеше след яхтата.

Започнах бързо да притеглям въжето, като се надявах, че платното няма да се откачи. Когато то бе вече близо до перилата, видях, че куката се е заклещила за ликтроса. Случайност едно на хиляда!

По-късно записах в корабния дневник така: „С труд успях да спася кливера.“