Дворът винаги празнуваше Коледа в двореца Уайтхол, и Сесил и Елизабет бяха изпълнени с ревностно желание на традициите в управлението на Тюдорите да се гледа като на нещо издръжливо и трайно. Хората трябваше да се убедят, че Елизабет е монарх, точно каквато беше и Мери, точно какъвто бе и Едуард, точно какъвто бе някога и баща им, славният Хенри VIII.

— Знам, че трябва да има церемониалмайстор, отговарящ за празненствата — каза неуверено Сесил. — И коледна поетична драма, а трябва да има и кралски хористи, и поредица от пиршества. — Той млъкна насред изречението. Той беше старши управител във фамилията Дъдли, и по този начин бе служил на техните господари, Тюдорите, но никога не беше представлявал част от вътрешния кръг от приближени в двора на Тюдорите. Беше присъствал на делови срещи, за да докладва на семейство Дъдли, но не и на забавленията, и никога не беше вземал участие в никаква част от организирането или плановете на един велик кралски двор.

— За последен път дойдох в двора на Едуард, когато той беше болен — каза Елизабет, разтревожена. — Тогава нямаше празненства или поетични драми. А придворните на Мери ходеха на литургия по три пъти на ден, дори по време на коледните празници, и беше ужасно мрачно. Мисля, че имаха една хубава Коледа, когато Филип за първи път дойде за празниците и тя мислеше, че чака дете, но тогава бях под домашен арест, не видях какво правеха.

— Ще трябва да създадем нови традиции — каза Сесил, като се опитваше да я ободри.

— Не искам нови традиции — отвърна тя. — Имаше твърде много промени. Хората трябва да видят, че старото положение е възстановено, че моят двор е също толкова добър, колкото и този на баща ми.

Покрай тях минаха половин дузина домашни слуги, понесли товар от гоблени. Една група свърна в една посока, втората — в друга, и гоблените паднаха между шестимата. Не знаеха къде трябва да ги занесат, стаите не бяха окончателно разпределени. Никой не познаваше степенуването на ранговете в този нов двор, още не беше постановено къде трябва да бъдат настанени великите лордове. Лордовете — привърженици на католическата традиция, които се ползваха с влияние при владичеството на кралица Мери, страняха от самозваната принцеса: протестантите — опортюнисти още не се бяха завърнали от изгнанието си в чужбина, в което така набързо се бяха отправили; дворцовите служители, чиято служба беше съществена при ръководенето на големите пътувалия, съставляващи същността на кралския двор, още не бяха поставени под заповедите на опитен кралски съветник. Всичко бе объркано и ново.

Робърт Дъдли заобиколи съборените гоблени, приближи се бавно и с усмивка се поклони на Елизабет, докосвайки алената си шапка с обичайния си дързък жест:

— Ваша светлост.

— Сър Робърт. Вие сте отговорник за кралските коне и главен церемониалмайстор. Това не означава ли, че ще се грижите също и за всички церемонии и празненства?

— Разбира се — каза той безгрижно. — Ще ви донеса списък със забавленията, които може да ви харесат.

Тя се поколеба.

— Имате нови идеи за забавления?

Той сви рамене, хвърляйки поглед към Сесил, сякаш се питаше какво може да означава този въпрос:

— Имам някои нови идеи, ваша светлост. Вие сте принцеса, току–що възкачила се на трона, може да ви се искат някои нови забавления. Но коледната поетична драма обикновено следва традицията. Обичайно е да има коледно пиршество, и, ако е достатъчно студено, празник на леда. Помислих си, че може да ви хареса една руска жива картина, с бой между мечки и кучета и буйни танци, и, разбира се, всички посланици ще дойдат да ви бъдат представени, затова ще трябва да организираме вечери и ловни излети и пикници, за да ги посрещнем.

Елизабет беше удивена.

— И вие знаете как да направите всичко това?

Той се усмихна, все още неразбиращ:

— Е, знам как да издам заповедите.

Сесил изпита внезапно неловко усещане, твърде рядко за него — че е затънал в дълбоки води, изправен пред проблеми, които не разбираше. Почувства се като бедняк, почувства се провинциалист. Почувства се като син на баща си, слуга в кралското домакинство, спекулант, извлякъл облаги от продажбата на манастирите, и човек, спечелил състоянието си, като се бе оженил за наследница. Пропастта между него и Робърт Дъдли, който винаги бе живял сред величие, изведнъж му се стори по-дълбока. Дядото на Робърт Дъдли бе някогашен велможа в двора на Хенри VII, синът му — най-изтъкнатият мъж в двора на Хенри VIII: той беше създавал крале, дори, в продължение на девет опияняващи дни, беше свекър на кралицата на Англия.

Младият Робърт Дъдли бе влизал и излизал тичешком от залите на английските кралски дворци като в свой дом, докато Елизабет беше в немилост, сама в провинцията. От тях тримата именно Дъдли бе най-привикнал към властта и високите постове. Сесил хвърли поглед към младата кралица и видя на лицето й, отразени като в огледало, собствената си неувереност и чувство за неуместност.

— Робърт, не знам как да направя това — каза тя със слаб глас. — Не мога дори да си спомня как да стигна от покоите на кралицата до голямата зала. Ако някой не върви пред мен, ще се изгубя. Не знам как да стигна от картинната галерия до градините, или от конюшнята до покоите си, аз… аз съм изгубена тук.

Сесил не пропусна да отбележи чувството, преминало бързо по лицето на по-младия мъж — надежда, амбиция? — когато Дъдли осъзна защо младата кралица и главният й съветник стояха пред главния й лондонски дворец с такъв вид, сякаш почти не се осмеляваха да влязат.

Той мило й предложи ръката си:

— Ваше величество, позволете ми да ви приветствам с добре дошла в стария ми дом, вашият нов дворец. Тези алеи и тези стени ще ви станат толкова познати, както беше и Хатфийлд, и ще бъдете по-щастлива тук, отколкото сте били някога преди, гарантирам ви. Всички се губят в двореца Уайтхол, той е цяло село, а не къща. Позволете ми да бъда ваш водач.

Жестът беше великодушен и елегантно изпълнен, и лицето на Елизабет грейна от топлота. Тя пое ръката му и хвърли поглед назад към Сесил.

— Аз ще ви последвам, ваша светлост — каза той бързо, мислейки си, че не би могъл да понесе Робърт Дъдли да го отведе до покоите му, сякаш притежаваше това място. „Да“, помисли си Сесил. „Хайде, давай, възползвай се от предимството си. Току-що постави и двама ни в неудобно положение. Ние стояхме тук, двама новодошли, без дори да знаем къде са спалните ни, а ти познаваш това място като дланта си. Сякаш си по-царствен от нея, сякаш ти си законният владетел тук, и сега имаш любезността да я разведеш из дома си…“

Но съвсем не беше толкова лесно Елизабет да се научи как да се ориентира из коридорите и задните стълбища на лабиринта, какъвто беше дворецът Уайтхол. Когато излизаха на улиците, имаше мнозина, които докосваха почтително шапки и надаваха приветствени викове за протестантската принцеса, но имаше също така и мнозина, които не искаха нова жена на престола, виждайки какво бе сторила последната. Мнозина биха предпочели Елизабет веднага да обяви годежа си за благочестив протестантски принц и да повери юздите на Англия в ръцете на един разумен мъж. Имаше мнозина други, които отбелязваха, че със сигурност лорд Хенри Хейстингс, племенник на крал Хенри и женен за сестрата на Робърт Дъдли, има почти толкова добро основание да претендира за престола, колкото и Елизабет, а той беше достоен млад мъж и годен да управлява. А още повече бяха онези, които шепнеха тайно или не казваха нищичко, но копнееха за възшествието на Мери, кралица на шотландците и принцеса на Франция, която щеше да донесе мир на кралството, траен съюз с Франция, и край на религиозната промяна. Тя беше по-млада от Елизабет, безспорно — шестнайсетгодишно момиче, но истинска малка красавица, и омъжена за наследника на френския трон с цялата тази власт зад нея.

Елизабет, току-що възкачила се на трона, все още некоронована или миропомазана, трябваше да се ориентира из двореца си, трябваше да поставя приятелите си на високи постове, и то бързо, трябваше да се държи като изпълнена с увереност наследница от династията на Тюдорите, и трябваше по някакъв начин да се справи веднага със своята църква, която беше в такава открита и решителна опозиция срещу нея и която щеше да я свали от власт, освен ако не бъдеше бързо обуздана.

Трябваше да има компромис и Частния съвет, все още пълен със съветниците на Мери, но повлиян и от новите приятели на Елизабет, го измисли. Църквата щеше да бъде върната в състоянието, в което я беше оставил Хенри VIII по времето на смъртта си. Английска църква, ръководена от англичани и оглавявана от монарха, която се подчиняваше на английските закони и даваше събрания църковен десятък на английската хазна; където литанията, проповедите и молитвите често се четяха на английски, но където формата и съдържанието на службата бяха почти еднакви с католическата литургия.

Това звучеше разумно на всички, които отчаяно копнееха да видят как Елизабет заема престола без ужаса на гражданска война. Звучеше разумно на всички, които копнееха за мирен преход във властта. Всъщност звучеше разумно на всички, освен на самата църква, чиито епископи отказваха да подкрепят една стъпка към смъртоносната ерес на протестантството, и което бе най-лошо от всичко, не звучеше разумно на кралицата, която изведнъж, в този неподходящ момент, проявяваше упорство.

— Няма да допусна вдигането на нафората в Кралския параклис — заяви Елизабет за двайсети път. — Когато провеждаме коледна литургия, няма да позволя нафората да бъде издигана като някакъв идол.

— Категорично не — съгласи се уморено Сесил. Беше Бъдни вечер и той се беше надявал, че може би ще успее да се прибере в собствения си дом за Коледа. Беше си представял с надежда, с чувство на привързаност, че може би щеше да бъде там, за да вземе коледно причастие в собствения си параклис, според протестантските ритуали, без театралност, какъвто беше Божият промисъл, а след това да остане със семейството си през останалите коледни дни, завръщайки се в двора едва за голямото празненство с раздаването на подаръците в Дванайсетата нощ.

Трябваше да положи огромни усилия, докато успее изобщо да намери епископ, готов да отслужи литургия в Кралския параклис пред протестантската принцеса, а сега Елизабет се опитваше да пренапише службата.

— Той ще остави паството да вземе причастие? — поиска да се увери тя. — Как се казва? Епископ Огълшам?

— Оуен Огълторп — поправи я Сесил. — Епископ на Карлайл. Да, той разбира чувствата ви. Всичко ще бъде направено, както желаете. Той ще отслужи коледната литургия във вашия параклис, и няма да вдигне нафората.

На другия ден Сесил отново сгуши глава в раменете си, докато епископът дръзко вдигна над главата си дарохранителницата, та паството да отдаде почит на Тялото Христово в магическия миг на преобразяване на материята.

Откъм кралската скамейка отекна ясен глас:

— Ваше преосвещенство! Свалете дарохранителницата!

Той сякаш не я беше чул. Всъщност, тъй като очите му бяха затворени, а устните му се движеха в молитва, навярно наистина не я беше чул. Епископът вярваше с цялото си сърце, че Бог слизаше на земята, че той държеше между дланите си истинската същност на живия Бог, че я издигаше, та вярващите да й отдадат почит, както подобава на предани християни.

— Епископ Огълторп! Не ме ли чухте?! Свалете тази дарохранителница!

Дървената, украсена с изящна резба вратичка на кралския трон се отвори с гръмотевичен трясък. Епископ Огълторп се извърна леко от олтара, и хвърли поглед през рамо, за да срещне разярения поглед на своята кралица, надвесила се напред като продавачка на риба на някоя сергия на пазара, с бузи, пламнали и зачервени от гняв, с очи, потъмнели като на разгневена котка. Той я обхвана с поглед — изправена, след като миг преди това беше на колене, застанала в цял ръст, с насочен към него пръст, със заповеднически глас.

— Това е собственият ми параклис. Служите като мой свещеник. Аз съм кралицата. Ще правите, каквото ви наредя. Свалете тази дарохранителница.

Епископът се обърна обратно към олтара, сякаш тя изобщо нямаше значение, затвори отново очи и се отдаде на своя Бог.

Епископът колкото чу, толкова и почувства шумолящото движение на роклята й, когато тя излезе с резки крачки от трона, и трясъка, когато затръшна вратичката, като дете, излизащо тичешком разгневено от някоя стая. Почувства как настръхва, ръцете му изтръпваха, но той остана все така решително обърнат с гръб към паството, отслужвайки литургията не с тях, а за тях: един съкровен процес само между свещеника и неговия Бог, който вярващите можеха да наблюдават, но към който не можеха да се присъединят. Епископът внимателно остави дарохранителницата на олтара и събра ръце в молитвен жест, тайно притискайки ги здраво към глухо биещото си сърце, когато кралицата изхвърча гневно от личния си параклис, в коледния ден, прогонена от Божия дом на самия Негов празник, поради собственото си объркано, еретично мислене.

Два дни по-късно Сесил, така и неуспял да се прибере у дома за Коледа, изправен пред кралски истеричен пристъп от една страна, и упорит епископ — от друга, беше принуден да издаде кралска прокламация: литанията, Господната молитва, откъсите от Библията, предназначени за определени дни, и десетте Божи заповеди до една да се четат на английски, във всяка църква в страната, а нафората да не се вдига. Това беше новият закон на страната. Елизабет беше обявила война на църквата още преди да бъде коронясана.

— Е, кой ще я короняса? — попита го Дъдли. Беше денят преди Дванайсетата нощ. Както Сесил, така и Дъдли не бяха успели да се приберат у дома при съпругите си за повече от една нощ по време на коледните празненства.

„Няма ли си достатъчно работа с подготовката на празненството за Дванайсетата нощ, та сега трябва да умува и над религиозната политика?“, запита се Сесил раздразнено, докато слизаше от коня си в двора на конюшнята и подхвърляше юздите на един чакащ коняр. Видя очите на Дъдли да пробягват по животното и почувства за втори път да го пробожда раздразнение, защото знаеше, че младият човек ще види веднага, че задницата на коня е твърде къса.

— Благодаря ви за загрижеността, но защо се интересувате, сър Робърт? — Вежливостта в тона на Сесил почти успя да смекчи ледената нотка в отговора му.

Усмивката на Дъдли беше умиротворителна:

— Защото тя ще се тревожи, а тя е жена, която може да се поболее от тревога. Тя ще ми поиска съвет, и искам да съм в състояние да я успокоя. Вие сигурно имате план, сър, вие винаги имате. Аз само ви питам какъв е той. Ако искате, може да ми кажете да си гледам конете и да оставя политиката на вас. Но ако искате умът й да бъде спокоен, трябва да ми кажете какъв отговор би трябвало да й дам. Знаете, че тя ще потърси съвета ми.

Сесил въздъхна:

— Никой не е предложил да я короняса — каза той печално. — И, между нас казано, никой не желае да я короняса. Всички са против, кълна се, че са в таен заговор. Не мога да проследя някаква конспирация, но те всички знаят, че докато не я коронясат, тя не е кралица. Мислят, че могат да я принудят да върне католическата литургия. Положението е отчаяно. Кралица на Англия, а нито един епископ не я признава! Уинчестър е под домашен арест за проповедта си на погребението на покойната кралица, Огълторп е в почти същото положение заради нелепата си проява на незачитане в коледния ден. Той казва, че по-скоро е готов да отиде на кладата, отколкото да отстъпи пред нея. Тя не позволи на епископ Бонър дори да докосне ръката й, когато дойде в Лондон, така че той също е неин заклет враг. Архиепископът на Йорк й каза в лицето, че я смята за прокълната еретичка. Тя държи епископа на Чичестър под домашен арест, макар да е тежко болен. Всички те са единодушно против нея, между тях няма дори сянка на съмнение. Няма дори и най-малка пролука, където някой може да види разделение.

— Със сигурност, ако раздадем някои подкупи…?

Сесил поклати глава:

— Станали са удивително принципни — каза той. — Няма да търпят възстановяването на протестантството в Англия. Няма да приемат протестантска кралица.

Лицето на Дъдли помръкна:

— Сър, ако не бъдем внимателни, самата църква ще вдигне бунт отвътре срещу кралицата. Стъпката от обявяването й за еретичка до откритото предателство е много малка, а един бунт, оглавен от принцовете на църквата едва ли изобщо ще може да се разглежда като бунт. Те са принцовете епископи, могат да я направят да изглежда като узурпатор. Има достатъчно католически кандидати за престола, които ще побързат да заемат мястото й. Ако й обявят война, с нея е свършено.

— Да, знам това — каза Сесил, като сдържаше с известно затруднение раздразнението си. — Давам си сметка за опасността, в която се намира тя. Никога не е било по-лошо. Никой не си спомня монарх, управлявал в такава несигурност. Крал Хенри никога не е имал повече от един епископ, открито изправил се срещу него, срещу покойната кралица, в най-тежките й времена, бяха двама, но сега всеки един от тях е отявлен и открит враг на принцеса Елизабет. Знам, че положението е възможно най-лошо, а шансовете на принцесата са такива, че тя виси на косъм. Това, което не знам, е как да заставя една непреклонна римокатолическа църква да короняса една протестантска принцеса.

— Кралица — подсказа Дъдли.

— Какво?

— Кралица Елизабет. Вие казахте „принцеса“.

— Тя е на трона, но не е миропомазана — каза мрачно Сесил. — Моля се да дойде денят, когато да мога да кажа „кралица“ и да знам, че това е истина — ни повече, ни по-малко. Но как мога да постигна това, тя да бъде миропомазана, ако никой не желае да го направи?

— Тя едва ли може да ги обезглави всичките — каза Дъдли с неоправдано бодър тон.

— Точно така.

— Но какво ще стане, ако те повярват, че тя може да промени мнението си?

— Едва ли ще повярват на това, след като тя излетя като вихър от собствения си параклис на Коледа.

— Ако смятат, че ще се омъжи за Филип Испански, биха я коронясали — предложи лукаво Дъдли. — Биха повярвали, че той ще измисли някакъв компромис. Видяха го как се справи с кралица Мери. Биха поверили Елизабет под неговия контрол.

Сесил се поколеба:

— Всъщност биха могли.

— Можете да кажете на трима души, под най-строга тайна, че тя обмисля да се омъжи за него — посъветва го Дъдли. — Това е най-сигурният начин да се уверим, че всички ще го научат. Предложете той да дойде за сватбата и да изготви ново споразумение за църквата в Англия. Той харесваше Елизабет преди, а Господ е свидетел, че тя доста го насърчаваше. Всички мислеха, че те ще се оженят веднага щом сестра й изстине в гроба. Можете да кажете, че са почти сгодени. Тя присъстваше на литургията почти всеки ден през последните пет години: те всички знаят това много добре. Тя е сговорчива, когато се налага да бъде такава. Напомнете им за това.

— Искате да използвам старите скандали, свързани с принцесата, като прикритие за нейната политика? — запита саркастично Сесил. — Да я посрамя като жена, която си е лягала със собствения си зет, докато сестра й е лежала на смъртно легло?

— Елизабет? Срам? — Дъдли се изсмя в лицето на Сесил. — Тя не е изпитвала неудобството на срама още от момичешките си години. Тогава научи, че можеш да преодолееш срама, ако запазваш самообладание и не признаваш нищо. Похотта също не я безпокои. Нейните „скандали“, както ги наричате — като изключим онзи с Томас Сиймор, който излезе от контрол — никога не са случайни. Откакто лудориите й със Сиймор го отведоха до ешафода, тя си е научила урока. Сега тя ръководи желанията си, не се оставя те да я тласкат. Тя не е глупачка, знаете ли. Досега оцеля. Трябва да се учим от нея, да се учим да използваме всичко, което имаме: точно както тя е правила винаги. Възможният й брак е най-голямото ни оръжие. Разбира се, че трябва да го използваме. Какво мислите, че правеше тя през цялото време, докато флиртуваше с Филип Испански? Господ е свидетел, че не е била тласкана от желание. Тя разиграваше единствената карта, която имаше.

Сесил се готвеше да възрази, но после се спря. Нещо в суровите очи на Дъдли му напомни за тези на Елизабет, когато някога я беше предупредил да внимава да не се влюби във Филип. Тогава тя го беше стрелнала със същия ясен, циничен поглед. Те двамата можеше и да са млади хора, едва в средата на двайсетте си години, но бяха обучавани в сурова школа. Никой от тях нямаше време за сантименталност.

— Карлайл може и да го направи — каза замислено Сесил. — Ако смята, че тя сериозно обмисля кандидатурата на Филип като съпруг, и ако аз успея да го уверя, че като направи това, ще я спаси от ерес.

Дъдли сложи ръка на рамото му.

— Някой трябва да го направи, иначе тя не е кралица — изтъкна той. — Трябва да се погрижим да бъде коронована от епископ в Уестминстърското абатство, иначе всичко това е просто маскарад и самозалъгване. Джейн Грей беше кралица поне дотолкова, а управлението й продължи девет дни, и тя е мъртва.

Сесил неволно сви рамене и се отдръпна от докосването на Дъдли.

— Добре — каза Дъдли, разбирайки неувереността на по-възрастния мъж. — Знам! Джейн умря заради амбицията на баща ми. Знам, че по онова време вие се измъкнахте от тази история. Бяхте по-благоразумен от повечето. Но аз не съм интригант, сър Уилям. Аз ще си върша работата, и знам, че вие можете да вършите вашата без моите съвети!

— Сигурен съм, че вие сте й истински приятел, и най-добрият отговорник за кралските коне, когото можеше да назначи — отбеляза Сесил със слабата си усмивка.

— Благодаря ви — каза любезно Дъдли. — И по този начин ме заставяте да ви кажа, че това ваше животно е твърде късо в гърба. Следващия път, когато купувате ездитен кон, обърнете се към мен.

Сесил не се сдържа и се засмя на думите на този непоправим млад човек.

— Безсрамен сте като нея! — каза той.

— Това е последица от нашето величие — каза безгрижно Дъдли. — Скромността си отива първа.

Ейми Дъдли беше седнала в прозоречната ниша на спалнята си в Станфийлд Хол в Норфолк. В краката й имаше три пакета, завързани с панделки, с етикети, които гласяха: „На моя най-скъп съпруг от любящата те съпруга“. Надписите върху етикетите бяха с дебели неравни главни букви, сякаш написани от дете. На Ейми й беше отнело доста време и усилия да препише думите от листа, който лейди Робсарт й беше написала, но Ейми си беше помислила, че Робърт ще е доволен да види, че тя най-сетне научава буквите.

Беше му купила изискано испанско кожено седло, с инициалите му, изрисувани върху ремъка, и инкрустирано със златни пластинки. Вторият подарък за него бяха три ленени ризи, ушити от самата Ейми, бели, с бяла бродерия на маншетите и надолу по предницата. Третият й подарък за него бяха чифт ръкавици за лов с ястреби, изработени от най-гладката, най-мека кожа, хладни и податливи като коприна, с инициалите му, избродирани със златна нишка от Ейми, след като си беше послужила с шило, за да пробие кожата.

Никога преди не беше шила върху кожа и дори с обущарска ръкавица, която да предпазва ръката й, пак беше убола дланта си на много места и тя беше осеяна с малки, червени и болезнени кървави точици.

— Направо би могла да избродираш ръкавиците му със собствената си кръв! — присмя се мащехата й.

Ейми не казваше нищо, а чакаше Робърт, сигурна, че има красиви подаръци за него и че той ще забележи труда, който бе вложила във всеки бод, във всяка буква. Тя чакаше ли, чакаше през дванайсетте дни на коледните празненства; и когато седна до прозореца и се загледа на юг надолу по сивия път към Лондон вечерта на Дванайсетата нощ, тя най-сетне осъзна, че той нямаше да дойде, че не й беше изпратил подаръци, че дори не й беше изпратил съобщение, за да й каже, че няма да дойде.

Почувства се посрамена от пренебрежението му — твърде посрамена дори да слезе в залата, където се бяха събрали останалите членове на семейството: лейди Робсарт се веселеше заедно с четирите си деца и техните съпрузи и съпруги, техните малки деца, които се смееха шумно на актьорите и танцуваха под звуците на музиката. Ейми не можеше да се изправи пред тайното им задоволство, породено от нейното дълбоко и пълно падение — от един бляскав брак в най-изтъкнатата фамилия на Англия, до положението на пренебрегнатата съпруга на бивш престъпник.

Ейми беше твърде натъжена, за да се сърди на Робърт за това, че беше обещал да дойде, а след това я беше излъгал. И най-лошото от всичко — тя чувстваше в сърцето си, че неговото отсъствие не бе изненадващо. За Робърт Дъдли вече се говореше като за най-красивия мъж в двора, най-бляскавия служител на кралицата, най-способният й приятел. Защо му беше да напуска един такъв двор, където всички се бяха настроили към радостта и се наслаждаваха на собствения си късмет, където бе отговорник за празненствата и начело на всяка церемония, да се връща в Норфолк посред зима, за да бъде с Ейми и нейната мащеха, в една къща, където никога не беше приеман с отворени обятия, която винаги бе ненавиждал?

Без да намери отговор на този въпрос, Ейми прекара Дванайсетата нощ с приготвените за Робърт подаръци в студените си крака, и с очи, приковани в пустия път, питайки се дали някога щеше да види отново съпруга си.

Тази Коледа принадлежеше колкото на Елизабет, толкова и на Дъдли: всички бяха съгласни с това. Това беше триумфално завръщане в двора, колкото за Дъдли, толкова и за Елизабет. Дъдли беше в центъра на всяко празненство, планираше всяко забавление, пръв възсядаше коня си за лов, пръв се впускаше в танци. Той беше принц, отново влязъл във владение, в двореца, където бе властвал баща му.

— Баща ми предпочиташе така… — казваше той небрежно, като избираше един или друг стил, и така на всички се напомняше, че нарежданията за всички най-скорошни успешни коледни празненства бе давал именно лорд-протекторът Дъдли, а братът на Елизабет, младият крал Едуард, е бил само пасивен зрител, и никога не е давал заповеди.

Елизабет с радост остави Дъдли да организира празненствата както смяташе за най-добре. Подобно на всички останали тя беше заслепена от неговата увереност и от неподправеното му щастие, че е възстановен на мястото си. Да видиш Дъдли в центъра на вниманието, в стая с проблясващи светлини, където под неговите напътствия се разиграваше жива картина, а хорът пееше текста към нея, означаваше да видиш един човек напълно в стихията си, в най-славния му миг, в пълния му блясък. Благодарение на него дворът блестеше, сякаш украсите бяха златни, а не медни. Благодарение на него най-големите актьори на Европа се стичаха в английския двор, където им се заплащаше с разписки или ги съблазняваха с малки подаръци. Благодарение на него дворът преминаваше от едно забавление към друго, докато дворът на Елизабет се превърна в символ на елегантност, стил, веселие и флиртове. Робърт Дъдли знаеше по-добре от всеки мъж в Англия, как да организира празненство, което продължаваше две дълги, бляскави седмици, а Елизабет знаеше по-добре от всяка жена в Англия, как да се наслади на едно внезапно впускане в свобода и наслади. Той беше неин партньор в танците, неин водач по време на лов, неин съзаклятник в глупавите номера, които тя обичаше да погажда на останалите, и неин равен, когато й се искаше да говори за политика, или теология, или поезия. Той беше неин доверен съюзник, неин съветник, неин най-добър приятел и неин най-подходящ компаньон. Той беше фаворитът: беше зашеметяващ.

Като отговорник за кралската конница, Робърт отговаряше за шествието и забавленията по случай коронацията, и скоро след последното бляскаво празненство през Дванайсетата нощ, той насочи вниманието си към планирането на онова, което трябваше да бъде най-величественият ден от царуването на Елизабет.

Работейки сам в красивия апартамент в двореца Уайтхол, който щедро беше предоставен само за негово ползване, той беше разгънал проточващ се надолу дълъг свитък хартия върху една маса, достатъчно голяма да побере дванайсет души. Листът беше покрит от горе до долу с имена: имена на мъже и техните титли, имената на конете им, имената на слугите, които щяха да ги придружават, подробности за облеклото им, за цвета на ливреята, за герба, който щяха да носят, за специалните флагове, които щяха да носят техните знаменосци.

Всяка от двете страни на списъка за процесията отговаряше на още два списъка на онези, които щяха да бъдат зрители: гилдиите, театралните трупи, бедняците от приютите, кметовете и съветниците от провинциите, организациите, на които се полагаха специални места. Посланиците, дипломатическите пратеници, емисарите и чуждестранните гости щяха да наблюдават преминаването на парада и трябваше да им се осигури добър изглед, така че докладите им до родните им страни да бъдат въодушевено написани в полза на новата кралица на Англия.

Един писар прескачаше бързо от единия към другия край на масата, като задраскваше и променяше свитъка според бързо изстрелваните нареждания, които Робърт диктуваше, следейки списъците в ръката си. От време на време вдигаше поглед и казваше: „Пурпурно, сър“ или „Тъмно оранжево, може би“, а Робърт изругаваше страховито:

— Премести го тогава един ред назад, не мога да оставя цветовете да се сблъскат.

Върху втора маса, дълга колкото първата, имаше карта на улиците в Лондон от Тауър до двореца Уестминстър, начертана като виеща се змия върху свитък от велен. При двореца беше отбелязано времето, когато трябваше да пристигне процесията, а времето, което щеше да е нужно, за да се стигне от едно място до друго, беше отбелязано по пътя. Един писар беше нарисувал вътре, красиво като в украсен с миниатюри ръкопис, различните места за спиране и живите картини, които щяха да бъдат представяни при всяка от петте главни точки. Изпълнението им и отговорността за тях се падаше на общината на град Лондон, но насоките за тях щяха да бъдат дадени от Робърт Дъдли. Той нямаше намерение да рискува нещо да се обърка по време на шествието за коронацията на кралицата.

— Тази, сър — каза колебливо един писар. Робърт се наведе над листа.

— Грейсчърч Стрийт — прочете той. — Живата картина, представяща обединението на двете династии Ланкастър и Йорк. Какво за нея?

— Художникът, сър. Попита дали да включи и семейство Болейн.

— Майката на кралицата?

Без дори да му мигне окото, писарят назова по име жената, която беше обезглавена за държавна измяна, магьосничество, кръвосмесително прелюбодеяние и оскърбление на краля, споменаването на чието име бе забранено оттогава насам:

— Лейди Ан Болейн, сър.

Робърт бутна назад украсената си със скъпоценни камъни кадифена шапка и почеса гъстата си, тъмна коса: в тревогата си изглеждаше много по-млад от своите двайсет и пет години.

— Да — каза той накрая. — Тя е майка на кралицата. Не може да бъде просто едно празно място. Не можем просто да я пренебрегнем. Тя трябва да бъде нашата почитаема лейди Ан Болейн, кралица на Англия и майка на кралицата.

Писарят повдигна вежди, сякаш за да покаже, че решението бе взето от Робърт и последиците щяха да се стоварят на неговите плещи и на ничии други; но че лично той предпочиташе по-спокоен живот. Робърт се изсмя рязко и го потупа леко по рамото:

— Принцеса Елизабет е от добър английски произход, бог да я благослови — каза той. — И този брак беше по-добър за краля от останалите, които сключи — Бог е свидетел. Тя е хубава, честна девойка от рода Хауърд.

Писарят все още изглеждаше притеснен.

— Другата честна девойка от рода Хауърд също беше екзекутирана за прелюбодейство — изтъкна той.

— Добър английски произход — настоя Робърт, без да мигне. — И Бог да пази кралицата.

— Амин — каза писарят бързо и се прекръсти.

Робърт забеляза извършения по навик жест и се възпря да не го повтори.

— Така — каза той. — Ясни ли са всички останали живи картини?

— С изключение на онази за Литъл Кондюит, Чийпсайд.

— Какво за нея?

— На нея е показана Библия. Въпросът е: на английски ли да бъде или на латински?

Това беше въпрос, който засягаше самата сърцевина на спора, бушуващ понастоящем в църквата. Бащата на Елизабет беше разрешил четенето на Библията на английски, а сетне беше променил решението си и отново беше постановил тя да се чете на латински. Младият му син Едуард беше сложил Библии на английски във всяка енорийска църква, кралица Мери ги бе забранила: работа на свещеника беше да чете Библията и да я обяснява; английският народ трябваше да слуша, а не да изучава сам. Какво би поискала да стори Елизабет, никой не знаеше. Какво щеше да е в състояние да стори, когато църквата бе целокупно изправена срещу нея, никой не можеше да предположи.

Робърт дръпна рязко шапката от главата си и я метна през стаята.

— За бога! — изкрещя той. — Това е държавна политика! Аз се опитвам да планирам жива картина, а вие не спирате да ми задавате въпроси за политиката! Не знам какво ще реши тя. Частният съвет ще я съветва, епископите ще я съветват. Парламентът ще я съветва, ще спорят по това месеци наред, а после ще го превърнат в закон. Дано даде Бог хората да се подчинят на този закон, а не да се вдигнат срещу нея. Не е моя работа да го решавам тук и сега!

Настъпи неловко мълчание.

— Но междувременно? — попита предпазливо писарят. — Корицата на Библията в живата картина? На английски ли трябва да бъде, или на латински? Можем да вмъкнем екземпляр на латински в корица на английски, ако тя предпочита. Или екземпляр на английски. Или по едно от двете.

— На корицата напишете „БИБЛИЯ“ на английски — реши Робърт. — Тогава всички ще знаят какво е. Напишете го с големи букви, за да е ясно, че е част от живата картина: театрален реквизит, а не действителност. Това е символ.

Писарят си отбеляза. Стражът на вратата се приближи внимателно до ъгъла, вдигна скъпата шапка и я подаде на господаря си. Робърт я пое, без да каже нищо. Други хора вдигаха изпуснатите му вещи вместо него, откак беше на две години.

— След като свършим с това, ще видя другата процесия — каза той раздразнено. — От Уайтхол до Уестминстърското абатство. Искам също и списък на конете, и внимавайте мулетата да са здрави. — Той щракна с пръсти, за да накара друг писар да излезе напред.

— Трябват ми и хора — каза внезапно той.

Вторият писар беше готов, с табличка за писане и перо в малка мастилница.

— Хора ли, сър?

— Едно малко момиче с китка цветя, стара жена, някой селянин от Мидландс или там някъде. Отбележи си и прати Джерард да ми намери половин дузина хора. Отбележете си това: стара жена, крехка на вид, но достатъчно силна, за да стои права, и със силен глас, достатъчно висок, за да се чуе. Едно хубаво момиче, на около шест-седем години, трябва да е достатъчно дръзко, за да извика и да занесе китка цветя на кралицата. Някой по-буден и дързък чирак, който да разпръсне розови цветчета под краката на коня й. Някой стар селянин от дълбоката провинция, който да се провикне: „Бог да благослови Ваша светлост!“ Ще ми трябват също и две хубави съпруги на търговци и някой останал без работа войник, не, по-скоро, ранен войник. Ще са ми нужни двама ранени войници. И ще ми трябват двама моряци от Плимут или Портсмут, или Бристол, някъде там. Не от Лондон. И те трябва да кажат, че това е кралица, която ще разшири владенията на страната отвъд морето, че ни чакат големи богатства, които можем да завладеем, стига страната да е достатъчно силна, за да ги завладее, че тази страна може да се сдобие с величие в света, и че тази кралица ще се устреми към него.

Писарят дращеше ожесточено.

— Ще ми трябват и няколко старци, разпръснати в тълпата — продължи Робърт, вживявайки се в плана. — Единият — за да плаче от радост: той трябва да е близо до предните редици, за да го виждат всички, а другият — за да се провикне от задните редици, че тя е дъщеря на баща си, истинска законна наследница. Подредете ги на известно разстояние един от друг: тук… — Робърт постави знак върху картата. — Тук, и тук. Нямам предпочитания в какъв ред. Трябва да им се каже да викат различни неща. Не бива да казват на никого, че са наети. Трябва да казват на всеки, който попита, че са дошли да видят кралицата от обич към нея. Специално войниците трябва да кажат, че тя ще донесе мир и благоденствие. И кажете на жените да се държат благоприлично. Никакви развратници. Децата по-добре да дойдат с майките си; а на майките трябва да се каже да се погрижат децата да се държат както трябва. Искам народът да види, че кралицата е обичана от всякакви хора. Трябва да се провикват към нея. Благословии, такива неща.

— Ами ако тя не ги чуе, сър? — попита писарят. — Над глъчката на тълпата?

— Ще й кажа къде трябва да спре — каза твърдо Робърт. — Ще ги чуе, защото аз ще се постарая да ги чуе.

Вратата се отвори зад него. Писарят бързо отстъпи назад и се поклони. В стаята влезе Уилям Сесил и хвърли бърз поглед към двете маси, покрити с планове, и към листовете хартия в ръцете на писарите.

— Изглежда, че си давате доста труд, сър Робърт — отбеляза той меко.

— Надявам се. Процесиите за коронацията й са поверени на мен. Надявам се, че никой няма да ме сметне за недостатъчно усърден.

По-възрастният мъж се поколеба.

— Исках само да кажа, че, изглежда, навлизате в много подробности. Доколкото си спомням, кралица Мери нямаше нужда от големи списъци и планове. Мисля, че тя просто отиде в Абатството, последвана от придворните си.

— Имаше каляски и коне — отбеляза Робърт. — И ред на процесията. Церемониалмайсторът на лейди Мери направи списък. Всъщност, имам бележките му. Голямото умение в тези неща е да ги направиш да изглеждат така, сякаш просто са се случили.

— Триумфални арки и живи картини? — запита Уилям Сесил, като четеше наопаки думите по листа с плана.

— Спонтанни демонстрации на преданост — каза твърдо Робърт. — Старейшините на града настояха на това.

Той пристъпи между Сесил и масата, като му препречи изгледа.

— Ваша светлост, господин секретар, това е една много млада жена, чието право върху престола е оспорвано почти от деня на раждането й. Последната млада жена, чието право за трона на Англия беше оспорено, бе коронясана насила, тайно, и тя изгуби това право, докато се укриваше. Мисля, че е важно на тази млада жена да се погледне като на истинската наследница, тя да бъде видяна като онова, което искат хората, и да бъде видяна как приема короната си колкото е възможно по-открито и бляскаво.

— Лейди Джейн не беше истинската наследница — изтъкна Сесил пред девера на лейди Джейн, без да си мери думите. — А короната бе насила положена върху главата й от един предател, също обезглавен за държавна измяна. Всъщност — вашият баща.

Погледът на Дъдли не трепна.

— Той плати цената за това предателство — каза той простичко. — А аз платих за участието си в него. Платих докрай. В нейния двор няма нито един човек, на когото да не се е налагало да разхлаби яката си в очакване на секирата и да промени убежденията си един или два пъти през последните години. Предполагам, дори вие, сър, макар че вие се опазихте от позора и изпадането в немилост, които застигнаха нас.

Сесил, чиито ръце бяха по-чисти, отколкото на повечето хора, остави репликата без коментар.

— Може би. Но има едно нещо, което е редно да ви кажа.

Дъдли зачака. Сесил се наведе към него и заговори с нисък глас:

— Няма пари за това — каза той печално. — Хазната е почти празна. Кралица Мери и нейният съпруг, испанецът, обезкървиха Англия. Не можем да платим за живи картини и за фонтани, от които тече вино, и за златен брокат, който да обвием около арките. В хазната няма злато, едва ще се съберат достатъчно сребърни съдове за едно пиршество.

— Толкова ли е зле?

Сесил кимна.

— По-лошо.

— Тогава ще трябва да вземем назаем — заяви важно Робърт. — Защото искам тя да бъде коронясана сред великолепие. Не заради суетата ми — която, знам, не е малка, — нито заради нейната, а ще откриете, че и тя също не е срамежлива теменужка: а защото това я поставя по-убедително на престола дори от една готова за действие армия. Ще видите. Тя ще спечели сърцата им. Но трябва да излезе от Тауър, възседнала великолепен бял кон, със стелещи се по раменете коси, и трябва да изглежда като кралица до последната частица на съществото си.

Сесил се готвеше да възрази, но Робърт продължи:

— Трябва да има хора, които я приветстват с викове, трябва да има живи картини, провъзгласяващи я за истинската и единствена наследница: картини за хората, които не могат да прочетат вашите прокламации, които не познават закона. Тя трябва да бъде заобиколена от красив двор и ликуваща, благоденстваща тълпа. Именно така ще я направим наистина кралица: сега, и до края на живота й.

Сесил беше поразен от ясните виждания на младия човек.

— Наистина ли вярвате, че това й осигурява по-голяма безопасност?

— Тя може сама да си осигури безопасност — каза сериозно Робърт. — Дайте й сцена, и тя ще се постарае всички да гледат само нея. Тази коронация й дава платформа, която ще я издигне много над всички останали в Англия — над нейните братовчеди и съперници за наследяването на трона, над всички. Това й дарява сърцата и душите на нейните поданици. Трябва да намерите парите, за да мога да й построя нужната сцена, а тя ще направи останалото. Тя ще изпълни ролята на кралица.

Сесил се обърна към прозореца и погледна навън към неприветливите сега, през зимата, градини на двореца Уайтхол. Робърт се приближи, оглеждайки профила на по-възрастния мъж. Сесил наближаваше четирийсет: глава на семейство, таен протестант през годините от управлението на католичката Мери Тюдор; мъж, който хранеше две страсти: към съпругата си и към придобиването на нови земи. Беше служил на младия крал протестант, беше отказал да бъде част от заговора за короноването на Джейн Грей, а после беше неотклонно и дискретно предан на принцеса Елизабет, приемайки недостойната за високото му положение работа на оценител на поземлени имоти, за да може да опази добросъвестно малките й имения и да има извинение да я вижда често. Именно съветите на Сесил я бяха опазили да не изпадне в беда през годините на заговорничество и бунта срещу сестра й Мери. Пак съветите на Сесил щяха да я задържат стабилно на този нов трон. Робърт Дъдли можеше и да не го харесва — всъщност, той никога нямаше да харесва никой съперник — но знаеше, че този човек ще взема решенията от името на младата кралица.

— И така? — каза той накрая.

Сесил кимна.

— Ще съберем парите отнякъде — каза той. — Ще трябва да вземем заеми. Но за бога, заради нея, гледайте да излезе колкото е възможно по-евтино.

Робърт Дъдли поклати глава в инстинктивен жест на възражение:

— Това не може да бъде евтино! — заяви той.

— Не може да изглежда евтино — поправи го Сесил. — Но може да бъде на цена, която можем да си позволим. Знаете ли с какво състояние разполага тя?

Беше наясно, че Робърт не знае. Никой не знаеше, докато писарят на Частния съвет, Армагил Уад, беше излязъл от кралската хазна, която за последен път бе видял пълна със злато, понесъл в треперещата си ръка съвсем кратък опис на съдържанието й, и беше прошепнал ужасено: „Нищо. Не е останало нищо. Кралица Мери е похарчила всичкото злато на крал Хенри“.

Робърт поклати глава.

— Тя има дългове на стойност шейсет хиляди лири — каза Сесил тихо. — Дългове на стойност шейсет хиляди лири, и нищо за продан, нищо, което да предложим като гаранция срещу заем, и никакъв начин да вдигнем данъците. Ще намерим парите за коронацията, но ще направим най-добра услуга на кралицата, ако се погрижим тази коронация да ни излезе евтино.

Тържественото шествие на Елизабет от Тауър до двореца Уестминстър премина точно както беше планирал Дъдли. Тя спря и се усмихна пред живата картина, представяща майка й, лейди Ан, пое Библията, поднесена й от едно момиченце, целуна я и я притисна към гърдите си. Спря на местата, които Робърт Дъдли й бе отбелязал.

От тълпата излезе малко дете с китка цветя. Елизабет се наведе ниско на седлото и пое букета, целуна цветята и прие с усмивка приветствията. По-нататък чу случайно двама ранени войници да викат името й, и спря за миг да им благодари за пожеланията, а тълпата близо до тях ги чу да предричат, че в Англия ще настъпят мир и благоденствие сега, когато дъщерята на Хари бе на престола. Малко по-късно стара жена се провикна и я благослови, и Елизабет сякаш по чудо чу слабия старчески глас над ликуващите възгласи на тълпата, и спря коня си, за да приеме благопожеланията.

Тя им стана по-мила с това, че отговори на моряците, на чираците, на стария селянин от Мидландс, отколкото заради цялата бляскава сбруя на коня си и грациозната му походка. Когато спря да поговори с бременната съпруга на един търговец и я помоли да нарече бебето Хенри, ако е момче, започнаха да я приветстват, докато тя се престори, че оглушава от аплодисментите. Тя целуна ръката си и изпрати въздушна целувка на ранените войници, забеляза как един старец извърна лице, за да скрие сълзите си, и извика, че знае, че това са сълзи от радост.

Тя никога — нито тогава, нито по-късно — не попита Робърт дали на тези хора беше платено да викат името й, или го правеха от обич. При все че беше прекарала целия си живот в чакане зад кулисите, мястото на Елизабет бе в центъра на сцената. В действителност не я беше грижа дали останалите бяха актьори или просто правостоящи зрители от партера. Всичко, което тя желаеше, беше тяхното възторжено одобрение.

И беше достатъчно Тюдор, за да направи добро представление. Тя притежаваше умението да се усмихва на една тълпа, сякаш абсолютно всеки човек в тази тълпа бе завладял вниманието й, а отделните хора, които се провикваха към нея — разположени така, че всички ъгълчета от маршрута да съдържат свое специално преживяване за нея — образуваха поредица от привидно естествени спирки за процесията на Елизабет, така че всички да могат да я видят и всички да имат свой собствен съкровен спомен за лъчезарната усмивка на принцесата в нейния най-славен ден.

Следващият ден, неделя, беше денят на коронацията й, и Дъдли беше постановил, че тя трябва да отиде в Абатството, покачена върху носилка, теглена от четири бели мулета, за да изглежда на тълпата така, сякаш се носи на височината на раменете им. От двете страни на носилката маршируваха нейните гвардейци, облечени във виненочервен брокат, пред нея вървяха тръбачите й в алено, зад нея вървеше самият Дъдли, най-важният човек в процесията, повел дребния й бял кон, и тълпата, която я приветстваше, ахна, когато хората го видяха: пищните скъпоценни камъни, пришити в шапката му, мургавото му, мрачно, красиво лице, и породистият, високо пристъпващ кон, който правеше такива красиви скокове с подвити крака, докато Дъдли държеше юздите със сигурна ръка.

Той се усмихваше, обръщайки глава ту в една, ту в друга посока, очите му с тежки ресници пробягваха по тълпата, постоянно нащрек. Това беше човек, който беше яздил пред ликуваща тълпа със съзнанието, че тя го обожава; а по-късно бе отведен в Тауър сред буря от дюдюкане и хули, сам знаещ, че е вторият най-мразен мъж в Англия, и син на най-мразения. Знаеше, че тази тълпа може да бъде ухажвана тъй сладко, като готово за ласки момиче, и въпреки това да се озлоби като отмъстителна и пренебрегната жена още на следващия ден.

Днес те го обожаваха: той беше фаворитът на Елизабет, беше най-красивият мъж в Англия. Като момче той беше техният скъп любимец, беше влязъл в Тауър като предател и беше излязъл отново като герой. Той беше човек, който умееше да оцелява, като нея, беше човек, който умееше да оцелява, също като тях.

Коронацията беше съвършена; службата също. Короната беше положена върху главата на Елизабет, челото й беше помазано със свещения елей, и кълбото с кръста и скиптърът на Англия бяха положени в ръцете й. Епископът на Карлайл извърши богослужението с удовлетворяващото убеждение, че след няколко месеца ще отпразнува женитбата й с най-благочестивия католически крал в целия християнски свят. А след службата за коронацията личният свещеник на кралицата отслужи литургията, без да вдигне Светото причастие.

Елизабет излезе от тъмното Абатство на ослепително ярка светлина и чу рева на приветстващата тълпа. Тя тръгна през хората, за да могат всички да я видят — това беше кралица, която щеше да се понрави на всички, любовта им към нея беше като балсам за годините на пренебрежение.

По време на пиршеството, за коронацията гласът й се изгуби в свитото й гърло, руменината в бузите й беше породена от настъпваща треска, но нищо не би я накарало да си тръгне рано. Сановникът, чиято роля при коронацията бе да се яви като защитник на монарха, влезе на кон в залата и предизвика всички присъстващи, а новата кралица му се усмихна, усмихна се на Робърт Дъдли, най-верният бивш предател от всички тях, усмихна се на новите членове на съвета си — половината от тях неверни по начало, — и се усмихна на роднините си, които изведнъж си спомняха връзките и задълженията на роднинството сега, когато тяхната племенница вече не беше заподозряна престъпница, а самата създателка на законите.

Тя остана будна до три сутринта, докато вярната Кат Ашли, позовавайки се на близостта, породена от факта, че бе нейна гувернантка, когато Елизабет беше момиче, а не велика кралица, прошепна в ухото й, че сега трябва да си легне, защото иначе няма да може да стои на краката си от умора на сутринта.

— Да я порази Господ изневиделица на сутринта — мислеше си Ейми Дъдли, без да може да заспи, докато чакаше през дългата, тъмна зимна нощ изгряването на студената зора, в далечния Норфолк.

Робърт Дъдли, надигнал се като млад Адонис от леглото на една от дворцовите дами, давайки й небрежна прощална целувка, докато се откопчваше от обвитите й около шията му ръце, влезе в приемната на кралицата в Уайтхол доста рано на другия ден, но пак беше твърде закъснял, за да завари Елизабет сама. Откри я вече да се съвещава поверително с Уилям Сесил. Двамата бяха седнали край малка масичка с книжа пред тях. Тя вдигна очи и му се усмихна, но не му помаха да се приближи, и той беше принуден да отстъпи назад и да се подпре на покритите с дървена ламперия стени заедно с около дузината други мъже, които бяха станали рано да поднесат почитанията си и бяха открили, че Сесил е успял да влезе пръв.

Дъдли се намръщи и се опита да подслуша приглушения разговор. Сесил бе облечен в тъмни дрехи — като духовник — презрително изсумтя Дъдли — но така, че богатството му личеше в качеството на пищното кадифе и по скъпата кройка. Надиплената му яка беше от най-фина дантела, лежаща в меки гънки около врата му, косата му — дълга и лъскава, стелеща се по яката му. Очите му, топли и съпричастни, дори за миг не се отклоняваха от оживеното лице на Елизабет, отговаряйки на забележките й за това велико кралство със същия овладян тих тон, с който си беше служил, когато я съветваше как най-добре да управлява провинциалните си имения. Тогава единствено Сесил бе предпазил принцесата от лудости и неблагоразумия, а сега единствен Сесил получаваше отплатата за тази дългогодишна служба.

Тя му се доверяваше така, както не се доверяваше на никой друг, той можеше да я съветва в противоречие със собствените й желания, и тя го слушаше. Всъщност, когато го назначи за свой държавен секретар, тя го беше накарала да се закълне, че ще й казва истината, без да се страхува или да търси благоволение, а в замяна тя също му бе дала клетва: че винаги ще се вслушва в думите му и никога няма да го вини, ако съветите му не й се нравят. Никой друг член на Частния съвет не си беше разменил такава клетва с новата кралица: никой друг не беше толкова важен.

Елизабет беше виждала баща си да отпраща съветници, чиито съвети противоречаха на желанията му, беше го виждала да изправя членове на собствения си съвет на съд за държавна измяна, защото му бяха донесли лоши вести. Не я беше грижа, че баща й се беше превърнал в тиранин, мразен от най-приближените си съветници — тя вярваше, че такава е самата природа на кралската власт — но беше извлякла поука от факта, че той изгуби най-добрите умове на кралството, защото му беше непоносимо да приема съвети.

А тя все още не беше достатъчно възрастна, за да иска да управлява сама. Короната се крепеше несигурно на главата й, страната беше пълна с нейни врагове. Тя беше млада жена, едва двайсет и петгодишна, която нямаше нито майка, нито баща, нито обични роднини, за да я съветват. Имаше нужда да е заобиколена от приятели, на които можеше да се довери: Сесил, нейният учител Роджър Ашъм, някогашната й гувернантка Кат Ашли, и закръгления, обичащ клюките отговорник за хазната Томас Пари с неговата съпруга Бланш, която някога беше бавачка на Елизабет. Сега, когато беше кралица, Елизабет не забравяше онези, които й бяха верни, когато беше принцеса, и нямаше нито един стар приятел, който сега да не се радва на малко състояние под формата на щедра отплата за годините на служба.

„Та тя всъщност предпочита компанията на по-нисши от нея“, помисли си Дтдли, като премести поглед от седналия на масата Сесил към застаналата до прозореца Кат Ашли. „Отгледана е от слуги и хора от средните слоеве на обществото, и предпочита техните ценности. Разбира от търговия и поддържане на добро домакинство и е наясно с цената на едно добре управлявано имение, защото от това се интересуват те. Докато аз се разхождах из кралските дворци и прекарвах времето си с баща си, управлявайки кралския двор, тя се е тревожела за цената на бекона и как да не задлъжнява“.

„Тя разсъждава в малък мащаб, все още изобщо не е кралица. Ще се придържа към вдигането на нафората, защото може да го види: то е истинско, то се случва пред нея. Но ще предпочете да избягва големите църковни спорове. Елизабет не е далновидна, никога не е имала време да насочи поглед отвъд собственото си оцеляване“.

На масата, Сесил повика с жест един от писарите. Мъжът пристъпи напред и показа на младата кралица един изписан лист.

„Ако един мъж иска да има надмощие над тази кралица, ще трябва да я раздели от Сесил“, помисли си Робърт, гледайки двете глави, така дружески сближени, докато тя четеше документа. „Ако един мъж иска да управлява Англия чрез тази кралица, ще му се наложи първо да се отърве от Сесил. А тя ще трябва да изгуби вяра в Сесил, преди да може да се направи нещо друго“.

Елизабет посочи нещо на листа, Сесил отговори на въпроса й, а после тя кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед и когато видя очите на Дъдли, приковани в нея, го повика с жест да мине напред.

С вдигната глава, с малко наперена походка, когато пристъпи напред пред целия двор, Дъдли се приближи до трона и направи дълбок, елегантен поклон.

— Добър ден, ваша светлост — каза той. — И нека Бог да ви благослови в този първи ден от управлението ви.

Елизабет му се усмихна сияйно:

— Изготвяме списъка с моите емисари, които да отидат в кралските дворове на Европа, за да съобщят за коронацията ми — каза тя. — Сесил предлага да изпратя вас при Филип Испански в Брюксел. Ще ви хареса ли да съобщите на стария си господар, че сега съм миропомазана кралица?

— Както желаете — съгласи се той веднага, прикривайки раздразнението си. — Но нима днес ще останете цял ден вътре да работите, ваша светлост? Ловният ви кон чака, времето е чудесно.

Той долови изпълнения с копнеж поглед, който тя хвърли към прозореца, и колебанието й.

— Френският посланик… — отбеляза Сесил така, че да го чуе само тя.

Тя сви рамене.

— Предполагам, че посланикът може да почака.

— А имам и един нов ловен кон, който си мислех, че можете да изпробвате — каза изкушаващо Дъдли. — От Ирландия. Светло доресто животно, красив и силен кон.

— Не прекалено силен, надявам се — каза Сесил.

— Кралицата язди като истинска Диана. — Дъдли я ласкаеше право в лицето, без дори да погледне към по-възрастния мъж. — Няма равна на нея. Готов съм да я кача на всеки кон в конюшните, и той ще й се подчини. Тя язди така, както яздеше някога баща й, без никакъв страх.

Лицето на Елизабет леко се оживи от похвалата.

— Ще дойда след час — каза тя. — Първо трябва да видя какво искат тези хора. — Тя хвърли поглед из стаята и мъжете и жените се раздвижиха като стръкове царевица през пролетта, когато ветрецът повява над нея. Дори самият й поглед можеше да ги накара да закопнеят трепетно за вниманието й.

Дъдли се засмя тихо.

— О, това мога да ви го кажа и аз — каза той цинично. — Не е нужно да отнеме цял час.

Тя наклони глава на една страна, за да го чуе, а той пристъпи до трона, за да може да шепне в ухото й. Сесил видя играещите й очи и как тя вдигна ръка към устата си, за да сдържи смеха си.

— Шшт, тихо, вие сте клеветник — каза тя, и плесна опакото на дланта му с ръкавиците си.

Дъдли веднага обърна ръката си, с дланта нагоре, сякаш за да я подкани да го удари пак. Елизабет извърна глава и спусна тъмните ресници над очите си.

Дъдли отново наведе глава и отново й зашепна. Кралицата се изкикоти.

— Господин секретар — каза тя. — Трябва да отпратите сър Робърт, присъствието му е твърде разсейващо.

Сесил се усмихна мило на по-младия мъж.

— На драго сърце ви позволявам да разсейвате нейна светлост — каза той топло. — Не ще и дума, тя наистина работи твърде усилено. Кралството не може да бъде преобразено за една седмица, има много неща за правене, но те ще трябва да се направят с течение на времето. И… — той се поколеба. — Много неща ще трябва да обмислим внимателно, те са нови за нас.

„И вие сте объркан през голяма част от времето“, отбеляза на ум Робърт. „Аз щях да знам какво трябва да се направи. Но вие сте неин съветник, а аз съм просто отговорникът за кралските конюшни. Е, така да бъде за днес. Значи ще я изведа на езда“…

На глас каза усмихнато:

— Ето, видяхте ли! Ваша светлост, излезте на езда с мен. Не е нужно да ловуваме, просто ще вземем двама коняри и можете да изпробвате как се движи този дорест кон.

— Преди да е изтекъл един час — обеща му тя.

— А френският посланик може да язди с вас — предложи Сесил.

Един бърз поглед от страна на Робърт Дъдли показа, че си е дал сметка как са го обременили с придружители, които да следят за благоприличието, но лицето на Сесил остана спокойно.

— Нямате ли в конюшните някой кон, който той може да използва? — попита Сесил, поставяйки на изпитание опитността и познанията на Робърт, без изобщо да изглежда, че го предизвиква.

— Разбира се — каза вежливо Робърт. — Той може да избира от една дузина.

Кралицата огледа стаята.

— Ах, милорд — обърна се тя мило към един от чакащите мъже. — Колко се радвам, че ви виждам в двора.

За него това беше знак, че е привлякъл вниманието й, и той веднага пристъпи напред.

— Донесох на ваша светлост подарък, за да ознаменува възкачването ви на трона — каза той.

Елизабет засия: тя обичаше всякакви подаръци, беше алчна като сврака. Робърт, който знаеше, че онова, което щеше да последва, щеше да бъде някоя молба за правото да се секат дърва или да се отдели за лично ползване общинска земя, да се избегне някакъв данък или да се повдигне съдебно преследване срещу някой съсед, слезе от подиума, поклони се, отдалечи се заднешком от трона, поклони се отново на вратата, и тръгна навън към конюшните.

Въпреки френския посланик, двама лордове, неколцина дребни дворяни, две придворни дами и половин дузина стражи, които Сесил беше събрал да придружават кралицата, Дъдли успя да язди редом с нея и двамата бяха оставени насаме през по-голямата част от ездата. Поне двама мъже възроптаха, че на Дъдли се засвидетелства повече уважение, отколкото заслужава, но Робърт ги пренебрегна, а кралицата не ги чу.

Яздеха на запад, като отначало се движеха бавно по улиците, а после ускориха крачките на конете, когато навлязоха сред жълтеещата от зимата трева на парка Сейнт Джеймс. Отвъд парка къщите отстъпваха място на големи зеленчукови градини, които изхранваха ненаситния град, после — на открити поля, а след тях — на по-дива околност. Кралицата беше погълната от задачата да се справи с новия кон, който се измъчваше, когато юздата беше твърде стегната, но ставаше буен и мяташе глава, ако тя отпуснеше юздата твърде много.

— Има нужда от обучение — каза тя критично на Робърт.

— Помислих си, че е добре да го пробвате така, както е сега — каза той безгрижно. — А после можем да решим какво да правим с него. Той може да ви служи за ловен кон — достатъчно силен е и скача като птица — но може да бъде и кон за процесии — толкова е красив, и цветът му е толкова приятен. Ако го искате за тази цел, намислил съм да го тренирам специално, да го науча да стои и да понася тълпи. Стори ми се, че сивият ви кон се стряскаше малко, когато хората напираха твърде близо.

— Не можете да го вините за това! — отвърна троснато тя. — Те размахваха знамена в лицето му и го замерваха с розови цветчета!

Той й се усмихна/

— Знам. Но това ще се случва отново и отново. Англия обича своята принцеса. Ще имате нужда от кон, който може да стои и да наблюдава жива картина, и да ви позволява да се наведете и да поемете китка цветя от някое дете, без да помръдне дори за миг, а после да поеме в тръс с вдигната глава и горд вид.

Тя беше поразена от съвета му.

— Прав сте — каза. — Трудно е да обръщаш внимание на тълпата и да се опитваш да удържаш кон.

— Не искам също и да бъдете водена от коняр — каза той решително. — Или да пътувате в каляска. Искам да ви видят как сама овладявате коня си. Не искам нищо да ви се отнема. Всяка процесия трябва да допълва образа ви, те трябва да ви виждат по-висока, по-силна, по-великолепна дори отколкото сте в действителност.

Елизабет кимна:

— Искам да бъда възприемана като силна: сестра ми винаги казваше, че е слаба жена, и беше все болна, през цялото време.

— А с него си подхождате и по цвят — каза той. — Самата вие сте светлокестенява.

Тя не се обиди — отметна глава назад и се засмя:

— О, мислите ли, че той е Тюдор? — попита тя.

— Безспорно, има нрава на такъв — каза Робърт. Той и братята и сестрите му бяха другари по игра в кралската детска стая в Хатфийлд, и всички деца от рода Дъдли бяха усещали силата на някоя звънка плесница, породена от буйния нрав на Тюдорите. — Не харесва юздата, не обича да го командват, но с доброта и кротост може да бъде приучен почти към всичко.

Елизабет му се усмихна лъчезарно.

— Щом се справяте така добре с едно безсловесно животно, да се надяваме, че няма да се опитвате да дресирате мен — каза тя предизвикателно.

— Кой би могъл да дресира една кралица? — отвърна той. — Всичко, което бих могъл да направя, е да ви умолявам да бъдете добра към мен.

— Нима не бях вече твърде добра? — попита тя, мислейки за превъзходния пост, който му беше дала, церемониал–майстор и отговорник за кралските коне, заедно със солиден годишен доход и правото да организира собствени приеми в двора и да заема най-хубавите покои във всеки дворец, посещаван от двора.

Той сви рамене, сякаш това не беше почти нищо.

— Ах, Елизабет — каза той свойски. — Не това имам предвид, когато желая да бъдете мила към мен.

— Вече не може да ме наричате Елизабет — напомни му тя тихо, но той си помисли, че не е недоволна.

— Забравих — каза той, с много нисък глас. — Защото компанията ви ми доставя такава наслада, понякога си мисля, че все още сме само приятели, както бяхме някога. За миг забравих, че сте се издигнала до такова величие.

— Винаги съм била принцеса — каза тя с отбранителен тон. — Издигнах се единствено до своето рождено право.

— А аз винаги съм ви обичал единствено заради самата вас — отвърна той съобразително.

Видя как ръцете й отпускат леко хватката върху юздите, и разбра, че беше докоснал точната струна. Манипулираше я, както всеки фаворит манипулира всеки владетел: трябваше да знае какво я очарова и какво я кара да охладнее.

— Едуард винаги е бил много привързан към вас — каза тя, спомняйки си за брат си.

Той кимна, с мрачно изражение.

— Бог да го благослови. Липсва ми всеки ден, толкова, колкото и собствените ми братя.

— Но той не изпитваше същата топлота към баща ви — каза доста остро Елизабет.

Робърт се наведе и й се усмихна, сякаш нищо от миналия им живот не можеше да натежи срещу тях: ужасната измяна на неговото семейство срещу нейното семейство; собственото й предателство спрямо нейната полусестра.

— Лоши времена — каза той, без да споменава нещо определено. — И отдавнашни. И двамата — вие и аз — бяхме погрешно съдени, и, Бог е свидетел, бяхме наказани достатъчно. И двамата излежахме своето време в Тауър, обвинени в измяна. Тогава често си мислех за вас: когато ми позволиха да се разхождам навън по пътеките, имах навика да отивам до самия праг на портата пред вашата кула, знаейки, че сте точно от другата страна. Бих дал много да можех да ви видя. Получавах новини за вас от шута Хана. Не мога да ви опиша каква утеха беше да зная, че сте там. Онези дни бяха мрачни и за двама ни; но сега съм щастлив, че ги споделяхме заедно. Вие — от едната страна на онази порта, а аз — от другата.

— Никой друг не може никога да разбере — каза тя с потисната енергичност. — Никой не може никога да знае какво е да си там, освен ако сам не е бил вътре! Да знаеш, че под теб, невидима за погледа ти, е моравата, където ще бъде построен ешафодът, и да не знаеш дали го строят, да изпращаш някого да пита, и да не вярваш на отговора, питайки се дали ще е днес, или утре.

— Сънувате ли го? — попита той, с нисък глас. — В някои нощи още се събуждам, обзет от ужас.

Един бърз поглед от тъмните й очи му подсказа, че тя също бе преследвана от страхове.

— Присънва ми се, че чувам удари на чукове — каза тя. — Това беше звукът, от който изпитвах най-голям ужас на света. Да чуя удари на чукове и стържене на триони, и да знам, че строят собствения ми ешафод точно под прозореца ми.

— Слава богу, че тези дни приключиха и можем да въздадем справедливост в Англия, Елизабет — каза той топло.

Този път тя не го поправи, задето я нарича по име.

— Трябва да поемаме към къщи, сър — приближи се да му напомни един от конярите.

— Такова ли е желанието ви? — попита той кралицата.

С ъгълчето на устните си тя му отправи лека, подканваща усмивка:

— Знаете ли, бих искала да яздя цял ден. Втръсна ми от Уайтхол и от хората, които идват, и всички до един искат нещо. И от Сесил, с всички тези дела, които трябва да се вършат.

— Защо утре не излезем рано на езда? — предложи той. — Да излезем да яздим край реката: можем да я прекосим, да идем на южния бряг, да препуснем в галоп през блатистите ливади на Ламбет, и да не се прибираме чак докато дойде време за вечеря.

— Но какво ли ще кажат? — попита тя, привлечена от идеята на мига.

— Ще кажат, че кралицата прави каквото пожелае, както и би трябвало да бъде — каза той. — А аз ще кажа, че съм на нейните заповеди. А за утре вечерта ще подготвя голямо празненство за вас с танци и музиканти, и специална жива картина.

Лицето й грейна.

— По какъв повод?

— Защото сте млада, и красива, и не бива да преминете направо от учебната стая към създаването на закони, без да си доставите известни наслади. Сега сте кралица, Елизабет, можете да правите каквото пожелаете. И никой не може да ви откаже.

Тя се засмя при мисълта за това.

— Да бъда ли тиранин?

— Ако желаете — каза той, отхвърляйки множеството сили в кралството, които неминуемо щяха да имат надмощие над нея: млада жена, сама сред най-безскрупулните фамилии в християнския свят. — Защо не? Кой би ви отказал нещо? Френската принцеса, вашата братовчедка Мери, си доставя удоволствия, защо и вие да не се наслаждавате на своите?

— О, тя — каза раздразнено Елизабет и по лицето й премина мрачно изражение при споменаването на Мери, кралица на шотландците, шестнайсетгодишната принцеса на френския двор. — Тя води живот, изпълнен единствено с удоволствия.

Робърт прикри една усмивка заради предсказуемата ревност на Елизабет спрямо една по-красива и надарена с повече късмет принцеса:

— Вие ще имате двор, който ще я накара да се поболее от завист — увери я той. — Една млада, неомъжена, красива кралица, в един галантен, весел кралски двор? Не може да става и дума за сравнение с кралица Мери, която е обременена със съпруг — френския престолонаследник — и управлявана от фамилията Гиз, и прекарва живота си, вършейки каквото пожелаят те.

Те обърнаха конете си към къщи.

— Ще се посветя на измислянето на забавления за вас. Това е вашето време, Елизабет, това е вашето златно време.

— Нямах много щастливо моминство — призна тя.

— Сега трябва да наваксаме за това — каза той. — Вие ще бъдете перлата в центъра на един златен двор. Френската принцеса ще чува всеки ден за вашето щастие. Дворът ще танцува по ваша повеля, това лято ще бъде изпълнено с наслада. Ще ви наричат златната принцеса на целия християнски свят! Най-щастливата, най-красивата, и най-обичаната.

Той видя как бузите й поруменяха.

— О, да — промълви тя.

— Но колко ще ми липсвате, докато съм в Брюксел! — закачливо предрече той. — Всички тези планове ще трябва да почакат.

Видя я как обмисля чутото.

— Ще трябва да се приберете бързо у дома.

— Защо не изпратите някой друг? Всеки може да каже на Филип, че сте коронясана — не е нужно да бъда аз. А ако ме няма тук, кой ще ви организира пиршествата и забавите?

— Сесил смяташе, че е добре вие да отидете — каза тя. — Сметна това за приятен комплимент към Филип — да му изпрати човек, който е служил в неговите армии.

Робърт сви рамене:

— Кой го е грижа какво смята кралят на Испания? Кой го е грижа какво мисли Сесил? Какво мислите вие, Елизабет? Дали трябва да замина за месец в друг кралски двор в Брюксел, или ще ме задържите тук, за да яздя и танцувам с вас, и да ви развеселявам?

Видя как дребните й бели зъби прехапват леко устните й, за да скрият доволната й усмивка.

— Можете да останете — каза тя безгрижно. — Ще кажа на Сесил, че трябва да изпрати някой друг.

Беше най-мрачният месец от годината в английската провинция, а Норфолк — едно от най-мрачните графства в Англия. Снегът, навят от краткотрайните снежни вихрушки през януари, се бе разтопил, оставяйки широкия път за Норич непроходим с каруца, и неприятен за изминаване с кон, а освен това в Норич нямаше какво да се види, освен катедралата: а сега тя беше място на тревожно мълчание, а не на покой. Свещите под статуята на Мадоната бяха изгасени, разпятието беше все още на олтара, но гоблените и картините бяха свалени. Малките послания и молитви, които някога бяха забодени по роклята на Девата, бяха изчезнали. Никой не знаеше дали още е позволено да отправят молитвите си към нея.

Ейми не искаше да вижда църквата, която бе обичала, оголена и опразнена от всичко, което тя знаеше като свято. Други църкви в града бяха лишени от светостта си и се използваха като конюшни, или бяха превърнати в изискани градски къщи. Ейми не можеше да си представи как някой можеше да се осмели да сложи леглото си там, където някога е стоял олтарът, но новите хора на това царуване бяха дръзки, когато бранеха собствените си интереси. Параклисът в Уолсингам още не бе разрушен, но Ейми знаеше, че иконоборците ще тръгнат срещу него някой ден, в най-скоро време, и къде щеше да може да се помоли после една жена, която искаше да зачене? Която искаше да спечели обратно съпруга си и да го спаси от греха на амбицията? Която искаше да го спечели и да го върне отново у дома?

Ейми Дъдли се упражняваше в писане, но не й се вярваше това да има особен смисъл. Дори да можеше да съчини писмо до съпруга си, нямаше новини, които да му съобщи, освен онова, което той сигурно знаеше вече: че й липсваше, че времето беше лошо, а компанията — скучна, вечерите — тъмни, а утрините — студени.

В дни като този — а Ейми бе прекарала много подобни дни на него — тя се питаше дали щеше да е в по-добро положение, ако така и не се беше омъжила за него. Баща й, който я обожаваше, беше против това още от началото. В самата седмица преди сватбата й той беше паднал на колене пред нея в голямата зала на фермерската къща в Сайдърстоун, с едро, кръгло лице, зачервено и пламнало от вълнение, и я беше замолил с треперещ глас да помисли отново. „Знам, че е красив, птиче мое“, бе казал той нежно. „И знам, че ще стане велик човек, и че баща му е велик човек, и че самият кралски двор ще дойде да види как се жените в Шийн другата седмица — чест, каквато не бих и сънувал, нито дори за своето момиче. Но напълно сигурна ли си, че искаш големец, когато можеш да се омъжиш за хубав момък от Норфолк и да живееш близо до мен, в хубава малка къщичка, която съм готов да ти построя, и да ми позволиш да отгледам внуците си като свои деца, и да останеш тук като мое момиче?“

Ейми беше положила малките си ръце на раменете му и го бе вдигнала, беше заплакала, сгушила лице в топлия му жакет от домашнотъкан плат, а после беше вдигнала очи, широко усмихната, и беше казала:

— Но аз го обичам, татко, и ти сам каза, че трябва да се омъжа за него, ако съм сигурна — а, кълна се в бога, аз съм сигурна.

Той не беше настоял — тя беше единственото му дете от първата му женитба, негова обична дъщеря, и той никога не можеше да й противоречи. И тя беше свикнала да постига своето. Никога не беше се замисляла, че преценката й може да бъде погрешна.

Тогава тя беше сигурна, че обича Робърт Дъдли: всъщност, беше сигурна и сега. Не липсата на любов бе онова, което я караше да плаче нощем, сякаш никога нямаше да спре. А излишъкът от нея. Тя го обичаше, и всеки ден без него беше дълъг и празен. Тя беше изтърпяла много дни без него, когато той беше затворник и не можеше да дойде при нея. Сега, по една горчива ирония, точно тогава, когато той получи свободата си и своето издигане на власт, става хиляди пъти по-лошо, защото сега той можеше да дойде при нея, но предпочиташе да не го прави.

Мащехата й я попита дали ще отиде при него в двора, когато пътищата станат годни за пътуване. Ейми заекна, докато отговаряше, и се почувства като глупачка, задето не знаеше какво ще последва оттук нататък, нито къде трябваше да отиде.

— Трябва да му пишете от мое име — каза тя на лейди Робсарт. — Той ще ми съобщи какво трябва да направя.

— Не искаш ли да му пишеш сама? — настоя мащехата й. — Мога да напиша писмото вместо теб и ти да го препишеш.

Ейми извърна глава.

— Каква е ползата? — попита тя. — Той и без друго кара някой писар да му чете.

Лейди Робсарт, виждайки, че няма да изкуши Ейми да излезе от лошото си настроение, взе перо и лист хартия, и зачака.

— „Милорд“ — започна Ейми, със съвсем леко потрепване в гласа.

— Не можем да пишем „милорд“ — възрази мащехата й. — Не и след като той изгуби титлата си заради държавна измяна, а тя не му е възстановена.

— Аз го наричам „милорд“ — гневно възрази Ейми. — Той беше лорд Робърт, когато дойде при мен, и за мен винаги е бил лорд Робърт, както и да го нарича някой друг.

Лейди Робсарт вдигна вежди, сякаш за да каже, че той бе нищожество, когато дойде при нея, и все още беше такъв, но написа думите, а после спря, докато мастилото засъхваше по подостреното перо.

„Не зная къде бихте желали да отседна. Да дойда ли в Лондон?“ — изрече Ейми с глас, тихичък като на дете. — „Да се присъединя ли към вас в Лондон, милорд?“

Елизабет цял ден беше като на тръни: изпращаше придворните си дами да видят дали братовчедка й е влязла в голямата зала, пращаше пажове да мръзнат в двора на конюшнята, така че братовчедка й да бъде посрещната и доведена в приемната й веднага. Катерина Нолис беше дъщеря на лелята на Елизабет, Мери Болейн, и беше прекарала много време с младата си братовчедка Елизабет. Момичетата бяха изградили помежду си предано приятелство през несигурните години на детството на Елизабет. Катерина, с девет години по-възрастна от Елизабет, непостоянен член на неофициалния двор от деца и млади хора, които се бяха събирали около детската стая на младите кралски особи в Хатфийлд, беше мила и великодушна другарка в игрите, когато самотното малко момиче беше търсило компанията й, а когато Елизабет поотрасна, те откриха, че имат много общи неща. Катерина бе високообразовано момиче, протестантка по цялостно убеждение. Елизабет, не толкова убедена и с много повече неща за губене, винаги беше изпитвала скрито възхищение към безкомпромисно ясните възгледи на братовчедка си.

Катерина беше останала с майката на Елизабет, Ан Болейн, през последните ужасни дни в Тауър. От този ден нататък тя хранеше пълна убеденост в невинността на леля си. Нейното тихо уверение, че майката на Елизабет не бе нито блудница, нито вещица, а жертва на дворцова интрига, беше тайна утеха за малкото момиче, чието детство бе преследвано от злостни клевети срещу майка му. В деня, когато Катерина и семейството й бяха напуснали Англия, прокудени от законите на кралица Мери против ереста, Елизабет беше заявила, че сърцето й е сломено.

— Успокойте се. Тя скоро ще бъде тук — увери я Дъдли, когато откри Елизабет да крачи от един прозорец в двореца Уайтхол до другия.

— Знам. Но си мислех, че ще пристигне вчера, а сега се тревожа, че това ще стане едва утре.

— Пътищата са лоши, но тя със сигурност ще дойде днес.

Елизабет усукваше ресните на завесата между пръстите си и не забелязваше, че раздробява подгъва на старата тъкан. Дъдли отиде до нея и внимателно пое ръката й. При вида на тази негова дързост наблюдаващите го придворни вкупом си поеха дъх, но бързо замълчаха. Да улови ръката на кралицата без подкана, да разплете пръстите й, да хване здраво двете й ръце в своите, и да ги разтърси леко!

— Успокойте се сега — каза Дъдли. — Дали днес или утре, тя ще е тук. Искате ли да излезем на езда — може да я пресрещнем случайно?

Елизабет погледна към металносивото небе, което притъмняваше от ранния здрач на зимата.

— Всъщност не — призна тя неохотно. — Ако я изпусна по пътя, това само ще удължи чакането. Искам да бъда тук, за да я поздравя.

— Тогава седнете — нареди той. — И поръчайте да донесат карти. Можем да играем, докато тя пристигне тук. А ако не стигне дотук днес, можем да играем, докато спечелите от мен петдесет паунда.

— Петдесет! — възкликна тя, моментално отклонена от мислите си.

— А вие няма нужда да залагате нищо повече от един танц след вечеря — каза той мило.

— Спомням си някои хора да разказват, че са губили цели състояния, за да развличат баща ви — отбеляза Уилям Сесил, като се приближи до масата, когато донесоха картите.

— Ето, той наистина беше комарджия — съгласи се дружелюбно Дъдли. — Кого ще вземем за четвърти играч?

— Сър Никълъс. — Кралицата се огледа наоколо и се усмихна на съветника си. — Ще се присъедините ли към нас за една игра на карти?

Сър Никълъс Бейкън, едрият и пълен зет на Сесил, се наду като платно на гротмачта при този комплимент на кралицата, и се приближи до масата. Пажът донесе ново тесте, Елизабет размеси твърдите карти с техните застрашителни изображения, подаде ги на Робърт Дъдли да „сече“, и започнаха да играят.

В коридора пред приемната настъпи оживление, а после на прага се появиха Катерина и Франсис Нолис. Бяха красива двойка: Катерина — жена в средата на трийсетте си години, скромно облечена и очаквателно усмихната, съпругът й — елегантен мъж в средата на четирийсетте. Елизабет скочи на крака, като разпиля картите, и изтича през приемната към братовчедка си.

Катерина се сниши в реверанс, но Елизабет се хвърли в обятията й и двете жени се прегърнаха, и двете — просълзени. Отдръпвайки се назад, сър Франсис се усмихна благосклонно на топлото посрещане, оказано на съпругата му.

„О, да, ти можеш да се усмихваш“, отбеляза мислено Робърт Дъдли, спомняйки си, че винаги беше приемал с неприязън самодоволното лъчезарно излъчване на този човек. „Мислиш си, че чрез това приятелство ще се издигнеш до власт и влияние, но ще откриеш, че грешиш. Тази млада кралица не е глупачка, няма да смесва любовта и интересите си, освен ако това смесване не е в нейна изгода. Тя ще те обича, но няма да те издигне до високо положение, освен ако не е за нейна собствена облага…“

Сякаш беше усетил прикования върху него поглед на Робърт, сър Франсис вдигна очи и му се поклони отривисто.

— Сърдечно ви приветствам с добре дошъл обратно в Англия — каза вежливо Дъдли.

Сър Франсис хвърли поглед наоколо: очите му обходиха кралския двор, пълен със стари съюзници, заговорници, покаяли се врагове, както и доста нови лица, и се спряха отново на Робърт Дъдли.

— Е, ето ни тук най-сетне — каза той. — Кралица — протестантка на трона, аз — завърнал се от Германия, а вие — излязъл от Тауър. Кой би си го помислил?

— Беше дълго и опасно пътуване за всички нас, пилигримите — каза Робърт, като все така се усмихваше.

— Мисля, че във въздуха още витае известна опасност за някои от нас — каза оживено сър Франсис. — Не бяха изминали и пет минути от завръщането ми в Англия, когато някой ме попита дали смятам, че имате твърде голямо влияние и трябва да бъдете обуздан.

— Наистина ли? — каза Робърт. — И вие отговорихте…?

— Че съм се върнал в Англия преди няма и пет минути и тепърва ще си оформям мнение. Но трябва да внимавате, сър Робърт. Имате врагове.

Робърт Дъдли се усмихна.

— Те съпътстват успеха — каза той безгрижно. — И затова се радвам, че ги има.

Елизабет протегна ръка на сър Франсис, все още прегърнала Катерина здраво през кръста.

Сър Франсис пристъпи напред, падна на едно коляно и целуна ръката й.

— Ваша светлост — каза той.

Робърт, вещ познавач на тези въпроси, се възхити на плавния поклон чак до коляното, и после — на елегантността, с която сър Франсис се надигна. „Да, но това няма да ти донесе особена полза, помисли си той. Този двор е пълен с покорни кученца, обучени от опитни кукловоди. Един грациозен поклон няма да ти спечели нищо…“

— Сър Франсис, с огромно нетърпение чаках пристигането ви — каза Елизабет, сияеща от щастие. — Съгласен ли сте да приемете пост в моя Частен съвет? Изпитвам огромна нужда от разумните ви съвети.

„Частният съвет! Мили боже!“ — възкликна мислено Робърт, разтърсен от завист.

— За мен ще бъде чест — каза сър Франсис, като се поклони.

— Бих искала също и да постъпите на служба като помощник-шамбелан на домакинството ми, и началник на стражата — продължи Елизабет, назовавайки две доходни длъжности, които носеха със себе си малко състояние под формата на подкупи от хора, търсещи достъп до кралицата.

Усмивката на Робърт Дъдли не трепна дори за миг: изглеждаше възхитен от благоволението и късмета, изсипали се като дъжд върху новодошлия. Сър Франсис покорно се поклони, а Дъдли и Сесил се приближиха до него.

— Добре дошъл у дома! — каза топло Сесил. — И добре дошъл на служба при кралицата.

— Наистина! — съгласи се Робърт Дъдли. — Наистина топло посрещане за вас! Виждам, че вие също ще си създадете собствени врагове.

Катерина, която досега бе разговаряла оживено с кралицата, искаше да представи дъщеря си, която щеше да бъде придворна дама на Елизабет.

— А ще ми позволите ли да представя дъщеря си Летиша? — попита тя. Махна с ръка към вратата и момичето, което се беше отдръпнало назад, почти скрито от завесите, излезе напред.

Уилям Сесил, човек, който не се поддаваше на женския чар, рязко си пое дъх при вида на красотата на седемнайсетгодишното момиче, и стрелна сър Франсис с удивен поглед. По-възрастният мъж се усмихваше: едното ъгълче на устата му беше леко извито нагоре, сякаш знаеше точно какво си мисли Сесил.

— За бога, по външност това момиче е истинска двойница на кралицата — прошепна му Сесил. — Само че… — той млъкна рязко, преди да допусне грешката да каже „по-изящна“ или „по-красива“. — Направо можете да обявите съпругата си за незаконна дъщеря на Хенри VIII и да приключите с въпроса.

— Тя никога не го е твърдяла, аз никога не съм го твърдял, и не предявяваме претенции за това сега — каза категорично сър Франсис, сякаш придворните до един не се мушкаха тайно в ребрата и не шушукаха, докато младото момиче бавно поруменя, но тъмните му очи, приковани в кралицата, не трепнаха и за миг. — Всъщност намирам, че тя много прилича и на моя род.

— Вашият род! — Сесил потисна смеха си. — Тя е Тюдор до мозъка на костите, само че притежава и цялата съблазнителна привлекателност на жените от фамилията Хауърд.

— Не го твърдя — повтори сър Франсис. — И смятам, че в този двор и в тези времена за нея ще е по-добре, ако никой не го отбелязва.

Дъдли, който бе видял веднага приликата, наблюдаваше съсредоточено Елизабет. Отначало тя поднесе ръката си на момичето за целувка, с обичайното си вежливо държание, почти без да вижда девойката, чиято глава беше сведена в реверанс, а светлата й медночервена коса — скрита от шапчицата. Но после, когато момичето се изправи и Елизабет го обхвана с поглед, Робърт видя как усмивката на кралицата бавно се стапя. Летиша приличаше на по-младо, по-изящно копие на кралицата, сякаш статуетка от китайски порцелан, повтаряща формите на глинен калъп. До нея лицето на Елизабет беше твърде широко, носът в малко конската физиономия на фамилията Болейн — твърде дълъг, очите й — твърде изпъкнали, устата й — тясна. Летиша, със седем години по-млада от нея, не бе изгубила още детската си закръгленост, носът й бе със съвършена извивка, косата — с цвят на по-тъмен бакър в сравнение с бронзовите оттенъци в косата на кралицата.

Докато гледаше момичето, Робърт Дъдли си помисли, че един по-млад мъж, един по-лекомислен мъж от него самия, би могъл да си въобрази, че странното чувство, което усеща в гърдите си, се дължи на преобръщането на сърцето му.

— Добре дошла си в моя двор, братовчедке Летиша — каза кралицата хладно. Хвърли бърз, раздразнен поглед на Катерина, сякаш тя можеше някак да носи вина, задето е отгледала такъв образец на съвършенство.

— Тя много се радва, че ще бъде на служба при вас — вметна спокойно Катерина. — И ще откриете, че тя е добро момиче. Все още е малко недодялана, ваша светлост, но тя ще усвои много бързо вашата елегантност. Много ми напомня за портретите на моя баща, Уилям Кери. Има удивителна прилика.

Уилям Сесил, който знаеше, че Уилям Кери бе толкова смугъл, колкото Хенри VIII и това момиче — рижокоси, прикри още едно рязко поемане на дъха, като си прочисти гърлото.

— А сега ще седнете, ще изпиете чаша вино и можете да ми разкажете всичко за пътуванията си. — Елизабет извърна поглед от младата красавица пред нея. Катерина занесе едно ниско столче до трона на братовчедка си, и даде знак на дъщеря си да се оттегли. Първата трудна стъпка беше изпълнена: Елизабет се беше изправила пред по-млад, далеч по-красив образ на собствената си зашеметяваща външност, и бе съумяла да се усмихва достатъчно любезно. Катерина се залови да разказва историите за пътуванията си и си помисли, че семейството й се беше справило със завръщането си в Англия твърде добре, като се имат предвид всички обстоятелства.

Ейми чакаше отговор от Робърт, който да я упъти какво да прави. Всеки ден по пладне тя вървеше от къщата в продължение на половин миля надолу по алеята до пътя за Норич, по който щеше да се зададе вестоносец, ако изобщо дойдеше през този ден. Чакаше няколко минути, оглеждайки студения пейзаж, загърната в наметалото си, за да се предпази от болезнено студения февруарски вятър.

— Много лошо от негова страна — оплака се лейди Робсарт на вечеря. — Той ми изпрати пари за издръжката ти с бележка от писаря си — нито дори думичка от него самия. Хубаво отношение към мащехата ти, няма що.

— Той знае, че не го харесваш — отвърна разпалено Ейми. — След като никога не искаше да чуеш и думичка за него, когато той беше в немилост, защо да те удостоява с вниманието си сега, когато половината свят иска да е негов приятел?

— Много добре — каза по-възрастната жена, — щом и ти си доволна да те пренебрегват.

— Не съм пренебрегната — заяви упорито Ейми. — Защото през цялото това време той работи именно за мен и за нас.

— Значи угодниченето пред кралицата е работа, така ли? И то, когато тя е млада жена, похотлива колкото собствената си майка? С подобаващата съвест на рода Болейн? Е, изненадваш ме, Ейми. Няма много жени, които биха се радвали да бъдат оставени у дома, докато съпрузите им са на заповедите на такава жена.

— Всяка съпруга в Англия би трябвало да е във възторг — каза Ейми безцеремонно. — Защото всяка жена в Англия знае, че единствено в двора могат да се печелят пари, да се печелят служби и да се раздават постове. Веднага щом натрупа състояние, Робърт ще се върне у дома и ще си купим собствена къща.

— Сайдърстоун няма да е достатъчно добър за вас тогава — подразни я мащехата й.

— Винаги ще го обичам като свой дом, и ще се възхищавам на баща си за работата, която свърши там, и винаги ще съм му признателна за това, че ми го завеща — каза сдържано Ейми. — Но не, Сайдърстоун няма да е достатъчно добър за Робърт сега, когато е на висок пост в двора, и няма да е достатъчно добър за мен.

— Значи не възразяваш? — намекна лукаво мащехата й. — Не възразяваш, че той хукна към Елизабет при възкачването й на престола, и не си го виждала оттогава? А всички казват, че тя проявява по-голямо благоволение към него, отколкото към всички останали, и че той е винаги в нейната компания?

— Той е придворен — отвърна Ейми упорито. — Винаги е бил до крал Едуард, баща му винаги е бил редом до крал Хенри. От него се очаква да бъде до нея. Това е работата на един придворен.

— Значи не се страхуваш, че той ще се влюби в нея? — измъчваше я по-възрастната жена, знаейки, че докосва най-болното място на Ейми.

— Той е мой съпруг — каза спокойно Ейми. — А тя е кралицата на Англия. Тя знае това така добре, както и той. Тя беше гостенка на сватбата ми. Всички знаем какво е прието, и какво — не. Ще бъда щастлива да го видя, когато дойде, но докато настъпи този ден, ще го чакам търпеливо.

— Тогава си светица! — заяви безгрижно мащехата й. — Защото аз на твое място щях да съм изпълнена с такава ревност, че щях да отида в Лондон и да настоя той да ми вземе къща начаса.

Ейми повдигна вежди — истинско олицетворение на презрението.

— Тогава вие много грешите по отношение на това, как е редно да се държи една съпруга на придворен — каза тя студено. — Десетки жени са точно в същото положение като моето и знаят как трябва да се държат, ако искат съпругът им да натрупа състояние в двора.

Лейди Робсарт се отказа от спора на този етап, но по-късно същата нощ, когато Ейми вече спеше в леглото си, тя взе перото и писа на своя предизвикващ недоволството й заварен зет:

„Сър Робърт,

Ако сега наистина сте толкова изтъкнат човек, колкото се говори, не подобава съпругата Ви да бъде изоставена у дома без добри коне или нови дрехи. Освен това, тя се нуждае от развлечения и от някоя благородна дама, която да й прави компания. Ако не я повикате в двора, моля Ви, уредете Вашите знатни приятели (предполагам, че сега отново имате много такива) да я приемат да отседне в домовете им, докато намерите подходяща къща за нея в Лондон. Тя ще има нужда от ескорт, за да отиде дотам, и от компаньонка, тъй като аз не мога да я придружа, бидейки много заета с делата на фермата, която все още върви зле. Смея да кажа, че госпожа Одингсел ще бъде щастлива да получи това предложение. Ще се радвам да получа от Вас незабавен отговор (тъй като у мен липсват добротата и търпението на Вашата съпруга), а също и пълно уреждане на дълга Ви към мен, който е 22 лири.

Сара Робсарт“

В първата седмица на февруари Сесил седеше пред солидното си писалище с многобройните заключени чекмеджета в покоите си в двореца Уайтхол, зачетен в шифровано писмо от агента си в Рим. Първата му работа при възкачването на Елизабет на престола беше да постави толкова много доверени приятели, роднини и слуги в толкова много ключови кралски дворове в Европа, колкото можеше да си позволи, и да им нареди да го държат постоянно осведомен за всяка дума, за всеки слух, за всеки дори най-малък помен от мълва, в които се споменаваше Англия и нейната нова, неукрепнала още владетелка.

Радваше се, че беше внедрил мастър Томас Демпси в папския двор в Рим. Мастър Томас беше по-добре известен на колегите си в Рим като брат Томас, свещеник от католическата църква. Мрежата на Сесил го бе уловила, когато пристигаше в Англия в първите седмици от царуването на новата кралица, със скрит в дисагите нож и с план за убийството й. Човекът на Сесил в Тауър първо бе изтезавал брат Томас, а после го беше спечелил на тяхна страна. Сега той беше шпионин срещу бившите си господари, служещ на протестантите, против вярата на дедите си. Сесил знаеше, че това бе промяна във възгледите, породена насила от желанието на човека да оцелее, и че не след дълго свещеникът щеше отново да промени убежденията си. Но междувременно предоставеният от него материал беше неоценим, а той беше достатъчно добър учен, за да пише докладите си, а след това — да ги превежда на латински и после да преобръща латинския в шифър.

„Господин секретар, Негово Светейшество обмисля указ, който ще постановява, че монарсите еретици могат да бъдат справедливо отхвърляни от поданиците си, и че подобно опълчване, дори достигащо до въоръжен бунт, не е грях.“

Сесил се облегна назад в подплатения си с възглавници стол и препрочете писмото, за да се увери, че не е допуснал грешка в двойния превод — от кодирания текст, а после — от латински. Това беше съобщение от такава огромна важност, че той не можеше да го повярва, макар то да лежеше, написано на ясен и прост английски, пред него.

Това беше смъртна присъда за кралицата. То уверяваше всеки недоволен католик, че може да заговорничи срещу нея безнаказано, всъщност с благословията на Светия Отец. Това беше същински кръстоносен поход срещу младата кралица, по-мощен и непредсказуем от атака на рицари тамплиери срещу маврите. То даваше позволение за действие на всеки побъркан наемен убиец, на всеки човек, таящ злоба, всъщност слагаше кинжала в ръцете им. То нарушаваше вечния, нерушим обет, че един миропомазан монарх разполага с подчинението на всички свои поданици, дори на несъгласните с него. То нарушаваше хармонията на вселената, която поставяше Бог над ангелите, ангелите — над кралете, кралете — над останалите смъртни. Беше също толкова немислимо човек да посегне на един крал, колкото и един крал да посегне на ангел, или един ангел да поседне на Бог. Тази лудост на папата нарушаваше неписаното споразумение, че един земен монарх никога няма да насърчава поданиците на друг земен владетел да се надигнат срещу него.

Основното предположение винаги беше, че кралете трябва да се държат един за друг, че няма нищо по-опасно от това, народът да се сдобие с позволение да изявява волята си. Сега папата се готвеше да даде на народа позволение да се вдигне срещу Елизабет, и кой би могъл да знае колцина щяха да се възползват от това позволение?

Сесил се опита да притегли към себе си лист хартия и откри, че ръцете му треперят. За първи път през тези тревожни месеци той наистина мислеше, че ще бъдат победени. Мислеше, че се бе присъединил към обречена кауза. Не смяташе, че Елизабет може да оцелее след това. Имаше твърде много хора, които й се бяха противопоставяли още от началото: научеха ли веднъж, че коварното им, предателско заговорничене вече не беше грях, щяха да се умножат като въшки. Достатъчно беше, че тя трябваше да се бори с църквата, с членовете на съвета си, със своя парламент, нито един от които не я подкрепяше напълно, а някои бяха в открита опозиция. Ако самият народ беше настроен против нея, тя нямаше да издържи дълго.

Той помисли за миг, само за миг, че може би щеше да стори по-добре, ако бе подкрепил Хенри Хейстингс като най-добрия протестантски претендент за трона, тъй като папата със сигурност не би се осмелил да свика бунт срещу един крал. За още един миг си помисли, че може би трябваше да настоява Елизабет да приеме издигането на Светото причастие, да запази църквата в Англия като папистка за около година, да облекчи прехода на църковната реформа.

Той стисна зъби. Стореното беше сторено, и на всички щеше да се наложи да живеят с грешките си, а някои щяха да умрат заради тях. Беше напълно сигурен, че Елизабет ще умре — да назовем само един от тях. Той сключи здраво ръце, докато престанаха да треперят, а после започна да кове планове как да се увери, че никой платен убиец няма да може да стигне до Елизабет в двора, когато излизаше на лов, когато пътуваше с лодка по реката, когато гостуваше някъде.

Беше кошмарна задача. Сесил остана буден цяла нощ, съставяйки списъци с хората, на които можеше да се довери, изготвяше планове, за да се погрижи за охраната й, и накрая разбра, че ако католиците в Англия се подчиняха на папата, както бе редно да направят, то тогава Елизабет беше осъдена, и единственото, което Сесил можеше да направи за нея, беше да забави погребението й.

Ейми Дъдли не получи от съпруга си писмо, с което той да я кани в двора, нито дори такова, което да й съобщи къде трябва да отиде. Вместо това получи много любезна покана от неговите братовчеди в Бъри Сейнт Едмъндс.

— Виждате ли? Той изпрати да ме вземат! — каза тя възхитено на мащехата си. — Казах ви, че ще изпрати да ме вземат, веднага щом може да го направи. Трябва да тръгна веднага щом неговите хора пристигнат да ме придружат.

— Толкова се радвам за теб — каза лейди Робсарт. — Изпратил ли е някакви пари?

Работата на Робърт като началник на кралската конница, беше да поръчва коне за нея, да управлява кралските конюшни, да се грижи за здравето и доброто състояние на всяко животно — от великолепните едри ловни коне до най-нищожните товарни животни от обоза. Конете на гостуващите благородници, с техните стотици слуги в ливреи, трябваше да бъдат настанявани в конюшните, на гостите на кралицата трябваше да бъдат предоставяни коне, за да могат те да излизат на езда с нея. Дамите от двора й трябваше да имат дребни ездитни коне с кротък нрав. Сановниците на кралицата, явили се при коронацията й като нейни защитници, трябваше да подслоняват в кралските конюшни конете си за турнирите. Ловните хрътки, ловните соколи, ястребите за лов, седлата и сбруята, каруците и двуколките за пищните кралски пътувалия от един замък до друг, поръчването и доставянето на сено и фураж — за всичко това отговаряше сър Робърт.

„В такъв случай защо“, питаше се Сесил, „този човек разполагаше с толкова много време? Защо беше винаги редом до кралицата? От кога Робърт Дъдли се интересуваше от валутата на страната и нейната намаляваща стойност?“

— Трябва да изсечем нови монети — заяви сър Робърт. Той се беше вмъкнал на утринното съвещание на кралицата с нейния съветник чрез простичката идея да донесе вейка зеленеещи листа и да я положи върху държавните книжа на кралицата. „Сякаш е празнувал майския празник“, помисли си горчиво Сесил. Елизабет се беше усмихнала и му беше показала с жест, че може да остане, и сега той се включваше в съвещанието.

— По-дребните монети се олекотяват и съсипват, докато станат почти безполезни.

Сесил не отговори. Поне това беше очевидно от само себе си. Сър Томас Грешам в огромната си търговска къща в Антверпен изучаваше проблема от години, тъй като собствените му дела западаха катастрофално заради ненадеждната стойност на английската валута, и тъй като занятието му като заемодател на английските монарси ставаше все по-несигурно. „Но сега очевидно ще бъдем удостоени с възможността да чуем прозренията на сър Робърт Дъдли, далеч по-стойностни от мненията на Грешам“.

— Трябва да извадим от употреба старите монети и да ги заменим с валидни монети с правилни пропорции на съдържание.

Кралицата изглеждаше разтревожена:

— Но старите монети са били толкова орязвани и олекотявани, че няма да получим обратно и половината от златото си.

— Трябва да се направи — заяви Дъдли. — Никой не знае стойността на един пенс, никой не вярва на цената на една сребърна монета от четири пенса. Ако се опитате да си приберете стар дълг, както направих аз, откривате, че ви го връщат в монети, които са на половината стойност на сумата, която първоначално сте дали назаем. Когато нашите търговци отиват в чужбина да платят за покупките си, те трябва да стоят безучастно и да гледат отстрани, докато чуждите търговци вадят везни да претеглят монетите и им се смеят. Дори не си дават труд да погледнат стойността, щампована на лицевата страна: купуват само според теглото. Никой вече не вярва на английската валута. А най-голямата опасност е, че ако пуснем в обръщение нови монети от злато, с реална стойност, то тогава те просто биват третирани като фалшиви: не печелим нищо, освен ако първо не изтеглим от обръщение всички стари монети. В противен случай пропиляваме богатствата си.

Елизабет се обърна към Сесил.

— Прав е — призна неохотно той. — Точно това мисли и сър Томас Грешам.

— Лошата валута обезсилва добрата — заяви сър Робърт.

Имаше нещо в интонацията му, което привлече вниманието на Сесил.

— Не знаех, че сте изучавали търговски въпроси — отбеляза той любезно.

Единствен Сесил забеляза бързо прикритото развеселено изражение на лицето на по-младия мъж.

Но единствено Сесил го очакваше.

— Един добър служител на кралицата трябва да взема под внимание всичките й нужди — каза сър Робърт спокойно.

„Мили боже, той е прихванал писмата на Грешам до мен“, отбеляза Сесил. За миг беше толкова удивен от безочието на по-младия мъж — да шпионира главния шпионин на кралицата — че едва можеше да говори. „Трябва да се е добрал до пратеника, да е преписал писмото и да го е запечатал отново. Но как? И на кой етап от пътуването на писмото от Антверпен? И ако може да се добере до писмата на Грешам до мен, какви други сведения има за моите?“

— Обикновеният метал обезсилва златото? — повтори кралицата.

Робърт Дъдли се обърна към нея.

— Във валутата, както и в живота — каза той тихо, сякаш за да го чуе само тя. — По-дребните радости, по-плебейските удоволствия отнемат от времето на един мъж или една жена, и поставят изисквания. По-изтънчените неща — истинската любов или духовният живот, който един мъж споделя със своя Бог — това са нещата, които се обезсилват и омаловажават от всекидневните грижи. Не мислите ли, че това е вярно?

За миг тя изглеждаше напълно омаяна.

— Така е — каза тя. — Винаги е по-трудно да намериш време за истински ценните преживявания, винаги има по-обикновени неща за вършене.

— За да бъдете изключителна кралица, трябва да избирате — каза той тихо. — Трябва да избирате най-доброто, всеки ден, безкомпромисно, без да слушате съветниците си, направлявана единствено от собственото си вярно сърце и най-висша амбиция.

Тя ахна леко и го погледна, сякаш той можеше да разбули тайните на вселената, сякаш той бе като възпитателя си, Джон Дий, и можеше да разговаря с ангели и да предрича бъдещето.

— Искам да избера най-доброто — каза тя.

Робърт се усмихна.

— Знам, че искате. Това е едно от многото общи неща между нас. И двамата искаме само най-доброто. А сега имаме шанс да го постигнем.

— Валидна валута? — прошепна тя.

— Надеждна валута и истинска любов.

С усилие, тя откъсна очи от него.

— Какво мислите, Спирит?

— Проблемите със сеченето на монети са добре известни — каза Сесил обезкуражаващо. — Всеки търговец в Лондон би ви казал същото. Но средството за подобряване на положението не е толкова неизменно сигурно. Мисля, всички сме съгласни, че монета от една лира вече не струва един паунд в злато, но начинът да възстановим тази стойност ще е труден. Не може да се каже, че имаме излишно злато, за да сечем нови монети.

— Изготвил ли сте план как да вдигнете цената на валутата? — обърна се с настоятелен въпрос Дъдли към държавния секретар.

— Обмислях това заедно със съветниците на кралицата — каза сухо Сесил. — Мъже, които мислят върху този проблем от много години.

Дъдли му отправи неустоимата си широка усмивка.

— Тогава по-добре им кажете да побързат — препоръча той бодро.

— Изготвям план.

— Е, докато вие правите това, ние ще се разходим в градината — предложи Дъдли, умишлено правейки се, че не го е разбрал.

— Не мога да го изготвя сега! — възкликна Сесил. — Ще са нужни седмици, за да се направи подходящ план.

Но кралицата вече беше на крака: Дъдли й беше предложил ръката си, и двамата изтичаха от приемната с бързината на ученици, бягащи от училище. Сесил се обърна към придворните дами на Елизабет, които забързано правеха реверанси.

— Вървете с кралицата — каза той.

— Тя иска ли да я съпроводим? — запита една от дамите.

Сесил кимна.

— Придружете ги, и вземете шала й, днес е студено.

В градината Дъдли продължи да държи ръката на кралицата, и я пъхна под лакътя си.

— Мога да вървя и сама, знаете — каза тя наперено.

— Знам — каза той. — Но обичам да държа ръката ви, обичам да вървя до вас. Ще позволите ли?

Тя не каза нито „да“, нито „не“, но не отдръпна дланта си от ръката му. Както бе типично за нея, Елизабет винаги правеше една стъпка напред, а сетне — една назад. Веднага щом му позволи да задържи топлата й малка длан върху ръката си, тя реши да повдигне въпроса за съпругата му.

— Не ме питате дали може да доведете лейди Дъдли в двора — подхвана тя предизвикателно. — Не желаете ли тя да дойде тук? Няма ли да ме помолите тя да получи място на служба при мен? Изненадана съм, че не я споменахте, за да ми я предложите като придворна дама. Много бързахте да ми препоръчате сестра си.

— Тя предпочита да живее в провинцията — каза гладко Робърт.

— Значи сега имате провинциално имение?

Той поклати глава.

— Жена ми има къща в Норфолк, която наследи от баща си, но тя е твърде малка и твърде неудобна. Живее с мащехата си в Станфийлд Хол, наблизо, но тази седмица ще отседне при братовчедите ми в Бъри Сейнт Едмъндс.

— Смятате ли сега да купите къща? Или да построите нова?

Той сви рамене.

— Ще намеря добра земя и ще построя хубава къща, но ще прекарвам повечето си време в двора.

— О, наистина ли? — попита тя закачливо.

— Нима човек се отдалечава доброволно от слънчевата светлина и отива към сянката? Нима зарязва златото заради позлатата? Нима опитва първо доброто вино, а сетне иска лошо? — Гласът му беше умишлено прелъстителен. — Ще остана в двора завинаги, ако ми позволите, греейки се на слънцето, обогатен от златото, пиян от уханието на най-замайващото и силно вино, което мога да си представя. Какво казвахме: че няма да позволим долното и обикновеното да затъмни най-доброто? Че ние, и двамата, би трябвало да имаме най-доброто?

Тя попиваше комплимента в мислите си в продължение на един дълъг, прекрасен миг:

— А съпругата ви трябва да е много стара?

Дъдли сведе поглед към нея и й се усмихна, знаейки, че тя просто го дразни.

— Тя е на трийсет, само с пет години по-възрастна от мен — каза той. — Както мисля, че знаете. Бяхте на сватбата ми.

Елизабет направи лека гримаса:

— Беше преди много години. Почти я бях забравила.

— Близо десет години — каза той тихо.

— И дори тогава мислех, че е много възрастна.

— Беше само на двайсет и една.

— Е, за мен това беше преклонна възраст: аз бях само на шестнайсет. — Тя се престори, че трепва от изненада. — О! Както и вие. Не ви ли се стори странно, че се жените за жена, толкова по-възрастна от вас?

— Не бях изненадан — каза той с равен тон. — Възрастта и положението й ми бяха известни.

— И все още нямате деца?

— Бог още не ни е благословил.

— Струва ми се, чух някаква незначителна мълва, че сте се оженили за нея от любов, от страстна любов, и противно на желанията на баща ви — предизвика го тя.

Робърт поклати глава.

— Той имаше възражения само защото бях толкова млад. Още нямах седемнайсет години, а тя беше само на двайсет и една. И предполагам, че щеше да ми избере по-добра съпруга, ако му бях дал този шанс. Но той не ми отказа позволение, щом го попитах, а Ейми донесе добра зестра. В Норфолк имаха добри пасища за овцете, а в онези дни баща ми имаше нужда да увеличи приятелите и влиянието ни в източната част на страната. Тя беше единствената наследница на баща си, а той беше достатъчно доволен от този брак.

— Несъмнено е бил! — възкликна тя. — Синът на херцога на Нортъмбърланд да вземе момиче, което никога не е стъпвало в двора, което едва може да си напише името, и което, в момента, когато съпругът й изпадна в беда, не правеше нищо, освен да си стои у дома и да плаче!

— Доста подробна трябва да е била тази незначителна мълва, която е стигнала до ушите ви — отбеляза Робърт. — Изглежда, знаете цялата история на брака ми.

Виновният кикот на Елизабет бе прекъснат рязко, когато придворната дама се появи зад тях.

— Ваша светлост, донесох ви шал.

— Не съм искала — каза Елизабет, изненадана. Тя се обърна отново към Робърт: — Да, разбира се. Чувах да се говори за женитбата ви. И за това що за жена е съпругата ви. Но го бях забравила.

Той се поклони: усмивката напираше да се появи върху устните му:

— Мога ли да подпомогна още малко паметта ви?

— Е — каза тя закачливо, — онова, което все още не знам, е защо, на първо място, сте се оженили за нея, и, ако е било от любов, както чух, дали все още я обичате.

— Ожених се за нея, защото бях на шестнайсет, млад мъж с гореща кръв, а тя имаше хубаво лице и беше податлива на ухажванията ми — каза той, като внимаваше да не позволи казаното да прозвучи твърде романтично на тази изключително критична слушателка, макар да помнеше много добре как бяха стояли нещата, и че тогава беше луд по Ейми, опълчвайки се срещу баща си и настоявайки да я вземе за своя съпруга на всяка цена. — Жадувах да стана женен мъж и да порасна — мислех си, че така ще стане. Имахме няколко години, през които се чувствахме добре заедно, но тя беше любимото дете на баща си и беше свикнала да я глезят. Честно казано, предполагам, че и аз бях любим син и бях презадоволен. Всъщност бяхме двойка разглезени, непокорни деца. Не се погаждахме много добре, след като чарът на новостта отмина. Бях в свитата на баща си в кралския двор, както знаете, а тя остана в провинцията. Тя нямаше влечение към дворцовия живот и — бог да я благослови — не притежава излъчване и грация. Не притежава умения, необходими за един придворен, и няма желание да ги усвои.

После, ако трябва да кажа истината, когато бях в Тауър и тръпнех в ужас за живота си, отвикнах изобщо да мисля за нея. Тя ме посети един-два пъти, когато и съпругите на братята ми ги посещаваха, но не ми носеше утеха. Имах чувството, че слушам за някакъв друг свят: разказваше ми за реколтата от сено и за овцете, и за препирните със слугините. Просто имах чувството — погрешно, сигурен съм — че тя сякаш ме дразни, показвайки ми, че светът си върви и без мен. Звучеше така, сякаш беше по-щастлива без мен. Беше се върнала в къщата на баща си, беше свободна от петното на позора, сполетял моята фамилия, беше подхванала отново живота от детството си и почти ми се струваше, че предпочита да съм затворен на сигурно място, където не мога да се забъркам в неприятности. Би предпочела да съм затворник, отколкото изтъкнат човек в двора и син на най-изтъкнатия придворен.

Той направи кратка пауза.

— Вие знаете какво е — каза. — Когато си затворник, след известно време светът ти се смалява до каменните стени на килията ти, разходката ти е до прозореца и после обратно. Животът ти се състои само от спомени. А после започваш да копнееш за вечерята си. Тогава разбираш, че наистина си затворник. Не мислиш за нищо, освен за това, което е вътре. Забравил си да желаеш външния свят.

Елизабет на мига стисна ръката му със своята.

— Да — каза тя, за първи път без кокетна нотка в гласа. — Бог е свидетел, че зная какво е. И това помрачава обичта ти към всичко, което се намира отвън.

Той кимна.

— Да. Ние двамата знаем. После, когато ме освободиха, излязох от Тауър като съсипан човек. Цялото богатство и имущество на семейството ни бяха конфискувани. Бях бедняк.

— Здрав и снажен просяк? — предположи тя с усмивка.

— Дори не твърде здрав — каза той. — Бях напълно разорен и унизен, Елизабет. Бях паднал толкова низко, колкото можеше да падне човек. Майка ми беше умряла, молейки за свободата ни. Баща ми се беше отрекъл пред всички ни, беше казал, че нашата вяра е бедствие за кралството. Това разяждаше душата ми — толкова се срамувах. После, макар да бе коленичил, за да се помири с тях, те въпреки всичко го екзекутираха като предател и, Бог да му е на помощ, той умря от недостойна смърт, която посрами всички ни.

Най-скъпият ми брат Джон се разболя, докато беше в Тауър с мен, и не можах да го спася, не можех дори да се грижа за него, не знаех какво да правя. Пуснаха го да отиде при сестра ми Мери, но той умря от болестта си. Беше само на двайсет и четири години, но не можах да го спася. Бях се проявил като лош син и лош брат, и бях последвал един лош баща. Нямаше много неща, с които да се гордея, когато излязох от Тауър.

Тя чакаше.

— Нямаше къде да отида, освен в къщата на мащехата й в Станфийлд Хол, Норфолк — каза той — горчивината в гласа му още се усещаше остро. — Всичко, което притежавахме: лондонската къща, големите имения, къщата в Сайън — го нямаше вече. Бедната Ейми беше изгубила дори собственото си наследство, бащината си ферма в Сайдърстоун. — Той се изсмя кратко. — Кралица Мери беше настанила отново монахините в Сайън^[1]. Представете си го само! Домът ми отново беше метох, и в голямата зала пееха Te Deum.

— Любезно ли се отнасяше с вас семейството й? — попита тя, досещайки се за отговора.

— Както би се отнасял всеки към един зет, представил се като най-изтъкнатия мъж в кралството, а сетне завърнал се у дома като затворник без пукната пара, поболял се от стоенето в тъмницата — каза той иронично. — Мащехата й така и не ми прости за прелъстяването на дъщерята на Джон Робсарт и рухването на неговите надежди. Закле се, че бил умрял от сломено сърце заради онова, което съм причинил на дъщеря му, и никога не ми прости и за това. Никога не ми даде повече от няколко пенса, които да сложа в джоба си. А когато научиха, че съм бил в Лондон да се срещна с някого, заплашиха да ме изхвърлят от къщата.

— Каква беше тази среща? — попита тя, свикнала на заговори.

Той сви рамене.

— О, във връзка с поставянето ви на престола — каза той, с много нисък глас. — Никога не спрях да заговорнича. Огромният ми страх беше, че сестра ви ще роди син и с нас ще е свършено. Но Бог беше добър към нас.

— Рискували сте живота си, за да заговорничите в моя полза? — попита тя, с широко отворени тъмни очи. — Дори тогава? Когато току-що сте бил освободен?

Робърт й се усмихна.

— Разбира се — каза той спокойно. — Кой друг съществува за мен освен владетелката на Англия, Елизабет?

Тя тихо си пое дъх.

— А след това бяхте принуден да си стоите кротко у дома?

— Не и аз. Когато започна войната, брат ми Хенри и аз постъпихме на служба като доброволци под командването на Филип срещу французите в Ниските земи. — Той се усмихна. — Видях ви, преди да отплавам. Помните ли?

Погледът й беше топъл.

— Разбира се. Бях там, за да се сбогувам с Филип и да подразня бедната Мери, и ето че се появихте вие, по-красив от който и да било авантюрист, потеглял някога на война: бяхте се навели и се усмихвахте надолу към мен от кралския кораб.

— Трябваше да намеря начин да се издигна отново — каза Робърт. — Трябваше да се махна от семейството на Ейми. — Направи пауза. — И от Ейми — призна той.

— Бяхте я разлюбили? — попита тя, стигайки най-после до онази част от разказа, която бе очаквала през цялото време.

Робърт се усмихна.

— Онова, което удовлетворява един неопитен младеж на шестнайсет години, не може да задържи един мъж, който е бил принуден да погледне отблизо този живот, да разбере кое му е наистина скъпо, и да започне отново от самото дъно. По времето, когато излязох от Тауър, бракът ми беше приключил. Унизителното отношение на мащехата й спрямо мен, докато тя стоеше и гледаше, само затвърди края. Лейди Робсарт ме докара до най-ниското възможно ниво на унижението. Не можах да простя на Ейми, че стоеше и гледаше това. Не можах да й простя, че не застана на моя страна. Щях да я обичам по-истински и по-силно, ако бяхме излезли от онази къща заедно и се бяхме изправили пред бедите и трудностите. Но тя си седеше на малкото столче до огнището и от време на време, когато вдигнеше поглед от ризите, които поръбваше, ми напомняше, че Бог ни заповядва да почитаме баща си и майка си, и че сме напълно зависими от фамилията Робсарт.

Той замлъкна насред изречението, с лице, потъмняло от спомена за гнева. Елизабет слушаше, прикривайки насладата си.

— И тъй… заминах да се бия в Ниските земи и мислех, че в тази война ще си създам име и ще натрупам състояние. — Той се изсмя кратко. — Това беше последният ми миг на суета — каза той. — Изгубих брат си, изгубих и по-голямата част от войската си, и изгубих Кале. Завърнах се у дома като един много смирен и унижен човек.

— А тя беше ли мила към вас?

— Именно тогава тя реши, че трябва да бъда водач на волски впряг — каза той горчиво. — Лейди Робсарт ми нареди да работя на полето.

— Не може да бъде!

— Искаше да ме види повален на колене. Онази нощ напуснах къщата и отсядах в двора или при приятели, готови да ме подслонят. Бракът ми беше приключил. В сърцето си бях свободен човек.

— Свободен човек? — попита тя с много тих глас. — Бихте се нарекъл „свободен човек“?

— Да — каза той твърдо. — Свободен съм отново да обичам, и този път няма да приема нищо, освен най-доброто. Няма да позволя монетата от обикновен метал да обезсили златото.

— Наистина — каза Елизабет, с внезапно хладен тон, отдръпвайки се бързо от опасната интимност. Обърна се и повика с жест придворната дама да пристъпи напред. — Сега ще взема шала — каза тя. — Можете да ни придружите.

Вървяха мълчаливо, докато Елизабет попиваше в съзнанието си онова, което й беше казал, отсявайки подкрепената с доказателства истина от ласкателствата. Не беше такава глупачка, че да вярва на думата на един женен мъж. До нея Дъдли премисляше онова, което бе казал, решително пренебрегвайки едно неловко чувство за нелоялност към Ейми, чиято любов — той знаеше това — беше по-предана и по-силна, отколкото той решаваше да опише. Разбира се, напълно бе отрекъл любовта, която още хранеше към нея.

Сесил, сър Франсис Нолис и младият чичо на кралицата, двайсет и тригодишният Томас Хауърд, херцог на Норфолк, бяха доближили глави и се съвещаваха в усамотената прозоречна ниша на приемната: зад тях безделничеха придворните на кралицата — бъбреха, заговорничеха, флиртуваха. Кралицата, седнала на трона си, разговаряше с испанския посланик на безупречен испански. Сесил, наострил едно ухо да долови всяка опасност от този кът, въпреки всичко слушаше много внимателно сър Франсис.

— Трябва да намерим начин да претърсваме всички, преди да се явят пред кралицата, дори придворните.

— Ще нанесем големи оскърбления — възпротиви се херцогът. — А и заплахата със сигурност идва от обикновените хора.

— Идва от всеки убеден папист — каза Сесил рязко. — Когато бъде обнародвано, изявлението на папата ще превърне кралицата в жертвен агнец, каквато не е била никога преди.

— Тя вече не може да се храни пред публика — каза замислено сър Франсис. — Ще трябва да отказваме на хората позволение да идват и да я гледат как се храни.

Сесил се поколеба. Достъпът до монарха, или дори до великите лордове в техните зали, беше част от естествения порядък, начинът, по който винаги се бяха правили нещата. Ако това бъдеше променено, то дворът щеше да даде съвсем ясен сигнал на хората, че вече им няма доверие, и че се оттегля зад заключени врати.

— Ще изглежда странно — каза той неохотно.

— И едва ли ще може да се появява вече на публични шествия — каза сър Франсис. — Как може да стане това?

Преди Сесил да успее да го спре, сър Франсис повика с жест Робърт Дъдли, който се извини на групата около себе си и се запъти към тях.

— Ако го включите в съвещанията ни, аз се махам — каза рязко херцогът и се обърна настрани.

— Защо? — попита сър Франсис. — Той по-добре от всеки от нас знае как може да се направи това.

— Той не знае нищо, освен собствената си амбиция, а вие ще се разкайвате за деня, в който сте го включили в каквото и да е — каза Томас Хауърд грубо и обърна гръб, когато Дъдли дойде при останалите.

— Добър ден, сър Уилям, сър Франсис.

— Каква му е болката на младия Хауърд? — попита сър Франсис, когато херцогът се промуши покрай друг мъж и се отдалечи.

— Мисля, че скърби за изгряването на моята малка звезда — каза развеселено Дъдли.

— Защо?

— Баща му мразеше моя — каза Дъдли. — Всъщност Томас Хауърд арестува баща ми, братята ми и мен и ни откара в Тауър. Не мисля, че е очаквал да изляза отново.

Сър Франсис кимна, попивайки чутото.

— Сигурно се страхувате, че ще повлияе на кралицата и ще я настрои срещу вас?

— По-добре ще е той да се бои, че аз ще й повлияя и ще я настроя срещу него — отвърна Дъдли. Усмихна се на Сесил. — Тя знае кои са приятелите й. Знае кои й останаха верни приятели през годините на бедите й.

— А сега бедите не са свършили — каза сър Франсис, като се насочи към настоящия въпрос. — Говорим за безопасността на кралицата, когато излиза от двореца. Сър Уилям има вести, че папата ще оправдае използването на сила срещу нея от страна на обикновените хора.

Дъдли се обърна със зашеметено изражение към по-възрастния мъж.

— Това не може да е вярно! Той никога не би направил такова нещо! Това е възмутително!

— Въпросът все още се обмисля — каза рязко Сесил. — И ще чуем потвърждението съвсем скоро. А после за него ще научат и хората.

— Не съм чул нищо за това — възкликна Робърт.

„О, нима?“ — Сесил прикри усмивката си.

— Въпреки това съм сигурен, че е така.

За миг Дъдли остана безмълвен, потресен от новината, но отбелязвайки си в същото време, че Сесил имаше шпионин в самия двор на епископа на Рим. Мрежата от разузнавачи и доносници на Сесил се разрастваше до впечатляващи пропорции.

— Това означава отхвърляне на естествения порядък — каза той. — Тя беше миропомазана от един от собствените му епископи. Той не може да го направи. Не може да насъска кучетата по свещена особа.

— Ще го направи — каза Сесил, подразнен от мудното мислене на младия човек. — Всъщност, вероятно вече го е направил. Това, което обмисляме, е как да попречим на някого да му се подчини.

— Казвах, че тя трябва да бъде държана далече от народа — обади се сър Франсис.

Бодър смях откъм трона накара и тримата да млъкнат рязко, да се обърнат и да се усмихнат към мястото, където кралицата размахваше закачливо ветрилото си и се смееше на посланика Фериа, който се бе изчервил — разкъсван между раздразнението и смеха. И тримата й се усмихнаха: тя беше неустоима в радостта си, в игривостта си, в сияйната си енергичност.

— Хората са най-голямата гаранция за безопасността й — бавно каза Дъдли.

Сесил поклати глава, но сър Франсис го възпря, като сложи длан върху ръкава му.

— Какво искате да кажете?

— Папата превръща това във въпрос, който зависи от обикновените хора, приканва ги да я нападнат, но той не познава тази кралица. Тя не бива да се крие от малцината мъже или жени, готови да й навредят; би трябвало да излезе и да привлече любовта на всички останали. Тя ще бъде в най-голяма безопасност, ако всеки мъж, жена или дете в тази страна са готови да заложат живота си за нея.

— И как ще постигнем това?

— Вие вече го знаете — рязко каза Дъдли на Сесил. — Видяхте го. По време на шествието за коронацията тя спечели всяко едно сърце в онази тълпа. Трябва да поемем риска да я изведем при хората и да знаем, че те ще бъдат онези, които ще я защитят. Всеки англичанин трябва да бъде страж на кралицата.

Сър Франсис кимна бавно.

— А ако се стигне до чуждестранна инвазия, те ще се бият за нея.

— Един сам човек с един-единствен кинжал е почти неудържим — каза Сесил мрачно. — Тя може да спечели на своя страна сто, но ако един е против нея, и той е този с ножа, тогава тя ще е мъртва, а вината ще бъде наша. — Той направи пауза. — Тогава тронът ще бъде наследен от кралица католичка, Англия ще се превърне в маша на интересите на Франция и с нас ще е свършено.

— Както казвате, такъв човек би бил неудържим — отвърна Робърт, без да личи, че е впечатлен от тази мрачна картина. — Но по вашия начин вие й давате двайсет стражи, може би трийсет. По моя начин аз й давам цяла Англия.

Сесил направи гримаса, когато чу романтичния език на по-младия мъж.

— Все пак ще има места, където не можем да допуснем хората — настоя сър Франсис. — Когато кралицата се храни, когато минава през коридорите до параклиса си. Хората са твърде много и напират твърде плътно.

— Това би трябвало да ограничим — съгласи се Робърт. — И можем да сервираме вечерята й, без тя да присъства.

Сесил си пое рязко дъх.

— Без тя да присъства? Каква би била целта на това?

— Хората идват да видят трона, сребърните съдове и великолепната церемония — каза безгрижно Робърт. — Така или иначе ще идват. При условие, че има добро зрелище, не е нужно да я виждат лично. По време на религиозните празници и другите празнични дни тя трябва да присъства, за да покаже, че е в добро здраве и с висок дух. Но през повечето време може да се храни насаме с приятелите си, в безопасност. Стига зрелището да е достатъчно внушително, тръбите да свирят и да се сервира великолепно като за владетел, то хората ще си тръгват с чувството, че са видели едно добро представление. Ще си отиват, знаейки, че страната е богата и сигурна. Това трябва да направим. Трябва да им предоставим зрелището на трона. Не е необходимо кралицата винаги да е лично там, стига всеки да може да почувства присъствието й.

— Да сервираме вечерята й пред празен трон? — запита озадачено Сесил.

— Да — отвърна Дъдли. — И защо не? Правено е преди. Когато младият крал Едуард беше болен, всяка вечер сервираха вечерята му в златни блюда пред празен трон и хората идваха да гледат и си отиваха удовлетворени. Баща ми нареди така. Предоставяхме им впечатляващо зрелище на великолепие и богатство. А когато все пак я виждат, тя трябва да бъде обичана, достижима, осезаема. Тя трябва да бъде кралица на народа.

Сесил поклати глава, но сър Франсис беше убеден.

— Ще говоря с нея за това — каза той, като хвърли поглед назад към трона. Испанският посланик се сбогуваше: тъкмо подаваше писмо, показно подпечатано с кралския герб на испанския император. Зорко наблюдавана от погледите на придворните, Елизабет пое писмото и — сякаш без да си дава сметка, че всички я наблюдават — го притисна към сърцето си.

— Мисля, ще се убедите, че Елизабет знае как да предостави добро зрелище — каза сухо Робърт. — Никога през живота си не е разочаровала никоя публика.

Икономът на Робърт Дъдли пристигна лично от Лондон, за да придружи Ейми за краткото пътуване до Бъри Сейнт Едмъндс, и да й донесе кесия злато, парче кадифе в топъл червен цвят за нова рокля, и любящите почитания на съпруга й.

Той доведе със себе си и дама, която да й прави компания: госпожа Елизабет Одингсел, овдовялата сестра на един от старите и верни приятели на Робърт Дъдли, която беше с Ейми в Грейвзенд, а после я беше придружила в Чичестър. Ейми се зарадва да види отново дребната, тъмнокоса, енергична жена.

— Наистина, как се подобрява благосъстоянието ви — отбеляза бодро госпожа Одингсел. — Когато научих от брат си, че сър Робърт е назначен за началник на конницата, си помислих, че е добре да ти пиша, но не исках да изглежда, че се мъча да се домогна до някакъв пост. Помислих си, че сега сигурно имате много приятели, които искат да се възползват от познанството си с вас.

— Предполагам, че милорд има много нови приятели — каза Ейми. — Но аз все още живея много уединено тук в провинцията.

— Разбира се, сигурно. — Госпожа Одингсел хвърли бърз поглед из малкото, мразовито помещение, което оформяше главната част на квадратната каменна къща. — Е, разбрах, че трябва да направим поредица от посещения. Това ще е приятно. Ще правим обиколка, също като кралицата.

— Да — каза Ейми тихо.

— О! И щях да забравя! — Госпожа Одингсел размота един топъл шал от врата си. — Изпратил ти е прекрасна малка черна кобила. Можеш да я наречеш, както пожелаеш. Това ще направи пътуването ни весело, нали?

Ейми изтича до прозореца и погледна навън в двора. Малък ескорт товареше няколкото й сандъка в една двуколка, а зад групата се виждаше миловидна черна кобила, която стоеше съвсем неподвижно.

— О! Толкова е хубава! — възкликна Ейми. За пръв път от възкачването на Елизабет на трона почувства как духът й се повдига.

— Изпраща ти и кесия злато, за да уредиш дълговете му тук, и да си купиш каквото ти харесва — каза госпожа Одингсел, като затършува в джоба на пелерината си и извади парите.

Ейми взе в ръка тежката кесия.

— За мен — каза тя. От години не беше държала толкова пари.

— За теб тежките времена приключиха — каза тихо госпожа Одингсел. — Слава на Бога. За всички ни настъпиха най-сетне добрите времена.

Ейми и госпожа Одингсел започнаха пътуването си малко след зазоряване в една студена зимна утрин. Прекъснаха пътуването си в Нюбърг, където си починаха две нощи, после продължиха. Пътуването беше спокойно, помрачено единствено от студа, от зимния мрак и състоянието на пътищата. Но Ейми се радваше на новата си кобила, а госпожа Одингсел поддържаше висок духа й, докато пътуваха по калните пътища и шляпаха през заледените локви.

Господин и госпожа Удс в Бъри Сейнт Едмъндс посрещнаха Ейми любезно и с видимо удоволствие. Увериха я, че е добре дошла да остане колкото поиска: сър Робърт беше споменал в писмото си, че тя ще бъде с тях до април.

— Изпратил ли е писмо за мен? — запита Ейми. Оживлението изчезна от лицето й, когато й отговориха отрицателно. Беше изпратил само кратка бележка, за да им съобщи да я очакват и да ги уведоми за продължителността на престоя й.

— Каза ли, че ще идва тук? — попита тя.

— Не — каза отново госпожа Удс, почувствала се смутена, когато по лицето на Ейми премина сянка. — Предполагам, че е много зает в двора — продължи тя, като се опитваше да подмине неловкия момент. — Съмнявам се, че още цели седмици няма да може да се прибере у дома.

Прищя й се да си прехапе езика от раздразнение заради собствената си непохватност, когато осъзна, че за тази млада жена и съпруга й нямаше дом. Върна се отново към добрите обноски на гостоприемна домакиня. Би ли искала Ейми да си почине след пътуването? Би ли искала да се измие? Веднага ли ще пожелае да вечеря?

Ейми каза рязко, че съжалява, че е много уморена, и ще отдъхне в стаята си. Тя излезе бързо от стаята, като остави госпожа Удс и госпожа Одингсел сами.

— Уморена е — каза госпожа Одингсел. — Боя се, че не се чувства много добре.

— Да изпратя ли да повикат нашия лекар от Кеймбридж? — предложи господин Удс. — Той е много добър, ще се съгласи да дойде веднага. Голям привърженик е на поставянето на вендузи, за да се успокоят четирите основни телесни течности на пациента. Тя е много бледа: дали не е от онези, при които преобладава водата, как мислите?

Елизабет Одингсел поклати глава:

— Тя страда от силно неразположение — каза тя.

Господин Удс помисли, че тя има предвид лошо храносмилане, и се канеше да предложи смес от нишесте и прясно мляко, но госпожа Удс, спомнила си как бе зърнала за миг Робърт Дъдли — тъмноок, възседнал черен кон по време на шествието за коронацията, яздещ зад кралицата, сякаш бе самият принц консорт, внезапно разбра.

Сесил, а не Дъдли бе онзи, който стоеше до кралицата след вечеря. Бяха й поднесли вечерята с цялото великолепие на традицията, утвърдена от Тюдорите — големи блюда, които се предаваха надолу из дългата трапезария на двореца Уайтхол, биваха проверени за отрова от специалния служител, и й се поднасяха от слугите, застанали на едно коляно. Трима от слугите, които сервираха храната, бяха нови и непохватни. Те бяха хора на Сесил, шпиони, внедрени на служба, за да я следят и пазят, като в същото време се учеха как да сервират, застанали на едно коляно.

Елизабет си вземаше по съвсем малко от всяко блюдо, а после изпращаше блюдата на фаворитите си, насядали из залата. Бдителни очи следяха къде се изпращат най-хубавите блюда, и когато едно блюдо със задушено еленово месо беше изпратено на Дъдли, се разнесоха няколко приглушени възражения. Шумният, радостен тътен от гласовете на бъбрещите придворни по време на вечеря изпълни голямата зала, слугите разчистиха масите, а после Сесил бе повикан с жест да се качи на издигнатия подиум и застана пред кралицата.

Елизабет даде знак на музикантите да засвирят: никой не можеше да чуе тихия им разговор.

— Някакви вести за наети убийци? — попита тя.

Сесил видя напрегнатото й изражение.

— В безопасност сте — каза той уверено и спокойно, макар да знаеше, че никога вече не би могъл да й каже искрено тези думи. — Пристанищата се наблюдават, пред портите ви има стражи. И мишка не може да влезе, без да разберем.

Тя успя да се усмихне слабо:

— Добре. Кажете им да стоят нащрек.

Той кимна.

— А колкото до Шотландия: прочетох бележката ви този следобед. Не можем да направим това, което предлагате — каза тя. — Не можем да подкрепим бунтовниците срещу една кралица: това означава да подкопаем установения закон. Трябва да изчакаме и да видим какво ще стане.

Бе точно както Сесил беше очаквал. Тя се ужасяваше до смърт да не допусне грешка. Сякаш беше живяла на ръба на катастрофата толкова дълго, че не можеше да събере сили да пристъпи нито напред, нито назад. И беше права да е предпазлива. Всяко решение в Англия имаше сто противници, всяка промяна имаше хиляда. Всичко, което застрашаваше благополучието на отделния човек, превръщаше този човек във враг; всичко, което бе в негова полза, го превръщаше в алчен, ненадежден съюзник. Тя беше кралица, току-що възкачила се на трона, и короната беше опасно нестабилна на главата й. Тя не се осмеляваше да обмисля нищо, което би могло да подкопае властта на кралиците.

Сесил внимаваше по лицето му да не проличи дори следа от тези мисли. Негово дълбоко вкоренено убеждение беше, че интелектът на една жена, дори така забележително добре образована като тази, не може да понесе бремето на твърде много информация, а темпераментът на една жена, особено тази, не е достатъчно силен за вземане на решения.

— Никога не бих могла да подкрепя бунт срещу една управляваща кралица — изтъкна тя.

Сесил тактично избегна да спомене годините, когато Елизабет беше център, а понякога — и подстрекателка — на дузина заговори срещу чистокръвната си, миропомазана полусестра.

— Много добре знам, че искате да подкрепим шотландските протестанти срещу регентката, кралица Мари дьо Гиз, но аз не мога да подкрепя бунтовници срещу властващ крал или кралица. Не мога да се намесвам в делата на друго кралство.

— Наистина, но френската принцеса е готова да се намеси във вашите — предупреди я той. — Вече е поставила хералдическите знаци на Англия в едната четвъртина на герба си, смята себе си за истинската престолонаследница на Англия, а половин Англия и по-голямата част от християнския свят ще кажат, че тя има това право. Ако нейният свекър, френският крал, реши да подкрепи претенциите й за вашия трон, французите могат да нахлуят в Англия още утре, а какъв по-удобен брод за влизане в страната от Шотландия и севера? Майка й, французойка, държи Шотландия за французите в качеството си на регент, френските войници вече се струпват на северната ви граница: какво правят там, ако не чакат да нахлуят? Тази битка е неизбежна. По-добре да се бием с френската армия в Шотландия, с шотландските протестанти на наша страна, отколкото да ги чакаме да се зададат с маршова стъпка по Големия северен път, когато не знаем кой може да се вдигне на оръжие на наша страна и кой може да се вдигне на тяхна страна.

Елизабет се сепна: появата на английските леопарди върху герба на дъщерята на Мари дьо Гиз бе оскърбление, което попадна право в изпълненото й с ревниво собственическо чувство сърце.

— Тя не се осмелява да предяви претенции за трона ми. Никой не би предпочел да се надигне в нейна защита, не би предпочел нея пред мен — каза тя дръзко. — Никой не би искал още една католичка на име Мери на трона.

— Стотици биха го поискали — каза обезкуражаващо Сесил. — Хиляди.

Това я възпря, както той бе предвидил, че ще стане. Видя как тя пребледня леко.

— Хората ме обичат — заяви Елизабет.

— Не всички.

Тя се засмя, но в гласа й нямаше истинска веселост:

— Нима искате да кажете, че имам повече приятели в Шотландия, отколкото в северна Англия?

— Да — каза той безцеремонно.

— Филип Испански ще остане мой съюзник, ако бъдем нападнати — заяви тя.

— Да, докато смята, че ще станете негова съпруга. Но можете ли още дълго да поддържате у него това убеждение? Невъзможно е наистина да смятате да се омъжите за него!

Елизабет се изкикоти като момиче и, без да си дава сметка, че се е издала, хвърли поглед през стаята към Робърт Дъдли, седнал между други двама красиви млади мъже. Без всякакво усилие той успяваше да ги засенчи. Отметна глава, разсмя се и щракна с пръсти да донесат още вино. Един слуга, усърдно пренебрегвайки други жадни участници в пиршеството, скочи да изпълни желанието му.

— Може да се омъжа за Филип — каза Елизабет. — А мога и да го накарам да чака.

— Важното — каза внимателно Сесил — е да си изберете съпруг и да ни дарите с наследник. Това е начинът да опазим страната от принцеса Мери. Ако имате силен съпруг до себе си и син в люлката, никой няма да иска друга кралица. Хората дори ще си затворят очите за религията в името на осигуряването на наследник.

— Не ми беше предложен никой, когото бих могла със сигурност да харесам за свой съпруг — каза тя, готвейки се да подхване любимата си, изключително дразнеща тема. — И се чувствам щастлива в сегашното си състояние на неомъжена жена.

— Вие сте кралицата — каза рязко Сесил. — А кралиците нямат право да избират безбрачието.

Робърт вдигна бокала си в наздравица за една от дамите на Елизабет, най-новата му любовница, приятелката й я смушка и тя му отправи престорена усмивка през стаята. Елизабет като че ли не забеляза нищо. Сесил знаеше, че нищо от станалото не й е убягнало.

— А Шотландия? — напомни й той.

— Рискът е много голям. Много е хубаво да кажем, че шотландските протестантски лордове могат да се вдигнат на бунт срещу Мари дьо Гиз, но какво ще стане, ако не го направят? Или ако го сторят и претърпят поражение? В какво положение се оказваме тогава — победени в една война, която сме предизвикали сами? Намесили се във вътрешните дела на една миропомазана кралица. Какво друго би означавало такава постъпка, ако не да се противопоставим на самата Божия воля? И да предизвикаме френско нашествие?

— Било то в Шотландия или в Англия, ние ще трябва да се изправим пред французите — предрече Сесил. — Или с испанците на наша страна, или без тях. Това, което ви съветвам, ваша светлост — не, това, което ви умолявам да разберете — е че ще трябва да се изправим лице в лице с французите и че би трябвало да го сторим в избрано от нас време и място, и със съюзници. Ако се бием сега, разполагаме с испанците като свои приятели. Ако допуснете да мине твърде дълго време, ще трябва да се сражавате сама. И тогава със сигурност ще загубите.

— Ще предизвикаме гнева на католиците в Англия, ако ни видят да се присъединяваме към протестантската кауза срещу една законна кралица католичка — изтъкна тя.

— Вие сте позната като принцеса на протестантите, това няма да ги изненада твърде, и не влошава положението ни. А мнозина от тях, дори да са отявлени католици, ще се радват да видят французите сериозно сразени. Много от тях са на първо място англичани, а след това — католици.

Елизабет се размърда раздразнено на трона си.

— Не искам да бъда известна като протестантската кралица — каза тя ядосано. — Нима не сме провели достатъчно разследвания на вярата на хората, че да се налага да преследваме отново душите им? Не могат ли хората просто да отдават почит на Бог както желаят, и да оставят другите също да изповядват вярата си? Трябва ли да търпя постоянното допитване на епископите до Камарата на общините за това, какво мисля, за това, какво би трябвало да мислят хората? Не може ли да им е достатъчно това, че възстановихме църквата и я превърнахме отново в онова, което беше тя по времето на баща ми, но без неговите наказания?

— Не — каза той искрено и добави: — Ваша светлост — когато тя го стрелна със суров поглед. — Отново и отново ще бъдете принуждавана да вземете страна. Църквата се нуждае от водачество, вие трябва да я ръководите или да я оставите на папата. Кое ще изберете?

Видя как погледът й се отклони: тя гледаше покрай него към Робърт Дъдли, който се беше надигнал от мястото си на масата и вървеше бавно през стаята към масата, където седяха придворните дами. Когато се приближи, всички се обърнаха към него, без видимо да бяха помръднали: главите на всички се завъртяха като цветя, търсещи слънцето: настоящата му фаворитка се изчерви в очакване.

— Ще помисля за това — каза тя рязко. Присви пръст към Робърт Дъдли и той плавно смени посоката, приближи се до подиума и се поклони.

— Ваша светлост — каза той любезно.

— Бих искала да танцувам.

— Бихте ли ми оказали тази чест? Копнеех да ви поканя, но не се осмелявах да прекъсна разговора ви, изглеждахте толкова сериозна.

— Въпросът беше не само сериозен, но и смешен — напомни й мрачно Сесил.

Елизабет кимна, но той видя, че беше изгубил вниманието й. Тя се надигна от мястото си: сега виждаше само Робърт. Сесил отстъпи встрани, тя го подмина и отиде в центъра на дансинга. Робърт й се поклони изящно като италианец, и взе ръката й. При докосването му в бузите на Елизабет нахлу лека руменина. Тя извърна глава от него.

Сесил наблюдаваше групата танцьори иззад гърба на двойката — Катерина и Франсис Нолис зад тях, сестрата на Робърт, лейди Мери Сидни, и партньора й, други придворни дами и господа, но никоя двойка не беше и наполовина така красива както кралицата и нейния фаворит. Сесил не можа да се сдържи и се усмихна на двамата — сияещи, подхождащи си, красиви хора. Елизабет долови благосклонния му поглед и му отправи дръзка усмивка. Сесил сведе глава. В края на краищата, тя беше млада жена, не само кралица, а за Англия беше добре да има весел кралски двор.

По-късно същата нощ, в притихналия дворец, под непрогледно черно небе, дворът спеше, но Сесил беше буден и нащрек. Беше метнал една роба върху ленената си нощна риза и беше седнал пред голямото си писалище, притиснал босите си крака до подплатения с кожа край на халата си, за да се предпази от зимната студенина на каменния под. Перото му дращеше по ръкописа, докато той съставяше списъка на кандидатите за ръката на кралицата, и предимствата и недостатъците на всеки брак. Сесил беше голям майстор на списъците: походът им надолу по листа съответстваше на подредения ход на мислите му.

„Съпрузи за кралицата

1. Крал Филип Испански — ще се нуждае от разрешение за брак от папата ще ни подкрепи срещу Франция и ще ни спаси от опасността, която представлява нахлуването на французите в Шотландия, но ще използва Англия във войните си (народът никога няма да го приеме втори път- може ли той изобщо да стане баща на дете) — тя бе привлечена от него преди, но може би е било просто от злоба, и само защото той беше женен за сестра й.

2. Ерцхерцог Карл — Хабсбург, но свободен да живее в Англия — Съюз с испанците — говори се, че е фанатично-религиозен, говори се, че е грозен, а тя не може да понася грозотата дори у мъжете.

3. Ерцхерцог Фердинанд — негов брат, следователно предимствата са същите, но се говори, че е приятен и с по-хубава външност — по-млад, следователно по-гъвкав и податлив на манипулиране? Тя никога няма да търпи господар, нито пък ние.

4. Принц Ерик Шведски — бракът би бил прекрасен за него и ще зарадва балтийските търговци, но няма да ни бъде от помощ в друго отношение. Ще превърне французите и испанците в наши заклети врагове и то само заради оскъдната полза от един слаб съюзник (протестантски, разбира се). А също и богат, което би ни помогнало много.

5. Граф Аран — втори наследник на шотландския престол след принцеса Мери; може да поведе испанската кампания от наше име — красив, протестант, беден (и следователно изпълнен с признателност към мен). Ако той победи французите в Шотландия, най-лошата опасност за нас ще изчезне, а един негов и на кралицата син най-после ще обедини кралствата. Една шотландско — английска монархия ще реши всичко…

6. Англичанин от неблагороден произход — тя е млада жена и рано или късно ще хареса някой, който се навърта постоянно около нея. Това би бил най-лошият избор: той ще облагодетелства собствените си приятели и роднини, ще разгневи други семейства, ще се стреми към власт, по-голяма от тази, за която е годен, разчитайки на познанията си за страната — катастрофа за мен…“

Сесил спря рязко и докосна устните си с перото.

„Невъзможно е, написа той. Не можем да позволим един сдобил се с прекомерна власт поданик да издигне собственото си семейство и да я настрои срещу мен и моите близки. Слава на бога, не Робт. Дъдли е вече женен, иначе щеше да крои планове да докара този флирт по-далече. Познавам него и неговите…“

Той седеше в нощната тишина на двореца. Отвън на куличката избуха кукумявка, която си търсеше другар. Сесил си помисли за спящата кралица и лицето му омекна и се отпусна в усмивка, нежна като на баща. После придърпа към себе си чист лист хартия и започна да пише:

„До граф Аран

Милорд,

В този напрегнат за Вашите дела миг приносителят на настоящото ще Ви предаде моите благопожелания и надеждите ми, че ще му позволите да ви съдейства да дойдете в Англия, където за дома ми и слугите ми ще е чест да бъдат на Ваше разположение…“

В личните си покои в двореца Уайтхол, Елизабет препрочиташе любовно писмо от Филип Испански — третото от поредица писма, които ставаха все по-пламенни с течение на кореспонденцията. Една от придворните й дами, лейди Бети, проточи врат да разчете думите наопаки, но не можа да разбере латинския текст, и безмълвно прокле слабото си образование.

— О, слушайте — ахна Елизабет. — Той казва, че от мисли за мен не може нито да яде, нито да спи.

— Тогава сигурно е станал ужасно кльощав — каза рязко Катерина Нолис. — Винаги е бил прекалено слаб: имаше крака като на гълъб.

Лейди Мери Сидни, сестрата на Робърт Дъдли, се изкикоти.

— Тихо! — сгълча ги строго Елизабет: тя винаги беше чувствителна относно положението на друг монарх. — Той е много изискан. И, във всеки случай, смея да кажа, че си хапва добре. Това е само поезия, Катерина. Казва го просто за да ми угоди.

— Само глупости — промърмори полугласно Катерина. — И при това — папистки глупости.

— Той казва, че се е борил със съвестта си, и се е борил с уважението си към моята вяра и моето възпитание, и че е сигурен, че можем някак да намерим начин, който позволява и на двама ни да продължим да изповядваме вярата си, и въпреки това да съберем сърцата си.

— Ще доведе дузина кардинали в свитата си — предрече Катерина. — И Инквизицията след тях. Той изобщо не храни привързаност и топли чувства към вас, това е само политика.

Елизабет вдигна очи.

— Катерина, той наистина изпитва обич към мен. Ти не беше тук, иначе щеше да я видиш сама. По онова време всички го отбелязваха, беше истински скандал. Убедена съм, че щяха да ме оставят в Тауър или под домашен арест до края на живота ми, ако той не се беше застъпил за мен срещу зложелателството на кралицата. Той настоя да се отнасят към мен като към принцеса и наследница… — Тя млъкна рязко и приглади златния брокат на роклята си. — И беше много нежен към мен. — Гласът й прие типичната си, нарцистична напевна интонация. Елизабет бе винаги готова да се влюби в себе си. — Той ми се възхищавате, честно казано: той ме обожаваше. Истински принц, истински крал, и отчаяно влюбен в мен. Докато сестра ми стоеше затворена в очакване да роди, ние прекарахме много време заедно и той беше…

— Няма що, прекрасен съпруг ще излезе от него — прекъсна я Катерина. — Щом е флиртувал с балдъзата си, докато съпругата му е очаквала дете.

— Тя не чакаше наистина дете — каза Елизабет надменно, измествайки темата. — Само си мислеше, че чака дете, защото беше толкова подута и болна…

— Толкова по-мило от негова страна тогава — тържествуващо каза Катерина. — Значи е флиртувал с балдъзата си, когато съпругата му е била болна и сломена заради нещо, което не е зависело от нея. Ваша светлост, напълно сериозно — не можете да се омъжите за него. Народът на Англия няма да приеме отново испанския крал, първия път тук го мразеха, ще бъдат разярени, ако се върне отново. Той опразни хазната, разби сърцето на сестра ви, не я дари със син, изгуби Кале, който дотогава бе наш, и прекара последните няколко месеца в изключително позорни любовни връзки с дамите в Брюксел.

— Не! — възкликна Елизабет: вниманието й на мига беше отклонено от любовното писмо. — Значи това има предвид той, когато казва, че нито яде, нито спи?

— Защото вечно дели постеля с дебелите бюргерски съпруги. Похотлив е като маймуна! — Катерина засия, когато чу неустоимия кикот на братовчедка си. — Със сигурност трябва да можете да се справите по-добре, отколкото да се задоволявате с огризките на сестра си! Не сте такава стара мома, че да се налага да се задоволявате със студено месо, с нечий бивш съпруг. Има по-добри възможности за избор.

— О! И ти кого би искала да приема? — попита Елизабет.

— Граф Аран — каза бързо Катерина. — Той е млад, протестант е, красив е, изключително обаятелен е — срещнах го за кратко и веднага се влюбих в него — и когато наследи престола, ще обедините Англия и Шотландия в едно кралство.

— Само ако Мари дьо Гиз ни направи услугата да падне мъртва, последвана от дъщеря си — изтъкна Елизабет. — А Мари дьо Гиз е в добро здраве и дъщеря й е по-млада от мен.

— И по-странни неща са се случвали, за да способстват да се изпълни Божията воля — каза уверено Катерина. — А ако регентката Мари остане жива, защо да не може един прекрасен протестантски наследник да я измести от трона й?

Елизабет се намръщи и хвърли поглед из стаята, за да види кой ги слуша.

— Достатъчно, Катерина, сватосването не ти приляга.

— Въпросът е както за сватосването, така и за безопасността на нашата нация и на вярата ни — каза Катерина, без да се разкайва за думите си. — Вие имате шанса да подсигурите Шотландия за сина си и да я спасите от Антихриста на папството, като се омъжите за красив млад мъж. На мен това ми звучи така, сякаш няма никакво решение за вземане. Кой не би искал граф Аран, който се сражава на страната на шотландските лордове за Божието царство на земята, и би донесъл на бъдещата си съпруга кралство Шотландия?

Катерина Нолис може и да беше сигурна в предпочитанието си към младия граф Аран, но в края на февруари в двора на Елизабет се появи друг кандидат за ръката й: австрийският посланик, граф Фон Хелфенщайн, представи кандидатурата на Хабсбургските ерцхерцози — Карл и Фердинанд.

— Вие сте като цвете, нападнато от пеперуди — усмихна се Робърт Дъдли, докато се разхождаха в студените градини на двореца Уайтхол, а двама от новите стражи на Елизабет ги следваха на дискретно разстояние.

— Наистина, сигурна съм, защото не правя нищо, за да ги привличам.

— Нищо ли? — попита я той, повдигнал едната си тъмна вежда.

Тя поспря за миг да надзърне към него изпод периферията на шапката си.

— Не предизвиквам внимание — заяви тя.

— Не и с начина, по който вървите?

— Определено, просто отивам от едно място на друго.

— Начинът, по който танцувате?

— Танцувам по италианската мода, както правят повечето дами.

— О, Елизабет!

— Не може да ме наричате Елизабет.

— Е, вие пък не може да ме лъжете.

— Що за правило е това?

— Правило, което е за ваше добро. Сега, да се върнем на въпроса. Привличате ухажори с начина, по който говорите.

— Длъжна съм да бъда любезна към дипломатите, които ме посещават.

— Вие сте нещо повече от любезна, вие сте…

— Каква? — каза тя, с глас, в който се долавяше сподавен кикот.

— Обещаваща.

— Ах, аз не обещавам нищо! — възкликна тя веднага. — Никога не обещавам.

— Именно — каза той. — Точно в това е хитростта ви. Тонът ви е обещаващ, но не обещавате нищо.

Тя се разсмя на глас, щастлива.

— Вярно е — призна. — Но, за да съм честна, скъпи Робин, аз трябва да играя тази игра, не става въпрос само за собственото ми удоволствие.

— Никога не бихте се омъжили за французин в името на безопасността на Англия?

— Никога не бих отхвърлила такъв — каза тя. — Всеки мой кандидат е съюзник за Англия. Това е повече като игра на шах, отколкото като ухажване.

— И никой мъж ли не кара сърцето ви да бие малко по-бързо? — попита той, във внезапен прилив на интимност.

Елизабет вдигна очи към него: погледът й беше прям, изражението й — лишено от кокетство, напълно честно.

— Нито един — каза тя простичко.

За миг той беше напълно потресен.

Тя се засмя тържествуващо.

— Хванах ви! — Тя посочи към него. — Ах, вие, суетно псе такова! А си мислехте, че вие сте ме хванали натясно!

Той улови ръката й и я поднесе към устните си.

— Мисля, че никога няма да ви хвана — каза. — Но ще бъда щастлив, ако прекарам живота си, опитвайки се да го направя.

Тя се опита да се засмее, но когато той се приближи, смехът заседна в гърлото й.

— Ах, Робърт…

— Елизабет?

Тя беше готова да отдръпне ръката си, но той я държеше здраво.

— Аз ще трябва да се омъжа за принц — каза тя с несигурен тон. — Това е игра, в която трябва да се види къде зарът ще падне най-добре, но не мога да управлявам сама и трябва да родя син, който да ме наследи.

— Трябва да се омъжите за човек, който може да служи на интересите ви, и да служи на интересите на страната — каза той спокойно. — И би било благоразумно, ако изберете мъж, с когото бихте искали да споделите легло.

Тя леко ахна от потрес:

— Твърде волнодумен сте, сър Робърт.

Увереността му не бе ни най-малко разклатена: той все още държеше ръката й в топлата си хватка.

— Твърде сигурен съм — каза той тихо. — Вие сте не само кралица, но и млада жена. Имате както корона, така и сърце. И би трябвало да изберете мъж, който да е добър както за страната ви, така и за желанията ви. Вие не сте жена, която трябва да има студено легло, Елизабет. Вие не сте жена, която може да се омъжи само по политически причини. Вие имате нужда от мъж, когото можете да обичате и на когото да се доверявате. Зная това. Познавам ви.

Бележки

[1] Сайън Хаус е построен на мястото на бенедиктинския женски манастир „Сион“, основан по времето на Хенри V. След опустошаването на манастирите по времето на Хенри VIII сградите и земите преминават във владение на Короната, впоследствие ги придобива лорд-протекторът херцог Съмърсет, който построява централната сграда на мястото на манастирската църква. След екзекуцията на херцог Съмърсет собственик на Сайън Хаус става лорд Дъдли. От 1594 година до наши дни е дом на херцозите на Нортъмбърланд. — Бел.ред. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Филипа Грегъри Любовникът на девицата (6)

Метаданни

Данни

Любовникът на девицата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Зимата на 1558–59

Филипа Грегъри
Любовникът на девицата (6)