Филипа Грегъри
Любовникът на девицата (11)

Пролетта на 1560

Робърт Дъдли дойде в Станфийлд Хол през март — лош месец за пътуване по зле поддържаните пътища — и пристигна премръзнал и намръщен.

Никой не го очакваше — не беше изпратил предупреждение, че ще идва — а Ейми, която неохотно даваше ухо на постоянните слухове, които твърдяха, че той и кралицата отново са неразделни, почти не очакваше някога да го види отново.

Щом конете влязоха с тропот в двора, лейди Робсарт дойде да я намери.

— Той е тук! — каза тя студено.

Ейми скочи на крака. В Станфийлд Хол това „той“ винаги означаваше само един човек.

— Милорд Робърт?

— Хората му разседлават конете си в двора.

Ейми потрепери, докато се изправяше. Ако се беше върнал при нея, след последната им раздяла, когато тя бе настояла, че винаги ще бъде негова съпруга, това можеше да означава само едно: че той е приключил с Елизабет и иска да се помири със съпругата си.

— Той е тук? — повтори тя, сякаш не можеше да го повярва.

Лейди Робсарт се усмихна иронично на доведената си дъщеря в споделения триумф на жените над мъжете.

— Изглежда, че ти спечели — каза тя. — Той е тук и изглежда много премръзнал и изпълнен със самосъжаление.

— Тогава трябва да влезе! — възкликна Ейми и се втурна към стълбите. — Кажете на готвачката, че той е тук, и съобщете в селото, че ще ни трябват две кокошки, а някой трябва да заколи една крава.

— А защо не и угоено теле?^[1] — измърмори под нос лейди Робсарт, но отиде да изпълни това, което беше поръчала доведената й дъщеря.

Ейми се втурна надолу по стълбите и отвори със замах входната врата. Робърт, изпоцапан от пътуването и уморен, изкачи няколкото ниски стъпала, и Ейми пристъпи в обятията му.

По стар навик той я притисна към себе си, а Ейми, почувствала как ръцете му я обгръщат и познатото докосване на ръката му върху талията й, а другата — на ключицата й, облегна глава на топлата му, лъхаща на пот шия, и разбра, че той най-сетне се беше върнал у дома при нея, и че въпреки всичко случило се, тя щеше да му прости така лесно, както прие целувката му.

— Влизай, сигурно си почти замръзнал — каза тя, като го придърпа в коридора. Хвърли няколко пъна в огъня и накара Робърт да седне в тежкия резбован стол на баща й. Лейди Робсарт влезе с горещ ейл и сладкиши от кухнята и направи реверанс на сър Робърт.

— Добър ден — каза тя с безразличие. — Изпратих хората ви да си намерят къде да спят в селото. Не можем да подслоним толкова много хора тук. На Ейми каза: — Хюз казва, че има добре опушено еленово месо, което може да ни даде.

— Не искам да ви затруднявам — каза Робърт вежливо, сякаш навремето не я беше наругал право в лицето.

— Как можеш да ни затрудниш? — запита Ейми. — Това е моят дом, винаги си добре дошъл тук. Тук винаги има място за теб.

Робърт не каза нищо при мисълта, че студената къща на лейди Робсарт може да бъде техен дом, а нейна светлост излезе намръщено от стаята да се погрижи за леглата и за пудинга.

— Толкова е хубаво да те видя. — Ейми сложи нов пън в пламъците. — Ще накарам камериерката си госпожа Пирто да ти извади бельото: ризата, която остави тук миналия път е като нова: закърпих я толкова внимателно, че бодовете не личат.

— Благодаря ти — каза той неловко. — Със сигурност госпожа Пирто би трябвало да се занимава с кърпенето, а не ти, нали?

— Обичам да кърпя сама дрехите ти — каза Ейми. — Искаш ли да се измиеш?

— По-късно — каза той.

— Само трябва да предупредя готвачката да стопли водата.

— Да, знам. Живял съм тук достатъчно дълго.

— Почти не си бил тук! И във всеки случай положението сега е много по-добро.

— Е, във всеки случай помня, че не можеш да получиш кана гореща вода, ако не я поискаш три седмици по-рано.

— Просто въпросът е там, че имаме малко огнище и…

— Знам — каза той уморено. — Помня всичко за малкото огнище.

Ейми млъкна. Не се осмеляваше да го попита за онова, което най-много искаше да узнае: колко време щеше да остане при нея. Докато той мълчаливо и замислено гледаше огъня, тя сложи върху пламъците нов пън и двамата загледаха как искрите излитат нагоре по тъмния комин.

— Как пътува?

— Добре.

— Кой кон доведе?

— Блайт, ловния ми кон — каза той, изненадан.

— Не доведе ли резервен кон?

— Не — каза той, едва чувайки въпроса.

— Да ти разопаковам ли багажа? — Тя се надигна. — Много ли е?

— Само едни дисаги.

Робърт не видя как посърна лицето й. Тя разбра веднага, че един кон и едни дисаги означаваха кратко гостуване.

— И Тамуорт сигурно вече е свършил тази работа.

— Значи не планираш да останеш дълго?

Той вдигна поглед.

— Не, не, съжалявам, трябваше да спомена. Положението е много тежко. Трябва да се върна в двора, само исках да те видя, Ейми, заради нещо важно.

— Да?

— Ще говорим утре — реши той. — Но имам нужда от помощта ти, Ейми. Ще ти разкажа за това по-късно.

Тя се изчерви при мисълта, че е дошъл при нея за помощ.

— Знаеш, че ще направя за теб всичко, което мога.

— Знам — каза той. — Радвам се за това.

Изправи се и протегна ръце към пламъците.

— Харесва ми, когато ме молиш за разни неща — каза тя свенливо. — Винаги е било така.

— Да — каза той.

— Студено ти е: да запаля ли огън в спалнята ни?

— Не, не — каза той. — Ще си сменя ризата и ще сляза долу веднага.

Усмивката освети лицето й като на момиче.

— И ще си направим такава хубава вечеря: семейството тук се изхранва само с овче месо, и вече ми е втръснало до дън душа от него!

 

 

Вечерята беше добра, с еленско печено, питка с пълнеж от овче месо, пилешки бульон и пудинги. В този сезон почти нямаше зеленчуци, но бащата на Ейми бе проявявал голям интерес към различните вина, и избата му още беше добра. Робърт, мислейки си, че ще има нужда от известна подкрепа, за да издържи вечерята с двете жени, и с дъщерята и зетя на лейди Робсарт, донесе четири бутилки и ги убеди да му помогнат да ги изпие.

Когато си легнаха малко след девет часа, жените бяха леко пияни и се кикотеха, и Робърт остана долу да допие чашата си в спокойно усамотение. Остави на Ейми много време да си легне, и се качи горе едва след като помисли, че вече е заспала.

Изхлузи дрехите си колкото можеше по-тихо, и ги сложи на раклата пред долната част на леглото. Ейми беше оставила една свещ да гори заради него, и на потрепващата златна светлина му се стори, че тя прилича на спящо дете. Почувства се изпълнен с нежност към нея, докато духваше свещта й и се вмъкваше в леглото, като внимаваше да не я докосва.

Полузаспала, тя се обърна към него и плъзна голия си крак между бедрата му. Той на мига се възбуди, но се измести малко от нея, като хвана здраво талията й с ръце и я отдалечи от себе си, но тя издаде тиха сънлива въздишка и сложи длан на гърдите му, а после я плъзна решително надолу по корема му да го погали.

— Ейми — прошепна той.

Не можеше да я види в тъмнината, но равномерното й дишане му подсказа, че макар да бе все още заспала, тя се движеше към него в съня си, галеше го, като се плъзгаше към него, а накрая се претърколи по гръб, така че да може да я вземе в състояние на възбудена сънливост, на което той, знаейки, че е глупак, не можеше да устои. Още докато се наслаждаваше на удоволствието, още докато чуваше вика й — нейния познат, задъхан, лек вик на наслада, когато се събуди и го откри проникнал в нея, — Робърт знаеше, че постъпва погрешно, че прави най-лошото, което можеше да направи — за себе си, за Ейми и за Елизабет.

 

 

На сутринта Ейми сияеше: уверена, жена, възвърнала си любовта, съпруга, възстановена на мястото си в света. Не му се наложи да се събужда, виждайки кротката й усмивка: докато той се обличаше, тя беше станала и беше в кухнята, разбуждайки готвачката да опече хляб за закуска, точно както той го обичаше. Беше донесла мед от собствения им кошер, донесе прясно масло от мандрата с печата на Станфийлд Хол върху бучката. От килера за месо беше донесла резен хубава шунка, взета назаем от някого в селото, а от снощи бяха останали няколко студени еленски котлети.

Седнала начело на добре подредената трапеза, Ейми наля малка чаша ейл на съпруга си и подпъхна една къдрица зад ухото си.

— Ще яздиш ли днес? — попита тя. — Мога да изпратя Джеб в конюшнята да нареди да оседлаят коня ти. Можем да яздим заедно, ако желаеш.

Той не можеше да повярва, че е забравила последната им езда заедно, но удоволствието, което беше изпитала през нощта, отново я беше превърнало в онази Ейми, която някога беше обичал, уверената малка господарка в своето кралство, любимото дете на сър Джон Робсарт.

— Да — каза той, като отлагаше момента, когато щеше да му се наложи да поговори искрено с нея. — Трябваше да донеса ловния си ястреб: скоро ще изям всички запаси на къщата.

— О, не — каза тя. — Защото семейство Картър вече изпратиха едно току–що отбито теле специално за теб, а сега, когато всички знаят, че си тук, почти ще бъдем затрупани от подаръци. Помислих си, че можем да ги поканим да дойдат за днес, ти винаги си ги намирал за приятни събеседници.

— Утре, може би — каза той малодушно. — Не днес.

— Добре — каза тя мило. — Но ще ти е трудно да изядеш сам това теле.

— Кажи, че ще изляза на езда след час — каза той, като се надигна рязко от масата. — И ще се радвам да дойдеш с мен.

— Може ли да отидем към Фличъм Хол? — попита тя. — Само за да ти припомня каква чудесна къща е? Знам, че каза, че е твърде далече от Лондон, но още не са намерили купувач.

Той трепна.

— Както желаеш — каза, избягвайки въпроса за къщата. — След час.

„И следователно ще избягвам да говоря с нея до вечеря“, упрекна се Робърт, като вземаше стъпалата по две наведнъж. „Защото никога повече няма да се опитам да говоря смислено с жена, докато яздя с нея. Но довечера, след вечеря, трябва да проведа този разговор. Не мога да легна с нея отново, превръщам себе си в измамник, а нея — в глупачка“. Той отвори с ритник вратата на личната стая на сър Джон, и се хвърли в стола на стареца. „Проклет да си“, обърна се към покойния си тъст. „Проклет да си, задето каза, че ще разбия сърцето й, и проклет да си, задето се оказа прав“.

 

 

Робърт изчака до след вечеря, когато лейди Робсарт ги остави сами, а Ейми се разположи срещу него от другата страна на малкото огнище.

— Съжалявам, че нямаме компания — отбеляза Ейми. — Сигурно е толкова скучно за теб, след двора. Бихме могли да поканим на гости семейство Ръшли, помниш ли ги? Ще дойдат утре, ако искаш да ги поканим.

— Ейми — каза той колебливо. — Трябва да те помоля за нещо.

Тя веднага вдигна глава, и му отправи сладка усмивка. Помисли си, че ще я помоли за прошка.

— Веднъж говорихме за развод — каза той тихо.

По лицето й премина сянка.

— Да — каза тя. — След онзи ден не съм имала и един щастлив миг. Не и до снощи.

Робърт направи гримаса.

— Съжалявам за това — каза той.

Тя го прекъсна.

— Знам — каза. — Знаех, че ще съжаляваш. И си мислех, че никога няма да мога да ти простя, но мога, Робърт, и ти прощавам. Станалото между нас е простено и забравено, и не е нужно да говорим за него никога повече.

„Сега е десет хиляди пъти по-трудно, защото бях похотлив глупак“, наруга се мислено Робърт. На глас каза:

— Ейми, ще ме помислиш за злодей, но не съм размислил.

Честните й, открити очи срещнаха неговите:

— Какво имаш предвид? — попита тя простичко.

— Трябва да те помоля за нещо — каза той. — Последния път, когато говорихме, ти възприемаше Елизабет като своя съперница, и аз разбирам чувствата ти. Но тя е кралица на Англия и ми оказа честта да ме обича.

Ейми се намръщи: не можеше да проумее какво искаше да я помоли той.

— Да, но ти каза, че си я оставил. А после дойде при мен… — тя млъкна насред изречението. — Струва ми се като истинско чудо, че дойде при мен, сякаш отново сме момче и момиче.

— Във война сме с Шотландия — продължи упорито Робърт. — В огромна опасност сме. Искам да й помогна, искам да спася страната си. Ейми, има вероятност французите да нахлуят в Англия.

Ейми кимна:

— Разбира се. Но…

— Да нахлуят — повтори той. — Да унищожат всички ни.

Тя кимна, но не можеше да я е грижа за французите, когато собственото й щастие се разстилаше пред нея.

— И затова искам да ме освободиш от брака ми с теб, за да мога да предложа себе си на кралицата като свободен мъж. Ерцхерцогът няма да й направи предложение за брак, а тя има нужда от съпруг. Искам да се оженя за нея.

Очите на Ейми се разшириха, сякаш не можеше да повярва на онова, което току-що беше чула. Той видя как ръката се стрелва към джоба й и забеляза как пръстите й се вкопчват в нещо, което беше там.

— Какво? — попита тя невярващо.

— Искам да ме освободиш от брака ми с теб. Трябва да се оженя за нея.

— Нима казваш, че искаш да се разведа с теб?

Той кимна.

— Да.

— Но миналата нощ…

— Миналата нощ беше грешка — каза той грубо и видя как руменината пламва в бузите й и сълзите изпълват очите й толкова бързо, сякаш й беше удрял плесници, докато й бяха запищели ушите.

— Грешка? — повтори тя.

— Не можах да ти устоя — каза той, като се опитваше да смекчи удара. — Трябваше да го направя. Обичам те, Ейми, винаги ще те обичам. Но съдбата, която ми беше предречена, се сбъдна. Джон Дий каза веднъж…

Тя поклати глава.

— Грешка? Да легнеш със собствената си съпруга? Нима не прошепна: „Обичам те?“ И това също ли беше грешка?

— Не съм казал това — отрече той бързо.

— Чух те да го казваш.

— Може да ти се струва, че си ме чула, но не съм го казал.

Тя стана от малкия си стол и се извърна от него към масата, която беше подредила за вечеря с такава радост. Сега всичко беше съсипано, останките от месото бяха дадени на слугите, отпадъците бяха хвърлени на прасетата.

— Веднъж ти ми разказа за сър Томас Грешам — каза тя без връзка с досегашния разговор. — Че според него най-лошото в сеченето на фалшиви монети било, че то принизява всичко, дори монетите с правилни пропорции на съдържание, и ги лишава от стойност.

— Да — каза той, без да разбира.

— Именно това направи тя — каза Ейми простичко. — Не съм изненадана, че една лира не струва една лира, че сме във война с Франция, че ерцхерцогът не желае да се ожени за нея. Тя принизи стойността на всичко, тя е фалшивата монета на кралството, и сведе всичко, дори почтената любов, дори един добър брак, започнат в любов, до стойността на фалшива монета.

— Ейми…

— Така че през нощта ти казваш: „Обичам те“, и всичко, което правиш, ми подсказва, че ме обичаш, а после през деня, още на следващия ден, ме молиш да те освободя.

— Ейми, моля те!

Тя спря веднага.

— Да, милорд?

— Каквото и да мислиш за нея, та е миропомазаната кралица на Англия, кралството е в опасност. Кралицата на Англия има нужда от мен и аз те моля да ме освободиш.

— Можеш да командваш армиите й — отбеляза тя.

Робърт кимна.

— Да, но има други, по-опитни войници.

— Можеш да я съветваш какво да прави, тя може да те назначи в Частния съвет.

— Аз вече я съветвам.

— Тогава какво повече можеш да направиш? И какво друго почтено желание може да имаш? — избухна тя.

Той стисна зъби.

— Искам да бъда до нея, ден и нощ. Искам да бъда неин съпруг и да съм с нея през цялото време. Искам да бъда заедно с нея на трона на Англия.

Напрегна се в очакване на сълзи и ярост, но за негова изненада тя го погледна със сухи очи и заговори много тихо:

— Робърт, знаеш ли, ако беше по силите ми, аз щях да ти дам дори и това. Обичам те толкова много и от толкова отдавна, че бих ти дала дори и това. Но то не е във властта ми. Нашият брак е Божие дело, ние застанахме заедно в църква и се заклехме, че няма да бъдем разделени. Не можем да бъдем разделени сега, само защото кралицата иска теб, и ти искаш нея.

— Други хора по света се развеждат! — възкликна той.

— Не зная как ще отговарят за това.

— Сам папата го позволява, казва, че няма да отговарят за това, не е грях.

— О, нима ще се обърнеш към папата? — запита тя с внезапен прилив на злоба. — Нима папата ще постанови, че нашият брак, нашият протестантски брак, е недействителен? Нима протестантската принцеса Елизабет отново ще превие коляно пред папата?

Той скочи от стола си и я погледна в лицето.

— Разбира се, че не!

— Тогава кой? — упорстваше тя. — Кентърбърийският архиепископ? Нейната пионка? Назначен въпреки собствените си опасения, единственият „пребоядисал се“ духовник в църквата, докато всичките й останали епископи са хвърлени в тъмница или са в изгнание, защото знаят, че тя няма право да застане начело на църквата?

— Не знам подробности — каза той навъсено. — Но с добра воля може да бъде направено.

— Сигурно ще го направи тя, нали? — предизвика го Ейми. — Двайсет и шест годишна жена, заслепена от собствената си похот, пожелала съпруга на друга жена и постановяваща, че нейното желание е Божия воля. Тя ще знае, че Бог иска този мъж да бъде свободен. — Тя си пое рязко дъх и нададе див, звънлив смях. — Това са глупости, съпруже. Ще станете за посмешище. Това е грях срещу Бога, грях срещу човека, и оскърбление към мен.

— Не е оскърбление. Ако баща ти беше жив…

Това беше най-лошото, което можеше да каже. Семейната гордост на Ейми избликна:

— Осмеляваш се да изричаш името му пред мен! Баща ми щеше да те нашиба с камшик дори само задето си помисляш подобно нещо. Щеше да те убие, задето ми казваш подобно нещо.

— Нямаше и с пръст да ме докосне! — заяви Робърт. — Нямаше да посмее.

— Той каза, че си надут самохвалко и че струвам колкото десет такива като теб — изсъска му тя. — И беше прав. Ти си надут самохвалко, а аз струвам колкото десетима като теб. И миналата нощ наистина каза, че ме обичаш: ти си лъжец.

Почти не я виждаше заради мъглата, която се надигна пред очите му заедно със заслепяващия гняв. Напрегнатият му глас излизаше накъсано, сякаш изтръгван насила от него:

— Ейми, никой мъж на света, оскърбил ме така, както го стори ти, не би оживял.

— Съпруже, кълна ти се, че хиляди ще те нарекат с по-лоши думи. Ще те наричат неин слуга, нейна играчка, дребен жребец от долно потекло, когото тя язди просто от похот.

— Ще ме нарекат крал на Англия! — изкрещя той.

Тя рязко се извъртя и го улови за яката на ленената риза, която му беше закърпила така внимателно, и в яростта си го разтърси.

— Никога! Ще трябва да ме убиеш, преди тя да може да те има.

Той отскубна ръцете й от врата си и грубо я отхвърли от себе си, обратно на стола.

— Ейми, никога няма да ти простя за това, ще ме превърнеш от свой съпруг и любим в твой враг.

Тя вдигна поглед към него, събра слюнка в устата си и го заплю. Изведнъж, заслепен от ярост, той се втурна към нея, но тя вдигна в миг малкото си краче и го ритна, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Знам това! — изкрещя му тя. — Какъв си глупак! Но какво значение има омразата ти, какво променя, когато лягаш като някаква свиня с нея, а после лягаш с мен, и казваш: „Обичам те“ и на двете ни?

— Никога не съм го казвал! — изкрещя той, напълно извън себе си от гняв.

Зад него, лейди Робсарт отвори широко вратата и застана мълчаливо, загледана в двамата.

— Вървете си! — изкрещя Ейми.

— Не, влезте — каза Робърт бързо, като се извърна от Ейми, попи слюнката по ризата си и дръпна яката си, която тя беше извила. — За бога, влезте. Лейди Робсарт, Ейми е разстроена, помогнете й да се прибере в стаята си. Аз ще преспя в стаята за гости и ще си тръгна утре на разсъмване.

— Не! — изпищя Ейми. — Ще дойдеш при мен, Робърт. Знаеш, че ще го сториш. Твоята похот, твоята мръсна похот, ще те събуди, и ти ще ме пожелаеш отново, и ще кажеш: „Обичам те. Обичам те“. Лъжец такъв. Проклет, проклет лъжец.

— Отведете я, за бога, преди да я убия — каза той на лейди Робсарт, шмугна се покрай нея и излезе от стаята, избягвайки ръцете на Ейми с извити пръсти, които посягаха да го сграбчат.

— Ще дойдеш при мен, или ще те убия — изпищя тя.

Робърт хукна нагоре по тесните дървени стълби, и се махна от съпругата си, преди тя да може да посрами и двама им с още постъпки или думи.

 

 

На сутринта Ейми беше твърде зле, за да го види. Лейди Робсарт, с глас, студен като лед, разказа за нощ, изпълнена с истеричен плач, и му каза, че Ейми станала в ранните часове на утринта, паднала на колене и се молела на Бог да я освободи от страданието, каквото представлявал животът й.

Свитата на Робърт чакаше отвън.

— Предполагам, ще узнаете за какво е всичко това — каза той кратко.

— Да — отвърна лейди Робсарт. — Предполагам.

— Разчитам на дискретността ви — каза той. — Кралицата ще бъде изключително оскърбена от каквито и да било клюки.

Очите й се стрелнаха към лицето му.

— Тогава не бива да дава на сплетниците такъв богат материал — каза тя рязко.

— Ейми трябва да прояви разум — каза той. — Трябва да се съгласи на развод. Не искам да я принуждавам. Не искам да я изпращам против волята й в манастир извън страната. Искам честно споразумение и добро уреждане на нещата за нея. Но тя трябва да се съгласи.

Видя потреса, изписал се на лицето й при неговата искреност.

— Ще си струва труда — каза той с копринен глас. — Ще остана ваш приятел, ако склоните да я посъветвате кое е в неин най-добър интерес. Говорих с вашия зет, Джон Апълярд, и той е съгласен с мен.

— Джон е съгласен? Зет ми смята, че тя би трябвало да ви даде развод?

— На същото мнение е и синът ви Артър.

Лейди Робсарт бе принудена да замълчи пред това доказателство за единодушието на мъжете.

— Не мога да кажа кое ще бъде в неин най-добър интерес в такъв случай — каза тя в слаб опит за съпротива.

— Точно това, което казах — заяви Робърт. — Точно което казваме ние, мъжете. Тя или ще се съгласи на развод с добро уреждане на нещата, или във всеки случай ще бъде разведена и изпратена извън страната, в манастир, без обезщетение. Тя няма друг избор.

— Не знам как баща й щеше да възприеме това. Тя плаче и си пожелава да умре.

— Съжалявам за това, но това няма да са първите пролети сълзи; нито, предполагам, последните — каза той мрачно и излезе през вратата, без да каже и дума повече.

 

 

Робърт Дъдли пристигна в покоите на кралицата в Уестминстър по време на импровизиран рецитал на току-що съчинената от някакъв мъж песен, и трябваше да стои безучастно отстрани, усмихвайки се любезно, докато мадригалът — с много тананикания от рода на „тра-ла-ла“ — свърши. Сър Уилям Сесил, който го наблюдаваше тихо от един ъгъл, беше развеселен от намръщеното изражение върху лицето на по-младия мъж, а после — изненадан, че дори когато се поклони на кралицата, изражението му не се разведри ни най-малко.

„Какво ли правят пък сега, та той изглежда толкова кисел, а тя — така загрижена за него?“ — Сесил почувства как сърцето му се свива от притеснение. „Какво ли планират сега?“

Веднага щом песента свърши, Елизабет подкани с кимване Робърт да влязат в една прозоречна ниша и двамата отстъпиха настрани, където наострилите слух придворни не можеха да ги чуят.

— Какво каза тя? — запита Елизабет, без нито дума за поздрав. — Съгласи ли се?

— Напълно обезумя — каза той простичко. — Каза, че по-скоро ще предпочете да умре, отколкото да се съгласи на развод. Оставих я, след като през нощта се бе поболяла от плач, молейки се да умре.

Ръката й се стрелна към бузата му: тя се спря, преди да го прегърне пред целия двор.

— О, бедният ми Робин.

— Заплю ме в лицето — каза той, и лицето му потъмня при спомена. — Посегна да ме ритне. Само дето не се сбихме.

— Не! — Въпреки сериозността на положението им, Елизабет не можа да не се развесели при мисълта как лейди Дъдли се бие като рибарска съпруга. — Полудяла ли е?

— По-лошо — каза той кратко. Хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не може да ги чуе. — Изпълнена е с предателски и еретични мисли. Ревността й към теб я е докарала до най-крайни идеи. Бог знае какво ще каже или направи.

— Значи ще трябва да я отпратим — каза Елизабет простичко.

Робърт сведе глава.

— Любов моя, това ще предизвика такъв скандал, че се съмнявам дали можем да го направим веднага. Не можеш да поемеш този риск. Тя ще се бори с мен, ще вдигне буря срещу мен, а аз имам много врагове, които ще я подкрепят.

Тя го погледна прямо: цялата страст на подновената им любов бе ясно изписана върху поруменялото й лице.

— Робърт, не мога да живея без теб. Не мога да управлявам Англия, без ти да си до мен. Точно сега лорд Грей влиза с моята армия в Шотландия, а английският флот, Бог да му е на помощ, се опитва да попречи на три пъти по-многобройни френски кораби да стигнат до замъка Лийт, където се е укрепила онази коварна жена. Аз се движа по ръба на острието, Робърт. Ейми е предателка, задето влошава още повече положението ми. Би трябвало просто да я арестуваме за измяна, да я затворим в Тауър, и можем да забравим за нея.

— Забрави я сега — каза той бързо: първото му желание беше да успокои разтревожената млада жена, която обичаше. — Забрави я. Ще остана в двора с теб. Ще бъда до теб нощ и ден. Ще бъдем съпруг и съпруга във всяко отношение, освен по име, а след като спечелим в Шотландия, когато страната е в безопасност и в нея цари мир, ще се справим с Ейми и ще се оженим.

Тя кимна.

— Нали няма да я видиш отново?

В ума му внезапно изникна неканен спомен за ръката на Ейми, която го милваше, и как тя сънено се протягаше под него; за това как ръката й бе галила гърба му и за собствените му прошепнати думи в тъмнината, които може би бяха: „О, обичам те“, изречени от желание, а не от чиста пресметливост.

— Няма да я видя — увери я той. — Аз съм твой, Елизабет, от сърце и душа.

Елизабет се усмихна, а Дъдли се опита да й се усмихне успокоително в отговор, но за миг това, което видя, беше съненото, изпълнено със страст лице на Ейми.

— Тя е глупачка — каза рязко Елизабет. — Трябваше да види мащехата ми Ана Клев, когато баща ми й поиска развод. Първата й мисъл беше да изпълни искането му, а втората — да получи разумно обезщетение за себе си. Ейми е глупачка, и при това — злобна глупачка — щом се опитва да застане на пътя ни. И е два пъти глупачка, щом не е поискала от теб изгодно споразумение.

— Да — съгласи се той, мислейки си, че Ана Клев не се бе омъжила по любов, и не бе копняла за съпруга си всяка нощ в продължение на единайсет години, нито беше лежала в обятията му, любейки се страстно с него в нощта, преди той да я помоли да го освободи.

 

 

Дворът чакаше вести за чичото на кралицата, Томас Хауърд, който беше отпратен заради удобството на влюбените, но сега беше ключова фигура на несигурната граница. Той трябваше да проведе преговори и да подпише съюз с шотландските лордове в главната си квартира в Нюкасъл, но те чакаха ли, чакаха, а не получаваха никакви вести от него.

— Какво го задържа толкова дълго? — обърна се настоятелно Елизабет към Сесил. — Нима ще се опита да ме изиграе? Може би заради сър Робърт?

— Никога — уверено отхвърли предположението й Сесил. — Тези неща отнемат време.

— Нямаме време — процеди тя. — Благодарение на вас се втурнахме прибързано във война и не сме подготвени.

Предполагаше се, че английската армия, водена от лорд Грей, трябва да се събере в Нюкасъл до януари, и да е влязла в Шотландия до края на месеца. Но януари беше дошъл и отминал, а армията не се бе и помръднала от казармите си.

— Защо му отнема толкова време? — настоя Елизабет пред Сесил. — Не му ли казахте, че трябва да потегли веднага към Единбург?

— Да — каза Сесил. — Той знае какво трябва да прави.

— Тогава защо не го прави? — изкрещя тя в безсилния си гняв. — Защо никой не настъпва; или, ако не могат, защо не отстъпват? Защо трябва да чакаме безкрайно, и да чувам единствено оправдания?

Тя търкаше ноктите си, като избутваше кожичките назад от ноктите в нервна пародия на всекидневния си маникюр. Сесил възпря порива си да хване ръцете й.

— Новините ще пристигнат — каза той уверено. — Трябва да бъдем търпеливи. Те имат заповед да не отстъпват.

— Трябва да обявим приятелското си отношение към французите — реши тя.

Сесил хвърли поглед към Дъдли.

— Ние сме във война с французите — напомни й той.

— Трябва да напишем изявление, че ако техните войници си отидат у дома, няма да имаме причини за спор с Франция — каза Елизабет: пръстите й се движеха трескаво. — Тогава те ще знаят, че сме готови за мир, дори и на този последен етап.

Дъдли пристъпи напред.

— Е то това е отлична идея — каза той успокоително. — Напишете го. Никой не може да изложи аргумент така убедително като вас.

„Аргумент, в който неподправено си противоречи сама“, помисли си Сесил, и от усмивката, която Дъдли бързо му хвърли, видя, че Дъдли също го знаеше.

— Кога имам време да пиша? — настоя Елизабет. — Толкова съм нервна, че не мога дори да мисля.

— Следобед — каза й Дъдли успокоително. — Никой не умее да пише като вас.

„Той я успокоява така, сякаш е някоя от неговите кобилки, докарани от Северна Африка“, помисли си удивено Сесил. „Успява да се справи с нея по начин, по който никой друг не може“.

— Вие ще го съчините, а аз ще го напиша под ваша диктовка — каза Робърт. — Ще бъда ваш писар. И ще го обнародваме, така че всички да знаят, че не вие сте предизвикали войната. Ако се стигне до война, те ще знаят, че вашите намерения винаги са били мирни. Ще покажете, че всичко е по вина на французите.

— Да — каза тя, окуражена. — И може би така ще избегнем войната.

— Може би — увериха я мъжете.

 

 

Единствената добра новина, която пристигна през март, беше, че френските приготовления за война са осуетени от бунт на френските протестанти срещу френската кралска фамилия.

— Това изобщо не ни помага — предрече нещастно Елизабет. — Сега Филип Испански ще се обърне срещу всички протестанти, ще изпадне в ужас, че бунтът ще се разпространи, и ще откаже да бъде мой приятел.

Но Филип беше твърде хитър, за да направи каквото и да е, което би помогнало на французите в Европа. Вместо това предложи да посредничи между французите и англичаните, и сеньор Де Глахон пристигна с голяма показност, за да се срещне с Елизабет през април.

— Кажете му, че съм болна — прошепна тя на Сесил, като измерваше изпитателно с поглед влиятелния испански дипломат през една пролука във вратата, водеща от личните й покои към залата за аудиенции. — За известно време му отказвайте достъп до мен. Не мога да понеса да го виждам, наистина не мога, а ръцете ми кървят.

Сесил успя да забави испанския дон в продължение на няколко дни, докато от Шотландия пристигна вестта, че лорд Грей най-сетне бе пресякъл границата с английската армия. Войниците на Англия настъпваха на шотландска земя. Вече не можеше да се отрече: двете страни най-сетне бяха във война.

Ноктите на Елизабет бяха безупречно оформени, но устните — нахапани и възпалени, когато тя най-сетне прие испанския посланик.

— Те ще ни принудят да сключим мир — прошепна тя на Сесил след срещата. — Той почти ме заплаши. Предупреди ме, че ако не можем да се помирим с французите, Филип Испански ще изпрати армиите си и със сила ще ни наложи мир.

Сесил изглеждаше потресен.

— Как е могъл да направи подобно нещо? Този спор не го засяга.

— Той разполага с нужната власт — каза тя гневно. — Вие сте виновен, че го насърчихте да даде подкрепата си. Сега той смята, че това е негова работа, смята, че има право да влезе в Шотландия. А ако и Франция, и Испания имат армии в Шотландия, какво ще стане с нас? Който спечели, ще окупира Шотландия завинаги, и скоро ще насочи поглед към границата и ще поиска да дойде на юг. Сега сме оставени на милостта както на Франция, така и на Испания: как можахте да направите това?

— Е, намерението ми не беше такова — каза той иронично. — Филип смята ли, че може да наложи мир както на Франция, така и на нас?

— Ако успее да ги принуди да се съгласят, тогава това може да се окаже нашият изход — каза Елизабет, с малко повече надежда в гласа. — Той ми обеща, че ако сключим примирие с него, ще си получим обратно Кале.

— Той лъже — каза Сесил простичко. — Ако искате Кале, ще трябва да се борите за него. Ако искате да попречите на французите да влязат в Шотландия, ще трябва да се сражавате с тях. Трябва да попречим на испанците да влязат там. Трябва да се изправим срещу двете най-велики страни в християнския свят и да защитим суверенитета си. Трябва да бъдете смела, Елизабет.

Той винаги я наричаше с титлата й. Това, че тя не го укори, показваше колко силно бе изплашена.

— Спирит, не съм смела. Толкова се страхувам — прошепна тя.

— Всички се страхуват — увери я той. — Вие, аз, вероятно дори господин Де Глахон. Не мислите ли, че Мари дьо Гиз, която лежи болна в замъка Лийт, също се страхува? Не мислите ли, че французите се страхуват, след като протестантите се надигат на бунт срещу тях в сърцето на самата Франция? Не мислите ли, че Мери, кралицата на шотландците, се страхува, като вижда как бесят стотици френски бунтовници пред очите й?

— Никой не е така сам, както аз! — нахвърли му се Елизабет. — Никой освен мен не се изправя пред двама врагове на прага си! Само на мен ми се налага да се изправя срещу Филип и да посрещна французите без съпруг, без баща, и без никаква помощ!

— Да — съгласи се той съчувствено. — Наистина имате да играете самотна и трудна роля. Но трябва да я изиграете. Трябва да се преструвате, че изпитвате увереност, дори когато се страхувате, дори когато се чувствате най-самотна.

— Готов сте да ме превърнете в един от актьорите в новата трупа на сър Робърт — каза тя.

— Бих предпочел да ви видя като един от актьорите на Англия — отвърна той. — Бих предпочел да ви видя да изпълнявате ролята на велика кралица. — „И по-скоро бих умрял, отколкото да поверя на Дъдли написването на тази роля.“, добави той мислено.

 

 

Пролетта дойде в Станфийлд Хол, и Лизи Одингсел пристигна, за да придружи Ейми по време на пътуването й, но от сър Робърт не идваше вест къде трябва да отиде съпругата му през този сезон.

— Да му пиша ли? — обърна се Лизи Одингсел към Ейми.

Ейми лежеше на един диван: с бледа като хартия кожа, с помътнял поглед, слаба като изоставено дете. Тя поклати глава, сякаш говоренето й костваше твърде голямо усилие.

— За него вече няма значение къде съм.

— Въпросът е там, че по това време миналата година отидохме в Бъри Сейнт Едмъндс, а после — в Камбъруел — отбеляза Лизи.

Ейми сви слабите си рамене:

— Изглежда, че тази година няма да бъде така.

— Не можеш да стоиш тук през цялата година.

— Защо не? Живях тук в моминските си години.

— Не е подобаващо — каза Лизи. — Ти си негова съпруга, а това е малък дом, тук няма весела компания, добра храна, музика или танци, няма хора, с които да общуваш. Не можеш да живееш като фермерска съпруга, когато си съпруга на един от най-изтъкнатите мъже в страната. Хората ще говорят.

Ейми се надигна на лакът.

— Мили боже, знаеш така добре, както и аз, че хората говорят далеч по-лоши неща от това, че не предлагам добра трапеза.

— Сега говорят само за войната срещу французите в Шотландия — излъга Лизи.

Ейми поклати глава, облегна се назад и затвори очи.

— Не съм глуха — отбеляза тя. — Казват, че съпругът ми и кралицата ще се оженят, преди да изтече една година.

— И какво ще правиш? — осведоми се внимателно Лизи. — Ако той настоява? Ако те напусне? Съжалявам, Ейми, но е редно да помислиш от какво ще имаш нужда. Ти си млада жена, и…

— Той не може да ме зареже — каза Ейми тихо. — Аз съм негова съпруга. Ще бъда негова съпруга до деня на смъртта си. Не мога да го избегна. Бог ни свърза, само Бог може да ни раздели. Той може да ме отпрати, може дори да се ожени за нея, но в такъв случай е двуженец, а тя — блудница в очите на всички. Не мога да направя нищо, освен да бъда негова съпруга до смъртта си.

— Ейми — промълви Лизи. — Със сигурност…

— Дай боже смъртта ми да дойде скоро и да освободи всички ни от тези страдания — каза Ейми с едва доловимия си глас. — Защото за мен това е по-лошо от смъртта. Да знам, че той ме е обичал и се е отвърнал от мен, да знам, че иска да съм далече, да не го видя никога повече. Да знам, всяка сутрин, когато се събуждам, всяка нощ, когато заспивам, че той е с нея, че избира да бъде с нея, вместо да бъде с мен. Това ме разяжда като язва, Лизи. Струва ми се, че мога да умра от това. Тази печал е като смърт. Бих предпочела смъртта.

— Трябва да се примириш — каза Лизи Одингсел, без да вярва твърде в тази панацея.

— Примирих се с разбитото сърце — каза Ейми. — Примирих се с това, че ще имам живот, изпълнен със самота. Никой не може да иска повече от мен.

Лизи се изправи и обърна един пън върху огъня. Коминът пушеше и стаята вечно беше изпълнена с лека мъгла, която щипеше очите. Лизи въздъхна при мисълта за това колко неудобна бе фермата, и за твърдата увереност на покойния сър Джон, че онова, което той беше създал, е достатъчно добро за всички останали.

— Ще пиша на брат си — каза тя твърдо. — Те винаги се радват да те видят. Можем поне да отидем в Денчуърт.

 

 

„Дворецът Уестминстър,

14 март 1560

Уилям Сесил, до командира на кралската гвардия

Сър,

1. Беше доведено до знанието ми, че французите са замислили заговор срещу живота на кралицата и на благородния господин сър Робърт Дъдли. Уведомен съм, че заговорниците са решени единият или другият да бъде убит, като вярват, не това ще им даде предимство във войната в Шотландия.

2. С настоящото ви уведомявам за тази нова заплаха и ви нареждам да удвоите броя на стражите на кралицата и да им заповядате да бъдат нащрек по всяко време.

Бъдете нащрек също за всеки, който заговаря или следва благородния сър Робърт, и за всеки, който се навърта около покоите му или конюшните.

Бог да пази кралицата.“

Сър Франсис Нолис и сър Никълъс Бейкън отидоха Да намерят Уилям Сесил.

— За бога, нямат ли край тези заплахи?

— Очевидно не — каза Сесил тихо.

Сър Робърт Дъдли дойде при тях.

— Какво има?

— Още смъртни заплахи срещу кралицата — каза му сър Франсис. — И срещу вас.

— Мен?

— Този път от французите.

— Защо французите ще искат да ме убият? — попита Дъдли, потресен.

— Смятат, че кралицата ще се разстрои от смъртта ви — каза тактично сър Никълъс Бейкън, когато никой друг не отговори.

Сър Робърт се извърна бързо и раздразнено.

— Нима няма да направим нищо, докато нейно величество е заплашвана от всички страни? Когато французите я заплашват, когато сам папата я заплашва? Когато англичани заговорничат срещу нея? Не можем ли да се изправим срещу този терор и да го унищожим?

— Естеството на терора се състои в това, че не се знае напълно какво представлява или какво може да предизвика — отбеляза Сесил. — Можем да я предпазим, но само до някакъв момент. Освен ако не я заключим в стая с желязна врата, не можем да я предпазим от опасност. Назначил съм човек, който опитва всичката й храна. Поставил съм пазачи на всяка врата, под всеки прозорец. Никой не влиза в двора, без някой да гарантира за него, и въпреки това през ден научавам за нов заговор, за нов план за убийство срещу нея.

— Дали на французите би им се понравило, ако убием младата кралица Мери? — запита сър Робърт.

Уилям Сесил се спогледа с другия по-опитен мъж, сър Франсис.

— Не можем да се доберем до нея — призна той. — Възложих на Трокмортън да огледа френския двор, когато беше в Париж. Не може да се направи, без да разберат, че сме били ние.

— И това ли е единственото ви възражение? — наежи се Робърт.

— Да — каза Сесил с копринен гласец. — На теория нямам възражения срещу платеното убийство като държавнически акт. То може да спаси живота на много хора и да бъде гаранция за сигурността на други.

— Аз съм напълно и изцяло против това — каза Дъдли възмутено. — То е забранено от Бог, и противоречи на създадената от човека справедливост.

— Да, но този, когото искат да убият, сте вие, така че е нормално да разсъждавате така — каза сър Никълъс без особено съчувствие. — Волът рядко споделя възгледите на касапина, а вие… вие сте осъден, приятелю.

 

 

Ейми и Лизи Одингсел, съпроводени от Томас Блаунт, с яздещи пред и зад тях мъже в ливреята на рода Дъдли, пристигнаха мълчаливо пред къщата на семейство Хайд. Децата, които следяха за пристигането им, както обикновено, затичаха по алеята към тях, а след това се поколебаха, когато леля им ги поздрави само с печална усмивка, а любимата им гостенка, хубавата лейди Дъдли, сякаш изобщо не ги забеляза.

Алис Хайд, излязла забързано навън да поздрави зълва си и знатната си приятелка за миг изпита чувството, че върху къщата им бе паднала сянка, и неволно потръпна леко, сякаш априлското слънце изведнъж беше станало леденостудено.

— Сестро! Лейди Дъдли, с голяма радост ви приветствам с добре дошли.

И двете жени обърнаха към нея лица, пребледнели от изтощение.

— О, Лизи! — възкликна Алис, потресена от умората, изписана на лицето й, а после отиде да помогне на зълва си Да слезе от седлото, докато съпругът й излизаше и помагаше на лейди Дъдли да слезе от коня си.

— Може ли да отида в стаята си? — прошепна Ейми на Уилям Хайд.

— Разбира се — каза той вежливо. — Аз лично ще ви заведа, и ще ви запаля огън. Ще изпиете ли чаша бренди, за да ви затопли и да придаде отново малко розовина на тези хубави страни?

Помисли си, че тя го гледа, сякаш говореше с нея на чужд език.

— Не съм болна — каза тя рязко. — Който и да ви е казал, че съм болна, лъже.

— Така ли? Радвам се да го чуя. Изглеждате малко уморена от пътуването си, това е всичко — каза той успокоително, като я въведе в коридора, а после — нагоре по стълбите до най-хубавата спалня за гости. — А да очакваме ли сър Робърт тук тази пролет?

Ейми спря за миг при вратата на стаята си.

— Не — каза тя много тихо. — Не очаквам да видя съпруга си през този сезон. Изобщо не го очаквам.

— О — каза Уилям Хайд, без да разбира нищо.

Тогава тя се обърна и протегна към него двете си ръце.

— Но той е мой съпруг — каза, почти умолително. — Това няма да се промени никога.

Объркан, той заразтрива студените й ръце.

— Разбира се, че е — каза й успокоително, като си помисли, че тя говори наслуки, като луда. — И при това — много добър съпруг, сигурен съм.

По някакъв начин беше казал каквото трябва. Сладката усмивка на обичаното момиче Ейми внезапно освети мрачното лице на изоставената съпруга Ейми.

— Да, такъв е — каза тя. — Толкова се радвам, че ти също виждаш това, скъпи Уилям. Той ми е добър съпруг и затова трябва скоро да се прибере вкъщи при мен.

 

 

— Мили боже, какво са й сторили? — запита Уилям Хайд сестра си, Лизи Одингсел, когато тримата бяха насядали около масата за вечеря, след като покривките бяха прибрани, а вратата — старателно затворена, за да не ги виждат и чуват любопитните слуги. — Тя изглежда полумъртва.

— Стана така, както ти предрече — каза кратко Лизи. — Точно както каза, когато ти беше толкова весело да мислиш какво ще се случи, ако твоят господар се ожени за кралицата. Той направи това, което ти смяташе, че може да направи. Той я отхвърли и ще се ожени за кралицата. Каза й го в лицето.

Уилям Хайд посрещна тази вест с продължително, приглушено подсвиркване. Алис беше напълно онемяла.

— И кралицата е предложила това? Смята, че може да накара Камарата на лордовете и Камарата на общините на Англия да прокарат такъв указ?

Лизи сви рамене.

— Той говори така, сякаш единственото препятствие на пътя им е липсата на съгласие от страна на Ейми. Говори така, сякаш той и кралицата са постигнали пълно съгласие и избират имена за първородното си дете.

— Той ще бъде консорт. Тя може дори да му даде кралска титла — заразмишлява Уилям Хайд. — И той няма да забрави услугите, които сме му правили, и добротата, която сме показали към него.

— А тя? — попита ожесточено Лизи, като кимна с глава към стаята над тях. — Когато той бъде коронован и ние се озовем в Уестминстърското абатство, надавайки приветствени възгласи? Къде мислиш, че ще бъде тя тогава?

Уилям Хайд поклати глава:

— Може би ще живее тихо в провинцията? В старата къща на баща си? В къщата на стария Симпсън, за която си мечтаеше тук?

— Това ще я убие — предрече Алис. — Тя никога няма да преживее загубата му.

— Така мисля и аз — каза Лизи. — А най-лошото от всичко е, че според мен в сърцето си той знае това. И съм сигурна, че тази кралица — дяволица също го знае.

— Тихо! — каза настойчиво Уилям. — Дори зад затворени врати, Лизи!

— През целия си живот Ейми е била измъчвана от неговата амбиция — изсъска Лизи. — Цял живот го е обичала и чакала, по цели дълги, безсънни нощи се е молила за неговата безопасност. А сега, в мига, когато постига своето благополучие, той й казва, че ще я захвърли, че обича друга жена, и че тази друга жена има такава власт, че може да хвърли една венчана в истински законен брак съпруга на кучетата. Как мислиш, докъде ще я доведе това? Видя я. Не прилича ли на жена, която върви към гроба?

— Болна ли е? — попита Уилям Хайд, практичен и разсъдлив мъж. — Наистина ли има този израстък в гърдите, за който всички твърдят, че я убива?

— Поболяла се е до смърт от сърдечна мъка — каза Лизи. — Това е цялата болка в гърдите й. И той може и да не разбира това, но съм убедена, че кралицата го разбира. Тя знае, че ако си играе на котка и мишка с Ейми Дъдли достатъчно дълго, здравето й просто ще рухне, тя ще бъде прикована към леглото и ще умре. Ако първо не се самоубие.

— Никога! Това е смъртен грях! — възкликна Алис.

— Англия се превърна в греховна страна — каза Лизи мрачно. — Кое е по-лошо? Жена, която се хвърля с главата напред по стълбите, или кралица, която приема в леглото си женен мъж и двамата обричат вярната съпруга на смърт?

 

 

Сесил писа шифровано на стария си приятел Томас Грешам в Антверпен.

„1. Получих бележката ти за испанските военни кораби: вероятно се въоръжават, за да нахлуят в Шотландия. Голямата численост, която отбелязваш, сигурно сочи, че се готвят да нахлуят и в Англия.

2. Те смятат да нахлуят в Шотландия под претекст, че искат да наложат мир. Предполагам, че сега осъществяват този план на практика.

3. Когато получиш това, моля, уведоми доверениците, клиентите и приятелите си, че испанците всеки момент могат да нахлуят в Шотландия, че това ще ги въвлече във война с французите, с шотландците и със самите нас, и ги предупреди най-недвусмислено, че цялата английска търговия ще напусне Антверпен в полза на Франция. Пазарът на платове ще напусне завинаги Испанска Нидерландия, и загубата ще бъде неизчислима.

4. Ако можеш да създадеш пълна паника в областта на търговията и сред хората, от които тя зависи с тази новина, ще ти бъда много задължен. Ако бедните хора си набият в главите, че ще умрат от глад поради прекъсването на търговията с Англия, и се разбунтуват срещу испанските си господари, ще бъде още по-добре. Ако испанците могат да бъдат убедени, че са изправени пред всеобщ бунт, това наистина ще ни бъде от голяма полза.“

Сесил не подписа писмото, нито го подпечата с герба си. Той рядко оставяше името си под каквото и да било.

 

 

Десет дни по-късно Сесил влезе в личния кабинет на кралицата наперено, подобен на дългокрак, тържествуващ гарван, и положи на писалището пред нея едно писмо. Други книжа нямаше, тя беше толкова нервна и разтревожена заради Шотландия, че не се занимаваше с други дела. Само Робърт Дъдли можеше да я отклони от ужасеното следене на хода на войната, единствен той можеше да я утеши.

— Какво е това? — попита тя.

— Доклад от един мой приятел в Антверпен, че в града е имало паника — каза Сесил със сдържано задоволство. — Почтените търговци и прекупвачи напускат със стотици, бедняците барикадират улиците и опожаряват бедняшките квартали. Испанските власти са били принудени да издадат прокламация до гражданите и търговците, че няма да има поход до Шотландия или срещу Англия. Валутата се е обезценила, хората са напускали града. Настъпила пълна паника. Опасявали се, че ще започне бунт, който ще се разгори до гражданска война. Властите трябвало да дадат дума, че корабите в пристанището не са се отправили към нашите брегове. Испанците са били принудени да уверят търговците от Испанска Нидерландия, че няма да се намесят в Шотландия против нас, че ще останат наш приятел и съюзник, каквото и да се случи в Шотландия. Рискът за търговския им интерес бил твърде голям. Обявиха публично съюза си с нас, и че няма да предприемат инвазия.

Руменината нахлу в бузите й.

— О, Спирит! В безопасност сме!

— Необходимостта да се изправим срещу французите си остава — предупреди я той. — Но не е нужно да се опасяваме, че по същото време испанците ще тръгнат срещу нас.

— И не е нужно да се омъжвам за ерцхерцога! — Елизабет се разсмя весело.

Сесил се сепна.

— Макар че все още се надявам да го направя — поправи се тя припряно. — Аз дадох честната си дума, Сесил.

Той кимна, знаейки, че тя лъже.

— В такъв случай да пиша ли на лорд Грей да превземе веднага замъка Лийт?

Поне този път я бе обзела увереност.

— Да! — извика тя. — Най-после нещо върви добре за нас. Кажете му да го обсади и да го спечели за нас веднага!

 

 

Ведрото, уверено настроение на Елизабет не продължи дълго. Нападението над замъка Лийт през май се провали безславно. Обсадните стълби се оказаха твърде къси и повече от две хиляди мъже загинаха, дращейки с нокти по стените на замъка, без да могат да се качат или слязат, падайки ранени в кръвта и тинята отдолу.

Ужасът от раните, болестите и смъртта на нейните войници измъчваше Елизабет толкова, колкото и унижението да се провали пред самите прозорци на Мари дьо Гиз. Някои казваха, че коравосърдечната французойка гледала през прозореца и се смеела, като виждала англичаните, набучени на копия на върха на обсадните стълби, падащи като простреляни гълъби.

— Те трябва да се върнат у дома! — нареждаше Елизабет. — Умират, давейки се в калта пред вратата й. Тя е вещица, тя призова дъжд върху тях.

— Не могат да се върнат у дома — каза й Сесил.

Ноктите й блестяха от ожесточеното лъскане, кожичките бяха избутани назад, зачервени и възпалени.

— Те трябва да се приберат у дома, обречени сме да изгубим Шотландия — каза тя. — Как е могло стълбите да бъдат прекалено къси? Грей трябва да бъде предаден на военен съд. Норфолк трябва да бъде отзован. Собственият ми чичо, а при това — предател и глупак! Две хиляди мъже загинали под стените на Лийт! Ще ме нарекат убийца, задето изпратих добри мъже на смърт заради такова безумие.

— Войната винаги означава смърт — каза Сесил рязко. — Знаехме това, преди да започнем.

Той се възпря. Това пламенно, боязливо момиче никога не беше виждало бойно поле, никога не беше вървяло покрай ранени войници, стенещи за вода. Една жена не можеше да знае какво понасяха мъжете, не можеше да управлява така, както би управлявал един крал. Една жена никога не можеше да усвои решителността на мъж, създаден по Божие подобие.

— Трябва да усвоите смелостта на крал — каза й той твърдо. — Сега повече от всякога. Знам, боите се, че се проваляме, но често войната се печели от тази страна, която притежава най-голяма увереност. Именно когато сте най-изплашена, трябва да си давате вид на най-смела. Казвайте каквото ви дойде на ума, вирнете брадичка и заявете, че притежавате смелостта на мъж. Вашата сестра можа да го направи, видях я как обръща в миг на своя страна цял Лондон. Вие също можете да го направите.

Елизабет пламна от гняв.

— Не изричайте името й пред мен! Тя имаше съпруг, който да управлява вместо нея.

— Тогава нямаше — възрази й той. — Когато се изправи пред бунтовниците на Уайът, щом те настъпиха право към Лондон и се разположиха на лагер в Ламбет. Тогава тя беше сама жена, наричаше себе си „Кралицата дева“, а войниците от опълчението на Лондон се кълняха, че са готови да пожертват живота си за нея.

— Е, аз не мога да го направя. — Тя кършеше ръце. — Не мога да намеря нужната смелост. Не мога да казвам такива неща и да карам хората да ми повярват.

Сесил взе ръцете й и ги стисна здраво.

— Трябва — каза той. — Сега трябва да продължим напред, защото не можем да се върнем назад.

Тя го погледна съкрушено.

— Какво трябва да правим? Какво можем да направим сега? Със сигурност всичко свърши?

— Съберете още войски, подновете обсадата — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Бих заложил живота си на това.

Тя неохотно кимна.

— Значи имам вашето позволение да изпратя заповедите? — настоя той. — За още войници, за да обсадят отново Лийт?

— Много добре.

Тя промълви думите едва чуто, сякаш по принуда.

 

 

Само Робърт Дъдли можеше да утеши Елизабет. Излизаха на езда все по-рядко и по-рядко, тя беше прекалено изтощена от безсънните нощи, изпълнени с тревога. Денят плавно преминаваше в нощта в личните покои на кралицата, която крачеше из тях до четири сутринта, а после, в ранния следобед, потъваше в изтощена, изпълнена със сънища дрямка. Затваряха вратата на личния й кабинет, в явно пренебрежение към клюките, и той седеше с нея до огъня в студените сиви следобеди. Тя сваляше тежката си, инкрустирана със скъпоценни камъни шапчица, разпускаше коси и полагаше глава в скута му, и той галеше дългите й, бронзови къдрици, докато напрегнатото, нервно изражение се стопеше от лицето й и тя понякога затваряше очи и заспиваше.

Кат Ашли седеше на пейката в прозоречната ниша в името на благоприличието, но държеше очите си приковани върху ръкоделието или четеше книга, и никога не хвърляше повече от един кратък поглед към влюбените, докато Робърт се грижеше за Елизабет нежно като майка. Кат знаеше, че Елизабет щеше скоро да рухне под това напрежение. Беше се грижила за Елизабет по време на дузина породени от нервно напрежение болести. Беше свикнала да оглежда тънките пръсти и китки на Елизабет за всякакви издайнически признаци на подуване, които щяха да подскажат, че някой от хроничните й пристъпи на воднянка скоро ще я прикове към леглото. А Кат знаеше, както знаеха само най-близките приятели на Елизабет, че нищо не предизвикваше болестта й по-бързо от страха.

Пред вратата, седнала в приемната, опитвайки се да си даде такъв вид, сякаш всичко беше наред, Катерина Нолис, която шиеше риза за съпруга си, остро си даваше сметка за празния трон и чакащите придворни, за шушуканията, че кралицата и сър Робърт стояли заключени заедно половин ден и излезли чак когато е станало време за вечеря. Катерина седеше с високо вдигната глава и безизразно лице, отказвайки да отговаря на хората, които питаха какво прави нейната братовчедка кралицата насаме със сър Робърт, отказвайки да чуе промърморените коментари.

Мери Сидни, ужасена от мисълта докъде амбицията може да отведе брат й, но непоколебима в лоялността към семейството си, вечеряше с Катерина Нолис и се разхождаше с Кат Ашли, избягвайки всеки, който можеше да я разпитва какво си мисли, че прави Робърт Дъдли.

Частният съвет, лордовете, всички мъже, които не бяха на заплата при Дъдли, се кълняха, че някой скоро ще промуши със сабята си този човек, задето бе обезчестил кралицата и бе сторил така, че името й се мърсеше с клюки във всяка кръчма в страната. Някои казваха, че Томас Хауърд, който отчаяно укрепяваше замъците по северната граница и се опитваше да убеди хората да се записват във войската, все пак е намерил време да изпрати платен убиец на юг, в двора, за да убие Дъдли и да приключи с него веднъж завинаги. Никой не можеше да отрече, че светът щеше да бъде по-добро място, ако Дъдли си отидеше. Той представляваше по-голяма заплаха за кралството, отколкото французите. Докато се заключваше с кралицата в собствените й покои, независимо от това кой беше с тях и кой пазеше отвън пред вратата, той щеше да й навлече гибел и позор.

Но никой не можеше да спре Дъдли. Когато бъдеше упрекнат от някой, на когото се доверяваше, например от сър Франсис Нолис, той изтъкваше, че здравето на кралицата ще рухне под бремето на тревогата й, ако той не я утешава. Напомняше на всички предани приятели, че кралицата е млада жена, съвсем сама на света. Тя нямаше нито баща, нито майка, нито настойник. Нямаше си никого, който да я обича и да се грижи за нея, освен него, нейния стар и верен приятел.

Към всички останали той просто отправяше безочливата усмивка на тъмните си очи и благодареше саркастично за загрижеността им за неговото добруване.

Летиша Нолис влезе полека в покоите на Сесил и седна на писалището му с цялото достойнство на сгодена жена.

— Да? — попита Сесил.

— Тя иска той да води мирни преговори с французите — отбеляза Летиша.

Сесил скри потреса си.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм, че го е помолила. — Младата жена сви слабите си рамене. — Сигурна съм, че той е казал, че ще види какво може да направи. Не мога да кажа дали сега тя е на същото мнение. Това беше тази сутрин, а сега минава пладне. Кога ли изобщо тя остава на едно и също мнение за повече от два часа?

— При какви условия? — попита Сесил, пренебрегвайки дързостта на Летиша.

— Че французите могат да получат Шотландия, ако върнат Кале, и свалят герба на Елизабет от герба на шотландската кралица.

Сесил стисна здраво устни, за да се въздържи от коментар.

— Помислих си, че няма да ви хареса — усмихна се Летиша. — Цяла страна в замяна на един град. Понякога тя постъпва така, сякаш е напълно полудяла. Плачеше и се вкопчваше в него, и го молеше да спаси Англия заради нея.

„О, Господи, и то пред момиче като теб, което е готово да го каже на всеки“.

— И какво каза той?

— Каквото казва винаги: че тя не трябва да се бои, че той ще се погрижи за нея, че ще уреди всичко.

— Не е обещал нищо конкретно? Нищо на момента?

Тя се усмихна отново.

— Твърде умен е за това. Знае, че тя скоро ще размисли.

— Права бяхте да дойдете и да ми кажете — каза Сесил. Пъхна ръка в чекмеджето на писалището и, като преценяваше опипом, измъкна една от по-тежките кесии. — За рокля.

— Благодаря ви. Изключително скъпо е да бъда най-добре облечената жена в двора.

— Кралицата не ви ли дава старите си рокли? — попита той, обзет от моментно любопитство.

Летиша му отправи бляскава усмивка.

— Мислите ли, че би рискувала сравнение? — попита тя дяволито. — Когато не може да живее без Робърт Дъдли? Когато не може да понесе той дори да погледне друга жена? Ако бях на нейно място, не бих дала точно на момиче като мен някоя от старите си рокли. Не бих искала да бъда сравнявана, ако бях на нейно място.

 

 

Сесил, начело на своя обръч от шпиони, които събираха всякакви клюки за кралицата, слухове, според които половината англичани казвали, че тя вече е омъжена за Дъдли, а другата половина я смятали за обезчестена, събираше изричани шепнешком заплахи срещу двамата, както паяк събира нишките на мрежата си и простира дългите си крака по тяхното протежение, за да може да долови всяко потрепване. Той знаеше, че десетки мъже заплашваха Дъдли със смърт и се кълняха, че ще го прободат с нож, стотици, които казваха, че ще им помогнат, и хиляди, които бяха готови да видят как това се случва и да не си помръднат и пръста, за да го защитят.

„Дай боже някой да го направи, и то скоро, и да сложи край на това“, прошепна Сесил на себе си, докато наблюдаваше как Елизабет и Дъдли се хранят в покоите й пред половината двор, но си шепнат, сякаш са съвсем сами: ръката на Дъдли бе върху крака на Елизабет под масата, очите й — приковани в неговите.

Но дори Сесил съзнаваше, че Елизабет не можеше да управлява без Дъдли до себе си. На този етап в живота си — толкова млада и заобиколена от толкова много опасности — тя трябваше да има приятел. И макар Сесил да беше готов да бъде до нея денонощно, Елизабет искаше човек, на когото да може да се довери от сърце и душа. Само мъж, сляпо влюбен в нея, можеше да утоли нуждата на Елизабет от увереност, само мъж, открито изменящ на съпругата си във всеки миг от всеки ден, можеше да удовлетвори ненаситната суета на Елизабет.

— Сър Робърт.

Сесил се поклони на Дъдли, когато по-младият мъж слезе от подиума в края на вечерята.

— Само ще дам нареждания на музикантите, кралицата иска да чуе една мелодия, която съчиних за нея — каза сър Робърт небрежно, като не желаеше да спре за миг.

— Тогава няма да ви задържам — каза Сесил. — Кралицата разговаря ли с вас относно сключването на мир с Франция?

Дъдли се усмихна:

— Без особен резултат — каза той. — Сър, и двамата знаем, че това е невъзможно. Оставям я да говори, това облекчава страховете й, а след това, по-късно, й обяснявам как стоят нещата.

— Облекчен съм — каза вежливо Сесил. „Обяснявате, така ли? Когато вие и вашите хора не разбирате от нищо друго, освен измама и предателство?“ — Е, сър Робърт, изготвях списък на посланиците, които ще изпратим в кралските дворове в Европа. Помислих си, че е добре да имаме няколко нови лица, след като тази война бъде спечелена. Питах се дали бихте искали да посетите Франция? Можем да имаме полза от един надежден и достоен за доверие човек в Париж, а сър Никълъс би желал да си остане у дома. — Той направи пауза. — Ще имаме нужда от човек, който да ги накара да се примирят с поражението. А ако някой мъж може да завърти главата на кралицата на Франция и да я прелъсти, така че тя да се отклони от дълга си, това определено сте вие.

Робърт пренебрегна двусмисления комплимент.

— Говорихте ли с кралицата?

„Не“, помисли си Сесил, „защото знам какъв ще бъде отговорът. Тя не може да ви изпусне от поглед. Но ако успея да ви убедя, тогава вие ще убедите нея. А за мен ще е добре дошло един красив измамник като вас да флиртува с Мери, кралицата на шотландците, и да шпионира за нас“. — На глас каза: — Не още. Помислих си, че първо е добре да попитам дали това ви устройва.

Сър Робърт му отправи най-убедителната си усмивка.

— Мисля, че може би не — каза той. — Между нас казано, сър Уилям, мисля, че до това време догодина ще имам друга задача в кралството.

— О? — каза Сесил. „Какво иска да каже?“, помисли си бързо. „Не е възможно да има предвид моя пост, нали? Да не би тя да смята да му даде Ирландия? О, мили Боже, тя никога няма да остави това пале да отговаря за севера, нали?“

Сър Робърт се разсмя с наслада при вида на озадаченото лице на Сесил.

— Мисля, че ще ме откриете на много висок пост — каза той тихо. — Може би най-високият в страната, господин секретар, разбирате ли ме? И ако останете мой приятел сега, ще бъда ваш приятел тогава. Сега разбирате ли ме?

И Сесил почувства, че губи равновесие, сякаш подът се беше разтворил като пропаст под краката му. Най-сетне той наистина разбра сър Робърт.

— Мислите, че тя ще се ожени за вас? — прошепна.

Робърт се усмихна: млад мъж, изпълнен с увереността, която му даваше любовта.

— Със сигурност. Ако някой не ме убие преди това.

Сесил го докосна по ръкава, за да го задържи.

— Наистина ли мислите това? Помолили сте я и тя се е съгласила?

„Запази спокойствие, тя никога не дава сериозно съгласието си за женитба. Никога не удържа дадената дума“

— Тя самата ме помоли. Между нас има споразумение. Тя не може да понесе бремето на кралството сама, а аз я обичам и тя също ме обича. — За миг лицето на Робърт, горящо с пламъка на амбицията на рода Дъдли, се смекчи. — Аз наистина я обичам, знаете ли, Сесил. Повече, отколкото можете да си представите. Аз ще я направя щастлива. Ще посветя живота си на това да я направя щастлива.

„Да, но това не е въпрос на любов“, помисли си Сесил нещастно. „Тя не е доячка, вие не сте пастир. Никой от двама ви не е свободен да се ожени по любов. Тя е кралица на Англия, а вие сте женен. Ако поеме в тази посока, тя ще бъде кралица в изгнание, а вие ще бъдете обезглавен“.

На глас каза:

— Твърдо ли се споразумяхте?

— Само смъртта може да ни спре.

Дъдли се усмихна.

 

 

— Ще дойдеш ли да пояздим? — обърна се Лизи Одингсел с покана към Ейми. — Нарцисите са разцъфнали край реката, и са красива гледка. Помислих си, че може да пояздим дотам и да откъснем няколко.

— Уморена съм — каза Ейми немощно.

— Не си излизала от дни — каза Лизи.

Ейми успя да се усмихне слабо.

— Знам, много скучна гостенка съм.

— Не е това! Брат ми е загрижен за здравето ти. Би ли искала да те прегледа нашият семеен лекар?

Ейми подаде ръка на приятелката си.

— Знаеш какво не е наред с мен. Знаеш, че няма лек. Чула ли си нещо от двора?

Беглото виновно изражение, което се плъзна за миг по лицето на Лизи, каза на Ейми всичко.

— Тя няма да се омъжи за ерцхерцога? Заедно ли са?

— Ейми, хората говорят за женитбата им като за нещо напълно сигурно. Братовчедката на Алис, която е приемана в кралския двор, е сигурна в това. Може би е редно да помислиш какво ще правиш, когато той те принуди да му дадеш развод.

Ейми мълчеше. Госпожа Одингсел не смееше да каже нищо повече.

— Ще говоря с отец Уилсън — реши Ейми.

— Направи го! — възкликна госпожа Одингсел, облекчена донякъде от бремето, налагано й от съвестта — да проявява загриженост за Ейми. — Да го повикам ли?

— Ще отида пеша до църквата — реши Ейми. — Ще отида да се видя с него утре сутринта.

Къщата на семейство Хайд граничеше с църковния двор: беше приятно да се върви пеша надолу по лъкатушещата пътека сред нарцисите до покритата порта, вградена в градинската стена. Ейми отвори портата и тръгна по пътеката към църквата.

Отец Уилсън беше коленичил пред олтара, но при звука от отварянето на вратата се изправи на крака и тръгна по пътеката между скамейките. Когато видя Ейми, се спря.

— Лейди Дъдли.

— Отче, имам нужда да изповядам греховете си и да ви помоля за съвет.

— Предполага се, че нямам право да ви изслушвам — каза той. — Наредено е да се молите направо на Бог.

Тя се огледа невиждащо из църквата. Нямаше ги вече красивите прозорци от рисувано стъкло, които бяха стрували на енорията толкова скъпо, преградата между нефа и мястото за хористите беше свалена.

— Какво се е случило? — прошепна тя.

— Взеха рисуваното стъкло от прозорците, и свещите, и потира, и преградата между нефа и мястото за хористите.

— Защо?

Той сви рамене.

— Нарекоха ги папистки капани за душата.

— Тогава може ли да говорим тук? — посочи Ейми към скамейката.

— Бог ще ни чуе и тук, както и навсякъде другаде — увери я свещеникът. — Да коленичим и да го помолим за помощ.

Той отпусна глава в ръцете си и за миг се помоли напълно искрено да може да намери думи, с които да утеши тази млада жена. Тъй като беше чувал някои от клюките от двора, знаеше, че задачата не е по силите му: тя беше изоставена. Но Бог беше милостив, може би нещо щеше да се появи.

Ейми коленичи с лице, заровено в ръцете, а после заговори тихо през щита на пръстите си.

— Съпругът ми, сър Робърт, предлага брак на кралицата — каза тя тихо. — Казва ми, че такова е нейното желание. Казва ми, че тя може да ми наложи развод, че сега тя е папата в Англия.

Свещеникът кимна.

— А какво каза ти, чадо мое?

Ейми въздъхна.

— Провиних се в греха на гнева и ревността — каза тя. — Бях разгневена и злобна, и се срамувам от онова, което казах и сторих.

— Дано Бог ти прости — каза тихо свещеникът. — Сигурен съм, че много си страдала.

Тя отвори очи и го стрелна с тъмен поглед.

— Изпитвам такава болка, та си мисля, че ще умра от нея — каза тя простичко. — Моля се на Бог да ме освободи от тази болка и да ме приеме в своята милост.

— В избраното от Него време — допълни свещеникът.

— Не. Сега — каза тя. — Всеки ден, отче, всеки ден е такова страдание за мен. Сутрин държа очите си затворени с надеждата, че съм умряла през нощта, но всяка сутрин виждам дневната светлина и разбирам, че е настъпил още един ден, който трябва да понеса.

— Трябва да се откажеш от мислите за собствената си смърт — каза той твърдо.

За негова изненада, Ейми му отправи най-сладката си усмивка.

— Отче, това е единствената ми утеха.

Той почувства, както беше чувствал и преди, че не може да съветва една жена, изправена пред такава дилема.

— Бог трябва да бъде твоята утеха и убежище — каза той, прибягвайки до познатите думи.

Тя кимна, сякаш не беше много убедена.

— Трябва ли да дам съгласието си за развод? — попита го тя. — Тогава той ще бъде свободен да се ожени за кралицата, скандалът ще затихне след известно време, страната ще се успокои, а аз мога да бъда забравена.

— Не — каза свещеникът. Не можа да се сдържи: това беше такова дълбоко кощунство срещу вярата, на която все още служеше тайно. — Бог ви е свързал, никой човек не може да ви раздели, дори и ако той е твой съпруг, дори ако тя е кралицата. Тя не може да претендира да бъде папа.

— Тогава трябва да живея във вечно мъчение, задържайки го като свой съпруг, но без неговата любов?

Той замълча за миг.

— Да.

— Дори ако с това си спечеля неговата омраза и нейната враждебност?

— Да.

— Отче, тя е кралица на Англия, какво би могла да ми стори?

— Бог ще те закриля и пази — каза той с увереност, която не изпитваше в действителност.

 

 

Кралицата беше повикала Сесил в личния си кабинет в Уайтхол. Кат Ашли стоеше в една прозоречна ниша, Робърт Дъдли — зад писалището й, няколко придворни дами бяха насядали край огнището. Сесил им се поклони вежливо, преди да се обърне към кралицата.

— Ваше величество? — каза той внимателно.

— Сесил, реших. Искам да помолите за мир — каза тя бързо.

Погледът на Сесил се стрелна към сър Робърт, който се усмихна уморено, но не каза нищо.

— Френският посланик ми съобщава, че изпращат специален пълномощник за мирни преговори — каза тя. — Искам да се срещнете с мосю Рандан и да намерите някакъв начин, някакви думи, благодарение на които можем да постигнем съгласие.

— Ваше величество…

— Не можем да водим продължителна война в Шотландия, шотландските лордове никога няма да поддържат продължителна кампания, а замъкът Лийт на практика е непревземаем.

— Ваше величество…

— Единствената ни надежда ще бъде Мари дьо Гиз да умре, а макар да казват, че не е в добро здраве, тя съвсем не е близо до смъртта. Освен това говорят същото и за мен! Казват, че съм смазана от тази война, и, Бог е свидетел — вярно е!

Сесил долови познатата истерична нотка в гласа на Елизабет и отстъпи една крачка назад от писалището й.

— Спирит, трябва да постигнем мир. Не можем да си позволим война, и със сигурност не можем да си позволим поражение — каза умолително тя.

— Със сигурност мога да се срещна с мосю Рандан, за да видим дали можем да се споразумеем — каза той спокойно. — Ще изготвя някои условия и ще ви ги покажа, а после ще ги изложа пред него, когато пристигне.

Елизабет се задъхваше от тревога.

— Да, и уредете прекратяване на огъня възможно най-скоро.

— Трябва да се сдобием с някаква победа, или те ще си помислят, че се страхуваме — каза Сесил. — Ако помислят, че се страхуваме, ще тръгнат в настъпление. Мога да преговарям с тях, докато поддържаме обсадата, но трябва да продължим обсадата. Докато продължават преговорите, флотът трябва да поддържа блокадата.

— Не! Върнете войниците у дома!

— Тогава няма да сме постигнали нищо — изтъкна той. — И на тях няма да им се налага да постигат споразумение с нас, тъй като ще бъдат в състояние да правят каквото пожелаят.

Тя беше станала от мястото си и крачеше из стаята, нервна и неспокойна, като разтриваше ноктите си. Робърт Дъдли мина зад нея и обви ръка около талията й, дръпна я обратно в стола й, и хвърли поглед към Сесил.

— Кралицата е много разтревожена от риска, на който бива изложен животът на англичаните — каза той съобразително.

— Всички сме дълбоко загрижени, но трябва да поддържаме обсадата — каза Сесил рязко.

— Сигурен съм, че кралицата би се съгласила да поддържа обсадата, ако вие се съгласите да се срещнете с французите, за да обсъдите условията — каза Робърт. — Сигурен съм, че тя ще разбере необходимостта да водите преговори от позиция на силата. Французите трябва да видят, че намеренията ни са сериозни.

„Да“, помисли си Сесил. „Но къде сте вие във всичко това? Успокоявате я, виждам това, и благодаря на Бога, че някой може да го направи, макар да бих дал цяло състояние това да не сте вие. Но каква игра се опитвате да играете? В това сигурно има някакъв интерес за фамилията Дъдли; само да можех да го видя…“

— Стига преговорите да минат бързо — каза кралицата. — Това не може да се протака. Дори само болестите убиват войниците ми, докато те чакат пред замъка Лийт.

— Ако приемете да отидете лично в Нюкасъл… — предложи Дъдли на Сесил. — Вземете френския дипломатически пратеник с вас и преговаряйте там, в главната квартира на Норфолк, така че да ги държим напълно под наш контрол.

— И далече от испанския представител, който все още се опитва да се меси — съгласи се Сесил.

— И достатъчно близо до Шотландия, така че да могат да получават указания от кралицата регентка, но да са на разстояние от Франция — допълни Дъдли.

„А аз ще бъда далеч от кралицата, така че тя да не може да ми дава противоречиви заповеди през цялото време, допълни наум Сесил. После го осени мисълта: Мили боже! Той изпраща в Нюкасъл и мен! Първо чичо и, когото назначи за командир на шотландската граница и постави на предната бойна линия, а сега и мен. Какво смята да прави, докато ме няма? Да ме измести? Да се самоназначи в Частния съвет и да прокара вот, одобряващ развода му? Да ме убие?“

На глас каза:

— Бих го направил, но това трябва да ми бъде възложено от ваше величество.

Елизабет вдигна поглед към него: той си помисли, че никога не я беше виждал така измъчена и уморена, дори не и в момичешките й години, когато се беше изправяла лице в лице със смъртта.

— Какво искате, Спирит?

— Да ми обещаете, че ще останете вярна на дългото ни приятелство, докато съм толкова далече от вас — каза той спокойно. — И да не предприемате никакво важно решение, да не сключвате никакъв съюз, никакъв договор — той не се осмели да хвърли дори поглед към Дъдли, — никакво партньорство, докато не се прибера отново у дома.

Поне тя не беше виновна в никакъв заговор срещу него. Отговори му бързо и честно:

— Разбира се. А вие ще се опитате да ни издействате мир, нали, Спирит?

Сесил се поклони.

— Ще направя най-доброто, което мога, за вас и за Англия — каза той.

Тя му протегна ръката си за целувка. Кожата около ноктите беше напълно разранена от чоплене; когато целуна пръстите й, почувства как накъсаните кожички бодат устните му.

— Дано Бог дари на ваша светлост покой на духа — каза той тихо. — Ще ви служа в Нюкасъл, както съм готов да ви служа и тук. И вие също имайте вяра в мен.

 

 

Конете и голямата свита на Сесил от войници, слуги и стражи бяха строени пред вратите на двореца, а самата кралица и придворните се бяха събрали да го изпратят. Сякаш тя даваше знак на него и на всички останали, които щяха да следят внимателно, че не го отпраща набързо и с неприязън на север, за да го отстрани, а го изпровожда тържествено с блясък и величие, и че липсата му ще се усеща болезнено.

Той коленичи пред нея на каменното стъпало.

— Исках да говоря с вас, преди да замина — каза той, с много нисък глас. — Когато дойдох в приемната ви снощи, казаха, че сте се оттеглили и не мога да се срещна с вас.

— Бях уморена — каза тя уклончиво.

— Става въпрос за сеченето на монети. Важно е.

Тя кимна и той се изправи на крака, хвана я под ръка и тръгнаха заедно надолу по стълбите на двореца, така че да не ги чува неговата чакаща свита.

— Необходимо е да вдигнем стойността на валутата на кралството — каза Сесил тихо. — Но това трябва да се направи в пълна тайна, иначе всяка бабичка в страната ще започне да се освобождава от старите монети, знаейки, че ще са безполезни при новата стойност.

— Мислех, че е невъзможно да си го позволим — каза Елизабет.

— Не можем да си позволим да не го направим — каза Сесил. — Трябва да се направи. Намерих начин да вземем злато на заем. Ще изсечем нови монети и с един ход, светкавично, ще изземем старите, ще ги претеглим и ще ги заменим с нови.

Отначало Елизабет не разбра.

— Но тогава хората с големи запаси от монети няма да имат състоянието, което са смятали, че притежават.

— Да — каза Сесил. — Това ще навреди на хората с големи богатства, но не и на обикновените хора. Хората с големи богатства ще възроптаят, но обикновените хора ще ни обикнат. А хората с огромни богатства са също така и търговци и собственици на големи стада овце; и авантюристи: те ще получат добра цена за новите монети, когато търгуват и пътуват в чужбина. Няма да роптаят твърде високо.

— А кралската хазна? — попита тя, внезапно разтревожена за собственото си намаляло състояние.

— С това се занимава вашият съветник Армагил Уад — каза той. — Постепенно обръщате пари в злато, откакто се възкачихте на трона. Отново ще направим солидна валутата на тази страна, и ще нарекат това време „златен век“.

Щом чу тези думи, Елизабет се усмихна, както той знаеше, че ще стане.

— Но това трябва да бъде пълна тайна — каза той. — Ако кажете и на един човек — „а ние и двамата знаем кой ще бъде този човек“ — той ще започне спекулация с валута, и това ще предупреди всички, които го наблюдават. Всичките му приятели също ще започнат да спекулират, ще му подражават, дори ако той не ги предупреди, а съперниците му ще поискат да узнаят защо, и също ще започнат да спекулират. Това трябва да бъде пълна тайна, иначе не можем да го направим.

Тя кимна.

— Ако му кажете, с вас ще е свършено.

Тя не хвърли поглед обратно нагоре към стъпалата, където стоеше Дъдли: очите й останаха приковани върху Сесил.

— Можете ли да опазите такава тайна? — попита той.

Тъмните й очи на Болейн му хвърлиха бляскав поглед, изпълнен с цялата циничност на прадедите й — търговци.

— О, Спирит, тъкмо вие от всички хора на света знаете, че мога.

Той се поклони, целуна й ръка и се обърна да възседне коня си.

— Кога ще го направим? — попита го тя.

— През септември — каза той. — Тази година. Молете се богу тогава да имаме и мир.